Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (31)

XIII

След като привърших домашната работа, изтегнах се на дивана, за да си почина. Понякога, когато ме види с кърпа или метла в ръка, Жил ми казва:

— Остави това… не ти прилича. Ти не си създадена за такава работа.

Но той забравя, че прислужницата идва само сутрин за няколко часа и аз сама трябва да свърша голяма част от работата. Когато му го напомня без всякакъв упрек, той си отива, като въздиша и прави отчаяна гримаса. Вероятно аз отдавам по-малко значение на тези неща…

Та излегнах се на дивана, за да си почина и взех от поничките една книга.

Издърпах книгата, без да я избирам, наслуки. Обикновено правя така. Ако не ми хареса, оставям я, ако пък ми харесва, прочитам я докрай.

Четях вече от известно време, когато Жил дойде да легне до мене, за да си почине, след като бил работил доста упорито.

— Какво четеш?

— Отгатни. Нищо ново, нищо сензационно… по-скоро бих казала… нещо старомодно.

Той погледна книгата, но аз закрих заглавието.

— О — възкликна Жил, — познах я по овехтялата подвързия: „Писма на един пътешественик“ от Жорж Санд.

— Поздравявам те, отгатна.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Когато бях млад, тази беше една от любимите ми книги. Когато я четох, просто полудях за Жорж Санд.

— За нея или за произведенията й?

— За нея, разбира се. Изгарях от желание да я познавам.

— За щастие тя е умряла отдавна.

— Защо за щастие?… Може би благодарение на нея щях да бъда гений…

А в същото време аз си мислех: „Защо не съм Жорж Санд!“. Но успях да преглътна тази забележка и се задоволих да слушам моя поет.

— После всичко премина. Открих недостатъците на писателката. Често тя става скучна с прекалените си подробности. Бъркотията от социално-философски схващания, които поддържа, не ми харесва. Обичам нейните възторзи, нейните увлечения. Тя е отражение на цяла една епоха… Но обичам Жорж Санд, както обичам Мюсе. И първата обичам повече, защото е жена. В моите очи и двамата символизират любовта.

— Не съпружеската любов във всеки случай.

— Любовта пламва, където пожелае. Слабостите на Жорж Санд се скриват в сянката на нейния гений, на великодушната й природа, на всеобятното й сърце. И колко неуморимо е работила.

Едва не казах: „Щом се възхищаваш на трудолюбието й, защо не й подражаваш поне малко?“, но успях навреме да стисна устни.

— Вярно е — добави Жил, — че на нея работата не й е струвала прекалено голямо усилие. Способността да работиш е дар, както и всичко друго…

После той стана и се прибра в кабинета си. Не съм спокойна… Ами ако у Жил угасва способността да работи?…