Ендрю Лоурънс
Нероденото (12)

Глава единадесета

Първото й впечатление от Мадрид бе на разочарование.

Очакваше стари здания, атмосфера на великолепие и багри, а вместо това попадна между недовършени сгради и пътни строежи многоетажни тухлени здания и безразлични таксиметрови шофьори в големи черни коли. Тя показа на един от тях адреса на Кампо Амор, качи се и когато поеха из града, настроението й се подобри.

Кампо Амор се оказа тясна уличка встрани от основната магистрала, която пресичаше Мадрид, Пасео дел Прадо. Таксито спря пред масивен, украсен с железни гвоздеи портал. Номерът „19“ представляваше керамична плоча в синьо и бяло, вградена в зидарията. Селина плати и слезе. Нямаше звънец, нито чукче, нито малка вратичка в големия портал, през която да влезе. Тя заудря по дървото с кокалчетата на пръстите си, но без никакъв ефект.

Отстъпи и погледна нагоре към сградата — прозорците бяха прашни и отвън, и отвътре, нямаше никакъв знак, че е обитавана. Но мястото беше подходящо за укритие на Мелани.

Огледа наоколо, къщите отсреща, блоковете малко по-нататък. Дали не е разбрала погрешно? Стомахът й се сви от мисълта, че се е загубила в този град почти без пари.

Разбра, че прилошаването й частично се дължи на това, че стомахът й е празен, пресече улицата и отиде в едно кафене с пластмасови масички и метални столове. Във въздуха се носеше ухание на кафе и пържено.

Поръча си кафе и понички и се опита да събере мислите си. Дори ако беше разбрала номера погрешно, за което беше сигурна, че не е така, Кампо Амор бе на пощенската картичка. Защо ще оставят кутийката на полицата на камината? Защо картичката трябваше да бъде в тайника с нов адрес на нея? Не можеше да е сбъркала.

Имаше цял ден да намери пансион в този район, парите бяха достатъчно за няколко нощи и само защото вратите бяха заключени като от дълги години не означаваше, че това е точно така. В допълнение може би имаше друг вход. Щеше да разпита наоколо, беше се показала много нетърпелива.

Допи кафето, изяде поничките, почувства се по-добре плати и щеше да тръгва, когато някой я потупа по рамото.

Младежът бе доста по-висок от нея с руса коса и руси мустаци, които не го състаряваха и странно познати сини очи, обаче тя не можеше да се сети кой е.

— Селина — каза той.

— Да?

Младежът я хвана за ръка и я изведе на улицата.

— Ние живеем срещу номер деветнадесет. Предпазна мярка, в случай че не си успяла да се отървеш от тях.

Сега позна гласа. Беше Пол, с боядисани коса и мустаци.

— Не те познах.

— Точно така.

— Станал си по-висок.

— Би трябвало, с високи подметки съм. Насам.

Влязоха в един вход, който не се затваряше в никой сезон и изкачиха няколко много стари скърцащи дървени стъпала. Железните парапети се клатеха, светлината, която проникваше през прашните прозорци, осветяваше само пукнатини и висящи жици. Къщата беше стара.

На площадката на четвъртия етаж спряха и Пол затърси ключа в тесните си джинси. Входната врата бе масивна. Той я отвори с труд и тя изскърца на старите си панти. Поведе Селина по един коридор, който гледаше към вътрешния двор. Стигнаха до друга врата. Стаята, в която влязоха, имаше прозорци от пода до тавана, които гледаха към върховете на покривите на съседните сгради. Помещението бе дълго, тясно и с каменен под. Беше доста привлекателно. В единия край имаше голям матрак и Мелани лежеше на него — много напълняла, ръцете й почиваха върху корема, около единия й крак, вдигнат на възглавница, беше увита мокра кърпа за чинии.

До нея, от другата страна, се намираха децата — имаха къси черни коси. Човек можеше да ги вземе както за момчета, така и за момичета.

— Здравей, Селина! Знаех, че ще ни откриеш.

Селина се поколеба. Мелани бе протегнала ръце, съвсем ясно беше, че не може да помръдне. Селина тръгна към нея, коленичи до леглото и я целуна по двете страни. Мелани силно я прегърна и когато накрая я пусна, Селина видя, че бе обляна в сълзи.

— Помислих, че всичко се е провалило. Помислих, че са те заловили.

После, забелязвайки, че Селина гледа към децата, тя ги представи.

— Това е Емма, а това — Адам.

— Здравейте — казаха те едновременно, усмихнати. На момченцето му беше паднало едно зъбче. — Мама ни боядиса косите черни.

— Не трябва да го казвате на всеки — каза Пол.

— Тя боядиса и косата на татко златна, защото се крием.

— Няма да е за дълго, ако го разправяте на всеки.

— Селина не е всеки — изтъкна Емма. — Мама каза, че тя е изключителна.

Селина усети, че ще се разбира добре с Емма.

— Искаш ли чаша вино? — попита Мелани.

— С удоволствие. Откога сте тук?

— От два дни — каза Пол. — Може би предпочиташ кафе?

— Току-що изпих едно…

— Наистина. Откак пристигнахме, наблюдаваме номер 19.

— Какво намери във вилата, когато се върна? — попита Мелани.

Селина й разказа.

Мелани се учуди, че прислугата е била в безсъзнание толкова дълго.

— А Капуела как го прие?

— Зле.

Тогава Мелани й разказа какво се беше случило с тях. Планът бил замислен много отдавна, нейният план да вземе децата. Още в Шейл, когато изпрати Селина да работи в НФГ в Лондон. Мелани се протегна, хвана ръката на Селина и Селина усети нейната любов и се обезпокои децата да не го сметнат за странно или Пол да не възрази, но всичко изглеждаше съвсем открито.

— Онази нощ в къщата, когато ми помогна да се проектирам, помниш ли? Направих контакт с Пол, съобщих му предварително, че ще изпратя някого. А той се прояви много умно, като се преструваше, че не може да движи краката си. Доктор Беркжик и Капуела се отнасяха с него като с инвалид. След два месеца престанаха да го подозират. Той работеше усилено за тях и те му се доверяваха напълно. Онази нощ той прогори надписа на стената ти. Беше сигурен, че Капуела ще се хване. Той има идея-фикс за места като Мачу Пикчу и Бермудския триъгълник. Заливът Нотр Дам беше като дар за него.

— Но там наистина имаше нещо! — каза Селина.

— Естествено, че имаше, самолетът Як. Аз съм отговорна за този малък нещастен случай преди две-три години, когато Григориев започна да става досаден. Просто го използвах за примамка.

— Когато извадиха тялото на Григориев, намериха в него две четиристишия на Нострадамус, предсказващи собствената му смърт и бягството на децата с помощта на Марсилската звезда.

— Ама… — Мелани беше изненадана. — Разкажи ми повече, разкажи ми всичко!

Селина й разказа всичко и в последвалата тишина на изненада и размисъл Селина изпита един миг на пълна нереалност. Седеше доволна на каменния под и пиеше бяло вино, слънцето блестеше през прозорците и тя приемаше факта, че бременната жена пред нея е убила цял самолет руски учени. Беше абсурдно.

— Струва ти се абсурдно, защото си била дълго време далеч от мен — каза Мелани, уловила мислите й. — Забравила си собствените си възможности.

— Кога отиде в Кан-сюр-мер? — попита Селина, искайки да узнае всички подробности до идването им в Мадрид.

— Когато ти замина за Канада, аз вече бях там. От няколко дни. Известих Пол с морзови сигнали чрез едно фенерче през нощта от пътя зад музея на Реноар. Ти замина, после Лидман извика Капуела, а Пол само сипа приспивателно в кафето за закуска. Можеше да се движи из къщата, без да предизвиква подозрение, защото всички го смятаха за неспособен. Когато всички бяха извън строя, той отвори портите и ме пусна вътре.

— Тя нае една кола-фургон — каза Пол с известно възхищение — и сложи матраци отзад. Натоварихме вътре децата, затворихме всички капаци на прозорците, изгорихме бушоните и карахме като луди чак до тук.

— Но какво стана с астралните тела на Емма и Адам…

— Това отне десет минути, горе в тяхната стая. Бяха в дълбок хипнотичен сън, нищо повече.

Защо бяха убили д-р Беркжик? Защо беше това ненужно кръвопролитие?

— За да изплашим Капуела, скъпа — каза Мелани, отговаряйки на мислите й. — Ние не играем игрички. Сега изглежда точно така, с тези малки ангелчета, които лежат тук, сякаш не са преминали през ужасно преживяване. Но не забравяй за какво се борим.

— За какво? — попита Селина.

— За правото да се развиваме. Политиците и корпорациите няма да ни позволят това. Виж какво стана с теб, когато откриха, че имаш психически потенциал. В затвор, с отнет паспорт, ограничени пари… хайде, Селина… Говорили сме и преди за всичко това.

Беше лесно да се забрави при греещото слънце и бохемската атмосфера това ателие.

— Такива са добрите новини. Междувременно имаме неприятности — каза Мелани.

Селина вдигна поглед.

— Имам тромбоза. Кракът ми е оттекъл, изглежда е бучка съсирена кръв. Аз съм в опасност, дори детето в мен да не е.

— Беше ли на лекар?

— Да, но тук това е много скъпо, а ние нямаме пари. Испания е чудесна страна за кредит, особено за художници, на каквито се преструваме, но ти пристигаш в критичния момент, защото страшно се нуждая от лекарства.

— Каква точно е работата?

— Работата е в това, че аз извърших подвизи на върха на възможностите с мисловното си тяло, а то взема своето от физическото тяло.

— Какво ще правиш?

— Нищо няма да правя. Вие с Пол ще направите.

— Какво?

— Ще оберем една банка — каза Пол.

Изглеждаше почти логично: още малко лудост в един свят на лудост, където законите на нормалното вече не са в сила.

— Ние с теб? — попита Селина.

— Ние с теб и Емма и Адам.

— И децата?

Тя погледна към тях, те й се усмихваха.

— Означава ли това, че е дошло времето на Оливър Туист? Мелани ли ще изпълнява ролята на Фейджин?

— Почти — съгласи се Мелани. — Нуждаем се от поне пет хиляди лири стерлинги в чужда валута, за предпочитане употребявани банкноти. Банко де Авила на Плаца де Сибелес обменя внушителни суми валута на туристи. Пол провери.

— С пистолети ли ще отидем? — пошегува се Селина.

— Не, с децата и техните психични сили.

— Как?

— Адам вече може да отключва врати и сейфове чрез психокинеза. Емма ще се проектира. Ти ще отидеш в банката с Адам, сякаш сте майка и син, и ще се наредите на опашката пред някое гише. Адам ще избяга от теб — децата са си деца и в Испания, така че никой няма да се учуди на държанието му. Той ще отключи последователно сейфовете и ще прекъсне алармената инсталация и защитата на вратите. Пол ще чака отвън с кола. Тогава Емма ще се материализира.

— Пред всички?

— Да. Това ще ги изуми и ужаси, но няма да ги убие. Не убивам, освен ако не е крайно необходимо. Когато хората се вцепенят, Адам ще мине от гише на гише и от сейф на сейф и ще прибере в чантата си всичко, което успее. Ти играеш ролята на ужасена клиентка и ще се престориш на засегната от Емма, която през цялото време ще стои до изхода. Но хората няма да помръднат. Ще бъдат прекалено уплашени. Свръхестественото, освен ако не си свикнал с него, може да бъде много объркващо и искам да те уверя, че Емма няма да бъде приятна гледка. Когато Адам събере всичко, което може, той ще излезе. Ти, като зомби, ще го последваш навън. Ако го изиграете правилно, никой няма да помръдне. Испанците са чувствителни към свръхестественото. Тук са били видени повече НЛО, отколкото всякъде другаде по света. Щом излезете, вие с Адам се качвате в колата на Пол и изчезвате. Тогава Емма се стопява във въздуха.

— Какво ще стане, ако нещата не се развият така?

— Можем да те извадим от затвора, ако това те тревожи.

— Тогава… кога?

— Вдругиден, в дванадесет и половина, когато банката е най-отрупана с работа.

 

 

Бяха достатъчно проницателни и й дадоха успокоително, защото иначе нямаше да заспи. Беше горещо, стомахът й се беше стегнал, тя не можеше да разграничи действителността от фантазията. Накрая реши, че действителността е кракът на Мелани, който бе ужасен за гледане и милият възрастен доктор, който толкова се тревожеше за нея, че й даде лекарства безплатно, с уговорката да платят, когато могат. Беше заложил на сигурно, малко вероятно беше Мелани да може да се движи.

Докато докторът беше там, Селина трябваше да се крие в другата стая при децата и така прекара един необикновен час с тези умни същества, които нарисуваха няколко нейни портрети в различна дегизировка. Когато обирът приключеше, щеше да стане водеща новина, Капуела щеше да пристигне в Мадрид с целия батальон на ЕСКА, защото това щеше да отбележи началото на психическата война, началния залп. Бягството им също бе внимателно планирано. Когато се върнеха от банковия обир, щяха да напуснат Мадрид с една наета кола-фургон и да се отправят към Алхесирас, откъдето щяха да се качат на кораб за Мароко. Един познат на Мелани щеше да ги заведе на безопасно за криене място.

 

 

Банко де Авила се намираше на ъгъла на Пасео Калво Сотело и Кале Маркес дел Дуеро. Пол заведе Селина да разгледа банката, дори влязоха вътре. Той знаеше къде се намират сейфовете, показа й мястото, където щеше да се появи Емма, къде трябва да застане тя самата, откъде щеше да мине Адам. Един пазач обикновено седеше на стол до входа, ала беше възрастен и изобщо не изглеждаше опасен. После Пол й показа къде щеше да ги чака в паркираната кола, но в зависимост от тълпата и движението може би щеше да е по-разумно да се измъкнат пеша. Тук трябваше да проявят находчивост.

 

 

По обяд на следващия ден Селина тръгна с Адам държейки го за ръката. Той носеше найлонова чанта с лика на Мики Маус. В нея можеше да има учебници, обувки или играчки и не биеше на очи. Тя бе облечена в строга синя рокля, тъмни очила и сандали, косата й бе прибрана на кок.

Селина беше нервна и възбудена. Въпреки уверенията, че ще се измъкне дори ако нещата се объркат, адреналинът й се повишаваше. Един час преди да тръгнат, Мелани и Емма започнаха с упражненията за дишане. Двете бяха легнали една до друга на леглото. Мелани даваше на Емма основната енергия, която й беше нужна, за да се проектира.

Площад де ла Сибелес бе многолюден, но за щастие в банката имаше малко хора. Работата на Селина бе просто да импровизира и засили объркването, когато то настъпи.

Тя застана на една от опашките, държеше малкия Адам за ръката, усещайки, че той е невероятно спокоен и преценяваше хората.

Тя погледна часовника на стената, а той погледна малкия си ръчен часовник. Проверяваха времето до секундата. Дежурният пазач се развесели от грижата на малкото момче за неговия часовник.

Тогава Адам освободи ръката си, отиде в средата на залата и се заоглежда наоколо, сякаш гледаше нещо, което другите не можеха да видят и после се втренчи в големия стенен часовник. Селина внезапно установи, че дългата стрелка за секундите беше спряла.

Това бе първият признак, че нещо става, електричеството бе прекъснато.

Адам бе насочил вниманието си към входната врата, която се затвори автоматично, за да запази постоянно състоянието на въздуха, поддържано от климатичната инсталация, и тя чу щракване. Беше доста силно, но никой не му обърна внимание. Адам тръгна към вратата, която водеше към задната страна на гишетата и Селина чу още едно щракване. Това, което се случи след това, не беше предвидено. Някой се опита да влезе в банката и почука на вратата.

Бяха ли помислили за това?

Селина усети как стомахът й се свива. Какво щеше да стане, ако отвън повикаха полиция?

Погледна към Адам, който улови погледа й. Той изобщо не беше смутен. Той издаде необичаен звук на изненада — не писък, а скимтене от страх и посочи нещо с ръка.

— Мамо! — извика той. И всички погледнаха първо към него и после към онова, което сочеше.

В тъмния ъгъл, до една маса, започна да се появява лека светлина. Беше синкава и пулсираше. Един по един хората се извърнаха. Видението се оформяше бавно, високо около метър, като мъгла — имаше формата на Емма и все пак различно. После направи движение, което беше някак противно и формата се втвърди в нещо толкова ужасно, че дори Селина отмести поглед. То представляваше плетеница от синкаво-розови вени, намиращи се в някаква подобна на желе субстанция, бели очи, коса като паяжина, дупка вместо уста, която се отваряше и затваряше като рибешка.

Жената зад гишето изпищя, друга припадна. Селина обърна да види Адам, но той вече бе изчезнал в отворения трезор.

— Dios mio!

— Madre mia!

— Jesus!

Всички бяха онемели, гледаха, а Селина усети, че пред банката се събира тълпа.

Един мъж направи крачка към Емма.

Наставлението на Мелани проблесна в ума на Селина: „Ако се опитат да се приближат до Емма, изчакай да стигнат на една крачка от нея и действай.“

Мъжът направи още една крачка, после още една. Видението стана по-ярко, Селина се взря в Емма, не можейки да повярва на това, което виждаше. Изглеждаше, че тялото на Емма се носи над пода, нямаше обвивка. Когато мъжът протегна ръка, Селина реагира. Заставай между мъжа и Емма, тя изпищя като от токов удар, преви се и се свлече на колене. Хората се спуснаха напред, струпаха се около нея, но тя стана, започна да маха с ръце да се отдалечат от Емма, оставяйки по такъв начин празен път, по който Адам да се измъкне.

Той се появи по-рано от очакваното, удряйки се по челото, което беше знакът, че е свършил.

— Мигел! — извика тя.

— Мамо! — изскимтя отново Адам и се затича към нея, влачейки чантата с Мики Маус, много по-тежка отколкото на влизане. Селина чу щракването на вратата и трима души влязоха предпазливо, усещайки, че нещо не е както трябва. Погледнаха към уплашените хора, проследиха погледите им и застанаха като вцепенени от видението.

Един мъж с очила, по-смел от останалите или не вярваш на очите си, тръгна към Емма и тълпата се опита да го спре. Селина видя, че Адам използва тази възможност, за да се промъкне и излезе.

Никой не обърна внимание на загрижеността на майката за безопасността на детето й, все още всички бяха вцепенени от Емма. Селина си проправи път през хората и последва Адам на улицата. Пол беше там, с черна къдрава перука, почернени мустаци и изискан костюм и ги чакаше нетърпеливо. Адам му подаде чантата. Пол се отдалечи. Адам затича в обратната посока. Селина остана за малко неподвижна, гледайки към банката.

— Какво става?

— Мираж. Едно привидение от друга планета!

Настъпи хаос — имаше блъскане, писъци, караници, викове, ревове. Тя се отдалечи, повървя, без да бърза до входа на метрото и влезе. Там разпусна косата си и свали слънчевите очила. Усети сърцето си да бие силно. Чу сирените на полицията. Прекоси перона и излезе от другата страна на улицата, пресече две улици, за да се отдалечи от този хаос, зави надясно, после наляво и отново надясно. Улица Кампо Амор бе пуста.

Изкачи се по стълбите и влезе.

Адам и Пол се бяха върнали, седяха на пода по средата на стаята и брояха парите. Испански банкноти, долари, франкове, английски лири. Мелани лежеше на леглото, обгърнала Емма в ръцете си. И двете спяха дълбоко.

— Струва ни се, че са около осем хиляди долара. Беше като да вземеш бонбонче от дете — каза Пол.

— Пострада ли някой?

— Не, Адам мисли, че дори никой не разбра какво ставаше.

Пол бе свалил перуката, измил мустаците и се бе преоблякъл в джинси и пуловер.

— Трябва да действаме бързо. Ще отида да платя на доктора, да купя необходимото и да докарам фургона, който наехме. Ти подготвяш всичко останало за пътуването, нали?

Селина се преоблече в джинси, тениска и сандали, погрижи се за Мелани и Емма, които силно се потяха в дълбока кома, а в същото време Адам сортираше парите в различни купчинки, броеше ги и правеше пачки, питайки от време на време от коя държава са „пиастрите“ или „гулдените“. Гордо й показа купчинка златни монети, които беше сложил в джоба си.

— Могат да те издадат — каза му тя.

— Обичам предизвикателствата — отвърна той.

Това би трябвало да я разтревожи, но й стана смешно.

Пол се върна след около час, беше минал отново покрай банката, за да види какво става. Все още имало безброй полицейски коли, представители на властта и журналисти.

Самата банка била затворена. Поразпитал и му казали, че бил направен обир и че някои от банковите служители имали халюцинации. Никой не можел да разбере какво точно се било случило, а някой изказал предположение, че е използван нервнопаралитичен газ.

Пол настояваше да тръгват.

Тяхното успешно измъкване зависеше от скоростта, с която новината щеше да се разпространи извън Мадрид. С малко късмет властите можеха да потулят случая от страх да не станат смешни. Обаче трябваше да напуснат Испания преди Капуела да научи новината, защото ЕСКА щеше да хвърли всичките си сили срещу тях. Мелани все още бе силно уязвима.

Тя се върна в съзнание след едни час, Емма малко след нея. Пол беше взел още лекарства от доктора за пътуването и след като всички се нахраниха и Емма се събуди и дойде на себе си, сложиха големия матрак върху металния под на фургона и после помогнаха на Мелани да слезе по стълбите и да се настани удобно върху куп възглавници.

Излязоха от Мадрид и се насочиха на юг към Андалусия. Стигнаха до Аранхуес, на тридесетина километра от Мадрид, когато забелязаха признаци на полицейско оживление. Спираха всички коли. Селина усети сърцебиене.

Претърсваха камиона пред тях. Петима полицаи прегледаха кабината и каросерията, разпитаха шофьора.

Един сержант надникна във фургона. Намръщи се, погледна към Мелани, която седеше между двете деца с бинтован крак, към Адам, който смучеше палеца си и към Емма, която гледаше невинно, прегърнала една парцалена кукла. Селина му се усмихна въпросително.

Сержантът им махна с ръка.

Към единадесет часа вечерта пристигнаха в Малага и когато слязоха пред един хотел на хълмовете, които се издигаха над града, Мелани се преви от болка.

— Мисля, че ще си имаме проблеми — изпъшка тя.

Пол се справи бързо. Нае стаи за Селина и децата, после откара Мелани направо в местната болница. Селина заведе децата в стаята им и им помогна да се съблекат. Адам дръпна Емма за косата, докато тя си миеше зъбите и Емма се разсърди, но очевидно малко се страхуваше от Адам, особено когато той се обърна и я заплаши с дяволит поглед, че ще запали една от куклите й или ще порази вътрешностите й, както прави майка му.

Пол се обади по телефона към два часа сутринта. Мелани бе започнала да ражда преждевременно. Той имаше нужда от сън, така че щеше да се върне с такси в хотела. Можеше ли тя да го смени?

Болницата беше доста красива — едно странно, високо бяло здание с голям вътрешен двор с палми, стигащи до третия етаж. Навсякъде по тихите коридори се носеха монахини в бели униформи. Една от тях хвана Селина за ръката и я заведе с асансьора на втория етаж. Преминаха през тихи отделения с големи вентилатори, охлаждащи въздуха в топлата нощ. Мелани беше сама в малка стая, изглеждаше мъртвешки бледа, объркана.

— Мога да го загубя, Селина. Тазсутрешното усилие с Емма беше прекалено… и пътуването…

Вторият етап от раждането започна към пет сутринта. Лекари, сестри и монахини хвърчаха навън и навътре, проверяваха кръвното налягане, температурата, преслушваха сърцето на детето, сърцето на майката. Когато откарваха Мелани в родилното отделение, тя смело се усмихна на Селина и я помоли да каже на Пол, все пак детето беше и негово.

Селина намери телефон в едно кафене срещу болницата, набра номера на хотела и телефонистката я свърза след дълго чакане с Пол.

— Какво искаш да направя? Тя ражда, но това може да отнеме още два-три часа.

— Имам нужда да поспя. Звънни ми, когато наистина започне.

Тя се върна в болницата.

Нищо не се бе случило. Позволиха й да влезе в родилното. Мелани беше много разтревожена.

— Мисля, ме шансът е петдесет на петдесет — каза тя. — Не е ли странно, че с всичките знания и способности, които имам на разположение, не съм способна да помогна на себе си или на детето.

Вратата се отвори и влязоха две монахини с един свещеник.

— О, Боже… решили са, че умирам. Няма, Селина. Няма да те оставя с отговорността за още едно дете.

Двете монахини и свещеникът започнаха да се молят и кръстят. Селина ги гледаше, усмихваше се и се прекръсти, когато едната от монахините й направи знак да го стори. Порази я, че след събитията от последните няколко месеца почти не в състояние да се моли за помощ.

Свещеникът и монахините си отидоха и мястото им зае хирургическият екип. Помолиха Селина да излезе. Беше дошло времето за цезарово сечение. Мелани, упоена, губеше съзнание.

Селина отново слезе по стълбите. Зазоряваше се — мораво-розово небе над палмите, топъл въздух, тишина.

Пресече улицата, обади се на Пол, каза му, че е време да идва.

Пол бе объркан и разтревожен, както всеки човек, който ставаше баща за пръв път.

Тя го заведе горе, без да бърза, знаейки, че ще чакат дълго.

— Боиш ли се? — попита тя.

— Разбира се.

— За какво се боиш, дали ще оцелеят?

— Не. За това какво ще бъде то.

— Е, може да бъде само момче или момиче.

— Точно така. С Мелани… може да бъде какво ли не.

Когато стигнаха до втория етаж и тръгнаха по коридора към родилното отделение, двамата чуха силен бебешки плач. Това бе мъката от идването на този свят и Селина се просълзи. Погледна към Пол, който също беше на границата да се разплаче. Забързаха и двамата към първата врата. Излезе една сестра, усмихната, бързаща да вземе нещо.

— Син, син… — каза тя през рамо.

Влязоха. Вътре имаше седем души. Пол се втурна към ъгъла, където слабичкото бебе бе увито в огромна кърпа. Селина отиде при Мелани. Беше бледа, мъртвешки бледа и се усмихваше слабо.

— Момче е… — каза тя. Пол дойде и я целуна.

Селина внезапно осъзна, че мястото й не е тук. Тези двамата бяха създали нещо удивително, нещо уникално за себе си. Никой не можеше да сподели този миг с тях.

Тогава забеляза, ме всички лекари и сестри гледат към бебето и си шепнат нещо. Тя се доближи, погледна над раменете им. Напрегна се, уплашена от това, което можеше да види, ала бебето бе нормално, тъмнорозово, с много тъмна коса, приличаше повече на ескимос. Имаше тънки малки червени ръчички и още по-малки пръстчета с нокти, стиснати здраво в юмручета, очите му бяха затворени.

— Se parece a su padre — каза една от сестрите, обръщайки се към Пол, който се усмихна на оказаното му внимание.

— Felicitaciones.

Някои от монахините имаха сълзи в очите и Селина почувства, че всичките искаха да бъдат майки. Да си невеста на Христос не беше достатъчно, когато се сблъскваш с чудото на раждането на човека.

Дежурната милосърдна сестра положи здраво увитото бебе до Мелани, увери се, че и на двамата е удобно, после каза, че трябва да оставят майката и бебето на спокойствие.

И Селина изведе Пол от стаята.