Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call After Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. В полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-104-6

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Сара изпищя. В следващия момент от прозорците на форда забълваха пистолетни изстрели. Ник и Сара се хвърлиха на земята, за да се прикрият. Ник се просна върху нея на асфалта. Младата жена дори не можеше да говори. Дъхът й бе излязъл, когато падна.

Ник се превъртя настрани и я изблъска напред.

— Колата… влизай в колата! — изкрещя той.

Грубата му команда я накара да се подчини веднага. Също като ужасено животно, тя се промъкна в емджито. Изстрелите разбиваха витрини, а навсякъде около тях хората пищяха. Ник се приведе зад Сара, промъкна се над нея и се строполи зад волана. Вече бе извадил ключовете, когато се намести.

Моторът запали. Сара се опитваше да затвори вратата, но я спря крясъкът на Ник.

— Наведи се! Залегни, по дяволите!

Тя се смъкна на пода.

Без да има добра видимост, той даде рязко на заден. Блъсна се във форда. Превключи на първа, изви рязко волана на дясно и натисна до край газта. Колата излетя. Сара се блъсна безпомощно в седалката. Колата изви рязко на улицата. Стрелкаха се сляпо и безцелно по пътя и всеки момент можеха да се блъснат в нещо. Тя се стегна.

Не се блъснаха. Чуваше се единствено бръмченето на мотора и грубата ругатня на Ник, когато превключи на трета.

— Затвори си вратата! — нареди той.

Тя изви поглед към него. Беше стиснал волана с две ръце, а очите му бяха приковани на пътя. Бяха в безопасност. Ник владееше положението. От двете им страни тесните улички на Маргейт профучаваха бързо.

Сара дръпна вратата.

— Защо се опитват да ни убият?

— Добър въпрос!

Сякаш от нищото изскочи камион. Ник рязко изви. Зад тях се чу писъка на гуми и гневния вик на шофьора.

— Този агент…

— Бяха му прерязали гърлото.

— О, господи…

Пред тях се появи надпис „Маргейт“. Ник превключи на четвърта. Селото оставаше назад. Сега покрай прозорците профучаваха празните поля.

— Но кой, Ник? Кой се опитва да ни убие?

Ник вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

— Да се надяваме, че няма да разберем.

Тя извърна глава назад, изпълнена с ужас. Някакво синьо пежо ги настигаше бързо. Бегло мерна шофьора и непрозрачните му слънчеви очила.

— Дръж се — нареди Ник. — Сега ще се повозим…

Той натисна педала до край и емджито се вмъкна в потока коли с една-единствена безразсъдна маневра. Пежото се стрелна след тях. Колата на преследвача бе по-голяма и по-тромава. Навлезе в погрешната лента и едва не закачи някакъв товарен пикап. Грешката му коства секунда, в която се наложи да намали скоростта. Пежото изостана. Само че потокът коли се разреждаше. Когато останеха сами на пътя, от това състезание нямаше да има никакъв смисъл. Пежото бе прекалено бързо.

— Няма да успея да се отърва от него, Сара!

Тя улови отчаянието в гласа му. Бяха обречени и не можеха да направят абсолютно нищо. „Аз съм виновна за всичко, помисли си тя, заради мен Ник ще умре.“

— Сложи си колана — нареди той. — Вече не ни остават много възможности.

Нямаме много възможности. Добър начин на изразяване, когато краят наближава. Тя наблюдаваше неумолимото приближаване на преследвача. Отново видя шофьора и отразения блясък по непрозрачните стъкла на очилата. Има нещо чудовищно, нещо нечовешко в тези, на които не можеш да видиш очите.

Тя закопча колана и погледна Ник. Профилът му издаваше целеустременост и спокойствие, както бе впил поглед в пътя. Беше прекалено зает, за да се отдава на страха. Единствено ръцете му го издаваха. Кокалчетата му бяха побелели.

На пътя имаше отклонение. Лявата част водеше към Кентърбъри. Ник зави рязко натам и тя усети как коланът се врязва в нея. Пежото за малко не изпусна отбивката.

Излезе от платното, но след това шофьорът овладя колата и настъпи газта след тях по магистралата за Кентърбъри.

Гласът на Ник, приглушен, но уверен, проби облака мъгла, с който страхът бе обвил мозъка й.

— Всеки миг ще започне да стреля. Наведи глава. Аз ще следя пътя, доколкото мога. Ако катастрофираме, излизаш и тичаш с всички сили. Резервоарът може да избухне.

— Няма да те оставя!

— Напротив, ще го направиш.

— Няма, Ник!

По дяволите! — кресна той. — Ще правиш каквото ти кажа!

Пежото бе точно зад тях, толкова близо, че Сара успя да види зъбите на шофьора, оголени в доволна усмивка.

— Защо не стрелят? — изписка тя. — Достатъчно близо са, за да ни улучат.

Пежото закачи задната им броня. Сара се притисна към вратата, а Ник изви волана надясно, а след това наляво. Пежото се подхлъзна и изостана няколко метра.

— Разбра ли сега защо? — дочу тя отговора на Ник. — Искат да ни избутат от пътя.

Последва нов удар, този път от лявата страна на бронята. Ник отново изви волана. Пежото бе до тях. Двете коли пътуваха успоредно. Неспособна да помръдне от ужас, Сара се улови, че се вглежда през прозореца към лицето на убиеца. Русата му коса бе толкова белезникава, че кичурите, смъкнали се над непрозрачните очила изглеждаха почти бели. Бузите му бяха хлътнали, а кожата — безжизнена като восъчна. Той се хилеше доволно.

Смътно забеляза преградата на пътя. Беше така хипнотизирана от лицето на убиеца и от смъртоносната усмивка. В този момент чу, че Ник рязко си поема дъх. Отклони бързо поглед към завоя и колата, спряна на пътя.

Ник изви волана рязко надясно и навлезе в платното за обратно движение. Чу се пищене на гуми. Той едва успяваше да овладее колата, докато останалите автомобили срещу тях също извиваха, за да ги избегнат. Зелените поля се завъртяха пред погледа на Сара, а след това се преместиха към ръцете на Ник, който се бореше с волана. Смътно дочу металния сблъсък и шума от счупено стъкло някъде зад тях.

В този момент светът застина. Двамата откриха, че са сред стадо учудени крави. Сърцето на Сара отново започна да бие. Едва в този момент усети, че трябва да диша. В същия миг Ник настъпи газта и върна емджито на магистралата.

— Това ще ги позабави — каза той.

Думите му се сториха смешни на Сара. Тя извърна поглед назад. Пежото лежеше на една страна в полето. Застанал в калта до колата се бе изправил русият шофьор, мъжът със смъртоносната усмивка. Дори от това разстояние, тя забеляза яростта на лицето му. И той, и пежото се смалиха в далечината, а после изчезнаха.

— Добре ли си? — попита Ник.

— Да. Да… — Тя се опита да преглътне, но устата й сякаш бе пълна с пясък.

Ник изсумтя.

— Едно е очевидно. Няма начин да продължиш сама.

Сама? Самата мисъл я ужасяваше. Не, нямаше никакво желание да е сама. Никога вече! Но доколко можеше да разчита на Ник? Той не беше войник, а дипломат, бюрократ. Сега бе действал, следвайки инстинктите си, без да разчита на някакво специално обучение. И все пак той бе единственото, което оставаше между нея и убиеца.

На пътя предстоеше разклонение. Кентърбъри и Лондон оставаха на запад. Ник зави на изток по пътя, който водеше към Дувър.

— Какво правиш? — попита Сара, изпълнена със страх, когато подминаха отклонението за Лондон.

— Няма да се връщаме в Лондон — отвърна той.

— Но ние имаме нужда от помощ…

— Вече им видяхме помощта. Май нещо не успяха да ни помогнат, а? Приключихме със защитата и наблюдението.

— Но в Лондон ще сме на по-сигурно място!

Той поклати глава.

— Нищо подобно. Тъкмо там ще ни чакат. Цялото това фиаско доказва, че не можем да разчитаме на собствените си хора. Може би просто не са достатъчно компетентни. Може да има и по-лошо…

По-лошо? Да не би да говореше за предателство? Тя си мислеше, че кошмарът е свършил, че просто ще почукат на вратата на посолството в Лондон и ще се отпуснат в ръцете на ЦРУ, които с готовност ще ги защитават. Дори не й бе минавало през ума, че хората, на които вярва, могат да искат да я убият. Просто нямаше смисъл!

— ЦРУ няма да убият собствените си хора! — изтъкна тя.

— Може би не самото Управление. Може би някой вътре. Някой, които има други връзки.

— Ами ако грешиш?

— По дяволите, я помисли малко! Агентът няма просто да си седи и да чака някой да му пререже гърлото! Бил е изненадан. Изненадан от човек, когото е познавал, на когото е имал доверие. Сигурно е замесен и вътрешен човек. Някой, който иска да ни премахне от пътя си.

— Но аз не знам нищо!

— Може и да знаеш. Може би просто не си разбрала.

Тя поклати трескаво глава.

— Не, това е истинска лудост. Това е лудост! Ник, аз съм една напълно обикновена жена. Ходя на работа, пазарувам, готвя… просто не съм шпионин! Не съм като… като Ив…

— Значи вече е крайно време да започнем да мислим като нея. И двамата. Аз също съм новак в тази игра. А не мога да се отърся от усещането, че съм затънал до шия.

— Можем да вземем самолет за вкъщи… за Вашингтон…

— Да не би да си въобразяваш, че там ще си на по-сигурно място?

Не, помисли си тя с все по-нарастващо отчаяние. Той е прав. Вкъщи едва ли ще бъде по-сигурно. Нямаше накъде да бягат.

— Къде тогава ще отидем? — попита отчаяно тя.

Той погледна часовника си.

— Часът е дванайсет — отвърна той. — Ще зарежем колата и ще се качим на катамарана в Дувър. Така ще стигнем най-бързо до Кале. Ще вземем влака за Брюксел. Там двамата с теб ще изчезнем. Поне за известно време.

Тя се загледа безизразно в пътя. „За известно време?“ — чудеше се тя. — „Колко дълго е това известно време? Може би завинаги? Дали ще стана като Ив, винаги да бягам, винаги да надзъртам през рамо?“

Само преди час, на скалите на Маргейт, беше съвсем ясно какво й се искаше да направи — трябваше да открие Джефри и да разбере истината за брака си. Сега нещата бяха коренно различни, а целта пред тях — толкова наложителна, че нищо друго нямаше значение.

Трябваше да остане жива.

За Джефри ще мисли по-късно. Ще има време да помисли къде е и как да го открие. Трябваше да го открие, защото единствено той можеше да й даде отговорите. Но сега не можеше да си позволи да гледа толкова напред в бъдещето.

Забеляза колко силно Ник е стиснал волана. Той също се страхуваше. Ето това я ужасяваше най-силно — фактът, че дори и Ник О’Хара се страхува.

— Май ще трябва да ти се доверя — каза тя.

— Така излиза.

— На кой друг можем да се доверим, Ник?

Той я погледна. Отговорът му бе категоричен и окончателен.

— На никой.

 

 

Рой Потър грабна слушалката още при първото иззвъняване. Думите, които чу го накараха веднага да натисне копчето за запис. Гласът на Ник О’Хара се носеше над пропукването на връзката, направена от другата страна на Ламанша.

— Само едно искам да ти кажа.

— О’Хара — изрева Потър. — Къде, по дяволите…

— Изчезваме. Престани да ни дишаш във врата.

— Не можеше да си позволиш да изчезваш! О’Хара, слушай! Имаш нужда от нас!

— Да бе, как ли пък не.

— Да не си въобразяваш, че ще останеш жив без ничия помощ?

— Точно това си въобразявам. А ти ме чуй добре, Потър. Огледай собствените си хора. Защото има нещо много гнило в Дания. Само ако разбера, че ти си замесен, ще ти закова задника на стената.

— О’Хара, чакай…

Линията прекъсна. Потър изломоти някаква ругатня и затвори. След това с нежелание погледна към Джонатан ван Дам.

— Живи са — каза той.

— Къде са?

— Не ми каза. В момента проследяват разговора.

— Ще се свържат ли с нас?

— Не. Решили са да изчезнат.

Ван Дам се приведе над бюрото.

— Искам ги, господин Потър. Искам ги час по-скоро. Преди някой друг да се е добрал до тях.

— Но, господине, той се страхува. Не ни вярва…

— Никак не се изненадвам като имам предвид последния гаф. Намери ги!

Потър грабна слушалката, кълнейки тихичко Ник О’Хара по всички възможни начини. Той беше виновен за всичко.

— Тарасов? — излая той. — Откри ли номера?… Какво, по дяволите, означава това някъде в Брюксел? Вече знам, че е в Брюксел! Искам проклетия адрес! — Той хлопна слушалката.

— Просто наблюдение — каза Ван Дам. — Нали това беше планът? И какво излезе накрая?

— Двама от най-добрите ми агенти следяха жената. Нямам представа какво се е объркало. Единият от хората ми все още е в неизвестност, а другият е в моргата…

— Пет пари не давам за умрелите агенти. Искам Сара Фонтейн. Ами гарите и летищата?

— Бюрото в Брюксел вече се е заело с проблема. Аз летя тази вечер. Забелязано е движение в банковите им сметки, теглили са значителни суми. Май смятат да изчезнат за дълго.

— Не спирайте да наблюдавате сметките им. Разпространете снимките им. Дайте ги на местната полиция. На Интерпол, на всеки, който е готов да ни сътрудничи. Не я арестувайте, просто я намерете. Имаме нужда и от психологически профил на О’Хара. Искам да разбера какви са му мотивите.

— О’Хара? — изсумтя Потър. — Мога да ви разкажа всичко, което искате да знаете.

— Каква, според вас, ще е следващата му крачка?

— Той е нов в тази игра. Няма представа как да си смени самоличността. Говори обаче великолепен френски. Може да се мотае из Белгия, без да му мигне окото. А е и умен. Може да се окаже доста трудно.

— Ами жената? Ще успее ли и тя да се смеси с местното население?

— Тя не знае чужди езици, доколкото ми е известно. Напълно неопитна е. Ако е сама, ще бъде напълно безпомощна.

Тарасов влезе в стаята.

— Намерих адреса. Уличен телефон е, в центъра на града. Няма как да го проследим.

— Кого познава О’Хара в Белгия? — попита Ван Дам. — Има ли приятели, на които вярва?

Потър се намръщи.

— Трябва да проверя досието му…

— Ами господин Либерман от консулството? — предложи Тарасов. — Той сигурно знае кои са приятелите на О’Хара.

Ван Дам погледна одобрително Тарасов.

— Това е добро начало. Радвам се, че тук има поне един мислещ човек. Нещо друго?

— Чудех се, господине, дали да не разгледаме въпроса и от друга страна, дали няма нещо друго, което да подтиква този човек да постъпи така… — В този момент Тарасов забеляза мрачното предупредително изражение на лицето на Потър. Затова продължи прибързано: — Но, господин Потър, разбира се, познава отлично О’Хара.

— Какво точно искахте да кажете, господин Тарасов? — настоя Ван Дам.

— Чудя се, дали той не… ами дали не работи за някого.

— Няма начин — намеси се Потър. — О’Хара е независим.

— Вашият човек повдига доста съществен въпрос — отбеляза Ван Дам. — Да не би да сме пропуснали нещо, когато отстранихме О’Хара?

— Прекарал е четири години в Лондон — каза Тарасов.

— Имал е възможност да осъществи различни контакти.

— Вижте, аз познавам човека — настоя Потър. — Той не би работил за друг.

Ван Дам се направи, че не го е чул. На Потър му се стори, че говори пред звукоизолиран прозорец. Защо ли винаги се чувстваше като аутсайдер, оплескал с горчица десетгодишния си костюм? Беше работил здравата, за да се докаже като добър агент, а все не беше достатъчно, не и в очите на хора като Ван Дам. На Потър определено му липсваше стил.

Тарасов имаше същия този стил. А пък Ван Дам… Дори костюмът му бе на Савий Роу, а часовникът — ролекс. Беше наистина умен и си бе взел жена с пари. И Потър трябваше да направи така. Трябваше да се ожени за някоя богата. Сега тя щеше да му плаща издръжка.

— Очаквам скоро да имате резултати, господин Потър — подхвърли Ван Дам и си наметна палтото. — Уведомете ме веднага щом научите нещо. Как ще се справяте с О’Хара после, си е ваша работа.

Потър се намръщи.

— И какво означава това?

— Оставям на вас да си го обясните. Просто бъдете дискретен. — Ван Дам излезе от стаята.

Потър се загледа объркано в затворената врата. Какво искаше да каже с това „си е ваша работа“? Той самият отлично знаеше какво би направил с Ник О’Хара. Бившият му колега бе просто още един от високопарните дипломати от кариерата. Потър прекалено добре познаваше този тип хора. Те умираха да гледат от високо на обикновените шпиони. Нито един от тях не си цапаше ръцете с мръсната работа и тя оставаше за Потър. По дяволите, та нали все някой трябваше да я свърши! Когато нещата си вървяха безпроблемно, никой не го забелязваше. Но щом нещо се объркаше, познай на чий гръб се стоварваше всичко?

Обидите, които двамата с О’Хара си размениха преди година, все още звучаха в ушите му. И то, защото дълбоко в себе си той знаеше, че О’Хара е бил прав. Смъртта на Соколов бе по негова вина.

Този път нямаше да допусне грешка. Вече бе загубил двама от агентите си. А най-лошото бе, че бе изпуснал следите на госпожа Фонтейн. Господ му бе свидетел, че няма да допусне нов провал. Дори ако се наложеше да претърси всеки хотел в Брюксел, щеше да ги намери.

 

 

Поради някакви свои причини, Джонатан ван Дам бе твърдо решен да ги намери. Кой знае как О’Хара бе успял да провали една толкова проста операция. Той бе неочакваният фактор, незначителната подробност, която бе останала недогледана, тъкмо тази невидима брънка, която кара оперативните работници да сънуват кошмари. Ван Дам бе притеснен от думите на Тарасов, че О’Хара може би вече не е просто един влюбен мъж. Дали пък наистина не работеше за друг?

Ван Дам се загледа в чинията с печено месо и се замисли над тази притеснителна вероятност. Седеше сам в любимия си лондонски ресторант. Храната тук не бе никак лоша. Агнешките пържоли бяха крехки, розови, а наденичките — домашно приготвени. Пържените картофи ги правеха сухи, не ги оставяха потънали в мазнина, но той така или иначе не ги изяждаше. Харесваше му светлината от свещите и приглушените разговори наоколо. Обичаше да има хора около него, приятно му бе присъствието на тези непознати. Така успяваше да се съсредоточи над висящите проблеми.

Привърши пържолата, отпусна се назад на стола и бавно отпи от чудесното порто. Да, младият Тарасов бе повдигнал интересен въпрос. Беше опасно да се предполага, че нещата са такива, каквито изглеждат. Ван Дам, много повече от другите бе наясно именно с този факт. Цели две години му се налагаше да търпи това, което външните хора наричаха щастлив брак. Цели две години бе споделял леглото на жена, която едва търпеше. Покорно я бе прибирал след запоите й, понасяше безропотно избухванията й, а след това и извиненията и разкаянието. И през всичкото време се смееше в себе си, докато слушаше забележките на приятелките й. „Да знаеш, Джонатан, че Клаудия е много щастлива с теб!“ или пък „Ти си направо съвършен за нея!“, дори „Такива късметлии сте и двамата!“. Смъртта на Клаудия бе шок за всички, най-вече за самата Клаудия. Мръсната кучка си бе въобразявала, че ще живее вечно.

Да, портото наистина бе превъзходно. Той си поръча още една чаша. Някаква жена през една маса го заглеждаше, но той не й обърна внимание, защото странно как инстинктът му подсказа, че и тя ще се окаже същата. Същата като Клаудия.

Проблемът Сара Фонтейн и Ник О’Хара отново го разтревожи. Знаеше, че да се открие човек като О’Хара, който говори отличен френски, би било невъзможно в град като Брюксел. Сара Фонтейн беше нещо друго. Тя само трябваше да си отвори устата в неподходящ момент и играта свършваше за нея. Най-добре да се съсредоточи, за да я намери, О’Хара ще остане за после. Тя бе по-лесната плячка. В края на краищата, тя беше тази, която им трябваше.

 

 

Сара притисна колене към гърдите си, свита на твърдия матрак. Погледна отново часовника си. Ник го нямаше вече два часа и през всичкото това време тя остана седнала като зомби, докато непрекъснато се ослушваше да чуе стъпките му. Не спираше да мисли. Мислеше за страховете си и се чудеше дали някога отново ще се почувства сигурна и спокойна.

Във влака, на който се качиха от Кале, тя се стараеше да потиска паниката, да не обръща внимание на предчувствието, че ще се случи нещо ужасно. Всичките й сетива бяха изострени до болка. Долавяше всеки звук, всяко трепване, дори забеляза конец, провиснал от униформата на контрольора. Изведнъж подробностите придобиха ново значение. Животът им зависеше от тривиални неща като например изражението в очите на някой непознат.

Пътуването мина безпроблемно. Пристигнаха в Брюксел необезпокоявани. Часовете се нижеха и притъпяваха страха й, докато ужасът отстъпи място на нестихващо безпокойство. Поне за момента бе на сигурно място.

Но къде се бе дянал Ник? Не може да не се върне за нея. Не искаше дори и да си помисля за друга възможност. Че например са го заловили. Или пък че се е осъзнал и е решил да се оттегли от тази безнадеждна каша. Кой мъж със здрав разум ще чака безропотно смъртта да го застигне?

Стана и се приближи до прозореца. Сумракът размиваше очертанията на града. През сивия ръмеж, покривите на Брюксел изпъкваха като призраци.

Тя запали единствената гола крушка. Стаята бе малка, занемарена, просто кутийка на втория етаж на някакъв запуснат хотел. Всичко миришеше на прах и мухъл. Двойният матрак бе целият на буци. Дървеният под бе покрит единствено с малко изтрито килимче, цялото в петна. Преди няколко часа нямаше значение как изглежда стаята. Сега четирите стени я докарваха до лудост. Почувства се като в капан. Последно беше яла на закуска и изпитваше отчайваща нужда да хапне нещо. Само че трябваше да чака завръщането на Ник.

Той най-сетне се върна.

Някаква врата долу се хлопна. Тя се извърна рязко и се заслуша в отекващите по стълбите стъпки, които проскърцаха по коридора. Чу как ключът влиза в ключалката. Топката се завъртя. Вратата се отвори със скърцане. Тя застина. Някакъв непознат застана на прага.

Нищо у него не й беше познато. Носеше черна рибарска шапка, прихлупена ниско над очите. Полуизгоряла цигара, от която се виеше дим, висеше в самия край на устата му. От него се носеше воня на риба и вино, която човек не можеше да не забележи, както и прокъсаното късо палто. Когато мъжът вдигна поглед, Сара се разсмя от облекчение.

— Ник! Това си ти!

Той се намръщи.

— Че кой друг може да бъде? — Той огледа палтото с неприязън. — Нали е адски гнусно? Мирише така, като че ли притежателят му се е споминал в него. — Той загаси цигарата и й подхвърли кафяв амбалажен плик.

— Новата ви самоличност, мадам. Гарантирам, че никой няма да е в състояние да ви познае.

— Боже, направо ме е страх да погледна. — Тя отвори плика и извади къса черна перука, пакетче фиби и рядко грозна черна вълнена рокля. — Май на овцата й е отивала повече — въздъхна тя.

— А, няма да ми мрънкаш за роклята. Бъди доволна, че те не нагласих в мини поличка и мрежести чорапи. Честна дума, и това ми мина през ум.

Тя погледна подозрително перуката.

— Черна, а?

— Само такава имаше на разпродажба.

— Никога не съм си слагала преди. Кое й е лицето? Така ли?

Избликът му на смях я накара да се изчерви.

— Не, точно обратното. Дай на мен, аз ще я оправя.

Тя си я нахлупи.

— Няма да стане така.

— Напротив. Виж, съжалявам, че се изсмях. Просто трябва да я нагласиш правилно. — Той грабна фибите от леглото. — Ела тук и се обърни. Първо трябва да приберем твоята коса.

Тя се обърна послушно и го остави да й прибере косата. Беше много несръчен. Сама щеше да свърши тази работа много по-успешно. Но когато усети първото му докосване, топлината му, някакво задоволство плъзна по тялото й и й се прииска той никога да не свършва. Беше толкова успокояващо, толкова невероятно чувствено, мъж да те гали по косата, особено пък мъж с нежни, внимателни ръце като Ник.

Когато напрежението се стопи от раменете на Сара, Ник усети, че собственото му напрежение набъбва неудържимо. Дори докато се бореше с фибите, той откри, че не успява да откъсне поглед от гладката кожа на врата й. Погледът му се плъзна надолу по фините кости на гръбнака и после към ключицата. Усещаше кичурите коса като жарък огън между пръстите си. Топлината се надигаше на талази от пръстите, разпространяваше се и слизаше надолу към стомаха. Вече познатата фантазия се завихри в главата му. Сара бе изправена пред него в спалнята, гърдите й голи, косата й се стеле по раменете.

Съсредоточи се насила над това, което вършеше. А какво всъщност вършеше? А, да. Перуката. С непохватни пръсти започна да нагласява фибите.

— Не знаех, че пушиш — прошепна сънено тя.

— От известно време не пуша. Отказах ги преди години. Тази вечер запалих, за по-голяма достоверност.

— Джефри пушеше. Не успях да го накарам да ги остави. Това е единственото, заради което се карахме.

Той преглътна шумно, когато непокорен кичур се изхлузи и падна върху ръката му.

— Ау, тази фиба ме боде, Ник.

— Извинявай. — Той постави перуката на главата й и обърна лицето й към себе си. Изражението й, смесица от съмнение и недоволство, го накара да се усмихне.

— Изглеждам глупаво, нали? — въздъхна тя.

— Не, изглеждаш различно, което всъщност е важното.

Тя кимна.

— Значи изглеждам глупаво.

— Хайде, пробвай роклята.

— Какво е това? — попита тя и повдигна дрехата. — Един размер за всички.

— Знам, че е големичка, но не ми се искаше да я изпускам. Беше…

— Не ми казвай. Била е на разпродажба, нали? — Тя се разсмя. — Добре. Ако ще се правим на двойка, трябва да си отиваме. — Тя огледа опърпаните му дрехи. — А ти какъв се предполага, че си? Някой скитник?

— Ако съдим по миризмата на палтото, бих казал, че съм пияница рибар. Да приемем, че си ми жена. Само една съпруга може да се помири с такъв мърляч.

— Добре, аз съм твоята съпруга, която е много, много гладна. Сега можем ли да отидем да ядем?

Той пристъпи към прозореца и огледа улицата.

— Мисля, че вече е достатъчно тъмно. Хайде, преоблечи се.

Тя го послуша. Ник се загледа към обгърнатия от нощта град, опитвайки се да не обръща внимание на изкусителните шумове зад него, на блузата, която се смъкваше от раменете й, на шепота на полата, докато се плъзгаше по бедрата.

Изведнъж осъзна колко нелепа е цялата ситуация.

Цели четири години Ник О’Хара бе успял да живее независим, воден от здравия си разум. През всичките тези четири години, той бе държал под ключ чувствата си, без да допуска жени до себе си. И ето че най-неочаквано, не друга, а Сара Фонтейн бе успяла да се промъкне през задната врата. Сара, която очевидно все още обичаше Джефри. Сара, заради която за две седмици и половина го отстраниха от работа, стреляха по него, заради която едва не се преби с кола. Началото бе наистина впечатляващо.

Просто нямаше търпение да разбере какво още го очаква.