Мики Спилейн
Змията (9)

Глава 9

Обадих се от аптеката на ъгъла. Набрах имението на Торънс и изчаках, докато телефонът иззвъня няколко пъти, усещайки как с всеки сигнал студът прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в мен. По дяволите, може би вече е твърде късно! След това един заспал глас каза: „Да?“ и в него въобще нямаше тревога.

— Джералдин?

— Майк, говедо такова!

— Виж…

— Защо ме заряза? Как можа да ме оставиш?

— Ще ти кажа по-късно. Торънс прибра ли се?

Гласът ми я събуди окончателно.

— Не… но трябва да пристигне след около час. Позвъни тази сутрин от Олбъни, за да ми каже, че ще си дойде.

— Сега слушай. Сю добре ли е?

— Да… все още е в леглото. Дадох й още успокоително.

— Окей, изкарай я от леглото. Веднага се качвате в колата и изчезвате от там. Ясно ли ти е? Веднага!

— Но, Майк…

— По дяволите. Затвори си устата и прави каквото ти казвам. Ще се случи нещо ужасно, нямам време да ти обяснявам какво.

— Къде да отидем? Майк, аз не…

Дадох й новия си адрес и добавих:

— Отидете право там и никъде не мърдайте. Портиерът има ключ и ще ви пусне. Не отваряйте вратата на никого, докато не дойда, разбра ли? Не мога да ти кажа нищо повече, освен че рискувате вратовете си. Ясно ли ти е?

Тя разбра, че не се шегувам. В гласа ми имаше твърде много решителност. Каза, че ще напуснат къщата след няколко минути, можех да доловя и от разстояние, че започваше да я хваща шубето.

Натиснах вилката надолу и прекъснах връзката. Пуснах още една монета и набрах собствения си номер. Велда се обади след първия сигнал.

— Стана ли, рожбо. Как се чувстваш?

— Не толкова зле. Мога да се движа.

— Прекрасно. Слез долу и кажи на портиера, че трябва да пусне в апартамента Джералдин Кинг и Сю Девон. Никого другиго. Нека задържи ключа. След това отиваш в щабквартирата на Сим Торънс и проверяваш къде се е движел вчера. Искам да знам разписанието му по минути, и го направи колкото може по-обстойно. Някой му е позвънил вчера. Виж дали е било от там. Не ме е грижа дали са му трябвали десет минути, за да отиде до тоалетната… разбери всичко за него. Особено се интересувам за това, как е прекарал нощта.

— Разбрано, Майк. Къде мога да те намеря?

— В апартамента. Когато свърша, ще се прибера направо там. Размърдай се.

— Обичаш ли ме?

— Сега ли намери да ме питаш?

— И все пак?

— Разбира се, глупаче.

Тя се засмя с дълбокия си глас и остави слушалката. Мислено си представях как се плъзва от леглото с прекрасните си дълги крака и трепетно тяло… о, по дяволите.

Сложих слушалката на мястото й и се върнах при Пат.

— Къде отиваш? — попита ме той.

— Хванахме убиеца, старче.

Той замръзна за секунда.

— Да не си открил нещо ново?

— Да. Погледни насам. — Посочих му портрета на Сим Торънс на витрината.

— И какво?

— Сим се издига. Той е на път да се окаже там, където винаги е желал да бъде. В живота му има само една пречка и това е детето, Сю Девон. През целия си живот тя е подозирала нещо за него и винаги е съществувала възможност един ден да го докаже с факти.

Торънс е успял да отклони обвинението от Бейзил Левит в едно изключително трудно дело и когато е възникнала нужда от наемен убиец, го е повикал. Поискал е да пречука Сю. Някакъв инстинкт е подсказал на Сю какво е възнамерявал да направи баща й, тя избягала и по някакъв начин се оказала заедно с Велда. Не е знаела, че вече е доста късно. Левит е бил по петите й през цялото време, проследил я е и се настанил в отсрещния апартамент, като зачакал удобна възможност да я застреля.

Бедата е била в това, че Велда също се криела. Тя уважила страховете на момичето и решила да я крие, докато сама не се отърве от неприятностите, след това е възнамерявала да я вземе със себе си. По дяволите, Пат, Левит не е бил там заради Велда… той е преследвал момичето. Когато ме е видял, сигурно си е помислил, че Торънс е изпратил още някого да свърши работата, защото той я бавел много. Нямал е намерение да загуби изгодния контракт, който щял да му донесе бали пари. Затова Левит се решил на онази отчаяна стъпка.

Както и да е, когато Торънс е уговарял сделката, той трябва да се е срещнал с Левит в тази кръчма тук, смятайки, че никой няма да го познае. Забравил обаче, че портретът му е разлепен навсякъде из града. Може би Клайн дори и не се е замислил, ако го е разпознал тогава. Картината му се изяснила едва когато видял снимката на Левит. Но той бързо свързал двете неща. Първо се обадил в твоя отдел за информация и станал доста подозрителен, когато никой не му съобщил нищо конкретно.

Точно тогава решил, че може да измъкне малко пари от Торънс, и вероятно му се обадил вчера, като го помолил за среща. Сим сигурно е излязъл от кожата си. Измислил някакво извинение и дори организирал фиктивно пътуване до Олбъни, за да си осигури още по-надеждно алиби… това ще стане ясно, когато се видя с Велда. Но все пак дошъл на срещата. Поговорили си и тази среща се оказала фатална за Клайн.

— Мислиш твърде много, Майк.

— Последният, който каза това, вече е мъртъв — ухилих се аз.

— В такъв случай е по-добре да тръгваме.

 

 

Когато трафикът е оживен, Ню Йорк се превръща в лудница. Отгоре колите изглеждат като пълзяща и извиваща се лента от мравки, но когато си долу, потъваш в ужасен шум, съставен от клаксони, рев на двигатели и гласове, псуващи други гласове. Тежката миризма на изгорели газове и въглероден двуокис те кара да съкращаваш времето и пространството до безкрайността на нищожните дистанции между автомобилите.

Светлините на светофарите, изобретени, за да поддържат трафика в нормално състояние, сякаш откачат. Всичките стават червени. Пред теб винаги се оказва някой автобус или камион, или пък някой извънградски шофьор започва да се оглежда за пътните знаци. Появяват се пешеходци, които ти губят времето, а понякога нарочно блокират светлините във вечната битка срещу моторизирания враг.

В града средната скорост на един камион спада до единайсет мили в час и като прибавим и всички предупредителни знаци, накачени по него, можеш да си представиш какво става с времето и дистанцията в края на работния ден. Отгоре на това противният дъжд замъглява стъклата и превръща всяко внезапно спиране в рискована игра със съдбата.

Обикновено от Бруклин до имението на Торънс можеше да се стигне за около час. Но не и тази нощ. Това беше специална нощ на отлагане и разстройства и ако Пат не беше успял да се промуши около две бариери, показвайки полицейската си значка през прозореца, пътуването щеше да ни отнеме още един час.

Беше осем без петнайсет, когато завихме по улицата, на която живееше Сим Торънс. Зад стената и храстите можех да видя запалените светлини във и пред къщата, потънала в безжизнена тишина. От края на улицата се показа патрулният полицай и когато спряхме, той ускори ход, за да ни свари на излизане от колата.

Пат извади отново значката си, но ченгето ме позна.

— Наред ли е всичко тук? — попита Пат.

— Да, сър. Мис Кинг и момичето напуснаха къщата преди известно време. Мистър Торънс се върна, засега нямаме неприятности. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Не, просто минаваме. Трябва да се видим с Торънс.

— Разбира се. Той остави портата отворена.

Оставихме колата на улицата и влязохме вътре. Моят 45-и беше в ръката ми, а Пат държеше здраво полицейския си револвер. Кадилакът на Сим Торънс беше паркиран пред входната врата и когато го докоснах, капакът все още беше топъл.

И двамата знаехме какво да правим. Проверихме прозорците и задния вход, срещнахме се отново отпред и аз тръгнах към вратата, докато Пат остана в сянката на дърветата.

Докоснах звънеца и вътре се разнесе мелодичен звън.

Никой не отговори, така че още веднъж забих пръст в бутона.

Реших да не опитвам трети път. Протегнах ръка, натиснах бравата и вратата леко се открехна. Влязох пръв, Пат ме прикриваше отзад. Махнах му да ме следва, тъй като знаех разположението на стаите.

В къщата цареше мъртва тишина. Всички лампи бяха запалени и трябваше да се чува поне някакъв шум. Но нямаше нищо.

Проверихме помещението на първия етаж, погледнахме и зад мебелите. Пат поклати глава и аз посочих нагоре, към стълбите.

Спалнята на Торънс беше първата вдясно. Вратата беше открехната, в стаята беше светло. Решихме да влезем първо там.

Именно там намерихме Сим Торънс. Избирателите нямаше да могат да печелят повече с него.

Лежеше по лице на пода, с куршум в челото и ручейче кръв, което се стичаше от главата му като сок от смачкан домат. Не се задържахме. Обиколихме всички стаи в къщата в търсене на убиеца, преди да се върнем обратно при Сим.

Пат обви слушалката в носната си кърпа и се обади в местния полицейски участък, за да докладва за случая. Когато я сложи обратно на вилката, той каза:

— Знаеш ли, че забъркахме огромна каша?

— Защо?

— Трябваше да позвъним от Бруклин и да ги помолим да дойдат тук.

— Дръжки. Пак щяха да попаднат в задръстване. Що се отнася до нас, ние правим посещение на добра воля. Бях тук снощи и помагах по време на пожара, а сега се връщам, за да проверя дали всичко е наред.

— А какво ще кажеш за жените?

— Ще стигнем до тях, преди някой друг да успее да го направи.

— Бих искал да се окажеш прав.

— Престани да се безпокоиш.

Докато чакахме, изследвахме мястото около тялото с надеждата да открием нещо, свързано с убийството. Нямаше празни гилзи, така че и двамата предположихме, че убиецът е използвал револвер. Обиколих къщата, търсейки някакви признаци на насилствено проникване, защото Джералдин трябва да е заключила вратата, след като е излязла, а Торънс — след като е влязъл. Убиецът може да е имал ключ и да е влязъл по най-лесния начин — през входната врата.

На улицата вече виеха сирени, когато открих как именно е влязъл. Прозорецът в стаята на Сю беше отворен и представляваше прекрасен вход в къщата. Всеки би могъл да се качи на стената, без да бъде видян от дежурния полицай. От там до корниза на прозореца имаше една крачка.

Леглото на Сю беше разхвърляно. Джералдин буквално я беше изтеглила от него, защото опърленото мече все още беше там, смачкано под одеялото, като някакво тяло.

След това видях, че имаше и нещо ново. Отверстие от куршум и барутен прах по чаршафа, а когато смъкнах одеялото, видях и дупката, пробита в огромната играчка.

Някой беше взел тези обгорели остатъци под одеялото за Сю и се беше опитал да я застреля.

Отново се връщахме към Лолита. По дяволите, кога щеше да свърши всичко това?

С какъв тип си имахме работа?

Вдигнах обратно одеялото на предишното му място, преди да повикам Пат, и за първи път се вгледах по-отблизо в мечето. Беше на майка й и огънят го беше опърлил здравата. Стърчащите сламки бяха се втвърдили от времето и се ронеха, краищата им бяха овъглени. През нощта Сю сигурно беше лежала върху него и от тежестта й един шев се беше разпорил.

От там се показваше крайчецът на едно писмо.

Измъкнах го бързо, без да го погледна дори, защото полицаите вече тичаха нагоре по стълбите. Пъхнах го в джоба си и повиках Пат.

Той веднага схвана значението на това, което се беше случило, но не каза нищо. По всичко личеше, че ставаше дума за въоръжен взлом, и все някой трябваше да бъде отговорен за него. Последиците бяха твърде големи, за да оставим нещата да се развиват от само себе си. Пат не беше настроен да търси каквито и да било обяснения, докато не разполагахме с достатъчно време да анализираме случая.

Репортерите вече се бяха насъбрали и крещяха да ги пуснат. Утре това убийство щеше да бъде на първа страница на всички вестници в страната, а мъртвецът от Бруклин щеше да има късмет, ако въобще споменеха за него на която и да е страница. Очакваха ни крупни неприятности на най-високо равнище и Пат го разбираше добре.

След един час се измъкнахме и се озовахме обратно в колата. Бяха пристигнали някои от важните политически фигури на двете партии и репортерите ги бяха притиснали, но за съжаление не можеха да изстискат нищо от тях. Притежаваха статуса на ВИП и веднага бяха обградени от кордон офицери, които ги отведоха на по-спокойно място. И тъй като всички бяха заети с нещо, решихме да се поразходим малко с колата.

Пат не проговори, докато не преполовихме пътя до града, след това каза:

— Една от теориите ти днес излетя през прозореца.

— Коя именно?

— Ако Сим е планирал убийството на Сю, какво оправдание е имал?

— Не намирам никакви затруднения тук, Пат — отвърнах му аз. — Нали знаеш колко пъти е бил заплашван?

— Знам.

— Така че някой сигурно се е опитвал да изравни резултата. Мотивите очевидно са отмъщение. Ударили са по момичето.

— Но Сю все още е жива.

— Сметнали са, че са я застреляли. Ще ти кажа нещо… Готов съм да се обзаложа, че първият изстрел е бил насочен към леглото. Убиецът е запалил лампата, за да се увери, че е мъртва, и е видял неочаквания резултат. Не е посмял да си отиде с нищо и е останал в къщата. След това се е върнал Торънс. С неговата смърт нападението е можело да бъде обяснено като въоръжен взлом, а истинската причина щеше да си остане скрита.

Потупах го по рамото.

— Има и още нещо. През нощта на първото покушение имаше две групи. Левит и Кид Хенд. Не работеха заедно, но и двете преследваха една и съща цел — момичето.

— Добре, умнико, какъв е отговорът?

— Отговорът е три милиона долара — казах аз.

— Кой ли ще ти повярва!

— Не забравяй Блеки Конли.

— Нима мислиш, че той се е покрил с парите?

— Искаш ли да се обзаложим?

— Добре, кажи на какво.

— Една нощ в града. Без ограничения. Ще ти намеря уличница. Губещият плаща.

Пат кимна.

— Дадено, но не ми трябва уличница. Имам си една.

— Сигурно ще доведеш някоя полицайка.

— Щом съм с теб, това едва ли ще бъде лоша идея — каза той.

Свали ме пред апартамента и му обещах да позвъня веднага щом ми се обади Велда. Готвеше се да докладва за случая Торънс пред висшестоящите инстанции и да ги остави те да се оправят с парещия кейк.

Качих се горе, викнах през вратата и Джералдин ми отвори. Велда все още не се беше върнала. Сю беше полегнала на кушетката, все още слаба от успокоителните, които й бяха дали. Накарах Джералдин да седне до нея, след това им съобщих новината.

Отначало Сю не реагира въобще. Накрая каза:

— Той наистина ли е мъртъв?

— Наистина, рожбо.

Няколко години сякаш се смъкнаха от плещите й. Тя сведе поглед, изкриви лице и вдигна рамене.

— Съжалявам, Майк. Не изпитвам нищо. Просто се чувствам свободна. Свободна!

Джералдин изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, но бързо се овладя. В очите й бе застинал изразът на ужас, устата й беше полуотворена. Непрекъснато повтаряше: „О, не“, и това беше всичко. Когато накрая асимилира факта, тя ме попита:

— Кой го е направил, Майк?

— Не знаем.

— Това е ужасно. Истински политически…

— Нещо много по-ужасно е, рожбо. Политиците винаги могат да бъдат заместени. Предлагам ти да позвъниш в офиса си, когато се почувстваш по-добре. Някой ще трябва да плати скъпо и ако твоят екип се добере до властта, това ще бъде истинско чудо… макар че тези времена отдавна минаха, повярвай ми.

Тя започна да ме пита нещо друго, но телефонът иззвъня и аз скочих да вдигна слушалката.

— Майк… — обади се Велда. — Току-що чух. Вярно ли е?

— Той си го получи. Откри ли нещо?

— Що се отнася до времето, което ти спомена… никой не може да каже къде е бил Торънс през тези два часа. Всъщност никой не го е търсел и те предполагат, че е бил с някого. Едно е сигурно — никой не може да му осигури алиби.

— Това е достатъчно. Връщай се обратно.

— След двайсет минути.

— Побързай.

След малко щях да затъна дълбоко в тази каша и нямаше да мога да се освободя от посетители. Не исках да ме виждат с Джералдин и Сю. Тяхното време щеше да дойде, но не сега. Обадих се в един хотел, направих резервации и за двете, повиках такси и им казах да се приготвят. Не искаха да си тръгнат, докато не им съобщих, че нямат друг избор. Исках да се покрият за известно време и посъветвах Джералдин да стоят в стаята си, докато не им се обадя.

Събитията се развиваха с главоломна бързина и тя вече не можеше да мисли самостоятелно. Момичетата облякоха мантата си и аз ги изпратих до таксито.

Върнах се в апартамента, седнах на бюрото и извадих писмото от джоба си. Подобно на сламките, то беше изсъхнало от годините, но все още беше запечатано и въпреки всичките тези години, все още миришеше слабо на някакъв женски парфюм. Счупих печата и го отворих.

Почеркът наподобяваше драсканици на пияница, който се опитваше поне за малко да изтрезнее. Редовете бяха неравни и стигаха до края на листа, но въпреки това написаното можеше да се чете. То гласеше следното:

„Скъпа Сю,

Съпругът ми Сим е човекът, когото наричахме Змията. Мрази го, скъпа, защото той желае смъртта ни. Внимавай с него. Някой ден ще се опита да ни убие и двете. Сим Торънс можеше да докаже, че едно време съм помагала на наркотрафикантите. Можеше да ме прати в затвора. Споразумяхме се аз да посреднича между него и Сони Мотли, и той щеше да организира обира. Можеше да го направи, защото знаеше всички подробности около банковите операции. Това, което всъщност искаше, беше да залови Сони и останалите, така че тази операция да осигури кариерата му. И това стана, нали така, скъпа? Не трябваше да ме оставя навън на студа. След като ти се роди, аз исках да ти гарантирам сигурност и знаех как да го направя. Не обичах Сим Торънс. Той ме мразеше толкова, колкото мразеше всички, изпречили се на пътя му. Накарах го да го направи за теб, скъпа. Ще скрия това на място, където той няма да го открие, но ти ще го намериш някой ден. Той претърсва всичко, така че трябва да съм сигурна, че няма да успее да го намери. Бъди внимателна, скъпа моя. Той е Змията, и ще се опита да те убие, ако може. Пази се от нещастни случаи. Вероятно ще иска да изглежда като нещастен случай.“

Обичам те: Мама

Змията… единственото нещо, от което се страхуваха… и сега беше мъртъв. Преданият стар Win with Sim, инженерът на обирите, господарят на наемните убийци, самият той убиец… какъв кандидат за губернатор. Хората никога нямаше да узнаят какъв късмет са извадили.

Змията. Името беше добро за него. Бях прав… нещата се развиваха по начина, по който си ги представях. Гласовете все още не бяха преброени, но предварителните прогнози бяха против него. Със смъртта му провалът му ставаше по-голям, отколкото ако беше останал жив.

Торънс не беше успял да пипне трите милиона. Всъщност от самото начало те не го и интересуваха. Осуетяването на този обир беше за него въпрос на престиж и политически дивиденти. Това беше първата крачка по пътя нагоре и той я беше направил сам. Беше заложил живота на всички, с изключение на своя собствен, и почти спечели. Чудех се какви ли планове имаше за Сали, ако не беше се съгласила да му сътрудничи. Всъщност бракът му със Сали беше добра сделка за него. Даваше му възможност да я държи под контрол, докато подготвя почвата за убийството й.

По дяволите, знаех какво се беше случило. Сим е посетил вилата им внезапно, намерил е Анет Лий заспала, а Сали — мъртвопияна. Той просто я извлякъл навън в студената зимна нощ и времето извършило останалото. Не е можел да направи нищо с детето, без да предизвика разследване. Сали беше станала жертва на нещастен случай, детето също означаваше за него неприятности.

Затова той беше решил да чака. Като добър баща той я беше осиновил, което само беше повишило политическия му имидж. Когато вече не е било толкова наложително да я държи със себе си, той сключил сделка с Левит да я премахне. Обаче не си е направил добре сметката. Левит говореше прекалено много. Във всеки случай достатъчно, за да умре, преди да е свършил работата.

Донякъде Сю ускоряваше приближаващата се смърт с необмисленото си поведение. Тя можеше да си спомня само неща, които майка й беше споделяла с нея в пияно състояние. Но нейните опити да си спомни затвърдяваха в Сим Торънс решението да я убие, ако не искаше тя да започне да крещи прекалено силно.

Сим трябва да е знаел, че го наричат Змията. Сали е споменавала това име много често. Не е чудно, че той е замазал тази подробност по време на процеса. Не е чудно, че едва не полудя, когато Сю продължаваше да твърди, че майка й е оставила някаква бележка за нея. Не е чудно, че е претърсил нещата й. Подпалването на павилиона на Сю е бил акт на отчаяние. Той е знаел, че рано или късно нещата ще излязат на бял свят, и когато това стане, той ще бъде политически труп, което за него означаваше смърт in toto.

Но някой допусна грешка. На свобода имаше още една змия, която беше по-голяма и от Торънс. Имаше една змия с три милиона долара, погребани в дупката й, и тя можеше да се окаже от най-лошия вид змии. По дяволите, Сим въобще не беше змия. Той беше един проклет червей.

Сгънах писмото и го сложих обратно в джоба, когато звънецът иззвъня. Отворих вратата и Велда се хвърли в обятията ми като една голяма котка, затвори я с ток и зарови лице във врата ми.

— Ти си голям негодник — каза тя.

Докато приготвяше кафето, й разказах всичко, започвайки от самото начало. Тя прочете писмото два пъти, опитвайки се да схване пълното му значение.

— Пат знае ли за това?

— Все още не. Трябваше да се погрижи за други неща.

— Какво ще правиш?

— Ще се обадя на Арт Рикърби.

Извадих номера му от паметта си и се свързах с Арт по телефона. Отне ми цели трийсет минути да обрисувам цялата ситуация, но той слушаше търпеливо — от началото до края. Беше повече загрижен за политическите аспекти, давайки си ясна сметка за пропагандистката полза, която другата страна можеше да извлече от случая.

Истината беше нещо особено… щом изгрее, ти ставаш щастлив. Само лъжите можеха да те наранят. Но имаше начини истината да се каже така, че ужасната й страна да бъде скрита, и това беше работа на неговите момчета.

Арт каза, че веднага ще се заеме със случая, но само защото бях представител на агенцията, от която и той беше част.

— Сега накъде да се движа, Арт?

— Едва ли някой може да ти каже, човече.

— Неприятностите още не са свършили.

— Те никога не свършват, Майк. Когато една свърши, идва ред на друга.

— Много хора ще ми се качат на главата. Не искам да загубя малката си скъпоценна карта. Тя е всичко, което имам.

Той замълча за момент, след това каза:

— Ще ти съобщя нещо поверително. Тук има хора, които те харесват. Не можем всички да действаме по един и същи начин. Сложи един футболист да играе бейзбол и той никога няма да стигне до базите. А един бейзболист пък никога няма да се измъкне от мелето. Никога не са те забравяли, така че сега, когато се върна обратно, си стой на мястото. Когато имаме нужда от теб, ще те повикаме. Междувременно никой няма да посмее да ти вземе картата, докато си оставаш чист. Не казах легален… казах чист. Някой ден ще си поговорим повече за това, не сега. Прави каквото трябва да правиш. Помни само, че всички те наблюдават, така че го прави добре.

— Великолепно. Всичко, което трябва да направя, е да остана жив.

— Е, ако се оставиш да те пречукат, ще повторя любимия ти израз: Късмет, старче!

Той затвори слушалката и ме остави загледан в телефона. Ухилих се, след това и аз го затворих и започнах да се смея с пълен глас.

— Какво толкова смешно има? — попита ме Велда.

— Не знам. Просто ми е смешно. Греб и Чарли Форс ще се нахвърлят върху ми като тигри, когато всичко приключи, за да ме лишат от официалния ми статус, но ако успея да си свърша работата, няма да имат никакъв шанс.

Това голямо, прекрасно същество дойде до мен, прегърна ме през кръста и каза:

— Те никога не са имали шанс, защото ти си тигърът.

Обърнах се бавно и пъхнах ръце под пуловера й, нагоре, по топлата й плът. Тя се притисна плътно до мен, така че всяка извивка на тялото й повтаряше очертанията на моето.

Устата й беше нежна, но тази нежност беше само началото, след това устните й се разтвориха с леко, търсещо движение и езикът й намери моя в безсловесната игра на любовта. По някакъв неведом път кушетката се оказа зад нас и ние потънахме в нея. Нямаше никакво напрежение, само съзнанието за това, което неминуемо щеше да се случи, тук и сега, по наше собствено желание.

Никакви излишни движения. Всяко движение беше съзнателно, подканящо, провокиращо това, което и двамата желаехме страстно. Много бавно се освободихме от дрехите, които ни покриваха, всеки вършеше онова, което желаеше да върши. Целунах врата й, открих раменете й и ги покрих с целувки. Когато ръцете ми стигнаха до гърдите й и започнаха да ги галят, те потръпнаха от допира, поемайки дланите ми като изгладняло животно.

Стомахът й пулсираше под пръстите ми, докато я изследвах, дишането й стана накъсано. Но дори и тогава в нея нямаше пасивност. Тя беше толкова жизнена, искаща и търсеща, колкото и аз. Очите й разкриваха цялата й любов, която тя сдържаше толкова години, и всички мечти, които бяха свързани с осъществяването й.

Самият контакт на жива плът с жива плът беше толкова интензивен, че трудно можехме да се противопоставяме на категоричния императив, който владееше цялото ни същество. Тя беше моя и аз бях неин, ние трябваше да принадлежим един на друг.

Но това не стана.

Звънецът изкрещя като някаква проклета банши и неговата настоятелност изхвърли голямото сега от региона на съществуващите неща. Изпсувах тихо и след това се ухилих на Велда, която също изруга и ми се ухили на свой ред.

— Кога най-после ще се случи, Майк?

— Някой ден и това ще стане, котенце.

Преди да можех да се изправя, тя сграбчи ръката ми.

— Направи така, че да стане.

— Дадено. Иди се облечи.

Звънецът отново издрънча, този път по-дълго, и чух гласа на Пат да крещи нещо в коридора.

— Добре де — провикнах се аз, — задръж малко.

Той не свали пръста си от бутона, докато не отворих вратата.

— Говорех по телефона — обясних му аз. — Хайде, влизай.

С него имаше още четирима, бях ги виждал вече в участъка. Двамата познавах по-отдавна, така че им кимнах. С останалите трябваше да се здрависам.

— Тук ли е Велда?

— Вътре е, защо?

— Била е долу в партийния офис и е задавала много въпроси. Искат обяснение. Чарли Форс ни притиска по този повод.

— Сядай и ще ти обясня всичко.

Велда излезе точно когато издърпваха столовете, поздрави ги и се разположи на кушетката до мен. Разказах на Пат за проучванията на Велда, за да му спестя време сам да се ровичка, представих му бележките на Велда и имената на хората, с които е разговаряла, като гарнирах всичко това с малката реч на Арт.

Когато Пат остави бележника си, той каза:

— Това е едната причина, поради която съм тук. Сега да видим какво можем да измъкнем за Хауи Грийн. Тези господа вече са работили по случая и имат нещо, с което можем да започнем.

— Какво например?

— След смъртта на Хауи Грийн агенцията за недвижими имоти преминала в ръцете на съдружника му. Казвал се е Куинси Малек. След около година се разболял от туберкулоза и умрял за шест месеца. От племенника му разбрахме, че Малек е бил много близо до банкрут, когато е пукнал. Продал е всичко и семейството му едва събрало това, което останало. Цялата документация от партньорството му с Грийн, както частна, така и търговска, била запазена някъде.

Сега хората ми проверяват всички складове, за да видят дали не могат да изкопаят нещо. Племенникът си спомня, че Малек поискал документацията да се пази там, където е. Не заемала много място и неколкостотин долара покривали разноските по съхраняването й за доста дълго време.

Що се отнася до комерсиалния аспект, Малек и Грийн притежавали няколко други имоти, които също ще изследваме. Докато не проверим всичко, не можем да кажем какво ще намерим. Междувременно се захванахме за решаването на другия въпрос. Преглеждаме всички документи за прехвърляне на собственост, които са били подписани от Грийн непосредствено преди неговата смърт. Ако си прав, все нещо ще се появи. Ще проверим всеки един от тях, ако е нужно.

— Знаеш ли колко време ще продължи това, Пат?

— Именно това бих искал да разбера. Имаш ли някаква по-добра идея в извратения си мозък?

— Не знам — отвърнах аз. — Трябва да си помисля.

— О, не. Не ми излизай с този номер. Ако имаш нещо предвид, кажи го сега. Ти не си от хората, които мислят дълго. Точно сега си мислиш за нещо и аз искам да знам какво е то.

— Ще го запазя за себе си.

— Така ли?

— Така. Ако се окаже, че работи, веднага ще ти го съобщя. Единствената причина, поради която постъпвам по този начин, е защото ти си затънал доста дълбоко, както изглежда. Остави ме да се оправям сам. Ако възникнат неприятности, сам ще си тегля последствията.

— Майк… това не ми харесва. Убиецът все още е на свобода.

— Тогава ми позволи да играя ролята на мишена.

Очите му се насочиха към Велда.

— Нищо няма да се случи с нея. Вече съм минавал по този път.

— Грижи се за нея — каза меко Пат и аз разбрах, че никога нямаше да престане да я обича.

— Колко хора ще отделиш за проверка на документацията?

— Толкова, колкото мога да си позволя.

— Защо не започнеш именно с нея? — поинтересувах се аз.

Той се усмихна криво.

— Съгласен съм. По какъв начин ще се свързваме?

— Обаждай се от време на време в офиса. Ако нещо изглежда обещаващо, ще ти съобщят.

Той стана и аз се пресегнах за шлифера си. Извадих писмото и му го подадох.

— Беше в плюшеното мече на Сю. Разкрива доста неща за Сим. Но не те съветвам да го показваш на момичето.

Пат го прочете веднъж, поклати глава, и го пъхна в джоба на шлифера си.

— Излизат ти големи карти, човече, наистина големи карти. Какъв е тоя късмет, дето те гони?

— Голям.

— Само не ги разправяй тия на Греб, старче.

— Нали ме познаваш.

— Разбира се, че те познавам.

Изпратих ги до вратата, върнах се обратно и се изтегнах на кушетката. Велда ми направи кафе и изпи едно заедно с мен. Гледах в тавана, като се мъчех да си представя цялостната картина. Цялата беше пред очите ми, с изключение на едно лице. Лицето на Блеки Конли. Знаех, че скоро щях да го видя. Чувствах го.

— Майк… къде ще ходим?

— Мислиш изпреварващо, рожбо.

— Понякога се налага.

— Ти не отиваш никъде.

— Не ме отрязвай, Майк. — Ръката й докосна бузата ми, след това прокара линия по брадичката ми.

— Добре, кукло.

— Искаш ли да ми кажеш какво се върти из главата ти?

— Една мисъл. Единственото нещо, което не се вписва в картината.

— И кое е то?

— Защо Блеки Конли е искал да убие Сим.

— Майк… — Тя гледаше встрани от мен, цялата потънала в мисли. — След като Торънс е планирал този обир, а не Конли, както първоначално смяташе, може би Конли е заподозрял какво е щяло да стане. Да предположим, че е мислел с един ход напред. Можел е да запази цялото богатство за себе си. Трябвало е просто да нахвърли свой собствен план за бягство и да се чупи в нужното време. Не забравяй, че Конли е бил по-възрастен от Сони и съвсем не е бил марионетка. От друга страна, тях едва ли ги е свързвала нежна любов. Всъщност Конли е можел да предположи кой дърпа конците и да е имал причини да си отмъсти.

— От това може и да излезе нещо, котенце.

— Първият удар е бил насочен срещу Сю — продължи тя. — Трябвало е да послужи като предупреждение за Сим. Следващият удар е трябвало да порази и двамата.

— И в твоята картина има недостатъци, но аз мога да ти помогна да ги преодолееш.

Тя чакаше.

— Трудно е да си представиш, че стар човек на повече от осемдесет години ще започне да се катери по стените и да влиза през прозорците. Трябвало е да наеме някого… именно за това главорезите са пристигнали в града.

— Не знам, Майк. Бърнар Макфадън направи първия си скок с парашут в реката, когато беше приблизително на същата възраст.

— Да. Не е изключено.

— Тогава въпросът е как да намерим Блеки Конли.

— Точно така.

— Как?

— Ако успеем да възстановим паметта на един друг стар човек, може би ще стигнем до правилния отговор.

— Сони Мотли?

— Именно.

— Тази вечер ли?

— Веднага.