Тес Геритсън
В полунощ (7)

Пета глава

Около „Агнето и розата“ се стелеше мъгла. Шофьорът на таксито пое банкнотите от ръката на Сара, измуча нещо нечленоразделно и потегли с много газ. Сара остана сама на притъмнялата улица.

От кръчмата се носеха приглушен смях и звън на чаши. През мъглата прозорците блестяха с мека, гостоприемна светлина. Тя пресече павираната улица и отвори вратата.

В камината на заведението гореше огън. На блестящия махагонов бар двама мъже се бяха привели над чаши с тъмна бира. Те вдигнаха поглед, когато тя влезе, а след това бързо забодоха погледи в чашите си. Сара се поспря пред камината, за да се стопли, но продължи да проучва помещението. Срещна единствено погледа на сервитьорката, застанала до крана за наливна бира. Без да каже и дума, момичето кимна към задната част на заведението.

Сара също кимна и тръгна в посоката, посочена от младата жена. Покрай стената имаше няколко дървени сепарета. В първата се бяха настанили двама влюбени, които не откъсваха поглед един от друг. Във втората седеше възрастен мъж във вълнен костюм и тихо отпиваше от чаша с уиски. Оставаше едно последно сепаре. Още преди да надникне, Сара знаеше, че Ив е там. Тънка струя цигарен дим се издигаше от полусянката. Жената вдигна поглед, щом Сара се приближи. Очите им се срещнаха, и в този миг и двете разбраха. Дори в сумрака на кръчмата, всяка забеляза болката в очите на другата.

Сара се плъзна на пейката срещу другата жена. Ив нервно дръпна от цигарата и изтръска пепелта, без да откъсва поглед от Сара. Беше слаба, дори прекалено, с руса коса, зелени очи, които таяха умора и мъка. Ръцете й непрекъснато се движеха. Всеки няколко секунди отклоняваше поглед към вратата на кръчмата, сякаш очакваше някой да влезе. Цигареният дим се виеше като змия между тях.

— Не си това, което очаквах — първа проговори Ив. Сара позна дрезгавия глас от телефонното обаждане. Акцентът не бе типично английски, по-скоро на човек, расъл в континентална Европа. — Не си толкова обикновена, колкото очаквах. А си и по-млада, отколкото ми каза той. На колко години си? На двайсет и седем? Двайсет и осем?

— На трийсет и две — отвърна Сара.

— Значи не ме е излъгал.

— Джефри ти е разказвал за мен?

Ив отново дръпна от цигарата и кимна.

— Разбира се. Нямаше как. Идеята беше моя.

Очите на Сара се разшириха от удивление.

— Твоя? Искаш да кажеш… Но защо?

— Ти не знаеш нищичко за Джефри, нали? — Зелените очи се впиха безмилостно в Сара. — Абсолютно нищо — отбеляза Ив с известно задоволство. — Очевидно не знаеш. Сигурно ще разваля цялата работа като ти кажа. Но както изглежда, ти сама си открила моето съществуване. И на мен ми се искаше да те видя.

— Защо?

— Наречи го нездраво любопитство. Мазохизъм. Не можех да понасям мисълта за двама ви заедно. Толкова много го обичах. — Тя вирна брадичка в напразен опит да демонстрира безгрижие. — Я ми кажи. Беше ли щастлива с него?

Сара кимна и усети пареща топлина в очите си.

— Да — прошепна тя. — Ние… Е, поне аз бях щастлива. Що се отнася до Джефри… Вече нищо не мога да кажа. В нищо не съм сигурна.

— Колко често се любехте? Всяка нощ? Веднъж в седмицата?

Сара стисна устни.

— Какво значение има за теб? Нали и това е било част от плана ти?

Очите на другата жена омекнаха, но само за миг.

— И ти си го обичала, нали? — попита Ив. Сведе поглед, докато изтръска пепелта от цигарата. Когато насочи погледа си отново към Сара, очите й бяха твърди като смарагди. — Значи и двете го загубихме, а? Това щеше да се случи някой ден. Такава му е работата.

— Коя работа?

Ив се облегна назад.

— По-добре да не знаеш. Но ти се иска да разбереш, нали? Ако бях на твое място, щях да забравя всичко. Да забравя и да се прибера. Докато все още имаш тази възможност.

— Кой е Джефри?

Ив пое дълбоко дим и се загледа неопределено къде, докато извикваше спомените.

— Запознах се с него преди десет години в Амстердам. Тогава бе съвсем различен човек. — Тя се усмихна едва-едва, сякаш развеселена от шега, споделяна единствено от двамата с Джефри. — Напълно различен, и буквално, и преносно. Тогава името му беше Саймън Данс. По онова време и двамата работехме за Мосад, израелските тайни служби. Тримата бяхме най-добрият екип. Саймън, аз и още една жена, шефката ни. Бяхме най-добрите в Мосад. Тогава двамата със Саймън се влюбихме.

— Били сте шпиони?

— Може и така да се каже. Да, нека да използваме тази дума. — Тя се загледа умислено в димните фигури, които цигарата извиваше във въздуха. — Бяхме заедно от година, когато нещо по време на една от задачите ни се обърка. Проблемът беше, че двамата се притеснявахме един за друг прекалено много. Това не бива да се случва, поне не и в нашата работа. Тя трябва да е всичко. Ако ли не, нещата се объркват. Така и стана. Старецът се измъкна.

— Измъкнал ли? Да не би задачата ви да е била да арестувате някой?

Ив се разсмя.

— Да арестуваме? В нашата работа никой не си губи времето да арестува. Ние направо ликвидираме.

Сара усети как ръцете й изтръпват от студ. Не беше възможно да става въпрос за същия Джефри. Не е възможно, повтори си тя. Но тогава той не е бил Джефри. Бил е Саймън.

— И така, старецът оцеля. Наричахме го Магус. Свято име за един безбожник. Магус, магьосникът. За нас той бе много повече от едно кодово име. В известен смисъл той наистина беше магьосник. Този случай ни довърши. — Тя изгаси цигарата и веднага запали нова, въпреки че това й се удаде едва с третата клечка кибрит. Ръцете й трепереха прекалено силно. Накрая въздъхна и с облекчение пое дима. — След това просто се оттеглихме. Двамата със Саймън бяхме женени. Известно време живяхме в Германия, после във Франция. На два пъти си променяхме имената. Но чувството, че бедата ни преследва и наближава, все не ни напускаше. Знаехме, че Магус, разбира се, е пуснал хрътките по следите ни. Решихме да се махнем от Европа.

— И така избрахте Америка.

Ив кимна.

— Да. Всичко беше толкова просто. Той си намери ново име и пластичен хирург. Намалиха скулите, стесниха носа му. Разликата е огромна. Никой нямаше да успее да го разпознае. Моето лице също бе променено. Той замина за Америка пръв. Нужно е време, за да се установиш на ново място, да си създадеш нова самоличност. Аз трябваше да замина по-късно.

— А той защо се ожени за мен?

— Трябваше да има американска съпруга. Имаше нужда от дома ти, от банковата ти сметка, от прикритието, което ти, без да знаеш, щеше да му осигуриш. Аз не можех да мина за американка. И акцентът ми, и гласът ми, нямаше как да ги променя. Но за Саймън не беше проблем да звучи като десет различни личности.

— Защо е избрал мен?

Ив сви рамене.

— За удобство. Ти беше самотна, неособено красива. Нямаше гаджета. Да, ти наистина беше много уязвима. Влюби се в него бързо, нали?

Сара потисна риданието си и кимна. Така си беше, тя бе много уязвима. Преди да се появи Джефри, дните й бяха запълнени с работа, а нощите у дома прекарваше в самота. Копнееше за връзка с мъж, за близостта и обичта, която родителите й бяха споделяли. Само че кариерата й си искаше своето, а и тя бе останала сама прекалено дълго. С всяка измината година шансовете й за брак намаляваха все повече и повече.

И тогава се появи Джефри и запълни празнотата. Беше се влюбила веднага. А през всичкото това време той я бе приемал като едно удобство. Сара вдигна гневно поглед.

— Ти не си давала пет пари, нали? — попита тя. — Нито ти, нито той. Изобщо не ви е било грижа, че ще нараните някой.

— Нямахме друг избор. Имахме си нашия живот…

— Вашият живот, значи. Ами моят живот?

— Не викай!

— Моят живот, Ив. Аз го обичах. А ти просто си седиш тук със самодоволното си изражение и готово обяснение за всичко, което сте направили!

— Моля те, престани да викаш. Могат да те чуят.

— Изобщо не ми пука.

Ив се надигна.

— Вече ти казах това, което исках.

— Не, почакай! — Сара я сграбчи за ръката. — Моля те — заговори тихо тя. — Седни. Трябва да чуя и останалото. Трябва да знам.

Ив бавно се отпусна в сепарето. Помълча за малко.

— Истината е, че той не те обичаше. Обичаше мен. Командировките му до Лондон бяха единствено, да се види с мен. Обикновено се регистрираше в „Савой“, а след това се качваше на влака за Маргейт. През два-три дни се връщаше в Лондон, за да ти се обади, или за да ти пусне писмо. Бяха ми толкова неприятни тези последни два месеца, когато се налагаше да го деля с теб. Но нямаше как, а и това бе само временно. Трябваше все някак да оцелеем. Докато… — Тя извърна поглед. Неочаквано в очите й заблестяха сълзи.

— Какво се е случило, Ив?

Ив прочисти гърлото си и смело вдигна ръка.

— Не знам. Само мога да кажа, че той замина от Лондон преди две седмици. Трябваше да участва в някаква операция срещу Магус. И тогава нещата са се объркали. Следили са го. Някой е оставил експлозиви в хотелската му стая. Обади ми се от Берлин и ми каза, че е решил да изчезне. Аз също трябваше да се покрия. Когато му дойдеше времето, той щеше да ме намери. Само че нощта, преди да замина от Маргейт, имах някакво предчувствие. Опитах се да му се обадя в Берлин. Тогава научих, че е мъртъв.

— Но той не е мъртъв! — прошепна Сара. — Той е жив!

Ръцете на Ив трепереха толкова силно, че тя едва не изпусна цигарата.

— Какво каза?

— Той ми се обади преди два дни. Затова съм тук. Каза ми да дойда при него… каза, че ме обича…

— Излъгал те е.

— Казвам ти истината — извика Сара. — Познавам гласа му.

— Това най-вероятно е бил запис или някаква уловка. Глас се имитира много лесно. Не е възможно да е бил той. Не би се обадил на теб — заяви студено Ив.

Сара притихна. Защо му е на някой да използва гласа на Джефри и да я примами в Европа? След това тя си спомни друго нещо, нова част от загадката, в която не намираше смисъл. Погледна към Ив.

— Денят, когато тръгнах от Вашингтон, някой бе разбил апартамента ми. Бяха взели единствено снимка, да, точно така, само една снимка, и аз просто не разби…

— Снимка ли? — прекъсна я рязко Ив. — Снимка на Джефри.

— Да, снимка от сватбата ни.

Лицето на жената бе силно пребледняло. Тя изгаси цигарата и грабна чантата и пуловера си.

— Къде отиваш? — попита Сара.

— Трябва да се връщам… той ще ме потърси.

— Кой?

— Джефри.

— Но нали каза, че е мъртъв!

Очите на Ив изведнъж станаха ясни и бляскави като скъпоценни камъни.

— Не, не, жив е. Трябва да е жив! Не разбираш ли? Те не са виждали новото му лице и затова са откраднали снимката. Това означава, че и те го търсят. — Тя метна пуловера на раменете си и хукна към вратата.

— Ив! — Сара се измъкна от сепарето и се затича след нея. Щом пристъпи навън, откри, че улицата е празна. Навсякъде се стелеше мъгла на гъсти валма и се прокрадваше към краката й. — Ив! — извика тя.

Никой не й отговори.

Ив бе изчезнала.

 

 

Ив не успя да стигне далече. Окрилена от надеждата, но невнимателна и разсеяна, тя тичаше през мъглата по улица „Дорсет“ към станцията на метрото. Не спря, за да се ослуша за стъпки, не се погрижи за нито една от обичайните си предпазни мерки, с които бе свикнала през годините като оперативен работник в Мосад. Саймън бе жив и това бе най-важното. Той бе жив и сигурно я чакаше. Нямаше време да скрие следите си като потърси заобиколен път през квартала, нито пък да се спира пред входовете, за да се увери, че е сама. Тичаше право напред към станцията на метрото.

Само след две пресечки вече дишаше тежко и накъсано. Заради цигарите е, помисли си тя. Дългите години пушене я караха да се уморява бързо и й пречеха да си поеме свободно и дълбоко дъх. Насили се да продължи, докато в гърдите й се надигна болка и тя разбра, че се налага да поспре поне за малко. Тази болка бе стара, имаше я още от дете. Не означаваше нищо. Щом се поуспокои, веднага ще продължи.

Спря и се подпря на една улична лампа. Постепенно болката заглъхна. Дишането й стана равномерно. Бученето в ушите намаля. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх.

В този момент някакъв звук достигна до съзнанието й, толкова трудно доловим, че тя за малко не го пропусна. Ив се вкамени и отвори широко очи. Чу го отново, на няколко метра встрани. Стъпки. Но от коя страна?

Взря се отчаяно в мъглата и се опита да различи нечие лице, поне фигура, но не успя да види нищо. Посегна към чантата си и извади пистолета, с който никога не се разделяше. Студената стомана в дланта веднага й придаде нова увереност. Съзнаваше, че лампата е като фар и че е застанала точно под светлината. Промъкна се към сенките. Тъмнината винаги й бе съюзник.

Нов звук я накара да насочи пистолета. „Къде е той? — чудеше се тя. — Защо не мога да го видя?“

Твърде късно разбра, че последният звук е послужил само за примамка, бил е просто, който да й отвлече вниманието. Нещо се нахвърли върху нея в гръб. Преди да успее да се обърне и да стреля, се намери просната на земята. Пистолетът излетя от ръката й, а в следващия миг усети някакво острие притиснато силно в гърлото й.

Над нея се усмихваше нечие лице, лице, което тя веднага позна. Дори и в тъмнината, бледата му коса блестеше като сребро.

— Кронен — прошепна тя.

Усети как острието се плъзга по кожата й, нежно като милувка. Идваше й да изпищи, но ужасът бе стиснал здраво гърлото й.

— Малката Ева — прошепна Кронен. След това се разсмя тихо и в същия момент Ив разбра, че тази нощ ще бъде последната в живота й.

 

 

Светът изглеждаше различен от четиринайсет хиляди метра. Нямаше неонови светлини, нито пък натоварено движение, липсваше и бетона. Навсякъде се простираше черното небе, обсипано със звезди.

Ник отпусна уморено глава и му се прииска да успее да заспи. Почти всички на полет 201 за Лондон, изглежда блажено хъркаха, докато прелитаха над Атлантика. В другия край на самолета забеляза една от стюардесите да завива нежно някакво дете и тихо да се отдалечава по пътеката. Беше един сутринта, вашингтонско време, а Ник бе разсънен и буден, одеялото на авиокомпанията лежеше още сгънато на коленете му.

Бе прекалено възмутен, за да успее да заспи. Не можеше да спре да си спомня за Сара, за невинността в погледа й, за скръбта и уязвимостта й. Каква великолепна актриса. Наистина достойна за Оскар. Беше разбудила у него всички мъжки инстинкти, които бе забравил, че съществуват. Беше изпитал желание да я защити, да я прегърне.

Сега вече не бе съвсем сигурен какво точно иска да й стори. Каквото и да бе, то нямаше нищо общо с желанието да я закриля.

Заради Сара Фонтейн бе останал без работа, бяха поставили под въпрос патриотизма му, а най-лошото бе, че се чувстваше като пълен глупак. Ван Дам се оказа прав. Като шпионин Ник не бе нищо повече от посредствен аматьор.

Колкото повече мислеше за начина, по който тя го бе заблудила, толкова по-силно пламваше гневът му. Удари с длан по облегалката и се загледа през прозореца към звездите.

Господ му е свидетел, че щом пристигне в Лондон, ще изкопчи истината от нея. Дължеше го на себе си. Нямаше да напусне Външните работи, преди да е изчистил името си.

Тя няма да го очаква в Лондон. Вече знаеше къде да я намери. Само едно телефонно обаждане показа, че се е настанила в „Савой“, хотелът, в който мъжът й обичайно отсядаше. Нямаше търпение да види изражението на лицето й, когато отвори вратата и се изправи пред него. Я, каква изненада! Ник О’Хара е пристигнал, за да си изясни нещата. И този път няма да се остави да му пробутват лъжи.

Само че освен гнева му бе изплувало още едно чувство, много по-дълбоко и доста по-притеснително. Не спираше да се връща към старата фантазия, към образа, в който тя е в спалнята му и го наблюдава с тези меки кехлибарени очи. Объркването, което тези образи събуждаха, направо го побъркваше. Не беше наясно дали му се иска да я целуне или да я удуши. Може би дори и двете.

Беше сигурен в едно. Да се качи на самолета за Лондон бе най-безумното нещо, което някога бе правил. Цял живот бе взимал внимателно обмислени решения. Ник не бе лекомислен човек. Ето че тази вечер нахвърля дрехи в един куфар, взе такси за летище „Дълес“ и подхвърли кредитната си карта в бюрото на Бритиш Еъруейс. Беше нетипично за него да действа толкова импулсивно и емоционално. Толкова глупаво. Надяваше се това да не е началото на една нова линия на поведения.

 

 

Старецът нямаше да е доволен.

Докато Кронен бършеше кръвта на жената от ножа си, се замисли дали да не отложи неизбежното телефонно обаждане поне още един час или дори ден. Поне докато не изяде една хубава закуска или дори една-две халби бира. Само че старецът няма търпение да научи новините, а на Кронен не му се искаше да го кара да чака прекалено дълго. Напоследък старецът не проявяваше никаква търпимост към разочарованията. От трагедията насам бе станал нетърпелив и се дразнеше и по най-незначителни поводи. А който искаше да остане в добро здраве, не си позволяваше да го предизвиква.

Не че Кронен се страхуваше. Добре разбираше, че старецът има прекалено голяма нужда от него.

Когато Кронен бе на осем, старецът го бе измъкнал от бунището в Дъблин и го бе осиновил. Вероятно светлата, почти бяла коса на момчето бе привлякла вниманието му, може би пълната празнота в погледа му, знак за липсата на всякаква душа в това тяло. Още тогава старецът бе усетил, че това момче един ден ще стане опасен мъж. Едно момче без душа няма нужда от обич, а когато стане мъж, може да го превърне в свой закрилник.

Освен това едно момче без душа може да бъде и много полезно. Затова старецът прибра момчето, хранеше го, обучаваше го, може би дори изпитваше известна обич към него, но никога не му се довери напълно. Още от съвсем малък Кронен бе усетил недоверието у стареца. Вместо да презре това чувство, той се стараеше с всичка сила да го преодолее. Каквото и да поискаше старецът, Кронен го вършеше. След трийсет години чиракуване, това вече бе напълно автоматична реакция. А най-важното бе, че обичаше работата си. Тя му доставяше удоволствие и радост. Особено когато имаше замесени и жени.

Също както тази вечер.

За съжаление жената не проговори. В това отношение се оказа по-силна от всички мъже, с които се бе сблъсквал. Дори и цял час от най-убедителните му прийоми се оказаха безрезултатни. Пищя много, което едновременно го дразнеше и възбуждаше, но не каза и дума. И тогава, в момент, когато най-малко го очакваше, тя просто умря.

Това го разтревожи най-силно. Нямаше намерение да я убива. Поне не и в този момент. Прекалено късно разбра, че жертвата му е имала слабо сърце. Изглеждаше съвсем здрава.

Най-сетне острието бе съвършено чисто. Обичаше чистотата, особено когато ставаше въпрос за любимия му нож. Добре наточеното острие изискваше грижи. Върна ножа в калъфа и се загледа в телефона. Нямаше смисъл да отлага повече. Реши да позвъни в Амстердам.

Старецът вдигна слушалката.

— Ева не проговори — каза Кронен.

Мълчанието бе красноречиво. Усети разочарованието в слушалката.

— Значи е мъртва.

— Да — потвърди Кронен.

— Ами другата?

— Все още я държа под наблюдение. Данс не се е мяркал.

Старецът изсумтя нетърпеливо.

— Не мога да чакам до безкрай. Трябва да завъртим колелото.

— Как?

— Отвлечи я.

— Следят я от ЦРУ.

— Аз ще изпратя някой да се погрижи за тях. До утре. След това ти се заеми с жената.

— А после?

— Разбери дали знае нещо. Дори и да не знае, пак можем да я използваме. Ще дадем ултиматум. Ако Данс е жив, веднага ще се отзове.

Кронен не беше убеден. За разлика от стареца, той не вярваше на смехории като любовта. Освен това вече бе виждал Сара Фонтейн и не мислеше, че има мъж, определено не и Саймън Данс, който би й се притекъл на помощ. Не, да си рискуваш главата заради жена, бе пълна глупост. А той не можеше да повярва, че Данс ще се окаже глупак.

Както и да е, това ще бъде един доста интересен експеримент. А когато приключат с него, старецът ще позволи на Кронен да се заеме с жената. Сърцето й със сигурност ще бъде по-здраво от това на Ева Фонтейн. Тя ще издържи много по-дълго. Да, експериментът наистина ще се окаже интересен. Очакваше нещо ново.

 

 

Сара видя всичко още веднъж, този път насън. Образът беше разпокъсан, необичаен, размазан от мъглата. Тя тичаше по улиците, тичаше след Джефри и го викаше по име. Пред себе си чуваше стъпки, но все не успяваше да го зърне, той успяваше да й се изплъзне. Тогава стъпките се промениха. Този път бяха зад нея. Вече не бе преследвач, а преследвана. Продължаваше да тича в мъглата, а стъпките я настигаха. Сърцето й блъскаше в гърдите. Краката й отказваха да се движат. Полагаше всички усилия да избяга по-напред.

На пътя й се изпречи жена със зелени очи, жена, застанала в средата на улицата, която й се смееше. Стъпките я настигаха. Сара се извърна назад.

Мъжът, който я доближаваше бе човек, когато тя познаваше, някой с уморени сиви очи. Той бавно излизаше от мъглата. С всяка негова крачка страхът й се разсейваше. Усети сигурност и топлота. Стъпките му отекваха по павираната улица…

Сара се събуди, обляна в пот. Някой чукаше на вратата й. Тя включи лампата. Беше четири сутринта.

Отново се почука.

— Госпожо Фонтейн? — чу тя мъжки глас. — Моля отворете вратата.

— Кой е? — извика тя.

— Полиция.

Тя се надигна от леглото, облече халат и отвори. Двама униформени полицаи стояха отпред, придружени от сънен чиновник от хотела.

— Госпожа Сара Фонтейн?

— Да, какво има?

— Моля да ни извините за безпокойството, но се налага да ни придружите до управлението.

— Нищо не разбирам. Защо?

— Налага се да ви задържим.

Тя стисна вратата с две ръце и загледа в пълно недоумение.

— Искате да кажете, че съм задържана? Но защо?

— Във връзка с едно убийство. Убийството на госпожа Ив Фонтейн.