Ендрю Лоурънс
Нероденото (4)

Глава трета

На тревната ивица край пътя лежаха две тела, покрити с червените одеяла на Бърза помощ.

Имаше три полицейски, две реанимационни и една пожарна кола. Работници се опитваха да освободят с оксижен колата от огромното превозно средство. Шофьорът на камиона наблюдаваше зашеметен.

Селина бе вцепенена, усещаше как пръстите й станаха леденостудени, как Мелани я стискаше за ръката, явно чувствайки завладяващия я страх.

Бавно отидоха напред, докато Селина успя да види катастрофиралата кола отзад, успя да види изкривения регистрационен номер.

Беше й съвсем познат.

— Те са — каза Селина.

Отскубна се от Мелани и се промъкна през тълпата към групата служебни лица, които гледаха ярките синьо-бели искри, хвърчащи от деформирания метал, зачервен от оксижена.

Пред нея застана полицай.

— Извинете, госпожице, не може да отидете по-нататък.

— Мисля… мисля, че това са родителите ми.

Полицаят веднага я хвана за ръка и я заведе при една от полицейските коли. Мелани я последва на няколко крачки отзад.

— Тази млада госпожица мисли, че познава пътниците — каза полицаят на началника си.

— О, здравейте, госпожице Селина. Да… страхувам се…

Тя позна старшия полицейския инспектор. Беше син на фермер от Шейл. Катастрофата бе местна, хората местни. Можеше да види тъгата по лицата на всички.

— Най-добре да ви закарам у дома, госпожице Селина — каза инспекторът.

— И двамата ли… са мъртви?

— Нямали са никакъв шанс, госпожице, никакъв. Разбира се, ще има разследване, но изглежда баща ви не е успял да спре, не е могъл.

— Трябва да ги видя!

Санитарите от линейката вдигаха на носилка едно от покритите тела. Другото вече бе прибрано в колата.

Главният инспектор ги спря, каза на любопитните да си гледат работата, после бързо откри лицето.

Беше майка й. Пепелява, бялата й коса разрошена, синьо-червена контузия на челото и около едното око, засъхнала кръв в ъгълчето на устата и.

Селина стоеше като закована и гледаше как носилката се плъзга в линейката и вратата се затваря.

— В Шейл ли ги караше, Боб? — чу тя главният инспектор да пита таксиметровия шофьор. — Ние ще се погрижим за нея, ще я закараме в къщи.

— Колко ви дължим…? — попита Мелани.

— Нищо, госпожице. Всичко е наред. Беше само един-два километра…

Зад тях се появи шум от дърпане и зеленото комби бе измъкнато изпод камиона.

Заведоха Селина до полицейската кола и я настаниха отзад заедно с Мелани. Младият шофьор натисна сирената и потегли по съвсем пустото шосе.

Родителите й бяха мъртви. Двамата й родители бяха загинали точно както си го беше представяла толкова пъти. Какво означаваше това?

Тя ли ги беше убила някак си? Беше ли желала това подсъзнателно?

Беше благодарна за присъствието на Мелани, стисна по-силно ръката й.

Мелани можеше да отседне в къщата. Селина щеше да наследи всичко, както си беше представяла винаги, щеше да бъде свободна да промени всичко, да модернизира кухнята, да направи хола по-светъл. Буца заседна в гърлото й и й прилоша.

Стигнаха до селото, къщите от червен пясъчник и обикновен камък, хотелът Крос Кийс, ковача, който сега само поправяше стари колела и трактори, антикварния магазин на баща й и тяхната къща — красива като на пощенска картичка, ала влажна.

Полицейската кола спря, младият шофьор излезе и отвори вратата. Главният инспектор също излезе.

— Ще ни потрябвате за разследването, госпожице. Ще се връщате ли в Лондон?

— Не, ще останем тук.

— Приятелката ви с вас ли ще остане?

— Да — каза Мелани. — Ще се погрижа за нея, инспекторе.

Минаха през портата и по павираната пътека.

— Нямам ключове — каза Селина. — Но има едни скрити близо до задната врата, която вероятно не е заключена.

Заобиколиха къщата, мократа морава, ябълковите дървета с голи клони, локвите, отцедили се от дъжда — провинциален живот. Всъщност това не й харесваше.

Бутна вратата на кухнята — не беше заключена. В тази част на страната все още не си заключваха вратите. Престъпленията на съвременния голям град не бяха стигнали до Шейл.

Ухаеше на познатата миризма на печен хляб и тя се насочи право към фурната. Вътре имаше два самуна, които майка й бе изпекла, преди да тръгнат. Кухнята не бе спретната, но имаше някакъв ред — царството на майка й.

Селина поведе през трапезарията с нисък таван и дневната с греди по тавана към малък коридор. Отляво имаше друг коридор, изпълнен с месингови украшения за коне, стафордширски порцелан — най-добрите екземпляри, задържани за известно време преди да отидат в антикварния магазин, когато щеше да възникне нужда от пари.

Кабинетът на баща й, бюрото с покритите с кожа ъгли, затрупано с неотворени писма и неплатени сметки, инструментите за лула, застоялата миризма на тютюн.

Искаше й се да ходи из къщата, докато угризенията и скръбта я налегнат.

Щяха да я налегнат, сигурна беше. Някоя неочаквана мисъл в някоя неочаквана частица от живота й щеше да докара скръбта.

— Чувствам се изцедена от усещания — каза тя. — И виновна.

— Ти нямаш нищо общо с катастрофата.

Искаше й се да каже, че си я е представяла толкова често и смята, че тя е причината, но й се стори глупаво и не каза нищо.

— Искаш ли чаша чай? — попита Мелани.

— Да, но сама ще го направя. Ти си гостенка.

— Ще го направим заедно. — И двете се върнаха в кухнята.

— Искам да отида в антикварния магазин, защото там трябва да има нещо. Прекарвах много време там с татко.

Опитваше се да намери някаква следа. Като отиваше до всяко кътче на къщата, надяваше се да открие какво всъщност се бе случило.

Взе резервните ключове от бюрото на баща си и в чекмеджето откри своя снимка в рамка като малка ученичка.

Неговата любов към нея я накара да заплаче.

Сълзите изгаряха върха на носа й и бавно се стичаха от очите й. Обърна се към Мелани, която бе готова да я прегърне и утеши.

Остави сълзите да текат, пое въздух и изхлипа, но ги изсуши. Леко се отдръпна. Този път беше искрена, не преиграваше.

Чувстваше само топлината от допира на Мелани, уханието на косата й, лекия приятен парфюм.

Господи, чувствата й наистина се бяха изпарили!

При мисълта за тази дума тя се усмихна на себе си.

— Те са се изпарили! — каза тя на глас. — И май нямам нищо против.

И вместо Мелани да я смъмри, както очакваше, тя сви рамене.

— Преди колко време напусна този дом?

— Телом или духом?

— Духом.

— Преди години. Много отдавна. Никога не съм се разбирала с мама, тя ме дразнеше.

— А баща ти?

— Съжалявах го, защото позволяваше да му се налагат.

— Тогава защо ще съжаляваш? Защото го очакват от тебе?

— Разбира се.

— Е, тях вече ги няма, за да критикуват повече поведението ти.

Излезе през външната врата и по павираната пътека отиде до антикварния магазин, отключи страничната врата.

Преди това беше малка плевня, после гараж и накрая баща й го превърна в магазин. Трябваха му три години да вземе разрешение от местните власти за търговски обект в центъра на селището, но след пенсионирането от държавна служба успя да се справи. Знаеше добре колко много търпение е нужно. Това бе неговото царство, неговият живот.

Прекарваше часове в лъскане на дървени части, сребро и бронз. Цялото помещение миришеше на политура. Един бърз поглед й показа, че почти нищо не се е променило. Имаше две нови картини, една-две порцеланови фигури, повечето от тежките мебели. Скъпите неща си бяха на място — леглото-люлка от шестнадесети век, ореховият скрин и двете инкрустирани със злато френски кресла. Инвестиции, казваше баща й, оценявани от него високо, защото ги харесваше твърде много, за да ги продаде…

— Какво е това? — попита Мелани, взимайки една инкрустирана със седеф кръгла кутия.

На капака имаше кръгла дръжка, която при завъртане задвижваше един вътрешен диск с любовни бележчици, показващи се от правоъгълни отвори отстрани.

— Това е викторианска любовна кутийка. Завърташ това и то ти дава отговора на въпроса на любимия.

Тя завъртя дръжката и изскочи въпрос: „ДАЛИ СТРЕМЕЖИТЕ МИ СА НАПРАЗНИ?“

— После завърташ още веднъж за отговора. — „ЩО ЗА ГЛУПАВ ВЪПРОС, МОЛЯ?“

Мелани развеселена завъртя дръжката. „ОБИЧАШ ЛИ ДА СЕ РАЗХОЖДАШ НА ЛУННА СВЕТЛИНА?“ — „ЗАЩО, КОЙ БИ МОГЪЛ ДА ЗНАЕ ПО-ДОБРЕ ОТ ТЕБ?“

— Когато я отвориш — продължи Селина обяснението, — можеш да напълниш това отделенийце с лавандула, а ето сега! — и тя докосна малко бутонче близо до капачето. — Тук поставяш истинските любовни писма. — И изскочи едно тайно чекмедженце.

— Колко мило — каза Мелани, занимавайки се с въпросите и отговорите, после с тайното чекмедженце.

— Имаш толкова прелестни стари пощенски картички — каза тя, забелязвайки колекцията, наредена в друга кутия. — Театрални, от пътешествия и романтични, всички от по двадесет пени.

— Той купуваше всичко, което му хареса. Понякога се изплащаха.

— Тази колода карти! Боже мой! Това са оригинални марсилски карти за тарок, отпечатани около 1900 година. Трябва да ти покажа Звездата… L’Etoile. Веднъж един мил приятел ми каза, че приличам на Марсилската звезда. L’Etoile de Marseilles. — И тя вдигна не много привлекателната карта на Звездата — една гола жена с дълга коса, която излива вода от две стомни в един поток.

— Има красиви гърди, във всеки случай — каза Мелани, разглеждайки картината.

Тъкмо щяха да излизат от антикварния магазин, когато пред къщата спря стар Морис.

— Предполагам, че ще има върволица от посетители отсега нататък — каза Селина и беше права, защото от колата излязоха местният викарий и жена му.

— О, Боже, забравих, трябва да организирам погребението.

Мелани почти със сила е възпря да излезе, избутвайки я от вратата, така че да не я видят.

— Остави ме да се занимая с всичко това, Селина. Остави ме да им кажа, че си легнала, че не искаш да виждаш никого. Всъщност, нека сложим бележка на вратата: „Никакви посещения до утре“.

Селина остана в сенките на магазина, наблюдавайки през прашните прозорци как Мелани се справя вещо с посетителите.

По време на вечерята на свещи и при спуснати завеси, Селина наблюдаваше как Мелани яде сирене, яйца и бекон, които майка й бе приготвила за вечерта. Самата тя не беше гладна. Играеше с храната в чинията си, докато разказваше на Мелани за чувството за вина, което изпитва, описвайки й своите видения, питайки се защо винаги мислено убиваше родителите си в автомобилна катастрофа, винаги в тяхната кола, винаги с някаква мебел отгоре на багажника, винаги с голям камион с ремарке.

Мелани слушаше, после се облегна назад и я погледна.

— Това е предчувствие, Селина. Притежаваш необикновена сила да предчувстваш. Дължиш го на прародителите си, затова си видяла смъртта на родителите си. Зная го, защото имах същото предчувствие. Ето защо избрах този момент от живота ти, за да ти се представя. Знаех, че ще имаш нужда от мен, както и аз от теб.

— Ти си видяла катастрофата?

— Точно както и ти.

— Значи не е било желание?

— Не. Било е предчувствие, но не можеше да сториш нищо, дори и да беше разбрала, че е така.

След вечеря Мелани сложи престилката, която бащата на Селина винаги слагаше, докато помагаше на майка й. Налегна я тъга. Престилката отприщи спомени от по-щастливи дни на семейна обич и шеги. Майка й настояваше той да слага престилка, когато стои до мивката и един ден той се върна в къщи от една разпродажба с много женствена викторианска слугинска престилка, цялата с набори. Тя гледаше телевизия във всекидневната, когато чу майка си отново да му се кара, че е напръскал костюма си. Баща й отиде до магазина и се върна, приличащ на Мама Зайка. Тогава за последен път се смяха заедно от сърце. Потекоха й сълзи — от искрената скръб, която чакаше.

Мелани я отведе горе, предложи, че може би ще е по-добре да не я оставя да спи сама, ако има кошмари, така че решиха да спят в една стая, точно както правеше със съученички, когато беше на дванадесет години. Почувства морална подкрепа и сигурност при мисълта, че Мелани ще бъде в двойното легло до нея.

Измиха си зъбите, сложиха нощници, Селина легна и се замисли за случилото се през деня, за събитията от предишната нощ.

Ако и да имаше предчувствие за смъртта на родителите си, нямаше такова за Мелани.

— Ти спомена нещо за моите прародители. Каза, че мога да виждам в бъдещето вследствие на моите прародители. Какво имаше предвид?

Харесваше й да говори в тъмното, беше някак интимно.

— Твоята прабаба се е наричала Сума Дартсон — каза Мелани.

— Какво общо имам с това?

— Обърни го отзад напред.

Селина си представи името визуално, буквите отзад напред, една по една. Дартсон — Нострад… Сума — амус. Нострадамус! — НОСТРАДАМУС! — високо изрече Селина.

— Точно така. Знаеш ли кой е той?

Селина седна в леглото.

— Астролог от петнадесети век… или шестнадесети? Французин. Предрекъл бедствия много след неговото време. Дори края на света.

Като го изрече, почувства се неловко.

— Ти си една от неговите преки потомки и имаш неговите ясновидски способности. Видението за катастрофата на родителите ти е сигурна илюстрация на това. Трябва да се научиш да разпознаваш предчувствията, които получаваш. Майкъл Дартсон беше същият, както и Пол Саралин. Не трябва да пропиляваш дарбите, които си наследила.

 

 

Реакцията настъпи след тридесет и шест часа.

Започна със силна депресия и невъзможност да спре да плаче при мисълта за баща си. За пропиляния му живот, за живота му с майка й, че тя нито му помогна по някакъв начин, нито стана дъщерята, на която той се надяваше. И това я накара да се почувства ужасно. Той, както много други родители, се бе отклонил от собствения си път, за да й даде добро образование. Понеже се бяха преместили да живеят в място, където можеше да посещава уважавано съвременно училище, той смяташе, че тя автоматично ще превземе света. Беше очаквал възнаграждение за своите жертви.

Тя се справяше добре, ала разбра, че хората, които успяваха да запазят независимостта си, се справяха по-добре. Жизненият опит бе по-важен от дипломата. Така че вместо да отиде в университета, тя се отправи към големия свят.

Това той не можа да разбере.

Спомни си как той разправяше за собственото си юношество в отвратителното държавно училище, в което му бяха дали погрешна система от ценности. И през целия си живот се бе опитвал да се отърве от тях, само за да разбере, че светът се променя прекалено бързо, за да се приспособи към него.

Майка й не му беше помогнала. Нейните ценности бяха кристализирали от времето, когато е била малко момиче. От значение беше произходът на хората, начинът им на обличане, на говорене, спортът, който ги интересуваше, дали си лъскаха обувките, никога какви книги четат или каква музика слушат.

— Трябва да останеш и помагаш на баща си да разшири магазина — бе казала майка й и Селина разбра съвсем ясно за какво мечтаеше баща й — да създаде съвместен бизнес с дъщеря си, без нито за миг да поиска да разбере, че тя може да постигне в живота нещо повече от това да остане в провинцията някъде в центъра на западната част на страната, чакайки да продаде стари бронзови чукала за врата или да реставрира георгиански преспапиета.

Беше напуснала, и всичко това, което изобщо нямаше да има значение, ако той беше жив, защото щеше да му обясни чувствата си, сега беше от значение, защото беше твърде късно да се извини или докаже, че е била права. Такава бе смъртта. Разкаяние.

В тази първа нощ тя заспа, след като накрая взе успокоително. Следващия ден двете прекараха сутринта в приемане на хората, които искаха да изразят почитанията си — викария, началничката на пощата, собственика на гаража, който каза, че колата може да се отпише, два пъти полицията, фермера Джилоу от хълма горе с пресни яйца, госпожа Джилоу с цветя. Следобед погребалните агенти от Торнтън.

Мелани се нагърби доброволно с грижата за всички формалности. Селина ходеше из къщата, преминаваше от стая в стая, сядаше в някой ъгъл и се опитваше да запомни всичко, което я заобикаляше, цялото минало на родителите си. Седя около час до тоалетката на майка си, събирайки белите косми от сребърната четка за коса, която й бе подарил баща й преди пет години. Къщата бе пълна с предмети, повечето без стойност, всичко купено от разпродажби. Новите неща бяха малко. През последните десет години от живота си бяха живели със спомените на други хора.

Всичко, което й напомняше за майка й, я дразнеше — двата й вълнени костюма, практичните обувки, единствената й официална рокля, която обличаше на всяка Нова година за ловджийския бал. Събраните в метална кутия въженца, подредеността вътре в бюфета вместо отвън, странните заврънкулки. Тя изхвърляше ценности, докато баща й събираше всичко. Накрая се разбраха нищо да не се изхвърля, преди да го попита. В коридора под стълбите се намираше неговият скрин, в който тя оставяше всичко, което не иска и той отделяше нещата, които имаха стойност за него. Неговият някога просторен кабинет сега бе претъпкан като Дикенсова заложна къща и точно там депресията я налегна силно, когато се присъедини към Мелани, преглеждаща документите в някаква кутия, която бе открила върху един шкаф.

— Тук са всичките ти свидетелства от училище, кутията е с надпис „СЕЛИНА“.

Целият й живот бе пазен тук. Сметките от доктора, от уроците по пиано, дневници, първата й рисунка, всичките й писма. Невероятно. Копия с индиго на неговите писма до нея, когато замина на летен лагер. Затова ли ги бе писал на пишеща машина? Водеше ли дневник?

Мелани посочи куп стари дневници, които бе открила в бюрото му.

— Водят началото си от 1932 година. Бих искала да ги прочета. Сигурна съм, че ще открия нещо от семейната история.

Селина взе една писмо, което позна. Беше го написала, когато работеше в Шотландия и му казваше, че иска да стане актриса след успеха си на училищната сцена като Жулиета. Към него бе прикрепен отговорът му — едно предупреждение, че актьорството е трудна професия, но че добре разбира чувствата й. После продължаваше за своята баба, Сума Дартсон, доказвайки, че театърът е в кръвта им.

Тя не стигна до сцената. Периодът продължи до отпуската, когато скъпият й глупав баща се зае да я образова и я заведе на две мрачни постановки на част I и II на „Хенрих IV“ и тя изгуби вкуса към тази идея.

Следващият срок тя стана отговорник на класа, отиде с две приятелки в Лондон и разбра, че й се иска да бъде точно там, колко са важни парите и как може да ги спечели като стане секретарка.

Не успя. Предлаганите места бяха отвратителни, хората мрачни. Не беше избягала от училищната дисциплина, за да попадне на служебната. Отседна при една своя приятелка, Камила и родителите й, които имаха апартамент в Найтсбридж.

Беше голямо веселие да живееш с богати, да се возиш в скъпи коли, да ходиш по дискотеки и събирания. Разбира се, беше открила колко е привлекателна и как да се справя с тези плахи млади момчета — Тим с неговото БМВ, Джими с неговия Морган. В края на седмицата отиваха в някое аристократично имение. Майка й я насърчаваше. После осъзна колко повърхностно бе всичко това.

Запозна се със Сънсилк, младия ямаец, и се реши. Пое риска да я удушат, да прихване ужасна болест, да се пристрасти към хероина, спа с него. Беше като всяко друго момче, само че черно, кожата му бе гладка. Той й показа един вълнуващ Лондон, за който тя не знаеше нищо, Лондон на хората от Карибските острови, истинските кръчми и дискотеки, момчетата. Срещна се с хора, които не се осланяха на престорено обществено положение.

Майка й бе научила по някакъв начин за нейната „връзка“. Упрекът дойде един уикенд, доста грубичко.

— Предполагам, че носиш тези ярки цветове, за да се харесаш на приятеля ти негър…

Тя не отвърна, но майка й продължи:

— Пази се да не разбере баща ти, ще разбиеш сърцето му.

Не се върна в къщи два месеца след този случай. Сънсилк изчезна, тя разбра, че и нейното място не е там, разбра, че не може да разчита на никого. Започна временна работа, надявайки се в края на краищата да намери интересна служба. Но винаги имаше усещането, че някой някъде има нужда от нея, ще се нуждае от нея, търси я. Това беше интуитивно, после дойде странното писмо и появяването на Мелани.

Приготвяше вечерята, когато Мелани я извика от кабинета.

— Селина! Намерих това, което търсех.

Тя влезе, изтривайки мокрите си ръце в престилката. На пода беше разгърната голяма родословна схема, която не бе виждала никога преди. Имена, изписани с готически букви, някои оцветени.

— Баща ти трябва да е знаел за родството с Дартсон и явно се е интересувал едно време от окултизъм, вследствие на онези книги на горния рафт.

Селина погледна схемата.

— Търся я от три години. Сума Дартсон, твоята прабаба, е била леля на Майкъл Дартсон, което потвърждава, че си потомка по пряка линия. Можеш да станеш много могъща.

— По какъв начин?

— Трябва да си наследила доста психически възможности.

Мелани бе прибавила с черен флумастер имената на Селина, Емма, Адам и Пол Саралин. Внезапно Селина се усъмни. За момент Мелани й се стори напълно побъркана, живееща в света на фантазиите, нейното неотдавнашно изживяване — нещо като сън. Тя не можеше да повярва в нещо, което не разбираше.

— Искаш някакви доказателства, нали? — каза Мелани.

— Да, струва ми се.

— Добре, след погребението в понеделник ще те заведа на едно място, където ще можеш да изпиташ сама пълната сила на наследения ти разум, на психическата ти мощ.