Тес Геритсън
В полунощ (16)

Четиринайсета глава

По стената на фоайето плъзна сянка. Някой се движеше в хола, но все още не се виждаше. Сянката се уголеми, когато приближи стълбите. Ник и Сара не можеха да избягат, без да минат през фоайето, а тогава убиецът щеше да ги види. Имаше само един път за бягство и той беше нагоре по коридора.

Ник сграбчи ръката на Сара и я дръпна към по-отдалечените стълби. От хола се разнесе женски писък, чуха се забързани стъпки, последвани от два глухи пукота — куршуми, приглушени от заглушител. Коридорът им се стори безкраен. Ако убиецът погледнеше към стълбите в този момент, щеше да ги види.

В паниката си Сара се препъваше нагоре по тесните стълби към стаята на горния етаж. Бяха стигнали тавана. Ник тихо притвори вратата, но на нея нямаше ключалка. Загасиха лампите. Пръснати навсякъде около краката им имаше най-различни предмети и сенки — кутии, стари мебели, закачалка за дрехи. Ник се спотаи зад някакъв сандък и издърпа Сара в прегръдките си. Тя притисна лице към гърдите му и почувства ударите на сърцето му.

Долу се разнесе звук от разбито дърво. Някой отваряше вратите с ритник. Този някой методично си проправяше път по коридора и се насочваше към тяхната стълба. „Моля те, спри, умоляваше го Сара. Моля те, не претърсвай тавана…“

Ник я бутна на пода.

— Не се изправяй — изсъска той.

— Къде отиваш?

— Щом имаш възможност, бягай.

— Но, Ник… — Той вече се бе измъкнал някъде в тъмнината.

Стъпките се чуха по стълбата към тавана.

Сара се притисна към пода. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се дори да диша. Стъпките скърцаха все по-близо и по-близо. Не й оставаше никакво време и тя започна да търси в тъмното някакво оръжие, нещо, с което да се защити. Подът около нея бе празен.

Вратата се отвори със замах и се блъсна в стената. От стълбите нахлу светлина.

В същия миг чу как нечий юмрук попадна в целта си, а след това тежко тупване разтърси пода. Тя скочи и видя, че Ник се бори с убиеца, човек, когото не бе виждала никога преди. Те се претърколиха по пода, а после отново и отново. Ник замахна втори път, но ударът се плъзна по бузата на убиеца. Преимуществото на Ник бе изненадата. Той не бе опитен боец. Въпреки че убиецът бе потънал в кръв, успя да се изтръгне и заби юмрук в стомаха на Ник. Ник изпъшка и се превъртя настрани. Убиецът се стрелна към пистолета, който се бе плъзнал настрани.

Все още зашеметен от удара, Ник не успя да се измести достатъчно бързо. Пръстите на убиеца се сключиха около пистолета. Ник отчаяно се протегна към китката на другия, но успя да се добере единствено до лакътя му. Бавно и неумолимо дулото се изви към лицето на Ник.

Сара нямаше време да мисли и действа импулсивно. Ник можеше да умре всеки момент. Тя изскочи иззад сандъка. Кракът й отскочи напред и попадна в ръката на убиеца. Пистолетът отлетя встрани и падна зад купчина кутии. Убиецът, загубил равновесие, не успя да избегне следващия удар.

Юмрукът на Ник попадна право в челюстта му. С изражение на искрена изненада, наемникът политна назад. Главата му се удари в сандъка. Той се просна на пода в безсъзнание.

Ник се изправи неуверено.

— Мърдай — прошепна той.

Тя заслиза първа надолу по стълбите към коридора на втория етаж. Ник бе на няколко крачки зад нея. Разбити пъстроцветни парченца от лампата „Тифани“ се бяха пръснали по килима. Докато се спускаше по стълбите, тя си спомни за тялото на Кори долу във фоайето. Прилоша й като си помисли, че трябва да мине през кръвта, но се налагаше да го направи, ако искаше да стигне до входа.

С усилие на волята си наложи да продължи надолу. Щеше да прекоси фоайето само с няколко крачки и да се озове навън. Ще бъде спасена.

Забеляза мъжа, който се бе притаил във фоайето, едва когато бе прекалено късно. Движението му бе като светкавица, също като на змия, която напада от сенките. В ръката й пламна болка. Дръпнаха я настрани в толкова здрава хватка, че дори не успя да извика. Ръка в ръкавица и неумолимият проблясък на пистолет преминаха пред погледа й. Оръжието не държеше нея на прицел, а сочеше към стълбите, където беше Ник.

Пистолетът изтрещя.

Ник се отметна назад, сякаш някой го бе ударил в гърдите. Ризата му се обагри в кръв. Тя изкрещя името му, после отново и отново, докато някой я теглеше към вратата. Студеният нощен въздух я перна през лицето. Ярките светлини бяха като светли петна пред очите й, а после някой я блъсна на задната седалка на някаква кола. Вратата се затвори с трясък. Тя вдигна поглед. В главата й бе насочен пистолет.

Едва тогава видя лицето на Кронен, бледата руса коса и восъчната усмивка. Беше я чакал на стотици перони, в стотици градове и най-сетне бе в ръцете му. Пред нея бе лице, излязло от кошмарите.

Това лице сякаш бе дошло от ада.

 

 

Ван Дам все още чакаше до телефона, когато Тарасов се обади да му съобщи за кървавото фиаско. О’Хара бе откаран в интензивното отделение. Жената, Сара Фонтейн, не бе открита. Разтърсен от наученото, Ван Дам успя да се представи достатъчно шокиран.

След като разговорът приключи, той стана и започна да крачи из стаята. Беше неспокоен. Чудеше се над новооткрита връзка с компанията Ф. Беркман. Този банков трансфер за наемния убиец, се оказа изключително необмислен. Сега Потър бе надушил следата и това малко упорито копеле нямаше да се откаже. Рой Потър бе като куче с яка захапка, която никога не пускаше жертвата. Трябваше да намери начин да го отклони, та нали от това зависеше бъдещето на Ван Дам. Ако заловят стареца, той ще си остане прагматик. Ще използва всичко, което знае, за да си извоюва свободата. А той разполагаше с информация, и още по-важно — с име. Ван Дам щеше да се окаже сред първите разобличени.

Всичко се случваше прекалено бързо. Ако се случеше най-лошото, дали щеше да му остане време да избяга?

Затвор. Ван Дам потръпна. Малко след смъртта на Клаудия бе мислил за затвора, за това как ще бъде изолиран в някоя малка тъмна стаичка. Мислеше за четирите стени, които ще го притискат. Мислеше за немитите тела, грубите ръце и нещата, които се случваха между мъжете, затворени заедно. Тогава бе ужасен от мислите си, а ето че сега ужасът го обхващаше отново.

Реши да си събере багажа, за всеки случай. След минути сакът му бе готов. Обмисли последователността на действията си. Заключи вратата. Тръгни по стълбите. Спри такси. Ще отиде направо в руското посолство. Това бе стъпка, която си бе запазил като последно спасение, стъпка, която искрено се надяваше да избегне. Пет пари не даваше за руснаците. Чудеше се как ли ще прекара остатъка от живота си в някой очукан московски апартамент. Господи, не. Това ли го очакваше?

Сигурно руснаците ще се отнасят добре с него! Предателите ги третираха по-специално, даваха им големи апартаменти и много привилегии. Няма да го оставят да гладува. Ще се погрижат за него.

Още като момче в Западна Вирджиния, с майка си живееха в колиба с две стаи, собственост на минната компания. Майка му изхвърляше боклука някъде в гората зад къщата, а когато излизаше до тоалетната навън, чуваше плъховете, стотици плъхове, цяла армия, които го наблюдаваха в тъмното. Беше готов на всичко, за да не използва тази външна тоалетна. Сгушваше се в леглото и потискаше нуждата. За Ван Дам бедността не бе просто неудобство, тя го ужасяваше.

Бе дълбоко умислен и не забеляза стъпките в коридора. Внезапното почукване по вратата го стресна и уплаши.

— Да?

— Текущият отчет, господине. Мога ли да вляза?

Разтреперан от облекчение, Ван Дам се провикна:

— Вижте, Тарасов току-що ми се обади. Освен ако няма нещо ново…

— Има, господине.

Инстинктът накара Ван Дам да пусне веригата. Открехна вратата.

В същия миг вратата се отвори със замах и го блъсна в лицето. Дървени трески се посипаха по килима. Ван Дам залитна назад, почти в безсъзнание от болка.

Опита се да фокусира погледа си. На вратата стоеше някакъв мъж, целият облечен в черно, мъж, който се предполагаше, че е мъртъв. Погледът на Ван Дам попадна на това, което мъжът държеше. „Защо?“, искаше да изкрещи той. Цялата вселена се смали до размерите на малък смъртоносен кръг, до дулото на един пистолет.

— Това е за Ева — каза мъжът.

Той натисна спусъка три пъти. Три куршума пронизаха гърдите на Ван Дам.

Изстрелите го запратиха на пода. Писъкът му на болка се превърна в гъргорене, а след това замря. Един последен образ от светлина попадна пред очите му, докато лежеше на пода, няколко кратки секунди, които го изпълниха с почуда. Това бе светлината на хотелската лампа. След това, малко по малко светлината избледня, обвита от тъмата на нощта.

 

 

Сара се сви на дървения под и притисна колене към гърдите си. Зъбите й тракаха. В стаята нямаше отопление, а зелената сатенена рокля никак не топлеше. Беше захвърлена в тъмното. Единствената светлина идваше от малко прозорче някъде високо. От там влизаше лунна светлина, която се процеждаше иззад облаците. Зачуди се колко е часът. Три? Четири? Беше загубила представа за часа. Ужасът бе превърнал тази нощ във вечност.

Стисна очи, но пред погледа й изплува лицето на Ник, изражението му на изненада и болка, а след това и кръвта, която напояваше ризата му. В гърдите й се надигна непоносима болка, болка, която заседна в гърлото й и извика сълзи, които се стекоха по бузите й. Тя отпусна лице на коленете си и сълзите покапаха по сатенената рокля, за да я направят още по-студена и мокра. „Моля те, нека да е жив!“ — помоли се тя. — „Мили Боже, моля те, нека да е жив!“

Но дори и да беше жив, не можеше да й помогне. Никой не можеше да й помогне. В тъмнината разбра. Щеше да умре. С тази увереност я обзе необичайно спокойствие, една окончателна сигурност, че съдбата й е неизбежна и че няма смисъл да й се противопоставя. Беше й прекалено студено и се чувстваше прекалено изморена, за да я е грижа. След дни наред, прекарани в страх, тя най-сетне съзря приближаването на смъртта и я обзе спокойствие.

Същото това спокойствие й помогна да види всичко. Без да се поддава на паниката, тя прецени трезво ситуацията, разумно, също както бе проучвала бактериите си под лещата на микроскопа. Стигна до заключението, че положението е безнадеждно.

Държаха я в огромен склад на четвъртия етаж на стара сграда. Единственият изход бе през вратата, която бе здраво заключена. Прозорецът бе само за проветрение, защото бе малък и много високо. Мирисът на кафе бе пропил въздуха и тя си спомни, че на партера бе видяла запалени пещи, рампа, покрити чували с надпис „Ф. Беркман, Кафе“. Тогава бе потръпнала при мисълта, че могат да скрият тялото й в някой от тези чували.

Имаше някаква бегла надежда, защото сградата не бе жилище, а се използваше като работно помещение. Все някога трябва да се появят работници. Ако започне да пищи, някой ще я чуе.

Тогава си спомни, че е неделя сутринта. Никой нямаше да дойде днес на работа. Никой, освен Кронен.

Застина, когато чу проскърцването на стъпки. Някой се качваше по стълбите. Една врата се отвори и след това се хлопна. През пролуките забеляза, че от съседната врата се процежда светлина. Двама мъже си говореха на холандски. Единият беше Кронен. Другият глас бе нисък и дрезгав, едва доловим. Стъпките прекосиха стаята и се насочиха към нейната врата. Тя застина неподвижно, когато резето изскърца.

От съседната стая нахлу светлина. Опита се да различи лицата на двамата мъже, застанали на прага, но първо различи само силуетите им. Кронен запали лампата. Първото, което видя на флуоресцентната светлина я накара да се свие.

Мъжът, извисил се над нея нямаше лице.

Очите му бяха бледи, без мигли и безжизнени като камъни. Докато я оглеждаше, очите му трепнаха и това бе първият признак за живот. Разбра, че се вглежда в някаква маска. Лицето бе скрито зад пластмасово покритие, оцветено в телесен нюанс. Виждаха се единствено очите и устата. Косата, която му бе останала, бе сива и растеше на щръкнали бели петна от голия скалп. С някакво извратено чувство за мода, той бе увил червен копринен шал на врата си.

Очите без мигли се спряха на лицето й. Преди още да се представи, тя знаеше кой е. Него наричаха Магус. Това бе човекът, когото Джефри е трябвало да убие.

— Госпожа Саймън Данс — каза той. Гласът прозвуча като шепот. И гласните му струни, също като лицето, сигурно са пострадали при пожара. — Станете, за да мога да ви видя по-добре.

Тя се сви уплашено, когато той я сграбчи за китката.

— Моля ви — дръпна се тя. — Не ме наранявайте. Аз нищо не знам… наистина, нищо.

— Все нещо знаете. Защо тръгнахте от Вашингтон?

— Заради ЦРУ. Те ме подмамиха…

— За кого работите?

— За никого!

— Защо тогава дойдохте в Амстердам?

— Мислех, че ще намеря Джефри… искам да кажа Саймън… моля ви, пуснете ме да си вървя!

— Да ви пусна? И защо да го правя?

Гласът й пресекна. Тя го загледа и не можеше да измисли нито една причина, поради която той да я остави жива. Разбира се, че ще я убие. Колкото и да му се моли, нещата няма да се променят.

Магус се извърна към Кронен, който очевидно много се забавляваше.

— За тази ли жена ми говореше? — попита той недоверчиво. — За това тъпо създание? И ти отне две седмици, за да откриеш тази?

Усмивката на Кронен се стопи.

— Имаше си помощник — изтъкна той.

— Открила е Ева без помощ.

— По-умна е, отколкото изглежда.

— Сигурно. — Маската се обърна отново към Сара. — Къде е съпругът ти?

— Не знам.

— Намерила си Ева. И Хелга. Значи би трябвало да знаеш къде е собственият ти съпруг.

Тя наведе глава и се загледа в пода.

— Мъртъв е — прошепна тя.

— Лъжеш.

— Умрял е в Берлин. При пожар.

— И кой го казва това? ЦРУ ли?

— Да.

— И ти им вярваш, значи? — Тя кимна мълчаливо, а мъжът се обърна вбесен към Кронен. — Тази жена е напълно ненужна. Загубихме си времето! Ако Данс се появи заради нея, значи е глупак.

Презрението в гласа му накара Сара да се вцепени. За Магус животът й не беше нищо повече отколкото животът на едно насекомо. Би я убил със същата лекота, с която би си избърсал обувките. Нямаше да изпитва нито съжаление, нито жал. Единственото му чувство щеше да бъде неприязън. В стомаха й се стегна възел гняв. Тя вирна брадичка с внезапен прилив на яд. Ако ще умира, то няма да е като някое насекомо. Преглътна с усилие и го погледна предизвикателно.

— Ако съпругът ми все пак се появи — каза тя, — искрено се надявам да ви прати право в ада.

Бледите очи под маската не прикриха едва доловимата изненада.

— Ад значи? Тук долу ще се срещнем на всяка цена. Цяла вечност ще прекараме заедно със съпруга ти. Аз вече съм усетил пламъците. Знам много добре какво е да гориш жив.

— Аз нямам нищо общо с това.

— Само че съпругът ти има.

— Той е мъртъв! Като ме убиеш няма да го накараш да страда!

— Аз не убивам заради мъртвите. Убивам заради живите. Данс е жив.

— Аз съм просто една невинна…

— В този бизнес — изрече бавно той, — няма невинни.

— Ами жена ти? Тя каква е била?

— Жена ми ли? — Погледът му се зарея, сякаш хипнотизиран от нещо на стената. — Жена ми… да. Да, тя беше невинна. Никога не съм и помислял, че тя ще бъде… — Той се обърна към нея. — Знаеш ли как умря тя?

— Съжалявам. Съжалявам за това, което се е случило. Но не разбирате ли, че то няма нищо общо с мен?

— Видях всичко. Гледах я как умира.

— Моля те, няма ли да ме изслушаш…

— От прозореца на спалнята я видях да минава през градината към колата. Спря край розите и ми махна. Никога няма да забравя този момент. Как ми махна. И ми се усмихна. — Той докосна с пръст челото си. — Всичко е като снимка тук, в ума ми. Последния път, когато я видях жива.

Той замълча. След това се обърна към Кронен.

— Преди да се зазори я премести на сигурно място. Където никой няма да я чуе. Ако Данс не дойде за нея до два дни, убий я. Нека да е бавно, нали знаеш как.

Кронен се усмихваше. Сара потръпна, когато той се пресегна и игриво прокара кичур от косата й между пръстите си.

— О, да — отвърна доволно той. — Много добре знам… — Изведнъж тялото му се стегна и челюстта му се издаде напред.

Някъде в сградата се бе включила аларма. Над вратата някаква червена светлина мигаше предупредително.

— Някой е влязъл! — каза Кронен.

Очите на Магус блестяха като диаманти.

— Това е Данс — каза той. — Трябва да е той.

Кронен вече бе извадил пистолета си, когато изтичаха от стаята. Затръшнаха вратата. Резето със скърцане се намести. Сара отново бе сама, очите й впити в червената предупредителна светлина, която ту мигаше, ту угасваше.

Ефектът й бе хипнотичен. Червеният цвят, цвят, използван за алармиране, цветът на кръвта, цветът на страха, не спираше да мига. Ти ще умреш, сякаш й напомняше на нея самата. След два дни ще умреш.

Само преди малко бе приела смъртта си спокойно. Сега страхът събираше адреналин в тялото й. Искаше да живее! Панически се хвърли срещу вратата, но тя бе от здрав дъб и непреодолимо здрава. Само два дни, повтаряше си тя наум. Два дни и в нея ще се забие ножът на Кронен. Също като в Ив. Но Сара нямаше да си позволи да мисли толкова далече в бъдещето. Ако го стореше, щеше да се побърка от ужас.

Светлината продължаваше да мига. Стори й се, че мига по-учестено, сякаш забързала със собственото й сърце.

Облегна се на вратата и огледа помещението. В бързината, Кронен и Магус бяха забравили да загасят лампите. За пръв път успя да огледа обстановката.

Складът не беше празен. Кашони с надпис „Ф. Беркман“, бяха струпани в един от ъглите. Обърна се първо към тях и откри смачкана фактура, написана на холандски. След това забеляза, че най-големият кашон е облепен с тиксо. Разкъса го и го дръпна силно няколко пъти, за да повери доколко е здрава лепенката. Ако се използваше както трябва, с него лесно можеше да се удуши човек. Нямаше представа дали ще й стигнат силите, нито пък самообладанието, за да стори подобно нещо. Но в сегашното й състояние, всяко оръжие, дори метър и половина използвано тиксо, беше истински небесен дар.

След това огледа прозореца. Веднага отхвърли тази възможност като път за бягство. Никога нямаше да успее да се промуши.

От склада се излизаше единствено през вратата. Но как да излезе?

Натрупаните столове й дадоха идея. Един стол щеше да й свърши работа, ако го вдигнеше и замахнеше с него. Това вече беше по-добре. Още едно оръжие. Натрупаните един върху друг столове бяха толкова тежки, че тя едва успя да ги довлече в другия края на помещението. Може би планът й все пак щеше да успее.

Тя изтегли купа столове от едната страна на вратата и завърза тиксото към крака на стола най-отдолу. Отпусна тиксото и клекна от другата страна на вратата. След това го изпъна малко над пода. Ако добре преценеше времето, това щеше да свърши същата работа като жица. Щеше да й спечели няколко секунди, които бяха достатъчни, за да мине през вратата.

Преповтаряше действията си отново и отново. След това си представи всичко със затворени очи, докато беше сигурна, че ще извърши необходимото, дори и да е сляпа. Трябваше да стане. Това бе единственият й шанс.

Беше готова. Качи се на един от столовете и откачи неоновите тръби на тавана. Стаята отново потъна в мрак. Още по-добре за нея. Много добре се ориентираше в тъмното. Тъкмо скочи от стола, когато чу нещо подобно на гръм. Това бяха изстрели, които отекваха в сградата. Навън се чуваха викове, после още изстрели. Сградата ехтеше. При цялата тази неразбория, бягството й щеше да е още по-лесно.

Първо ще трябва да привлече нечие внимание. Придърпа един стол до прозореца. Преброи до три и замахна. Столът разби стъклото.

Чу друг вик, а после нечии стъпки затрополиха по стълбите. Тя замъкна стола до вратата и попипа в тъмното, за да намери края на тиксото. Къде беше?

Стъпките достигнаха следващата стая и после стигнаха и до нейната врата. Резето изскърца. Пръстите й отчаяно шареха по пода, докато най-сетне напипаха тиксото в момента, когато вратата се отвори. Някакъв мъж се втурна вътре толкова бързо, че на нея почти не й остана време да реагира. Лентата закачи крака на мъжа. Дръпването едва не изтръгна тиксото от ръката й. Нещо изтрополи на пода. Мъжът се препъна и падна по корем. Той веднага се изправи на колене и започна да се надига.

Сара не му позволи. Замахна със стола и го стовари върху главата му. Почувства, дори не чу добре тежкия удар върху главата му, а ужасът от стореното я накара да пусне стола.

Той не помръдваше. Докато ровеше в джобовете му, той простена, един нисък, ужасен звук, издаващ болката му. Не беше мъртъв. В джоба му нямаше пистолет. Дали не го беше изпуснал? Нямаше време да претърсва тъмната стая, лазейки на длани и колене. Най-добре беше да бяга, докато все още можеше.

Изтича от склада и пусна резето. Един е готов, отбеляза със задоволство тя. Колко ли още остават?

Как да се измъкне от сградата? Имаше две площадки, а после беше входът. Дали ще успее да се измъкне, без да я забележат? Нямаше време да мисли, нито пък да планира ходовете си. И нервите, и мускулите й бяха съсредоточени над последното й втурване към свободата. Движеха я рефлексите. Сякаш бе животно, което се движеше инстинктивно.

Пресече офиса и се спусна по стълбите. Само след няколко стъпки замръзна на място. Долу се чуваха гласове. Приближаваха. Кронен се качваше и отрязваше единствения й път за бягство.

Стрелна се обратно в офиса, затвори вратата и я заключи. За разлика от другата врата, тази не беше от здраво дърво. Щеше да го задържи не повече от минута-две. Трябваше да намери друг изход.

От склада нямаше път за бягство. Но в този офис, точно над бюрото имаше прозорец…

Тя стъпи върху бюрото и надникна навън. Успя да види само мъглата, която се виеше на вълма в тъмното. Подръпна ръчката, но крилото не помръдна. Едва тогава видя, че прозорецът е закован. Сигурно от съображения за сигурност. Трябваше да счупи стъклото.

Стисна ръчката, за да не загуби равновесие и ритна. Първите три опита се оказаха безуспешни. Токът й се плъзгаше по стъклото. При четвъртия ритник стъклото се счупи. Парчетата полетяха навън и се разбиха на паважа долу. Лъхна я студен въздух. Надникна и забеляза, че прозорецът е над някакъв фронтон. Под него имаше стръмен покрив, който се губеше някъде в тъмното. Какво ли имаше отдолу? Можеше да се окаже, че ще падне три етажа и ще намери смъртта си на улицата, или пък че стига до някой съседен покрив. Бе забелязала, че по-старите сгради на Амстердам са почти залепени една до друга, а покривите им образуват една почти непрекъсната линия. Но в тази мъгла нямаше как да разбере какво се крие в тъмнината. Само падането щеше да й разкрие…

Керемидите сигурно са хлъзгави. Най-добре да остане боса. Наведе се и си свали обувките. Уплаши се, когато забеляза кръв по глезена си. Не усещаше болка. Само видя как кръвта се стича по крака й. Гледаше като хипнотизирана, но долови шумовете. Кронен блъскаше по вратата на офиса, а от склада се носеха високите стонове на мъжа, когото бе ударила.

Времето й изтичаше.

Тя пристъпи през прозореца и се прехвърли на перваза. Роклята й закачи парче счупено стъкло. С отчаяно движение тя я дръпна и усети как платът се разкъсва. Няколко секунди се задържа с една ръка за дръжката, докато се опитваше да открие друго, за което да се захване, за да може да се прехвърли на фронтона. Покривът беше прекалено висок, а стрехите стърчаха много навън. Беше в капан.

Звукът от разбиване на дърво я накара да предприеме нещо. Вече нямаше избор. Бърза смърт или болезнена. Да падне в мрака като изпита ужас за частица от секундата, а след това всички усещания да се загубят, щеше да бъде много по-добре, отколкото да попадне в ръцете на Кронен. Щеше да приеме мисълта за смъртта. Болката бе нещо друго.

Чу, че вратата поддаде, а след това и свирепият вик на Кронен. Крясъкът му отекваше в ушите й, когато се пусна.

Падна на покрив малко по-надолу и започна безпомощно да се свлича по керемидите. Нямаше за какво да се хване, нищо не успяваше да спре плъзгането надолу. Керемидите бяха прекалено мокри. Тя усещаше как се изплъзват под пръстите й. Краката й се приплъзнаха до самия край. За миг успя да се задържи на улука, а краката й провиснаха. Нощното небе се завъртя над нея, обвито в мъгла. Това небе й се стори по-красиво от всичко друго, защото го виждаше за последен път. Схванатите й пръсти не успяваха повече да се задържат. Улукът се изплъзна. Вечността я обгърна от тъмното.