Ендрю Лоурънс
Нероденото (5)

Глава четвърта

— Искам да направя с теб два експеримента. Единият е да ти докажа, че си способна да преживееш миналото като част от него, другият е да ми помогнеш в нещо много лично.

Седяха отново пред камината, пиеха топло какао късно през нощта, не бяха запалили лампите. Само червените отблясъци от камината осветяваха лицето на Мелани. Селина беше приела нейната помощ, беше й дала картбланш за къщата, не можеше да я обвини в нищо. Споменът от появата й в спалнята беше избледнял и когато се опитваше да го възстанови, тя си го спомняше по-скоро като кошмар, отколкото като реално преживяване. Мелани бе спечелила сърцата на жителите на селото. Странно, но тя бе помолила Селина да я представи на местните жители нес истинското й име, а като Мари Тейт, с което тя се съгласи, без да попита защо.

Беше емоционален ден — погребението, гробовете, отрупани с повече цветя, отколкото очакваше. Дружеството на антикварите от цялата западна част на страната изпрати венци, много от клиентите на баща й също, присъстваха далечни познати, хора, които не беше срещала. След церемонията тя застана на слънце до вратата на църквата, ръкувайки се с всеки поотделно. Очите й бяха пълни с искрени сълзи на вълнение от тяхната доброта.

Утре щяха да бъдат далече от всичко това. Мелани бе наела кола и щяха да пътуват до Дорсет, до някакво село, където много отдавна, според невероятните разследвания на Мелани, някаква жена от рода Бел загинала трагично и където тя щеше да се сблъска с друг психически феномен.

— Това, което ще преживееш, Селина, се нарича „следа от страх“. Няма да ти кажа сега какво е, освен че по никакъв начин не трябва да се плашиш, защото онова, което видиш, ще е проекция на намиращото се в мозъка ти проява, за която ти ще си отговорна и никой друг.

 

 

Потеглиха на следващата сутрин след ранна закуска. Мелани шофираше наетото Мини, здраво хванала волана с две ръце.

Селина бе неуверена в своята роля в това ново съдружие и неуверена в бъдещето си. Чувстваше, че може да се довери на Мелани, беше благодарна за помощта й през седмицата. Но имаше собствен ум или поне досега имаше, не желаеше да й казват какво да прави. Все пак тя беше господарката на дома, на антикварния магазин, на парите от застраховката за колата. Светът беше неин. Не беше на кръстопът, а по-скоро на главна гара с голям избор от направления и все пак никой, освен Мелани не я насочваше в някоя изключителна и вълнуваща посока.

— Ако се интересуваш толкова от кръстопътища — каза Мелани, прекъсвайки дългото мълчание, — можеш да погледнеш в картата накъде отиваме.

Четенето на мисли объркваше, понякога бе доста забавно.

— Трябва да стигнем до Шерборн, после селцето Пърс Моникорум по шосе А-30. То е малко, състои се почти само от една църква и няколко къщи.

— Това ли е мистериозното място?

— Всичко с времето си.

След като прекосиха Шерборн, завиха по един много тесен път без пътни знаци, който водеше към една долина през живописен каменен мост и стигаше до една църква, четири къщи и езерце.

Мелани спря колата пред църквата, дръпна силно ръчната спирачка и излезе.

— Тук ли е? — попита Селина.

— Това е.

Селина се огледа. Не беше голяма любителка на природата и въпреки красотата наоколо фактът, че е пусто предизвикваше чувството на страх, което изпитваше винаги сред природата — страх да не се изгуби в лошо време и да не й се наложи да ходи с километри, без да знае посоката. Дали някога се беше губила? Не помнеше.

Мелани премина през малката портичка към двора на църквата. Стари надгробни плочи, запустели гробници. Това не плашеше Селина, но й припомни гробището на Шейл, където сега бяха погребани нейните родители.

Докато заобикаляха църквата, духна лек ветрец. Мелани разглеждаше надгробните плочи, четейки имената.

— Трябва да е някъде тук, в северната част.

— Какво?

— Гробът на твоята прароднина.

И тя посочи към една много стара, покрита с мъх надгробна плоча, на която едва личеше издълбаното име ЕЛИЗАБЕТ БЕЛ.

— Невероятно! — възкликна Селина.

— Върша си работата — каза Мелани. — Това ли ме доведе да видя?

— Само едно от нещата…

— Бил е обезобразен — каза Селина, опитвайки се да прочете датата под името. — Някой е изсякъл кръст през цифрите.

— Знаеш ли защо?

— Да — каза Мелани. — Ще ти кажа по-късно.

Имаше нещо неприятно да види фамилното си име заличено умишлено на надгробната плоча, сякаш актът на недоброжелателство към паметта на нейната предшественичка беше насочен към самата нея.

Тя се обърна при звука на удари по барабан и за свое учудване видя малка процесия от хора в исторически костюми. Нямаше представа от коя епоха бяха. Жените бяха облечени в дълги черни поли и шалове, бели шапчици, мъжете в трика и кафяви туники. Преобладаваха зеленото, кафявото и черното. Всички бяха парцаливи, бедни, средновековни. Някакъв свещеник — благочестив пуритан, водеше процесията, а зад него вървеше възрастен мъж с прошарени коси, с изкривени от ужас и болка уста и вързани зад гърба ръце.

Когато Селина се обърна да види какво мисли Мелани, нея я нямаше. Мелани, или някой много приличащ на нея, се бе отдалечила до селския кладенец, който не беше забелязала по-рано, нито пък бе забелязала дървената конструкция на поляната пред къщите, които сега бяха повече, като че изникнали зад гърба й.

Тогава осъзна, че дървената конструкция бе бесилка. Ще изиграят обесване, предположи тя — някакъв местен исторически фестивал, за който Мелани трябва да е чула, ала беше странно, че всички бяха в исторически костюми.

Помощникът на енорийския свещеник се изкачи на подиума, друг мъж в кафяво взе въжето и го преметна през гредата. Той ли беше палачът? Селяните, вероятно стотина, сега заобиколиха стария мъж, който се опитваше да се отскубне от трима младежи. Сложиха главата му в примката и го повдигнаха. Тогава палачът дръпна силно въжето и го закрепи здраво. После тримата младежи пуснаха стареца и въжето се затегна, главата му се отметна назад, после напред.

Тя не повярва на бързината, с която се разви всичко — грубо, кръв потече от устата му, той риташе и се извиваше, докато малката тълпа се веселеше и тя разбра, че това не е никакво представление. Беше съвсем истинско.

Приближи се да вижда по-добре и както мъжът се поклащаше бавно на въжето с отворени очи, на които се виждаше само бялото, той се вгледа в нея и тя запищя.

Селина се обърна да види какво мисли Мелани.

Тълпата замлъкна и обърна погледите си към нея и всичките стотина чифта очи я загледаха заплашително. Тогава някаква жена извика:

— Тя го накара! Тя го прокле! Тя с детето! — Жената спря, взе камък и го хвърли по нея. Камъкът изсвистя над главата й. Видя още жени да вдигат камъни и затича към църквата. Като побягна, усети, че е облечена в дълга черна пола, около раменете й имаше тежък шал. Инстинктивно вдигна ръка към устните си, за да спре писъците си и видя ръцете си — старчески ръце с изпъкнали вени, изкривени кокалчета, дълги мръсни кафяви пръсти с черно под ноктите.

Обзе я ужас и започна да тича. Буци пръст прелитаха покрай нея, хвърляха ги по нея. Насочи се към вратата на църквата, мислеше само за правото на убежище. Успя да се изплъзне от двама, съзнавайки, че други, които тичаха по-бързо от нея, са се прехвърлили през църковната стена и щяха да я изпреварят. Стигна до вратата, ала там стоеше свещеникът, забранявайки й да влезе с разпятие в ръка, сякаш гонеше дявола, който виждаше в нея.

Чуха се викове, смях, барабанът заби силно. Обърна се, приближаваха се в полукръг, готови да я пребият до смърт с камъни.

Усети болка в лакътя, нещо я удари над дясното коляно и в кръста. Беше вцепенена, а зад озверялата тълпа старецът се поклащаше безжизнено на въжето. Господи! Какво ставаше? Къде беше тя? Коя беше тя?

Тогава една пълна, ужасна жена пристъпи пред тълпата, отиде до нея и силно я удари през устата с опакото на ръката си. Селина залитна, подхлъзна се и падна, а жената започна да я рита в корема.

— Остави я жива, жено! Не знаеш дали Сатаната няма да те накаже, ако я нараниш повече!

— Тогава ще й издера очите! — Дебелата жена се хвърли отгоре й, тежко коленичи и започна да дере лицето й. Тя затвори очи, но жената продължи да я дере, заби пръсти в очите й. Тя пищеше, крещеше от болка, а другите я притискаха към земята. После внезапно спряха. Имаше само тъмнина, забрава, вкус на кръв в устата й. Усещаше, че са я оставили сама, че тяхното правосъдие, каквото и да беше то, бе свършило. Сложи ръце на очите си и усети, че лепнат. Беше ослепена, обхвана я ужас и започна да вика Мелани.

 

 

Нежни хладни пръсти я докоснаха по страните.

Отвори очи.

Мелани стоеше над нея.

Огледа се. Хората ги нямаше, бесилката беше изчезнала, жената също. Бяха само двете, тя лежеше на пътеката към църквата и Мелани бе до нея.

— О, Господи, Мелани! О, Боже!

Мелани приклекна, взе ръцете й и я прегърна сърдечно, утешаващо и тя отново почувства сигурност. Разбираше, че ужасът ще бъде обяснен, че не е пострадала.

— Господи, Мелани… какво стана? Не искам да го преживея отново… замеряха ме с камъни, издраха ми очите и имаше един мъж…

— Висящ на бесилка, зная.

— Ти си видяла? Всичко ли?

— Да, видях всичко.

Мелани се изправи и й помогна да стане.

— Ти само съживи следите на страх на един от твоите прародители.

— Само!

Мелани я погледна, докосна лицето й, прегледа ръцете й и провери роклята й.

— Боли ли те някъде?

Селина пипна лакътя си, крака си отзад, кръста. Нямаше никаква болка. Всичко ли си бе въобразила?

— Какви са тези следи от страх? — попита тя.

— Да отидем при колата. Имам топъл чай в термоса и бренди.

Мелани хвана ръката й и я поведе към Минито — в уюта на колата, сигурността на метала, пластмасата, предметите на двадесети век. Вече не се намираше в миналото.

Седнаха на предните седалки и Мелани измъкна отзад едно одеяло, което тя не бе забелязала. Загърна я, наля й чаша силен чай, после и малко бренди.

— Изпий го.

— Правила ли си такива неща преди? — попита Селина.

— Често.

— Къде бях? Коя бях? Кога? Или нямаш представа?

— Елизабет Бел, родена през 1561 година, считали я за вещица.

— Сън ли беше?

— Не, наследствен спомен, който ти преживя повторно. Всички ние наследяваме спомени. Наследяваме носове, черти, характери, но също така и спомени. Те лежат дълбоко в нас. Повечето хора живеят, без дори да осъзнаят това. Спомените, които остават, които са запечатани в мозъците ни, обикновено са неприятни. Въпреки че човек се опитва да забрави лошите спомени, той никога не забравя действително лошите преживявания. Аз ги наричам следи от страх, спомени от страх. Ако човек като теб бъде поставен на мястото на следа от страх, преживяна от негов родственик, независимо колко отдавна, може да преживее част от миналото. Ако освен това присъства човек като мен със силно развити психически способности, който да действа като катализатор, времето се изкривява и ти преживяваш това, през което е преминал твоят прародител.

Мелани взе от нея празната чаша и й наля още малко бренди.

— Връщаме се у дома. Трябва да си починеш и да вземеш топла баня преди следващия експеримент.

— Не искам да преживявам всичко отначало! — заяви Селина.

— Няма. Това, което искам, е свързано с мен, а не с тебе. Нужна ми е само твоята помощ и това може да стане у дома.

Изричайки това, тя прибра термоса и шишето бренди, запали колата и се отдалечиха от това ужасно селце Пърс Моникорум.

Мелани лесно намери обратния път към приветливия Съмърсет. На десетина минути преди Шейл, Селина започна неконтролируемо да се тресе — не от студ, а от нервната реакция, за която Мелани каза, че е съвсем естествена.

— Това, което трябва да сторим, е някак си да те накараме да се отпуснеш напълно, може би с успокоително, но в състоянието, в което се намираш, страшно ще ми помогнеш.

— Имаш ли намерение този път да ми кажеш какво ще се случи? Не мисля, че ще успея да се справя с изненади.

— Нищо няма да ти се случи, освен може би малко стеснение, ако не желаеш да си интимна с мен.

На Селина не й беше ясно какво иска да каже Мелани.

— Смятам да се проектирам астрално до Южна Франция и да посетя Пол и децата. Нужна ми е енергията ти, за да тръгна оттук и да се върна обратно.

— Какво би ме притеснило? — попита Селина.

— Трябва да предизвикам оргазъм и ако и ти получиш такъв с мен, създадената енергия ще улесни целия процес.

Селина не отговори. Не й се искаше да изглежда със задръжки, но мисълта й подейства като шок. От друга страна, веднъж вече бяха спали в едно легло.

— С такава цел ли ме използва в Айлингтън, в апартамента, през онази първа нощ?

— Да.

— Но аз бях в безсъзнание, как съм могла да ти дам енергия?

— Ти ме възбуди. Аз те намирам сексуално привлекателна. Още повече, не бе нужно да отивам надалеч. Бях отседнала в един пансион съвсем наблизо.

— Ти само от жени ли се възбуждаш?

— Не. Възбуждам се при повечето сексуални контакти, въпреки че предпочитам хора, по-млади от мен.

Селина не искаше да си признае, но имаше нещо обезпокоително в това, което предлагаше Мелани. Не беше сигурна дали трябва да бъде доминираща и какво точно ще се случи, но щеше да се съгласи, да позволи да бъде използвана. При тази мисъл усети, че малко я е страх.

— Не трябва да се опитваш да доминираш — каза Мелани, четейки отново мислите й, докато спираше колата пред къщата. — Защото ако го направиш, ще задържиш процеса. Трябва да си абсолютно покорна. Абсолютно. Мисли за себе си като за мой роб… — каза тя и излезе от колата, усмихвайки се.

Мелани отвори и нейната врата, взе одеялото от нейните колене и й помогна да излезе. Селина не мислеше, че има нужда от такива грижи, докато не се опита да стане. Усети краката си да треперят, бяха като гумени. Споменът от коленичилата върху нея тежка жена още бе жив.

Поддържайки я, Мелани я поведе към задната врата, помогна й нагоре по стълбите до банята и пусна крановете.

— Гладна ли си?

— Не, никак — каза Селина.

— Искаш ли още чай?

— Да, ако обичаш.

— Добре, съблечи се и бързо влизай във ваната.

Невероятно, колко непринудена можеше да бъде Мелани. Не бяха изминали и три часа откак се бе завърнала от ужасяващото минало, но за нея това бе част от нормалния живот.

Селина бавно се съблече, сещайки се колко рядко обичаше да прави това в тази баня, тъй като тук винаги беше студено. Баща й пестеше електричеството и никога не я отопляваше. Но днес беше топло, топло като в оранжерия. Тя радостно свали роклята, чорапите, избърса голямото огледало с кърпа, за да провери дали няма синини. Нямаше нищо на лакътя, отзад на крака, на кръста. Тя пак притежаваше същата свежа кожа, същата коса, вежди, нос, очи, уста, брадичка — никакви драскотини, никакви бръчки.

Чу Мелани да идва по скърцащите стъпала и бързо влезе във ваната. Защо? Изплаши ли се изведнъж?

Мелани влезе, усмихна се като медицинска сестра, като майка, с голяма чаша чай в ръка.

Селина пое чашата, смъкна се надолу във ваната, чувствайки срам. Колко странно беше да изпитва стеснение, та винаги тя беше агресивната. Винаги мъжете бяха тези, които се срамуваха.

— Имаш ли нещо против да вляза и аз във ваната? — попита Мелани.

— Не… заповядай.

Наблюдаваше как Мелани се съблича.

На колко ли години беше? Двадесет и шест? Двадесет и осем? Може би по-млада? Имаше тен, хубав тен в сравнение със собствената й бледа кожа.

Изпъкналият корем с издутината от бременността изобщо не беше неприятен за гледане. Всъщност бе очарователен, почти красив.

— Имаш хубав тен — каза тя и тогава забеляза драскотините.

Мелани сякаш цялата беше издрана с дребни, двусантиметрови драскотини — всичките в една и съща посока.

— Изглеждаш като преминала с голяма скорост през храсти.

— Подходящо определение — каза Мелани, стъпвайки във ваната. — При астралната проекция се пътува със страхотна скорост и въздействието върху астралната покривка е толкова силно, че се показва през физическата кожа. Ако погледнеш отблизо ще забележиш, че драскотините са под повърхността.

Мелани седна във водата срещу Селина. Ваната не беше голяма, но те и двете не бяха едри. Мелани без никакво усилие се сви, въпреки бременността си, така че не заемаше много място.

— Астралната проекция е частично физическа и частично умствена. Пътуваш в астралното тяло заедно с аурата си, разбираш ли?

— Не съвсем.

— Ние имаме две тела — едното виждаме всеки ден, а другото е астралното, „етеричното“ тяло. Това второ тяло от едва доловима физическа материя играе ролята на превозно средство за циркулацията на човешката жизненост и с упражнения двете могат да се отделят. Астралното тяло е заключено в познатата ни анатомия клетка по клетка. Съвпада идеално, но може и да се простира извън тялото с десет-дванадесет сантиметра, в зависимост от здравето и темперамента. Това удължение се нарича аура и е с различен цвят, в зависимост от нашия характер. С упражнения можеш да видиш аурата на хората и да получиш предварителни предупреждения за техните чувства към теб.

— Какъв цвят съм аз? — попита Селина.

— Син, бледосин.

— Какво означава това?

— От гледна точка на усещанията това означава, че си недостатъчно развита.

— Ти какъв цвят си?

— Виолетов. Спектърът на аурата варира от синьо-бяло до виолетово и понякога до тъмночервено.

— Какво показва тъмночервеното?

— Пресметната неискреност. На човек с червена аура не трябва да се вярва. Той крие нещо, което засяга взаимоотношенията ви. Неискрен любовник положително ще излъчва червено. Аурата не е ярка. Предупреждавам те — не свети и не изгасва, а присъства постоянно за тези, които могат да я видят.

— Как мога да видя аурата ти?

Мелани стана, излезе от ваната, леко се избърса в кърпата и отвори малко вратата, после изгаси осветлението.

— Изчакай малко, докато привикнеш с тъмнината — каза тя, — после погледни към отражението ми в огледалото. Ще застана пред пролуката светлина, която идва от вратата и ще видиш само силуета ми.

— Да — каза Селина. Сега виждаше силуета на Мелани като черна сянка в огледалото.

— Ако гледаш по самия край на силуета, ще видиш много леко движение, подобно на топлинните вълни, излъчвани от повърхността на шосе в горещ летен ден или изкривяванията, причинени от петролни пари.

Селина гледаше силуета, искаше да види аурата на Мелани, ала не успяваше.

— Ще затворя още малко вратата, за да намаля интензивността на светлината.

Когато Мелани раздвижи ръцете си, Селина изведнъж видя розово движение около бедрата и краката и най-вече около глезените й, сякаш тя разсейваше прилепнала мъгла.

— Това е — каза Мелани. — Около краката ми. Студено ми е, телесната ми температура спада. Всичко е взаимно свързано.

Запали отново осветлението в банята и се върна във ваната, поставяйки ръцете си без нужда, ала нежно на раменете на Селина.

— Имаш прекрасни гърди, красиво младо тяло. Спала ли си с много мъже.

— Трима — каза Селина.

— Много консервативна бройка.

— Не съм сигурна, че мъжете ми допадат много. — Не искаше да прозвучи като предложение, но излезе точно така, като намек, че може би предпочита жените.

— Много жалко, нали, но невинаги мъжете знаят как да предразположат една жена, нито пък жените знаят как да доставят удоволствие на мъжете. Ето защо хомосексуализмът се разраства — и мъжкият, и женският. Смятам, че двата пола трябва да се опитат да се научат един друг какво да направят, за да си доставят истинско удоволствие, но не смятам, че мъжете имат нужното търпение… те се възбуждат толкова бързо, някои от тях.

— Не са ли само…

Селина бе привлечена от очите на Мелани. Не беше толкова объркващо, както мислеше, просто силно концентриран поглед на засилващо се желание! Никога не я бяха гледали по този начин — чувстваше възбудата, както си стоеше във ваната с нея. Не бе само любезност, а невероятно стимулиращо. За свое учудване тя протегна ръка и докосна Мелани. Сложи длан на потъмнелите й гърди, нежно ги погали с върха на пръстите си и продължи надолу, за да докосне къдравите червеникави косми под водата и се доближи така, че устните им се срещнаха.

Мелани провря ръце около гърба на Селина, за да се изправи. Все още прегърнати, те излязоха от ваната и мокри отидоха в спалнята за гости с голямото пухено легло. Мелани вече бе ходила в стаята, беше оправила чаршафите и включила радиатора. Беше топло.

Легнаха в леглото. Селина, силно възбудена, усещаше твърдите гърди на Мелани върху своите. Легна по гръб и Мелани се премести върху нея. Бавно, много бавно, постави коляното си между краката й и затанцува ритмично. Целуваха се, без да спират и когато очакваше Мелани да спре, както би направил всеки мъж на нейно място, защото усети, че не й остава много време до крайната експлозия, Мелани продължи да я целува по ушите, надолу по врата, по всяка гърда и надолу, без да бърза. Беше в състояние на такава възбуда, на екстаз, започна да стене, дишайки тежко. Господи, обичаше тази жена! Никой не й бе доставял такова удоволствие, беше невероятно. Тогава Мелани легна върху нея, притисна устни до нейните, сключи ръце около кръста й. Спря целувката за миг и прошепна:

— Сега не се плаши, когато усетиш кулминацията… ще започна да ставам студена и неподвижна. Дръж ме здраво, докато се отпусна. Дръж ме, колкото и да е неприятно, докато не се върна отново към живота.

Колко дълго ще продължи? — попита Селина, не искайки да я загуби нито за минута, нито за секунда.

— Час, не повече. Остани при мен около час, не гледай корема ми, ако не искаш да ти прилошее.

Изведнъж прегърна Селина до задушаване, ръцете й се стегнаха така, че не можеше да поема въздух.

— Мелани, боли ме — каза задъхано Селина, извърна глава от Мелани и видя светещата пулсация на кожата на жената и усети тялото й да изстива. За един ужасен миг си помисли, че няма да успее да овладее страха си, но тялото на Мелани започна да вибрира в буйни движения, които станаха непоносимо приятни и тя почувства, че достига оргазъм. Прехапа устни и силно се притисна до Мелани с цялата си сила, усети като че тялото й се повдигна от леглото в гърчещо се безумие. Откри, че се бори с безчувствената Мелани, която бе студена и побеляла. Вените й фосфоресцираха в мрака.

Загуби контрол, двете се плъзнаха от леглото на пода. Сега бе върху Мелани, неспособна да помръдне, уплашена от прегръдката, която я притискаше до смърт. После Мелани се отпусна, Селина започна да се измъква, въпреки че продължаваше да държи ръцете й.

Коленичи и вдигна необикновено лекото безжизнено тяло на Мелани на леглото. Намести я така, че да може да легне до нея, прегръщайки я през кръста, дръпна пухената завивка и затвори очи.

Лицето на Мелани беше студено на пипане, леденостудено, косата чуплива, тялото влажно, но в себе си Селина усещаше топлина, която не беше изпитвала преди и искаше това да продължава.

Лежеше в тъмното — спокойна, доволна, разбирайки, че е открила нещо, което другите можеха да търсят цял живот и да не намерят. От любопитство повдигна завивките много внимателно и погледна към тялото. Вените пулсираха ритмично, а на места кожата бе толкова прозрачна, че можеше да се видят розовите мускули, костите на ръцете и краката. Коремът бе полупрозрачен и през тънката млечна стена можеше да се види свитият ембрион на бебето на Мелани.

Беше ужасно и все пак завладяващо — голямата глава, едно противно око, юмручета като от желе, живо същество във формата на ембрион, а по средата малка бяла топчица в клетка, която туптеше — сърцето.

Покри отново Мелани и й се прииска да избяга в банята. Искаше да избяга от тази гледка, но беше обещала и беше предупредена да не гледа, остана на мястото си, дишайки дълбоко и бавно, за да потисне гаденето. Накрая много уморена изпадна в дълбок сън.

Когато се събуди, в първия момент не знаеше къде се намира, после усети невероятна топлина, усети, че тялото на Мелани, което още беше в прегръдките й, се изпотява. Докосна челото й — беше като на болна от треска. Все така, без да я изпуска, Селина се пресегна и запали нощната лампа. Мелани лежеше по гръб, главата й бе потънала дълбоко във възглавницата, косата й бе разпръсната като венец, изразът на лицето й бе спокоен. Кожата беше възвърнала естествения си цвят. Попипа пулса й, беше много ускорен.

Какво да направи? Как да й даде нужната енергия?

Тя легна върху нея, отново се възбуди, дребното й тяло удобно се сгуши върху красивото, топло, безжизнено тяло. Внезапно Мелани се изви. Тялото й се напрегна, сви се, отхвърли Селина встрани, започна да се извива като в припадък, изпъна се по диагонал на леглото и за момент остана неподвижно, после се успокои. Отвори очи, огледа се наоколо, без да движи главата си и накрая се усмихна на Селина.

— Те са добре. Живи са. Децата ми са живи.