Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (2)

I

Тази сутрин отворих прозорците си — беше сияен изгрев. По планините има още сняг, но вече е пролет! От гората долита зовът на кукувицата и сякаш рояци розови и бели пеперуди са накацали по прасковите и черешите! И видях със собствените си очи в градината ни един кос. Да, казвам ви, вече е пролет!

Обичам пролетта! Тя събужда в сърцето ми неизчерпаем извор на радост, който винаги малко пресъхва през зимата. Толкова е тъжна зимата в нашата голяма къща, където се срещат всички ветрове, които се гонят из долината! Още от октомври Мелани затваря всички стаи в северното крило. Мелани е на служба у нас от тридесет години и затова смята, че може да заповядва.

Салонът с удобните кресла и старото пиано, трапезарията, чиито прозорци гледат към реката и малкия водопад, остават цяла зима на разположение само на паяците. Аз се настанявам в малката стая над кухнята и прозорецът ми гледа към тъжно оголената зеленчукова градина. През целия ден баба, мама и аз прекарваме в библиотеката с ръкоделие върху коленете. Библиотеката е единствената стая в нашата къща, където може да се запали огън в камината, без човек да киха, да плаче и да кашля с часове от дима.

Впрочем каквото и годишно време да е, никога не е много весело да бъдем само четири самотни жени — баба, мама, Мелани и аз, когато нашата къща може да побере цял пансион. Къща? Изразявам ли се напълно правилно? Габизо е замък, истински стар замък, още от времето на… не зная точно на кого… и както замъците по приказките, има и малка кула.

Уви! Благородните господа, моите прадеди, които някога са живели тук в разкош, са успели постепенно да се разорят. Повечето от земите ни са били продадени, а като връх на всички нещастия дядо ми през целия си живот не направил нито една сполучлива сделка и мама се омъжила по любов за един капитан без никакво състояние. Сега и баба, и мама са вдовици. И понеже сме бедни, ние трите живеем почти мизерно в стария замък на дедите ни!

Нещастна? Далеч е от мен подобна мисъл. Моята прекрасна баба със снежнобели коси и сини очи и моята майка с нежно и тъжно лице правят всичко, за да отстранят от мен и най-малките грижи, които биха могли да помрачат челото ми. Как няма да бъде хубав животът ми край тях? Този живот, който не познавам още.

Разбира се, аз съм щастлива, но все пак няма ли нещо, което да желая?…

Ето на, снощи нашата котка донесе в краката ми малките си котета. Галих ги, докато тя се умилкваше и мъркаше около мен. Беше щастлива и горда.

Наистина, щастливи са котките като нея. От три месеца ние сме й намерили съпруг — чудесен, храбър котак, който обожава нашата пакостница, въпреки лошия й характер. И ето че сега тя има малки прекрасни дечица!… Дали ще имам щастието да позная тези семейни радости, които сега тя изпитва?…

Да, трябва да призная, че понякога аз мечтая за един добър съпруг и за деца… И защо не?

Зестрата ми? Деветнадесет години и хубавичко лице!

Впрочем мама е на това мнение, а за другите не зная. Тя често ми казва:

— Колко приличаш на баба си, Флориз!

А пък когато гледам един портрет на баба ми от млади години, виждам, че кестенявите й коси обграждат едно лице със съвършен овал и правилни черти… но кафявите й очи ми харесват най-много от всичко…

Какво друго притежаваш? Добро настроение, пъргав ум и похватни пръсти. Възможно ли е с подобни качества да увелича числото на незадоволените сърца?

— Отдавна мина времето, когато бедните момичета намираха добри и богати съпрузи — въздишаше понякога мама, която може би отгатваше мечтите на дъщеря си.

Мама сигурно има право. Ето на, не ме ли изоставят днес Жак и Жан-Луи Пуртау, моите мили другари от детство, сега, когато пред тях се откриват възможности за женитби с богати момичета?… Но в края на краищата нали винаги има изключения? Не зная защо, но съм убедена, че аз ще срещна мъжа на мечтите си, дори и да трябва да падне от луната.

Какъв ще бъде той? Представям си го млад, висок, слаб и тъмнокос. Той ще ме обича лудо, ние ще бъдем весели и щастливи и ще имаме точно толкова пари, колкото ще бъде необходимо, за да можем от време на време да правим приятни пътешествия със собствената си малка, но бърза кола. Пътешествията…

— Флориз, върви в градината да ми донесеш малко праз, защото, нали знаеш, аз с това лумбаго…

Свърши се, в миг ме свалиха от облаците… Мелани ме върна към плоската действителност.