Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (5)

IV

Кога изминаха петнадесет дни от пристигането на Кристиан?

Колко хубава е станала братовчедката ми! Допреди три години русите й коси бяха къси и прави като на момче, а сега падат на раменете й на меки вълни. Кожата на лицето й е гладка и прозрачна, а лакираните й нокти ми приличат на малки екзотични миди. Какво щастливо разнообразие внася тя в моя живот!… Но най-много от всичко ми харесват разходките с автомобил, които са нещо ново за мене. Наистина, аз ли съм тази Флориз, която се носи всеки ден по пътищата?…

— Разбираш, нали — ми призна Кристиан още първата вечер, — трябва да прекарам шест месеца в този самотен край… но с колата по-лесно ще понеса изпитанието.

Разбирам… Каквото и да казва моята неспокойна братовчедка, тя не обича дивата природа. Тя предпочита един голям парк с грижливо прокарани алеи, с подрязани дървета, с лехи от редки цветя, с тенискорт, разбира се, всичко това не много далеч от някой голям град.

Кристиан пристигна с цяла колекция от рокли, много „прости“, но с астрономични цени. Тя изпада в ужас от паяците, от малките мишки и от гущерите, които са най-хубавото украшение на нашите стари стени. А за нея дъждовните дни са най-голямото мъчение, защото и книгите, и ръкоделията бързо й омръзват.

Тогава ме съжалява съвсем искрено:

— Бедна Флориз! Бих полудяла, ако живеех тук затворена като теб!…

Е, да, разбирам я… Понякога не тъгувам ли и аз самата за нещо по-различно, което да отговаря на моята младост?… И все пак си обичам моето родно място. Не зная дали съдбата ми е да живея винаги тук, но чувствувам, че бих могла да се задоволя с този ограничен, но скъп хоризонт…

Но сега да се върна пак към залъгалката на Кристиан — една прекрасна осемцилиндрова тъмночервена кола, на която и братовчедка ми, и аз се радваме еднакво много.

Отначало баба оказа голяма съпротива:

— Слушай, Филип, нали нямаш сериозно намерение да оставиш тази грамадна машина на дъщеря си?

Но чичо Фил се засмя:

— Успокойте се, лельо Клер. Кристиан кара чудесно. Тя ни доведе от Париж дотук без никакво премеждие. Искаше да изпита издръжливостта си и не ми отстъпи кормилото нито за миг.

— Понякога и най-добрите пилоти и шофьори си счупват главите.

— Не, Кристиан е предпазлива, тя няма да си счупи нищо. И после, какво повече бих могъл да направя? Дъщеря ми постави ултиматум: „Или Индокитай, или колата“. И понеже не искам да я взема със себе си…

— Наистина, Филип, твоята слабост е смешна. Откога децата поставят условия на родителите си?…

— Но… от няколко години… поне при мене, лельо Клер. Боже мой! Кристиан е пълнолетна вече.

— Пълнолетна или не, тя е още дете и аз смятам, че не е разумно да я оставяме да скита сама…

Борбата беше забавна. Бяха изправени едно срещу друго някогашното и сегашното възпитание, плахото минало и дръзкото настояще. Следях с интерес това спречкване и исках победата да е на младите. Автомобилът щеше да ни вози далеч, щях да видя нови неща, да се забавлявам… Дали сега всичките ми мечти нямаше в миг да се сгромолясат?…

Но ето че Кристиан се намеси:

— Аз няма да бъда сама! Флориз ще ме придружава, но и вие също, лельо Клер, и вие, лельо Лиз. Ще видите колко е приятно. За десет минути ще бъдем в Лурд. Ще ви заведа там, когато пожелаете.

Лурд! Кристиан беше голяма хитруша. Тя знаеше да подхване баба и леля откъм слабата им страна.

Поклонението на това свято място беше за тях голямо удоволствие и ние всички отидохме в Лурд едва един ден след заминаването на чичо Фил. Ходехме после сутрин, следобед, вечер, както пожелаеше баба. После Кристиан ни закара в Жюрасон на гости на госпожа Пуртау в имението й Розьоре. Преди това посещение ни излизаше скъпо, защото отивахме с влака или автобуса, а сега с колата на Кристиан то беше една приятна разходка.

Но баба и мама, които не обичат нищо повече от креслата си вкъщи, скоро се умориха.

— Не е за нашите години… — заявиха и двете. Уплаших се, че баба ще се опита да задържи и мене, а Кристиан, с бащиното си разрешение, ще продължи да обикаля околностите.

Но бях се излъгала. Успокоена от явното самообладание и умение на младия ни шофьор във фуста и твърде добра, за да ме лиши от подобно удоволствие, тя ме остави да придружавам моята палава братовчедка, която сякаш е обладана от някакъв демон. Нито един ден тя не се е спряла у дома.

И ето, сега пътищата се разгъват като ленти пред моите очаровани очи. Времето е хубаво и приятно за разходките ни.

Ние често се носим край реката, която сякаш се надпреварва с нашата кола, минаваме през слънчеви долини и сенчести дефилета…

И винаги от всички разходки аз се връщам с пламнали страни, светнали очи и разказвам… разказвам…

Милата баба е само привидно строга и сините й очи се усмихват благо, когато говоря. Изглежда, че моите описания събуждат у нея стари спомени.

— По мое време младите момичета се разхождаха на коне и някой възрастен винаги ги придружаваше… Аз излизах с нашия коняр, стария Батис… и една сутрин се озовах случайно пред Габизо…

— Какъв хубав замък! — казах аз. — За първи път го виждам.

— Това е замъкът Габизо, госпожице.

— Кой живее там, Батис?

— Много почтени хора, госпожице. Една стара дама и двамата й сина. Дори в този миг единият от тях, господин Анри, поздравява госпожицата.

Шест месеца по-късно аз се омъжих за него…

Когато, преди да се прибера да спя, целунах мама, тя ми каза:

— Флориз, не забравяй, че часовете, които изживяваш сега, ще бъдат краткотрайни и че твоят живот на бедно момиче отново ще започне… Не бих искала после да съжаляваш прекалено много…

От какво се страхува мама?… Аз имам здрава глава.