Тес Геритсън
В полунощ (13)

Единайсета глава

Дали ще го намеря тук?

Мисълта не спираше да кръжи в ума на Сара, докато пътуваха в автобуса на север по широките чисти улици, по булевардите, където магазинерите бяха излезли да се порадват на ранното слънце и да пометат тротоарите.

Преди половин час набраха номера, който откриха на телефонната сметка на Ив и разбраха, че е на някакъв цветарски магазин. Жената, която се обади бе мила и любезна. Да, магазинът е на лесно място. Намира се на няколко километра на север от Ку-дам. Спирката е само на една пресечка.

Кварталът не бе много приятен. Сара наблюдаваше как широките улици преминават в алеи, посипани със счупени стъкла, виждаха се неподдържани, грозни къщи. По улиците играеха деца, а пред вратите седяха старци. Да не би Джефри да се криеше в някоя от тези къщи? Да не би да я чакаше в складовата част на цветарския магазин?

Слязоха на някакъв ъгъл. Повървяха и на следващата пресечка откриха мястото. Магазинчето беше малко, с мръсни витрини. На тротоара пред него бяха изнесени пластмасови кошници, пълни с рози. Малко месингово звънче издрънча, щом отвориха вратата.

Посрещна ги аромат на цветя. Пълна жена на около петдесет им се усмихна иззад щанда, отрупан със сатенени панделки, рози и венерин косъм. Правеше букети. За няколко секунди погледът й спря на Сара, а след това го отмести към Ник.

— Guten tag — поздрави тя.

Ник кимна.

— Guten tag. — Той небрежно обходи магазина, спря поглед на хладилните камери с изпотени стъкла, на полиците, отрупани с вази, фигурки от порцелан и изкуствени цветя. Близо до вратата бе поставен траурен венец, опакован в целофан, готов да бъде изпратен.

Продавачката режеше бодлите от розите, а след това започна да увива стеблата в панделка. Приготвяше булчински букет. Докато работеше си тананикаше, а мълчанието на двамата посетители никак не я притесняваше. Най-сетне остави букета и срещна погледа на Сара.

— Да? — попита тихо тя.

Сара извади снимката на Джефри и я постави на щанда. Жената я погледна, без да каже нищо.

Ник кимна към снимката и я попита нещо на немски. Тя поклати глава.

— Джефри Фонтейн — каза той.

Жената не реагира.

— Саймън Данс — продължи той.

Жената го гледаше безизразно.

— Но вие трябва да го познавате — каза бързо Сара. — Той ми е съпруг и… аз трябва да го открия.

— Сара, нека аз…

— Той ме чака. Ако знаете къде е, позвънете му. Кажете му, че съм тук.

— Сара, тя не те разбира.

— Трябва да ме разбере! Ник, попитай я за Ив. Може пък да познава Ив.

Когато чу въпроса на Ник, жената отново сви рамене. Не знаеше абсолютно нищо за Джефри. А дори и да знаеше, нямаше да им каже.

Всичките им мечти се проваляха в този момент! След като бяха прекосили половин Европа, бяха попаднали в задънена улица. Обзета от отчаяние, Сара напъха снимката обратно в чантата. Германката съвсем спокойно продължи да опакова букета.

Сара се извърна нещастно към Ник.

— И какво ще правим сега?

Той разочаровано се вглеждаше в траурния венец.

— Не знам — измърмори той. — Наистина не знам.

Продавачката започна да разрязва опаковъчна хартия.

Тихият шум накара Сара да потръпне.

— И защо тук — прошепна тя. — Защо се е обаждала точно тук? Трябва да има някаква причина.

Сара направи стъпка към хладилния шкаф и се загледа в съдовете, пълни с карамфили и рози. От аромата на цветята започваше да й прилошава. Напомняше й за мъчителния ден на гробището преди две седмици.

— Моля те, Ник — каза тихо тя. — Нека да си тръгваме.

Ник кимна с глава към продавачката.

— Danke schon.

Жената се усмихна и повика Сара. Учудена, Сара се приближи до щанда. Жената й подаде една роза с увито стебло и прошепна:

— Auf wiedersehen.

Без да изпуска по-младата жена от поглед, продавачката й поднесе розата. Очите им се срещнаха. Бе само един кратък поглед, но Сара веднага разбра скрития смисъл, цветарката й предаваше нещо. Нещо, предназначено единствено и само за нея.

Тя кимна и пое розата.

— Auf wiedersehen! — отвърна тя. След това се обърна и излезе след Ник от магазина.

Навън Сара стисна здраво розата. Мислите й препускаха. Стеблото сякаш я пареше. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не разкъса опаковката и да прочете съобщението, което бе вътре. Само че нещо в погледа на жената й бе разкрило, че има и второ съобщение, по-скоро предупреждение. Погледът й казваше: Ти си в опасност от някой до теб.

Само че единственият до нея бе Ник.

Ник, мъжът, на когото имаше доверие, мъжът, когото обичаше.

След като Джефри изчезна, Ник бе единственият й приятел, нейният закрилник. Винаги когато имаше нужда от него, той бе до нея. Дали пък бе просто съвпадение? Или всичко бе грижливо планирано? Ако бе така, значи планът бе просто брилянтен. Бяха избрали най-подходящият човек за тази работа. Знаели са, че тя ще бъде уплашена и самотна, че отчаяно ще се нуждае от приятел, от човек, на когото да се довери. И точно в този момент, сякаш извикан със силата на магия, Ник се появява в Лондон. От този миг той бе до нея почти двайсет и четири часа в денонощието. Защо?

Не искаше да повярва, но отговорът беше очевиден. За да я наблюдава.

Не, не можеше да бъде сигурна. А и го обичаше.

Само че предупредителният поглед на жената сам се появи в главата й. Не можеше да го забрави.

Пътуването с автобуса й се стори безкрайно. През всичкото време ръката на Ник лежеше на коляното й. Допирът му сякаш я прогаряше. Искаше й се да срещне погледа му, но се страхуваше от това, което би видяла. Страхуваше се, че той ще долови страха й.

Щом се прибраха в пансиона, тя изтича в банята в края на общия коридор и заключи вратата. С треперещи ръце махна хартията от розата. Под крушката над мивката, прочете съобщението. Беше на английски, надраскано набързо с молив.

„Площад Потсдам, един часа, утре.

Не вярвай на никого.“

Тя се загледа в последните четири думи. „Не вярвай на никого.“ Значението им бе очевидно. Беше проявила небрежност. Не можеше да си позволи да допусне нова грешка. Животът на Джефри зависеше от нея.

Разкъса бележката на малки парченца и ги пусна в тоалетната. След това се упъти обратно към стаята, при Ник.

Все още не можеше да го изостави. Първо трябваше да е сигурна. Обичаше Ник и в сърцето си знаеше, че той никога не би я наранил. Но трябваше да разбере за кого работи той.

Утре, на площад Потсдам, щеше да разбере отговорите.

 

 

— Започвахме да си мислим, че няма да успееш — каза Ник.

Уес Коригън погледна с неудобство, докато се настаняваше срещу Сара и Ник.

— И аз — измърмори той и погледна назад през рамо.

— Някакви неприятности? — попита Ник.

— Не съм сигурен. Точно това ме притеснява. Точно като във филм на ужасите. Не си сигурен кога ще нападне чудовището. — Той се приведе към тях в напразен опит да се свие на стола така, че да стане невидим.

Чудеха се кое най-дискретно място да изберат, когато попаднаха на това мрачно кафене. Масата им бе осветена от една-единствена свещ. Навсякъде около тях хората си говореха шепнешком и всички се интересуваха единствено от своите дела. Никой не погледна втори път към двамата мъже и жената, заели ъгловата маса.

Почти инстинктивно Сара огледа заведението, за да види дали има заден вход. Ако нещо се объркаше, трябваше да имат място за отстъпление. Вратата се виждаше ясно, но щеше да се наложи да изтичат през цялото помещение. Мислено си проправи път между масите и столовете. Щеше да отнеме най-много три секунди. Ако се стигнеше до такъв момент, налагаше се да се справя сама. Вече не разчиташе на Ник.

В този момент осъзна колко много се бе променил животът й. Преди няколко седмици бе най-обикновена жена с еднообразно ежедневие. Сега обмисляше как би могла да се измъкне.

— Слушай, Ник — каза Уес, след като си бе поръчал бира. — Цялата тази работа ме слиса.

— Какво е станало?

— Ами първо, ти се оказа прав. Наблюдават ме. Малко след като си тръгнахте онази нощ, на улицата пред къщата ми спря малък камион. Там си и остана. Наложи се да се измъквам през задната врата. Не съм свикнал на такъв живот. Ставам нервен.

— Имаш ли нещо за нас?

Уес се огледа отново и снижи глас:

— Първо, прегледах всичко за смъртта на Джефри Фонтейн. Когато ти се обадих преди няколко седмици, всички данни бяха при мен. И доклада на патолога, и полицейските данни. Бях направил цяло досие с бележки и фотокопие на паспорта му…

— И?

— Няма ги. — Той погледна Сара. — Нищо няма. Всичко е изчезнало. И не само моята папка. Данните не са й в компютъра.

— Е тогава какво си открил?

— За Джефри Фонтейн ли? Нищо. Сякаш никога не съм писал подобен доклад.

— Не могат просто да заличат съществуването на даден човек.

Уес сви рамене.

— Някой се опитва да направи точно това. Не съм сигурен кой е. Тук в мисията персоналът е голям. Може да е всеки.

Замълчаха, когато сервитьорката им донесе вечерята. Топъл апетитен хляб, охлюви печени в сос от чесън и масло, и резени сирене гауда.

— Ами Магус? — попита Ник.

Уес попи капка масло от брадата си.

— И до това щях да стигна. Добре, значи след като открих, че в нашия архив Джефри Фонтейн не съществува, се порових малко за Магус. Като изключим библейското значение, за това име не съществува нищо.

— Защо ли не ме учудва — каза Ник.

— Нямам разрешително за строго секретните данни. А ми се струва, че това приятелче Магус е точно един от тях.

— Значи не ни остава нищо — попита Сара.

— Не точно.

Ник се намръщи.

— Какво си открил?

Уес бръкна в джоба на сакото си и извади плик. Подхвърли го на масата.

— Открих Саймън Данс.

Ник грабна плика. Вътре бяха сгънати две страници.

— Господи. Погледни! — Той подаде страниците на Сара.

Вътре имаше фотокопие на молба за виза, подадена преди шест години. Имаше и лошо копие на снимка от паспорт. Очите изглеждаха много познати. Ако Сара срещнеше този мъж на улицата, щеше да го подмине, без дори да се обърне.

Сърцето на Сара заби лудо.

— Това е Джефри — каза тихо тя.

Уес кимна.

— Поне така е изглеждал преди шест години. Тогава се е казвал Саймън Данс.

— Как се добра до това?

— Който е разчиствал заради Джефри Фонтейн не се е сетил да се отърве и от Саймън Данс. Може би досието е било прекалено старо. Може би просто са решили, че след като и името и лицето са променени, няма смисъл да си дават труд.

Сара се прехвърли на следващата страница. Видя, че Саймън Данс е имал германски паспорт и адрес в Берлин. По професия е бил архитект. Бил е женен.

— Защо е подавал молба за виза? — попита тя.

— Става въпрос за туристическа виза — обясни Уес.

— Но защо?

— Може би е искал да разгледа забележителностите.

— Или да проучи възможностите — добави Ник.

— Проверихте ли този стар берлински адрес? — попита Сара.

Уес кимна.

— Вече не съществува. Миналата година сградата е била съборена, за да се построят по-високи сгради.

— Значи нищо не ни остава — потвърди Ник.

— Имам още един последен източник — предложи Уес. — Един стар приятел, който е работил за Управлението. Пенсионирал се е миналата година. Писнало му да шпионира. Може и да е чувал нещо за Саймън Данс. И за Магус.

— Надявам се — отвърна Ник.

Уес стана.

— Вижте, не мога да се задържам тук прекалено дълго. Онзи камион си стои пред дома ми. Звъннете ми утре към обед. Сигурно ще съм разбрал нещо.

— Същата процедура ли ще бъде?

— А-ха. Дайте ми петнайсет минути след обаждането. Не мога веднага да се добера до платен телефон. — Той погледна Сара. — Надявам се тази работа скоро да се разреши. Сигурно ти е омръзнало да бягаш.

Сара кимна. Докато наблюдаваше двамата мъже до нея, тя си помисли, че едва ли липсата на сън, нередовното хранене или дори непрекъснатият страх я изтощават. Всичко се дължеше на безпокойството и неизвестността на кого може да се довери.

 

 

— Беше много тиха — каза Ник. — Да не би нещо да не е наред?

Връщаха се пеша към пансиона. Нощта бе придала блясък на града, а Сара копнееше за тъмнина, за някое място далече от уличното движение и неоновите светлини. Погледна небето, но не се виждаха никакви звезди, а само бледото сияние на градските светлини.

— Не знам, Ник — въздъхна тя. Спря и се обърна към него. Под огромния блестящ надпис, двамата се вгледаха един в друг, лицата им оцветени в яркочервено и бяло от неона. Очите на мъжа бяха тъмни като нощта, очи на непознат. — Мога ли наистина да ти вярвам, Ник?

— О, Сара, що за глупав въпрос?

— Защо не се бяхме запознали по някакъв друг начин? Защо не бяхме като всички други?

Той докосна лицето й, за да й даде кураж.

— Каквото е станало, вече е станало. Продължаваме напред. Налага се да ми вярваш.

— Вярвах и на Джефри — прошепна тя.

— Не забравяй, че аз съм Ник.

— А кой е Ник О’Хара? Понякога се чудя за това. Чудя се дали си истински, дали си от плът и кръв. Страхувам се, че някой ден просто ще изчезнеш като дим.

— Няма. — Той я привлече към себе си. — След известно време ще спреш да се чудиш. Знаеш, че съм истински. Може да ни отнеме година, две, може дори пет, но ти ще се научиш да ми вярваш.

Доверие, помисли си горчиво тя. Доверието е нещо, на което свикваш още от дете, нещо, което те кара да се чувстваш сигурен и защитен, сякаш си обвит в пашкул. Не е ли това още една от жестоките илюзии в живота? Тя вече бе надживяла илюзиите. Беше открила колко самотен е всеки един в този свят.

Само че не бе успяла да надрасне желанията. Нито пък нуждата.

Малко по-късно, двамата стояха хванати за ръце в стаята и тя откри, че се опитва да запомни тези мигове, които можеха да се окажат последните с Ник — усмивката му, смехът му, мириса на кожата му. Някъде в сградата се понесе музика, германска балада, изпълнена от жена с тъжен гърлен глас. Песента бе за кабаре, просто перфектна за помещение, потънало в полумрак и виещ се цигарен дим. Музиката се носеше лениво в нощта и влизаше през отворения им прозорец.

Ник угаси лампата. Тъжната мелодия продължаваше да се стеле. Беше песен за раздяла, за жена, която си взема сбогом. Докато беше жива, Сара щеше да носи тази песен в сърцето си. И тогава, Ник прекрачи сенките и се озова до нея. Музиката зазвуча по-силно, когато тя се отпусна в ръцете му. Тя усети, че той се опитва да разбере. Колко й се искаше да му разкаже всичко! Обичаше го. Едва сега, когато доверието й в него бе изтъняло до почти незабележима нишка, тя разпозна чувството. Обичаше го.

Музиката заглъхна и спря. Чуваше се единствено дишането и на двамата.

— Люби ме — прошепна тя. — Моля те. Сега. Искам да ме любиш сега.

Пръстите му се плъзнаха по лицето й и се задържаха върху бузата й.

— Сара. Не разбирам… Нещо не е наред…

— Не ме питай за нищо. Просто ме люби. Накарай ме да забравя. Искам да забравя.

— О, боже — простена той и обгърна лицето й в длани. — Ще те накарам да забравиш…

В същия миг тя се потопи във вкуса на устните му. Гладът, който разяждаше душата на Ник под спокойното му изражение, изведнъж изскочи на свобода. Пръстите му се спуснаха по врата й към блузата. Дрехата бавно се разтвори, а тя усети ръката му и тогава устните му се сключиха жадно върху гърдата й. Тя усети смътно как полата й се плъзва надолу по бедрата и всичките й сетива се насочиха към пътеката, която устата му оставяше.

Отпусна се на леглото. Ник я последва и младата жена усети как остава без дъх.

— Желаех те — прошепна той, заровил пръсти в косата й, — още от първия ден. Само за това мислех, виждах те както си сега. Ти беше до мен и аз те докосвах, вкусвах. — С внезапно нетърпение той задърпа ризата си и от това неумело движение едно от копчетата се откъсна и падна върху голия й корем. Той хвърли копчето настрани, наведе се и без да крие желанието си целуна мястото, където то бе паднало. След това се надигна и свали останалите си дрехи.

През прозореца бледите светлини на града хвърляха прозрачни сенки върху гърба му. Тя едва долавяше очертанията на лицето му. Той бе просто една сянка, надвесена над нея, сянка, която придоби плът и пламна в огън, когато телата им се срещнаха. Устните им се преплетоха. Целувката бе трескава, прекалено страстна, за да се усети в нея нежност. Той плени устата й, погълна я. С нескрит плам тя го прие в себе си.

Ник навлезе в тялото й бавно, колебливо, сякаш се страхуваше да не я нарани. Страстта му бе така разпалена, че скоро той забрави колебанията. Това вече не бе Ник О’Хара, а един необуздан мъж, оставил се на стихията. Но дори и накрая, притиснал я диво до себе си, той успя да запази нежността и обичта, които бяха по-силни дори от желанието.

Едва когато се отпусна изтощен до нея и сърцата им бавно поемаха обичайния ритъм, Ник се зачуди над мълчаливостта й. Знаеше, че тя го желае. Бе откликнала с жар, която надхвърляше фантазиите му. Дори и сега, докато лежеше подпряла глава на гърдите му, тя отново разпалваше страстта му. Но имаше нещо, което не беше наред. Той докосна бузата й и усети, че е мокра. Нещо се бе променило.

Щеше да я попита по-късно, след като бяха отдали цялата си страст един на друг. Тогава щеше да я накара да му каже защо плаче. Сега не беше моментът. Тя не бе готова. А той я желаеше отново и не можеше да чака повече.

Забрави всички тези въпроси щом отново навлезе в нея. Забрави абсолютно всичко. Съществуваше само Сара, толкова мека, толкова топла. Утре щеше да си спомни какво искаше да я попита.

Утре…

 

 

— Добро утро, господин Коригън. Може ли да поговорим?

По тона Уес веднага разбра, че посещението не е приятелско. Вдигна поглед от натрупаните документи и видя двама мъже, застанали на вратата. Единият бе измачкан и навъсен, а другият висок и доста елегантен, дори и за служител на Управлението. Нито един от тях не се усмихваше.

Уес прочисти гърлото си.

— Добро утро, господа. Какво мога да направя за вас?

Високият седна и погледна Уес право в очите.

— Ник О’Хара. Къде е той?

Уес усети как устата му се схваща. Имаше нужда от няколко секунди, за да си възвърне самообладанието, но тогава вече бе прекалено късно. Беше се издал. Побутна настрана купчината документи.

— Ами… Ник О’Хара… Той не е ли още във Вашингтон?

Набитият мъж изсумтя.

— Не си играйте с нас, Коригън!

— Кой си играе с вас? И всъщност, кои сте вие?

Отговори високият.

— Името ми е Ван Дам. А това е господин Потър.

„Управлението, помисли си Уес. Боже, загазих. Какво да правя сега?“ Той се надигна от стола като отчаяно се стараеше да си придаде вид на възмутен.

— Вижте, днес е събота. Имам си работа. Защо не си запишете час през седмицата като всички останали?

— Седнете, Коригън.

Уес посегна към телефона, за да се обади на охраната, но Потър задържа ръката му, преди да успее да натисне копчето. Уес усети как го изпълва страх. Устните заплахи бяха едно, но директният сблъсък — съвсем друго. Тези момчета бяха решени да не се предават. Уес не понасяше насилието. Особено пък когато ставаше въпрос за собственото му тяло.

— Искаме О’Хара — повтори Потър.

— Не мога да ви помогна.

— Къде е той?

— Казах ви. Във Вашингтон. Всъщност, обаждах му се преди две седмици по един въпрос на консулството. — Уес погледна надолу към ръката си, която все още бе стисната. — А сега ще бъдете ли така любезен да ме пуснете?

Портър отпусна хватката си.

Ван Дам въздъхна.

— Няма смисъл да продължаваме с тези глупости. Знаем, че е в Берлин. Освен това знаем, че вчера сте се заели с доста необичайна компютърна проверка и то заради него. Очевидно е, че се е свързал с вас.

— Всичко това са си просто догадки, които…

— Някой с вашия код за секретен достъп се е позанимавал с нашите данни. — Той отвори малък бележник. — Я да погледна. Вчера, в седем сутринта сте преглеждали наличната информация за лицето Джефри Фонтейн…

— Ами да, писах доклад за смъртта на Фонтейн преди няколко седмици. Исках отново да прегледам фактите.

— В седем и трийсет сте подали името Саймън Данс. Интересно име. Каква е причината за тази проверка?

Уес замълча.

— И накрая, в дванайсет, когато обикновено сте в обедна почивка, доколкото ми е известно, сте потърсили информация за някой си Магус. Може би се интересувате от Стария завет?

Уес не отговори.

— Хайде, господин Коригън. И двамата знаем защо правите това проучване. Заради Ник О’Хара е, нали?

— Защо питате?

— Той ни трябва — сопна се Потър.

— Защо?

— Загрижени сме за безопасността му — отвърна Ван Дам. — А също и за безопасността на жената, която пътува с него.

— Да бе!

— Виж, Коригън — намеси се Потър. — Животът му зависи от това, дали ще го открием навреме.

— Залъгвате ме с измишльотини.

Ван Дам се приведе напред и впи очи в Уес.

— Заели са се с опасни дела. А те имат нужда от защита.

— И защо да ви вярвам?

— Ако не ни помогнете, смъртта им ще тежи на вашата съвест.

Уес поклати глава.

— Както вече ви казах, не мога да ви помогна.

— Не можете или не искате?

— Не мога! Не знам къде е той. И това, Господ ми е свидетел, е самата истина.

Ван Дам и Потър се спогледаха.

— Добре — примири се Ван Дам. — Разположи хората си. Просто ще трябва да изчакаме.

Потър кимна и излезе от офиса.

Уес отново се надигна, за да стане.

— Вижте, понятие нямам какво си въобразявате, че вършите, но…

Ван Дам го накара с един-единствен жест да седне.

— Страхувам се, че скоро няма да имате възможност да напуснете сградата. Ако имате нужда от нещо, просто ни уведомете и нашите хора ще ви придружат.

— Какво, по дяволите, става тук?

Ван Дам се усмихна.

— Играта се казва изчакване, господин Коригън. Сега ще поседим и ще видим след колко време ще звънне телефонът.