Тес Геритсън
В полунощ (5)

Трета глава

Денят ухаеше на цветя. На тревата в краката на Сара лежеше купчина карамфили, гладиоли и лилии. До края на живота й щеше да й прилошава от тази миризма. Тя щеше да й напомня за този хълм и мраморните плочи, пръснати по окосената трева и мъглата, обгърнала долината. Тази картина щеше да й причинява болка. Всичко останало — думите на свещеника, приятелката й Аби, стиснала ръката й, дори първите студени капки дъжд по лицето й, бяха далечни, изместени от болката.

Насили се да се съсредоточи в пръстта в краката си. Не успя и погледът й се зарея в хълма от другата страна на долината. През мъглата долови нещо бледорозово. Черешите цъфтяха. Гледката я натъжи. Джефри нямаше да види тази пролет.

Гласът на свещеника бе станал дразнещо монотонен. Студените пръски дъжд бодяха страните на Сара и замъгляваха очилата й. Мъглата се сгъстяваше и забулваше околния свят. Аби леко я побутна и я върна към действителността. Спуснаха ковчега. Тя видя лицата, които я наблюдаваха в очакване. Това бяха приятелите й, но заради болката не ги бе забелязала. Дори Аби, милата Аби й се стори чужда в този момент.

Сара автоматично се наведе и взе шепа пръст. Беше черна, лепкава и миришеше на дъжд. Хвърли я в гроба и тя падна върху капака с кух тропот, от който Сара се сви.

Лицата около нея бяха като призраци в мъглата. Приятелите й бяха внимателни. Говореха тихо. През всичкото време очите й бяха сухи и се чувстваше като изтръпнала. Мирисът на цветя и мъглата, която полепваше по лицето й, замъгляваха разума й и тя не възприемаше нищо, докато най-сетне не се огледа и не забеляза, че всички са си тръгнали. Само двете с Аби стояха край гроба.

— Започва да вали — каза Аби.

Сара вдигна поглед и забеляза, че облаците са се спуснали ниско над тях като студено сребристо одеяло. Аби обгърна със силната си ръка раменете на Сара и я побутна към паркинга.

— И двете имаме нужда от чаша чай — продължи Аби. Чаят бе лекарството й за всичко. Бе преживяла един ужасен развод и заминаването на синовете си в колеж, без да близва нищо по-силно от чай „Ърл Грей“. — По една чашка и тогава ще поговорим.

— С удоволствие ще изпия един чай — призна Сара.

Хванати за ръце, те бавно тръгнаха по тревата.

— Знам, че няма да ми повярваш точно сега — каза Аби, — но болката ще премине. Наистина ще намалее. Ние жените сме силни в това отношение. Налага се да бъдем.

— Ами ако аз не съм?

— Не бива да се съмняваш.

Сара поклати глава.

— Вече се съмнявам във всичко. И във всеки.

— Надявам се, не се съмняваш в мен?

Сара погледна широкото мокро лице на Аби и се усмихна.

— Не, не и в теб.

— Добре. Когато станеш на моята възраст, ще разбереш, че всичко е… — Аби внезапно спря. Дишането й бе шумно, накъсано.

Сара проследи погледа й.

През мъглата към тях се приближаваше някакъв мъж.

Сара забеляза разрошената от вятъра тъмна коса и сивото палто, изпръскано с водни капки. Веднага разбра, че е стоял отвън дълго, вероятно по време на цялото погребение. От студа лицето му бе поруменяло.

— Госпожо Фонтейн? — поздрави той.

— Здравейте, господин О’Хара.

— Вижте, знам, че моментът не е подходящ, но се опитвам да се свържа с вас вече два дни. Не отговаряте на обажданията ми.

— Не — призна тя. — Така е.

— Трябва да поговоря с вас. Има ново развитие. Мисля, че е редно да знаете.

— Сара, кой е този човек? — намеси се Аби.

Ник се извърна към по-възрастната жена.

— Ник О’Хара. Аз съм от Държавния департамент. Ако нямате нищо против, госпожо, бих искал да остана за малко насаме с госпожа Фонтейн.

— Тя може да не иска да разговаря с вас.

Той отново извърна поглед към Сара.

— Важно е.

Нещо в начина, по който я гледаше, в инатливо стиснатите челюсти, накара Сара да се замисли. Нямаше намерение отново да разговаря с него. През изминалите два дни на телефонния й секретар се бяха записали и шестте му обаждания и тя ги бе пренебрегнала. Джефри бе мъртъв и погребан. Тази болка бе достатъчна. Ник О’Хара само щеше да влоши нещата като отново задава въпроси, на които няма отговори.

— Моля ви, госпожо Фонтейн.

Най-сетне тя кимна. Погледна Аби.

— Всичко е наред.

— Ама не можете да си приказвате тук. Всеки момент ще завали!

— Аз ще я закарам до тях — предложи Ник. Усмихна се, когато забеляза двусмисления поглед на Аби. — Наистина всичко е наред. Ще се погрижа за нея.

Аби прегърна и целуна Сара за последно.

— Ще ти звънна довечера, сладката ми. Хайде утре да закусим заедно.

След това с очевидно нежелание се обърна и тръгна към колата си.

— Разбирам, че ви е добра приятелка — каза той, докато наблюдаваше как Аби се отдалечава.

— Работим заедно години наред.

— В НИХ ли?

— Да. В една лаборатория.

Той вдигна поглед към небето, вече съвсем притъмняло от буреносните облаци. И двамата бяха замръзнали.

— Приятелката ви е права. Всеки миг ще плисне. Да побързаме. Колата ми е там.

Той внимателно докосна ръкава й. Тя тръгна напред механично и се остави той да я отведе до предната седалка на колата. Настани се до нея и затвори вратата. За момент и двамата останаха смълчани. Колата му бе старо волво, практично, без много екстри, модел, използван обикновено за превоз. Отиваше му, кой знае защо. Вътре се бе запазила малко топлина и очилата на Сара се изпотиха. Тя ги свали и се обърна към него. Забеляза, че косата му е мокра.

— Сигурно ви е студено — отбеляза той. — Сега ще ви закарам.

Моторът забръмча. От парното задуха топъл въздух и докато пътуваха през гробището, се затоплиха. Предните чистачки работеха на пълни обороти.

— Сутринта беше толкова красива — каза тя, докато наблюдаваше дъжда.

— Капризно време. Както и всичко останало.

Той бързо се включи в магистралата към окръг Колумбия. Беше спокоен шофьор с уверени движения. Тъкмо типът шофьор, който никога не би поел рискове. Наслаждавайки се на топлината, Сара се отпусна на седалката.

— Защо не отговорихте на обажданията ми? — попита той.

— Много невъзпитано от моя страна. Моля да ме извините.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо не ми се обадихте?

— Не исках да слушам нови предположения за Джефри. Нито пък за смъртта му.

— Дори когато става въпрос за факти ли?

— Вие не знаехте никакви факти, господин О’Хара. Вие просто предполагахте.

Той гледаше мрачно пътя пред себе си.

— Вече не предполагам, госпожо Фонтейн. Вече разполагам с факти. Сега ми трябва единствено името.

— За какво говорите?

— За съпруга ви. Казахте, че сте се запознали с Джефри Фонтейн в едно кафене. Сигурно ви е завъртял главата. Четири месеца по-късно вече сте женени. Така ли е?

— Да.

— Не зная как точно да ви го кажа, но Джефри Фонтейн… истинският Джефри Фонтейн… той е починал преди четиридесет и две години. Като дете.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Не разбирам…

Той не я погледна. Не откъсна очи от пътя, докато говореше.

— Мъжът, за когото сте се оженили е приел името на едно починало дете. Това става лесно. Издирва се името на бебе, починало приблизително в годината, когато сте роден. След това се сдобивате с копие от свидетелството за раждане. С него подавате молба за номер на социална осигуровка, шофьорска книжка и свидетелство за брак. Вие се превръщате в това дете, вече пораснало. Нова самоличност. Нов живот. Има и всички документи за доказателство.

— Но… А вие как разбрахте всичко това?

— В днешни дни всичко е в компютрите. От някои кръстосани проверки открих, че Джефри Фонтейн никога не е бил регистриран в армията, че никога не е ходил на училище, че никога не е притежавал банкова сметка, допреди година, когато името му най-неочаквано се появява на десетки различни места.

Тя шумно изпусна сдържания дъх.

— Тогава кой е бил той? — прошепна най-сетне тя. — За кого съм се омъжила?

— Не знам — отвърна Ник.

— Защо? Защо го е направил? Защо е започнал нов живот?

— Мога да посоча много причини. Първата ми мисъл бе, че е търсен за някакво престъпление. Отпечатъците му ги имаше в бюрото за шофьорски книжки, затова пуснах да го проверят в компютрите на ФБР. Не е в техните списъци.

— Значи не е бил престъпник.

— Няма доказателства, че е бил. Друга възможност е, да е част от някоя федерална програма за защита на свидетелите, да му е дадено ново име за защита. Това ще ми е трудно да го проверя. Данните им се пазят много внимателно. Това поне би ни дало мотив за убийство.

— Искате да кажете… хората, срещу които е свидетелствал… те са го открили.

— Точно така.

— Но той би ми споменал за това. Би споделил с мен…

— Именно това ме накара да се замисля над още една възможност. Може би вие ще можете да ми разкриете нещо.

— Слушам ви.

— Ами ако новото име и новият живот на съпруга ви са били част от работата му? Може и да не е бягал от нищо. Може просто да е бил изпратен тук.

— Искате да кажете, че е бил шпионин? — попита тихо тя. Ник я погледна и кимна. Очите му бяха сиви като буреносните облаци навън. — Не мога да повярвам — каза тя. — Не вярвам нито на една дума!

— Това е самата истина. Уверявам ви.

— Тогава защо ми го разказвате? Как можете да сте сигурен, че не съм съучастничка или нещо такова?

— Мисля, че сте чиста, госпожо Фонтейн. Прегледах досието ви…

— Така ли? Значи имам и досие? — изстреля ядния си отговор тя.

— Преди няколко години е правена проверка на сигурността, не си ли спомняте? Било е необходимо заради изследването, над което сте работили. Досието ви, разбира се, е било запазено.

— Естествено.

— Не, не мисля, че сте чиста единствено заради досието. Просто се доверявам на чувствата си. Сега е ваш ред да ме убедите, че съм прав.

— Как? Да не искате да се подложа на детектор на лъжата?

— Като начало ми разкажете за Джефри. Бяхте ли влюбени?

— Разбира се, че бяхме.

— Значи това е бил истински брак. Имали сте… взаимоотношения.

Тя се изчерви.

— Да. Като всяка нормална двойка. Искате ли да знаете колко често? Кога?

— Аз не играя някаква игра. Заради вас съм си заложил главата. Ако подходът ми не ви харесва, може би ще предпочетете Управлението да се заеме със случая.

— Значи не сте казали на ЦРУ?

— Не. — Брадичката му се вирна в непреднамерен израз на упорство. — Не одобрявам много начина, по който действат. Може и да ме посмачкат заради този случай, а може и да не го направят.

— Защо се намесвате?

Той сви рамене.

— От любопитство. Може би това е шансът да видя какво бих постигнал сам.

— Или амбиция?

— Това също. А и… — Той я погледна и очите им се срещнаха. Неочаквано Ник замълча.

— А и какво? — настоя тя.

— Нищо.

Валеше проливен дъжд и се стичаше по предното стъкло. Ник се отклони от магистралата и се вля в потока коли, отправили се към града. Докато пътуваше в окръг Колумбия в най-натоварените часове, Сара обикновено се нервираше. А ето че днес, дори не обръщаше внимание. Нещо в начина, по който Ник шофираше, я караше да се чувства сигурна. Всъщност, всичко у него лъхаше на спокойствие — увереността в ръцете му, стиснали волана, топлината в колата, ниският му глас. Чувстваше се сигурна и спокойна, докато седеше до него. Представяше си каква сигурност би изпитала една жена в ръцете му.

— Както и да е — продължи той. — Виждате, че има още много въпроси без отговори. Може би знаете част от отговорите, без дори да го съзнавате.

— Не знам никакви отговори.

— Нека започнем с нещата, които знаете.

Тя поклати озадачено глава.

— Бях женена за него, а дори не мога да ви кажа истинското му име.

— Всеки човек, Сара, дори и най-добрият шпионин, се изпуска. Все някога трябва да е бил невнимателен. Говореше ли насън? Казвал ли е неща, които не е успявал да обясни? Мисли!

Тя прехапа устни и в този момент мислеше не за Джефри, а за Ник. Беше се обърнал към нея по име. Сара.

— Дори и да е имало такива неща — отвърна тя, — дребни неща… може и да са ми се сторили незначителни.

— Какво например?

— Може би… може би се е случвало да ме нарича Иви веднъж-два пъти. Но винаги ми се е извинявал на момента. Каза, че е била дългогодишна приятелка.

— Ами семейството му? Приятелите му? Не говореше ли за тях?

— Каза, че е роден във Върмонт, но е расъл в Лондон. Родителите му работели в театъра. Починали са. Никога не е споменавал други роднини. Винаги изглеждаше толкова… уверен. Нямаше близки приятели, дори и в службата. Поне не ме е запознавал.

— А, да. Работата му. Проверих и това. Наистина е бил служител на банка „Лондон“. Офисът му бил забутан. Но никой не може да си спомни с какво точно се е занимавал.

— Значи и това е било лъжа.

— Така излиза.

Сара се отпусна на седалката. Всичко, което този мъж казваше, оставяше нов белег в живота й. Бракът й се оказваше една измама, една безплътна сянка. Реалността съществуваше в този момент, дъждът плющеше по колата, чистачките се движеха бързо. Реалността бе този мъж, който седеше притихнал до нея. Той не бе илюзия. Тя почти не го познаваше, а ето че бе станал единствената реалност, на която да разчита.

Зачуди се за Ник О’Хара. Според нея не беше женен. Въпреки строгостта му, тя го намираше твърде привлекателен, сигурно всяка друга жена би я подкрепила. Но тук имаше и още нещо, не бе само физическото привличане. Тя усети желанието му. Нещо й подсказа, че той е самотен и обезпокоен. Смътни сенки, събрали се около очите му, издаваха тъга и създаваха чувство на безпокойство. Точно така би изглеждал един мъж, който няма дом. Сигурно и той нямаше. В консулската служба градяха кариерата си свободни души, там не бе за хора, които мечтаеха за къща в покрайнините. Ник О’Хара определено не приличаше на домошар.

Потръпна и отчаяно й се прииска да е в апартамента си и да пие чай с Аби. „Още малко“, помисли си тя. Улиците ставаха все по-познати. Булевард „Кънектикът“ блестеше на дъжда. Пороят вече бе отнесъл половината от цветовете по черешите. Първите пролетни пъпки не бяха издържали дълго.

Спряха пред апартамента й, а Ник бързо мина от другата страна на колата, за да й отвори вратата. Жестът му бе незначителен, но приятен, също както би постъпил Джефри, галантен и мил, но непрактичен. Докато влязат във входа, и двамата бяха мокри до кости. От дъжда косата му бе прилепнала по челото на мокри тъмни къдри.

— Сигурно имате още въпроси. — Тя въздъхна, когато двамата се отправиха по стълбите към втория етаж.

— Ако имате предвид дали искам да вляза, отговорът е да.

— За да пием чай, или да ме разпитвате?

Той се усмихна и избърса капките, които се стичаха по бузата му.

— И двете. Беше толкова трудно да се свържа с вас, че ми се иска да ви задам всички въпроси сега.

Изкачиха стълбите. Тя се канеше да каже нещо, когато погледът й попадна на малкия коридор. Това, което видя, я стресна.

Вратата към апартамента й зееше отворена. Някой бе влизал.

Сара инстинктивно отстъпи назад, ужасена от това, което я очакваше вътре. Блъсна се в Ник и се вкопчи безмълвно в ръката му. Той се загледа в отворената врата, а лицето му се изопна. Младата жена чуваше единствено ударите на сърцето си. Апартаментът тънеше в тишина.

През отворената врата се процеждаше светлина към коридора. Ник й посочи да не мърда от мястото си и предпазливо пристъпи към вратата. Сара понечи да го последва, но той я погледна толкова строго предупредително, че тя веднага се сви.

Той побутна вратата и струята светлина нахлу навън и откри лицето му. Няколко секунди остана на прага, втренчен навътре. След това пристъпи напред.

Сара тръпнеше от страх в коридора. Какво става вътре? На вратата трепна сянка и тя усети как я обзема паника, докато безплътното очертание ставаше все по-голямо. Тогава, за нейно облекчение, Ник подаде глава.

— Всичко е наред, Сара — каза той. — Вътре няма никой.

Тя притича покрай него и хлътна в апартамента. В хола спря, изумена от видяното. Очакваше вещите й да са разграбени, шкафът, където стояха телевизорът и видеото да е празен. Нищо не бе докоснато. Дори старинният часовник си тиктакаше тихо на библиотеката.

Втурна се и изтича към банята. Ник я следваше. Наблюдаваше от вратата как проверява кутията с бижута на тоалетката. Перлите й си лежаха върху червеното кадифе. Тя хлопна капака на кутията, върна се в спалнята и огледа двойното легло, нощното шкафче с порцелановата лампа, гардероба. Обърна се объркана към Ник.

— Какво липсва? — попита той.

Тя поклати глава.

— Нищо. Дали пък просто не съм забравила да заключа вратата?

Той излезе от спалнята и се върна в хола. Сара го откри коленичил до вратата.

— Виж — каза той и посочи дървените тресчици и парченцата боя върху сивия килим. — Определено някой е насилил вратата.

— Но това няма никакъв смисъл! Защо ще разбиват апартамента, а после няма да вземат нищо?

— Може би крадецът не е имал време. Може някой да го е прекъснал… — Той се изправи и се обърна към нея. — Изглеждаш уплашена. Добре ли си?

— Просто… Ами объркана съм.

Той докосна ръката й и тя почувства горещите му пръсти.

— Замръзнала си. Най-добре да свалиш тези мокри дрехи.

— Добре съм, господин О’Хара. Наистина.

— Хайде. Сваляй това палто — настоя той. — И седни, а аз ще се обадя тук-там.

Нещо в тона му накара Сара да се подчини. Тя го остави да й свали палтото, а след това седна на канапето и го загледа вдървено, докато той посягаше към телефона. Внезапно й се стори, че вече не е в състояние да контролира действията си. Сякаш с влизането си в апартамента й, Ник О’Хара бе поел контрол над живота й. В знак на протест тя стана и се насочи към кухнята.

— Сара?

— Ще направя чай.

— Виж, не е нужно да се притесняваш…

— Не се притеснявам. И на двама ни ще се отрази добре.

От вратата на кухнята го видя как набира. Слагаше чайника на печката, когато чу гласа му.

— Ало? Тим Грийнстайн, ако обичате. Обажда се Ник О’Хара… Да, ще изчакам.

Изчакването сякаш продължи цяла вечност. Ник започна да крачи напред-назад, също като животно в клетка. Първо си свали палтото, а след това разхлаби вратовръзката. Безпокойството го караше да се чувства не на място в малкия й спретнат хол.

— Не трябва ли да се обадите на полицията? — попита тя.

— Ей сега. Първо искам да проведа един неофициален разговор с бюрото. Стига да успея да се добера.

— Бюрото ли? Да не искате да кажете ФБР? Но защо?

— Тук има нещо, което ме смущава…

Думите му се загубиха в острото изсвирване на чайника. Сара сипа гореща вода и пренесе подноса в хола, където Ник все още чакаше на телефона.

— По дяволите — мърмореше си той. — Къде, по дяволите, си се дянал, Грийнстайн?

— Чай, господин О’Хара?

— А? — Той се обърна и видя чашата, която тя му подаваше. — Да, благодаря.

Тя седна и постави чашата и захарницата в скута си.

— Господин Грийнстайн за ФБР ли работи?

— Не. Само че има приятел, който… ало? Тим? Крайно време беше! Вече не отговаряш ли на обаждания?

В последвалото мълчание, лицето на Ник и позата му, с отпуснати рамене и стегнат гръб, показа на Сара, че нещо не е наред. Беше силно обезпокоен. Изтракването на чашката му я накара да подскочи.

— И как, по дяволите е подушил Амброуз? — сопна се той в слушалката и обърна гръб на Сара.

Последва ново мълчание. Тя остана загледана в гърба му, зачудена каква ли катастрофа може да ядоса Ник О’Хара до такава степен. До този момент го бе смятала за човек, който владее чувствата си до съвършенство. Вече не беше така. Гневът му я учуди, а в същото време й показа, че и той е човешко същество.

— Добре — отговори той. — След половин час ще съм там. Виж, Тим, изникна нещо друго. Някой е влязъл с взлом в апартамента на Сара. Не нищо не е пипнато. Можеш ли да ми дадеш номера на приятеля си във ФБР? Искам да кажа… Да бе, да, извинявай, че те намесвам в тази работа, но… — Обърна се и погледна объркано Сара.

— Добре! Половин час. Ще се видим в офиса на Амброуз. — Той затвори и се намръщи.

— Какво е станало?

— Така завършват великите години в Държавния департамент — измърмори той, грабна вбесен палтото си и се отправи към вратата. — Трябва да тръгвам. Виж, все още можеш да си пуснеш веригата. Най-добре да отидеш при приятелката си тази вечер. И позвъни в полицията. Ще се върна щом се освободя.

Тя го последва в антрето.

— Но, господин О’Хара…

— По-късно — провикна се той през рамо, без да забавя крачка.

Тя чу как стъпките му отекват по стълбището и секунда по-късно входната врата се затвори.

Тя пусна веригата, а след това бавно огледа стаята. Купчината „Открития в микробиологията“ си стоеше на масичката за кафе. Листенцата на божурите бяха покапали на библиотеката. Всичко си беше на място.

Но не съвсем. Нещо не беше както трябва. Само ако можеше да разбере какво е то…

Беше в средата на стаята, когато изведнъж усети, че на библиотеката има празно място. Сватбената й снимка я нямаше.

От гърлото й бликна гневен вик. За пръв път откакто влезе в апартамента, почувства чуждото присъствие, усети ярост, че някой бе нахлул в дома й. Това бе само една снимка, две щастливи лица, усмихнали се към фотоапарата, но тази снимка означаваше за нея много повече от всичко друго, което притежаваше. Тази снимка бе всичко, което й оставаше от Джефри. Дори и бракът й да бе илюзия, тя не искаше да забравя обичта, която бе изпитвала към него. От всички други неща в апартамента, защо им трябваше да крадат точно тази снимка?

Сърцето й пропусна един удар, когато телефонът звънна. Сигурно беше Аби, която й се обаждаше, както обеща. Тя вдигна слушалката.

Първият звук, който долови, бе типичното съскане на международен разговор. Сара застина. Кой знае защо остана загледана в празното място на библиотеката, където трябваше да е снимката.

— Ало? — каза тя.

— Ела при мен, Сара. Обичам те.

Тя сподави писъка си. Стаята се завъртя и тя посегна сляпо да се подпре. Слушалката се изплъзна от пръстите й и тупна на килима. Това беше невъзможно! Мислеше тя. Джефри е мъртъв…

Коленичи на пода за слушалката, за да чуе призрачния глас.

— Ало? Ало? Джефри? — изпищя тя.

Съскането на международната линия бе прекъснало. Цареше тишина, а след това се чу бученето на сигнал „свободно“.

Тя бе чула достатъчно. Всичко, което се бе случило през последните две седмици избледня, сякаш бе кошмар, изличен от дневната светлина. Гласът, който тя току-що чу, гласът, който познаваше толкова добре, ето това бе истинско.

Джефри бе жив.