Ендрю Лоурънс
Нероденото (2)

Глава първа

Преживя го същата нощ.

След една скучна вечер в бара, по време на която реши да вземе някого със себе си у дома, за да не бъде сама, тя покани в апартамента си Хю, един висок нервен младеж.

Не го помоли да спи с нея, поне не с думи, ала бе ясно какво щеше да последва. В момента, в който напуснаха приятелската компания и той не взе ръката й в своята, бе очевидно, че е прекалено срамежлив, прекалено неловък и прекалено комплексиран, за да направи нещо.

Тя го покани да седне в хола и направи кафе, побъбри си с него за другите момичета, с които живееше в апартамента, накара го да се поотпусне, но след малко реши, че е много уморена и му предложи да спи на дивана сам.

Отиде в стаята си, съблече се бързо, понеже беше хладно, легна в удобното си легло с лице към стената и стисна здраво очи, за да не вижда отблясъците от уличните лампи през тънките пердета.

Когато започна да пресмята дните до двадесетия си рожден ден с отчаяно усилие да не мисли за писмото, тя чу как Хю влезе в спалнята, приближи се и легна до нея в леглото.

— Петица за храброст, Хю — за малко не каза тя, но се зарадва, че той е до нея и замълча, преструвайки се на заспала и чакайки да види какво ще направи той.

Беше облечена в нощница, но ръцете му бързо намериха пътя и я загалиха.

Учуди се колко е нежен.

Той я докосваше леко, ръката му бе топла, дори гореща, а пръстите му се придвижиха бавно от бедрата до лявата й гърда, ръката му я обхвана и я загали чувствено. Другата му ръка в това време се пъхна под нея и се притисна до гладкия й корем, привличайки я към себе си карайки я да се чувства малка, уязвима и нуждаеща се от защита.

Сега го усети на кръста си, но усещането бе странно, сякаш той беше дебел, сякаш имаше голям корем, и това я обезпокои.

Със затворени очи, тя се обърна в ръцете му с лице към него.

Когато докосна брадичката му с върха на пръстите си и намери устните му със своите, тя толкова се учуди на нежността им, че отвори очи — и се вцепени.

Вените по челото и страните леко сияеха в бледокремаво, очите бяха бели, косата — сива като паяжина, и въпреки че имаше някаква красота в неподвижността на това мъртвешко изражение, осъзнаването, че това страшно видение я прегръща, че я е хванало в полупрозрачните си ръце, я накара да реагира буйно.

Изведнъж й прилоша, сърцето й започна да бие в гърлото, после усети, че шокът я парализираше и че ще припадне и докато се задъхваше от недостиг на въздух и се бореше да се отскубне от стегнатата около нея прегръдка, почувства, че губи съзнание и благодарна се остави да пропадне в забравата.

Когато се събуди, беше се съмнало. Беше леденостудена, гола на пода, завивките бяха разхвърляни из цялата стая и имаше отвратителен мирис на изгоряло месо.

Стана, сложи халата си и тръгна по коридора към хола. Одеялата, които бе дала на Хю миналата нощ, не бяха докосвани. Стояха си на пода, където ги бе оставила, сгънати. Той явно си бе отишъл, обиден, може би объркан — както повечето мъже, когато не могат да разберат държанието на момичетата.

Обиколи апартамента, стая по стая — на Джени, Лаура, Сюзън. Кухнята, банята, нищо не бе докоснато.

„Това няма да застраши живота ти по никакъв начин, нито ще ти причини каквито и да било психически или физически вреди…“

Огледа се отблизо в огледалото в банята. Нямаше синини, нямаше драскотини. Попипа кожата си, завъртя се и през рамо огледа гърба си — нищо.

Приближи се до отражението си в огледалото и прегледа зъбите си, попипа стомаха си, раздвижи пръсти. Какво се бе случило, докато е била в безсъзнание? Защо се бе събудила на пода, какво й бе сторило привидението?

Тя разгледа внимателно между краката си. Бяха ли й направили нещо? Имаше странното усещане, че е била с добър любовник. Чувстваше се сексуално задоволена. Беше ли изживяла оргазъм, докато бе в безсъзнание? Беше ли я изнасилил онзи призрак?

Беше преживяла това, което пишеше в писмото, без никакви физически наранявания. Колкото до психиката, не бе толкова сигурна. Сега се страхуваше да се върне в стаята си. Не знаеше дали ще може да спи пак в това легло.

Изплези език.

Ако тогава не бе отворила очи, можеше като нищо да пъхне език в онази ужасна уста.

Отблъскващото бе полупрозрачната гладкост на кожата. И това не беше плод на въображението й.

И сега какво, малка, руса, къдрава Селина, чието стройно тяло желаят толкова мъже, които нямат смелостта да те имат? Сега какво? Със сигурност нямаше да покани за дълго време никого в леглото си.

Въпреки че трябваше да си признае перверзното удоволствие, което й доставиха онези призрачни ръце, галейки тялото й толкова чувствено. Призракът беше жена. Просто го знаеше. Лицето бе толкова нежно.

Лесбийски дух.

Защо не спре да мисли щуротии и не изпадне в ярост? Беше ли доволна от преживяното?

Завъртя крановете на ваната.

Какво бе това? И още по-важно, къде беше отишло? Не беше погледнала под леглото. Господи!

Нито в гардероба. Спря крановете. Възможно ли беше да се крие?

Уплашена, отиде първо в кухнята и погледна през прозореца. Както винаги, долу на улицата хората се движеха насам-натам. Беше събота сутрин, имаше празнични купувачи, мъжът отсреща пак поправяше колата си, животът следваше нормалния си ход.

Тръгна по коридора и отвори вратата на спалнята си. Миризмата все още бе там, но вече не така силна. На леглото бе голият дюшек, завивките се намираха на пода — нищо не се бе променило, откакто бе станала.

Леглото бе ниско. Нямаше начин някой да се пъхне под него. Погледна в гардероба. Беше пълен с дрехи и нямаше как някой да влезе вътре.

Ала тя нямаше работа с човешко същество.

Протегна ръка и отвори вратата. Нямаше нищо необичайно.

Тогава на килима, където се събуди сутринта, видя кичур избелели коси — доказателство, че не е сънувала. На пипане нишките сива коса бяха като захарен памук. Когато ги докосна, те се разпаднаха на прах между пръстите й. Приличаше на пепел.

Внезапно нещо изшумя зад нея и тя се обърна с изплашен вик.

Само пердето се люлееше и пляскаше една хартийка, прикрепена между две шишенца одеколон на тоалетката й. Неплатената сметка за телефон.

Не можеше да остане. Не искаше да остане през почивните дни в апартамента, а и нямаше намерение да търси помощ. „Успокой се, смелост, търпение… не търси помощ…“ Някой, който не й желаеше злото, я бе предупредил за появяването на този дух. Тя не бе сама. Бяха я избрали за този експеримент.

Господи, не беше ли винаги мечтала за подобно нещо? Някой да разбере, че е по-различна от останалите хора по света? Може би са я наблюдавали през цялото време. Тръпки полазиха по гърба й.

Ще си отиде у дома.

Веднага ще си отиде у дома, ще вземе обедния влак и ще пристигне за чая. Така щеше да прекара почивните дни и преди да си е променила решението, отиде в хола и вдигна слушалката на телефона, набра номера и зачака.

Отговори майка й. Лаконична и укоряваща, както винаги. Не трябва да харчи пари за дълги разговори. Значи ще дойде у дома, колко мило. Следователно трябвало да излезе и купи агнешко бутче за неделния обяд, разбира се, но нямало нищо и без това щяла да ходи на пазар в Торнтън.

Разбира се, че ще пазарува — съботния ритуал, за който Селина спореше от доста време. Защо да ходи в най-натоварения ден, след като разполагат с цялото време на света сега, когато татко се пенсионира?

Защото това щеше да наруши установения навик, а установените навици бяха свещени. Точно поради това.

Отиде в банята, пусна отново водата.

Нямаше да им каже. И без друго нямаше да й повярват. Така и не й повярваха, когато разказваше детските си кошмари, достатъчно реалистични да я ужасят, въпреки че не бяха толкова реални, колкото случилото се сега.

„Всичко ще ти бъде обяснено, когато му дойде времето…“

Господи! Кога?

Какво щеше да прави в почивните дни? Ще се преструва, че не се е случило нищо необичайно? Ще бърбори за хубавия апартамент, който делеше с други две момичета и за живота в Лондон?

Изкъпа се бързо, изсуши се и отиде в стаята си да се облече.

Не беше ходила у дома пет седмици. Спането в собственото й скъпо родно легло може би щеше да й помогне да се съвземе, да слезе отново на земята, да се върне към действителността.

Облече красивата рокля от Лаура Ашли, която майка й харесваше и сините остри обувки, сложи си лек грим. Отличничката Селина, която нямаше намерение да продължи академичното си образование, за да стане учителка, лекарка, адвокатка или каквото и да било престижно.

Татко я разбираше.

Ала после милият татко поиска тя да стане актриса като неговата луда баба.

След като подреди пътната си чанта, тя остави спалнята както си беше, прозорецът леко отворен. Изчисти банята, изми чашата от чай, увери се, че всичко е наред в хола. И излезе.

Навън мартенското слънце грееше и я накара да се замисли дали няма да й бъде топло с кожуха. Но вятърът бе остър и тя тръгна забързано към Хайбъри и гарата на метрото Айлингтън.

За първи път от години щеше да подрани за влака. С половин час. Напусна апартамента толкова бързо, че не погледна часовника. Колко се радваше да бъде във водовъртежа на живота! Как стана така, че спирката на метрото, толкова омразна всяка сутрин, се бе превърнала сега в спокойно убежище? Хората от предградията, тръгнали на сутрешен пазар с глупавите си лица, с неделните си дрехи и натрапчивите си деца, изведнъж вдъхваха такава увереност.

Видя собственото си изражение в отсрещната витрина. Не беше си измила косата, не изглеждаше привлекателно. Майка й щеше да говори надълго и нашироко за това и да я пита храни ли се достатъчно, докато приготвят обяда, чая, вечерята, докато мият съдовете.

„Как ми се иска да си намериш по-добра работа, Селина.“ Или: „Запозна ли се някой приятен младеж?“

Каквото и да направеше, майка й никога нямаше, да е доволна, а горкият татко също нямаше да е доволен, защото така му бе наредено.

Тя щеше да прекара следобеда в разглеждане на антиките, които той е купил. Не беше идвала от толкова време, би трябвало да е събрал доста неща. Щеше да чуе упреци за отсъствието си, разбира се. Но тя се надяваше на срещата с тях, погрешно може би, защото сега се нуждаеше от тях, от тяхната сигурност, спокойствие и постоянство. Никога преди не бе предполагала, че се нуждае от постоянство. След като цяла година отблъскваше ограничените виждания на другите хора за своето бъдеще, не обръщаше внимание на дребнавостта около себе си, укротяваше родителите и приятелите си и преодоляваше собствената си неувереност, това глупаво писмо възвърна спазмите в стомаха й, атаките на страх, познати й от детството, когато сънуваше онези ужасни сънища. Странни сънища, ужасяващи, как лежи притисната от оръдие на някакво бойно поле, как страда от страшни болки в някаква гола и гореща пустиня. Самата тя не ги разбираше, как би могъл някой друг?

Като ученичка живееше в страх от тях: директорката госпожа Текери, доктор Куумбс, родителите си. Понеже бе умна и с добра памет, от нея не очакваха прояви на лудост. В същото време Джени, Лаура, Сюзън можеха да се държат като ученички, да се влюбват, да пушат, да пият, дори да се чукат, но не и тя — тя стоеше над всичко това. Е добре, тя не стои над всичко това, никога не е стояла и бе решила да докаже това.

Така тя напусна дома си, скара се с нещастния си разочарован баща и глупавата си майка, която имаше вземане-даване само с пералнята в понеделник, почистването във вторник, пазаруването в събота, и отиде в големия пагубен град и на дори още по-покварената улица Кингс роуд в Челси, намери си работа в магазин за джинси и ги продаваше на отвратителни рокери и какво стана? Започна да се радва на живота. Загуби девствеността си, което не бе толкова вълнуващо, колкото очакваше, и научи какви са мъжете. Мъжете обичаха завоеванията. Всичко, което желаеха, беше да се хвалят, че са те завлекли в леглото. Бяха невероятно глупави.

На Кингс Крос тя се прехвърли на линията Метрополитън. Повече хора, повече прелестно-прелестни хора.

Наложи се да стои права, но нямаше нищо против. В безопасност с толкова живот наоколо, тя си позволи да размисли над случилото се.

Ръката, която я беше докоснала.

Беше оставила Хю на канапето в хола с празната чаша от кафе, смутен. Беше ядосана. Така дяволски трудно бе да ги вкараш в леглото. Всичко е наред, когато са в компания, когато танцуват на купон или в бара, но щом вратата на спалнята се затвори и те осъзнаят, че трябва да се съблекат, тогава или се превъзбуждат и всичко свършва за две минути, или прималяват от страх.

Не че тя имаше голям опит. Тим, Джейми и Сънсилк. Може би бе попаднала в неподходяща компания или пък те бяха прекалено млади.

Мъжът, който стоеше прав до нея, не би имал нужда от насърчаване. Чужденец и доста над четиридесетте, разбира се.

Той й се усмихна, тя му отвърна. Можеше да се чука с него още сега, ако поискаше, беше толкова привлекателен.

Но той слезе на следващата спирка.

Е, може би не беше толкова привлекателен. Може би тя не беше привлекателна, сигурно нямаше такава власт над мъжете, но бе приятно да имаш власт над другите, вместо да те разиграват.

Падингтън. Слезе, вля се в потока от пътници по стълбите на гарата.

Имаше още двадесет минути. Нареди се на опашката пред касата за билети, купи си и за връщане, отново имаше поскъпване. Затова не посещаваше често родителите си. Поне това беше едно извинение, което те приемаха за разумно.

Разходи се до будката със списания и вестници, но всъщност не виждаше какво бе изложено. Беше се върнала отново в спалнята си, в уединението на топлото си легло. Сигурно е била заспала и се е събудила от влизането на някого в стаята. Стана напрегната при повдигането на завивките, усмихна се в мрака при мисълта, че не могат да й устоят.

Каква суетност!

После бе усетила до себе си топло тяло, забързано дишане. Появил се беше странен мирис, който не й пречеше. Възбудата я заля, после ръката се насочи направо към нея, без да говори, без да пита.

Ала това не беше ръката на Хю.

Стомахът й отново се сви и тя се забърза към перона.

Влакът бе там, с вагон-ресторанта и сервитьорите с белите си сака и златни еполети. Обичаше да пътува във вагон-ресторанта, това й напомняше старите американски филми.

Избра маса за двама, сложи пътната си чанта отгоре в багажника и седна с лице в посока на движението. Покривката бе чиста, чашите блестяха, приборите светеха.

Свали палтото си и усети, че женствеността й привлича вниманието. Сервитьорът тръгна към нея, за да провери дали всичко е наред. Тя се загледа през прозореца към хората на перона. Не беше много оживено, но в този съботен час никога не беше оживено, повечето пътници вече бяха заминали за провинцията миналата вечер.

Една ръка беше погалила лявата й гърда, после другата се бе пъхнала под нея и погалила стомаха й. Веднага бе почувствала, че е някой друг… нещо… но не Хю.

Усетила бе нещо странно по гърба си, обърнала се бе в ръцете му… в ръцете на нещото… и протегнала инстинктивно пръсти да провери дали не е брадясал, което мразеше. Целунала бе устните, бяха влажни.

Започна да се върти неспокойно на мястото си, стана й горещо.

Трябваше да продължи, трябваше да си припомни всичко, да премине през всяка подробност.

Беше отворила очи и погледнала лицето. Череп, покрит с вени, бели очи, които я гледаха, но спокойно. В този момент не се беше уплашила, не бе реагирала на момента. На сънения й мозък му отне доста време, докато си спомни за писмото. Чак тогава бе реагирала.

Започнала бе да се дърпа. Лицето се бе приближило до нейното и тя бе почувствала онази изпъкналост, големия корем, меките гърди до своите.

Затвори очи и се опита да си припомни лицето. Деликатните вени, тънката коса, фосфоресценцията.

Влакът се движеше.

Вдигна поглед и се усмихна на младата жена, която слагаше багажа си до нейния и сваляше палтото си. Носеше хубава рокля, не много по-различна от нейната — фин оттенък на зеленото. Беше бременна, може би в петия месец.

Жената седна срещу нея, погледна я с бистрите си, сияйни светлосиви очи. Селина усети, че внезапно й прилошава, стомашните й мускули се свиха, задиша тежко от недостиг на въздух и студ залази от върха на пръстите нагоре по ръцете до шията й.

Лицето бе същото като на призрака, само че плътно. Същата коса, само че червена, същото изражение.

Гледащо в нея.

— Казвам се Мелани Форбс — изрече жената с лек американски акцент. — Запознахме се миналата нощ в спалнята ти.