Мики Спилейн
Змията (2)

Глава 2

Знаех, че ми се беше лепнала опашка, когато напуснах офиса на окръжния прокурор. Беше направено много прецизно, макар че Рикърби бе предупредил да ме оставят на мира. Никоя местна полиция не харесваше да бъде изтиквана от разследването на случай, който беше станал в задния им двор, и ако можеха да се намесят, независимо дали имаха заповед за това, или не, щяха да го направят. Ако Пат беше наредил да ме следят, щеше да бъде трудно да открия преследвачите си, но новият окръжен прокурор беше прекалено амбициозен, за да съобрази, че в полицейския бизнес имаше и цивилни професионалисти.

За около час го оставих отвъд бариерата, докато се мотаех из местния супермаркет, купих си някои сладкиши, след това влязох в „Блу Рибон Ресторант“ на Четирийсет и четвърта, минах покрай бара и излязох през задната врата, докато той се оглеждаше за мен по масите. Върнах се на Седмо авеню, преди да разбере, че съм се измъкнал, махнах на едно такси и казах на шофьора да поеме към ъгъла на Четирийсет и девета и Девето авеню.

Заведението на Кони Люис се наричаше „Ла Сабр“ и се оказа приземна закусвалня за обслужване на местните клиенти. Специализираше се в пържоли и пържени картофки и сякаш беше построена около огромна въглена скара, пушекът и миризмите от която се изнизваха през една медна фуния. Кони беше дребна закръглена жена с вечна усмивка на лицето, бръчици в крайчеца на очите и уста, която удостоверяваше, че всичко това беше нещо реално. Имаше години, откакто не се бяхме виждали, и тя не се беше променила ни най-малко.

Отначало не ме позна. Когато загря, цялата започна да излъчва, опита се да ме покани на едно питие, а след това и да похапна, но след като не пожелах да направя нито едното, нито другото, тя ми посочи стълбището, което водеше нагоре, и ми каза, че Велда е в дъното на втория етаж заедно с компаньонката си.

Използвах същото кодово почукване и тя веднага отвори вратата. Този път в ръцете й нямаше пистолет, но аз знаех, че можеше лесно да стигне до него. Вкара ме вътре, хлопна вратата зад себе си и я заключи. Аз й се ухилих, сграбчих я за раменете и се залепих за устните й. Съвсем нежно. Не можех да си позволя повече. Очите й ми се усмихнаха в отговор и ми казаха, че можех да си избера каквото пожелая време и място. По всяко време и на всяко място.

— Здрасти, красавице. Къде е момичето?

— Тук съм, Майк.

Сю влезе игриво в стаята, ръцете й бяха скрити зад гърба. Застана на ъгъла на спалнята и ме наблюдаваше. Изглежда, не се страхуваше, но в тези огромни кафяви очи се криеше червеят на страха, който беше там прекалено дълго, за да може да бъде измъкнат лесно.

Взех Велда за ръката и я поведох към масата, като помахах на момичето да се приближи. Като механична кукла тя се придвижи към Велда, знаейки, че се намира под нейна защита, без да откъсва очи от моите.

— Да чуем какво ще ми кажеш — проговорих аз.

Велда кимна.

— Можеш да му разкажеш всичко.

— Аз… не знам.

За всеки случай извадих портфейла си и го отворих. Синьо-златната карта с тежкия печат по средата, която се виждаше в найлоновото прозорче, отново подейства. Тя я разгледа, намръщи се и след това се реши.

— Добре — най-сетне каза тя. — Казвам се Сю Девон.

Когато изрече това, в гласа й прозвучаха предизвикателни нотки, които не можех да пренебрегна.

— Трябва ли да те познавам?

Тя погледна ръцете си, след това Велда и накрая мен.

— Имам и друго име.

— Така ли?

— Торънс. Но никога не го използвам. Той ме осинови законно преди доста време, но аз никога не съм използвала името му. Мразя го.

Поклатих глава.

— Извинявай, рожбо. Не искам да те натъжавам, но не мога да се сетя за някого с това име.

Велда протегна ръка и ме докосна.

— Сим Торънс. Едно време беше окръжен прокурор. Сега участва в предизборната борба за губернатор на щата.

— Win with Sim!^[1]

— Точно така.

— Спомням си предизборните плакати, но никога не съм го свързвал със службата му като окръжен прокурор. — Усмихнах се леко. — Бяха доста тежки седем години. Не следях политическите събития. Е, добре, нека чуем останалото.

Тя кимна, косите обкръжиха лицето й като приказен воал. Прехапа устни с белите си зъби, ръцете й бяха толкова здраво свити, че кокалчетата й побеляха.

— Избягах от него.

— Защо.

Страхът се мяташе като живо същество в очите й.

— Мисля… че уби майка ми. Сега иска да убие и мен.

Когато погледнах към Велда, разбрах, че и тя си мисли същото като мен.

— Хората, които се кандидатират за губернатор, обикновено не убиват хора — казах аз.

— Той уби майка ми — повтори тя.

— Каза, че мислиш, че е убил майка ти. — Тя не отговори, затова я попитах: — Кога предполагаш, че е станало това?

— Преди много време.

— Колко много?

— Била съм още дете. Преди осемнайсет години.

— Откъде знаеш, че той го е направил?

Не ме погледна.

— Просто знам, и толкоз.

— Сладур — казах аз, — не можеш да обвиниш човек в убийство само с подобни основания.

Тя помръдна леко и сви пръсти.

— Мислиш за нещо друго — казах аз. — Какво е то?

Велда я прегърна през рамо и започна да я успокоява. Сю я погледна с благодарност и се обърна отново към мен.

— Спомням си какво ми каза мама, преди да умре. Всичко, което ми каза, е в паметта ми, но не мога да се сетя за точните думи. Ужасно бях изплашена. Тя умираше и ми говореше. Каза ми нещо, но не мога да си спомня какво.

Тя си пое дълбоко дъх и го задържа, докато очите й не се напълниха със сълзи. Когато се успокои, аз казах:

— И какво те кара да мислиш, че иска да те убие?

— Знам го… погледна ме много страшно тогава. Той… ме докосваше.

— Постарай се, рожбо. Трябва да си спомниш по-добре.

— Е, добре. Имаше една кола, която за малко не ме блъсна.

— Разбра ли на кого принадлежи колата?

— Не.

— Продължавай.

— Една нощ някакъв мъж ме проследи от театъра до вкъщи. Опита се да ме настигне, но аз познавах по-добре пътя и се освободих от него малко преди да стигна вкъщи.

— Успя ли да го познаеш?

— Не.

— Съобщи ли за инцидента?

— Не — каза тя меко.

— Окей, Сю, сега е мой ред. Знаеш ли, че си изключително красиво момиче? — Тя ме изгледа учудено. — Сигурно знаеш. Мъжете ще те преследват, така че трябва да свикваш. Почти всеки, който има кола, е можел някога да направи пътнотранспортно произшествие, така че недей да придаваш прекалено голяма важност на този инцидент. А що се отнася до втория ти баща, той те е гледал както всеки мъж би гледал дъщеря си и е искал да те докосва по същия начин. Досега не си ми казала нищо конкретно.

— Тогава какво ще кажеш за човека, който ти уби, и за оня другия?

— Направо ме тушира — казах аз. Но не можех да я оставя просто така. Тя чакаше и беше уплашена. Погледнах към Велда.

— Каза ли й къде си била седем години и какво е станало през това време?

— Тя знае.

— А за мен знае ли нещо?

— Всичко.

— Тогава може би това е отговорът… тези хора бяха част от една организация и трябваше да убият Велда, преди тя да се е разприказвала. Нахълтаха за нея, а не за теб. Но сега всичко е свършено. Никой няма да я убие, защото сега тя каза всичко, което знаеше, и вече е прекалено късно за каквото и да е. Какво ще кажеш за това?

— Няма да се върна — отвърна просто тя.

— Да предположим, че аз се срещна с втория ти баща. Да предположим, че открия истината, дори и това, което майка ти е казала. Това ще ти помогне ли?

— Може би — прошепна тя.

— Добре, рожбо, ще играя ролята на доброто татенце.

Велда ме погледна с очи, изпълнени с толкова искрена благодарност, че аз не можах да сдържа усмивката си. Тя внимателно заведе момичето в другия край на стаята, върна се при мен, взе ме под ръка и ме изпроводи до вратата.

— Ще направиш всичко, което можеш, нали?

— Знаеш, че нещата не са чак толкова зле.

— Майк… не го увъртай.

— Добре, момичето ми. Ще направя всичко, каквото мога.

Тя отвори вратата.

— Вярваш ли, че тези хора бяха дошли за мен?

След няколко секунди отвърнах:

— Не. Бейзил Левит каза, че иска теб и момичето, така че и тя сигурно е замесена по някакъв начин. — Знаех, че се бях намръщил.

— За какво мислиш сега?

— За нещо, което той каза, да го вземат дяволите. — Изтрих лицето си с длан и се усмихнах. — Твърде дълго отсъствах. Но не съм прещракал.

— Нещата ще се изяснят.

— Разбира се, сладур — казах аз. Докоснах леко лицето й. — По-късно?

— Ще те чакам.

— Сложи детето в леглото.

Тя ми се изплези, усмихна се и кимна за сбогом. Сякаш тези седем години въобще ги нямаше.

 

 

Не беше трудно да се намерят сведения за миналото на Симпсън Торънс. Той присъстваше в заглавията на вестниците още от 30-те години, на няколко пъти беше представян в последните издания на списанията и беше трън в очите на авторите на няколкото редакционни статии в опозиционните вестници. Трябваха ми няколко часа, за да прегледам целия този материал, и след като го анализирах, останах с впечатлението, че той ще бъде следващият губернатор. В действителност някои влиятелни среди в електората му поглеждаха и отвъд губернаторската резиденция в Олбъни, към Белия Дом във Вашингтон.

Но аз не търсех добрите му страни. Ако в историята на момичето имаше нещо вярно, тогава все нещо трябваше да ме насочи към обратната страна на характера му. Хората никога не са само добри.

Обадих се на Хай Гарднър и го помолих да се срещнем в „Блу Рибон“, като донесе всичко, което можеше да изкопае за Торънс. Единственото, което каза, беше: „Сега пък какво ти става?“, но това означаваше, че ще бъде там.

Появи се заедно с Пийт Ладеро, който вършеше черната работа за един автор на редакционни статии, и по време на обяда успях да измъкна цялата възможна информация, която можеше да се събере за Торънс. По същество тя беше същата, която намерих и в най-добрите списания. Сим Торънс беше продукт на нюйоркските училища, беше завършил колеж с отличие и веднага след това започнал да се изкачва по обществената стълбица. Получил е малко наследство, което го направило достатъчно независим във финансово отношение, да се труди с такава решителност, че да се издигне от помощник окръжен прокурор през държавните служби до законодателната комисия и сената. Сега беше пред прага на губернаторството.

— Какво не е наред с него? — попитах аз.

— Там е работата, че всичко е наред — отвърна ми Пийт. — Само открий нещо и ще го пробутам на опозицията за милион долара.

— Не са ли опитвали досега?

— Шегуваш ли се?

Той повдигна очилата си на носа.

— Какъв е бизнесът, Майк? За какво си се заял с Торънс?

— Засега е само чисто любопитство. Името му изплува в едно малко дело преди известно време.

— Става ли за публикация?

— Не. Има единствено стойността на нещо любопитно.

— Ще кажеш ли най-после каквото имаш да казваш?

— Окей — съгласих се аз. — Какво знаете за брака му?

Пийт и Хай се спогледаха, повдигнаха рамене и Пийт каза:

— Жена му е починала преди години. Не се е женил повторно.

— Коя е била тя?

Пийт се замисли за момент, след това каза:

— Казвала се е Девон, Сали Девон. Ако си спомням правилно, била е доста хубавичка шоугърла във времената, когато беше модно да се жениш за шоугърли. Но, по дяволите, тя почина малко след войната. Нямало е скандали, свързани с брака му.

— А какво ще кажеш за дъщеря му? — попитах аз.

Пийт поклати глава.

— Нищо. Срещал съм я няколко пъти. Торънс я осинови, когато майка й почина, прати я в прекрасен колеж и оттогава тя живее с него.

— Избягала е.

— Не можеш да избягаш, когато си на двайсет и една — напомни ми той. — Сим вероятно й е открил контролирана сметка, която да й помогне, където и да отиде. — Той изчака за момент, след това продължи: — Не виждам за какво мога да се хвана тук.

— Аз пък се хванах за нещо — отвърнах аз. — В моя бизнес имената и хората се появяват в доста любопитни места и без значение кои са те, се подлагат на строга проверка. По дяволите, няма да навреди на никого, ако докажеш, че един чист човек е наистина чист.

Пийт се съгласи с кимване на глава, допи кафето си и се сбогува с нас.

— Доволен ли си? — попита Хай.

— Почти.

— Няма ли поне да ми намекнеш за какво става дума?

— Разбира се. Двамата мъртъвци в нощта, когато намерих Велда.

Той се намръщи и свали очилата си. Пурата продължаваше да дими в устата му като параход по Мисисипи.

— Хората, които те преследваха и се опитаха да пречукат Велда в последната минута?

— Това е историята, която получиха вестниците.

Той изчака, вперил поглед в мен.

— Тези нямаха нищо общо с шпионската мрежа — казах аз. — Това е съвсем друга история.

— Братко! — Той изплю пурата в пепелника и посегна към молива и тефтера си.

— Не сега, Хай. Задръж коня. Ще ти кажа кога.

Прибра ги неохотно.

— Окей, ще почакам.

— Дъщерята на Торънс е при Велда. Прибра я като подхвърлено коте. Чисто съвпадение, но ето докъде стигнахме. Момичето каза, че се криело от баща си, но независимо от това, дали лъже или не, ние знаем едно нещо: двамата мъртъвци и един кандидат за ада твърдят, че започват неприятности.

— Как, по дяволите, можеш да държиш в тайна такъв материал! — избухна той.

— Имам си съображения, старче.

— Момче, завираш се под шамарите на гангстерите. Надявам се, че можеш да се защитиш.

— Не се грижи за мен.

— Щом не трябва, няма да се тревожа.

Той трябваше да се върне обратно в зданието на „Трибюн“, така че аз го откарах и се насочих към офиса на Пат. Униформеният сержант в приемната ми махна с ръка и каза, че Пат е горе в новата част на зданието. Насочих се натам.

Както винаги, ядеше на бюрото си, защото беше претрупан с работа и нямаше време да отиде до закусвалнята. Но не беше прекалено зает за разговора с мен. Бях част от неговата работа. Ухили ми се и каза:

— Как е Велда?

— Добре е, но не е за теб.

— Кой знае? — Той посегна към каната с кафето. — Какво става?

— Какво имаш за Левит и останалите момчета?

— Нищо ново за Левит. Напоследък се е сдобил с доста пари, без да казва откъде са дошли. Предположихме, че се е заел отново със старите си операции по изнудване.

— А другият?

— Кид Хенд? Ти нали го познаваш?

— Виждал съм го наоколо. Дребна риба.

— Значи не си го виждал напоследък. Издигнал се е. Носи се слух, че ръководи всички залагания в горната западна част.

— Но това е бизнесът на Тилсън.

— По дяволите, Тилсън беше пречукан преди една година.

— Тогава за кого работи?

— Бих желал да знам. Големият бос е получил не особено благозвучното име мистър Дикерсън, но никой, изглежда, не знае нищо за него.

— Някой трябва да се погрижи за бизнеса на Хенд. Вероятно доста хора ще се поизтрепат.

— Майк… ти просто не познаваш вече рекета. Всичко сега е компютъризирано. Бизнес и само бизнес, не можеш да ги хванеш, без да имаш цял куп разрешителни и заповеди. Не, едва ли ще се стигне до раздрусване. Всичко ще бъде мило и нормално. Някой друг ще бъде назначен на мястото на Хенд, и толкоз.

— Предполагаш, че зад всичко това се крият по-дълбоки интереси, така ли е?

— Да — кимна Пат. — Щеше ли иначе Хенд да се заеме с тази черна работа? Сам знаеш отговора.

— Разбира се. Бих казал, че прави на някого услуга. На някоя действително голяма клечка.

— Така е — отвърна горчиво Пат. — Сега въпросът е, кой кого е убил? Ти пречука Хенд, Левит е стрелял два пъти, единия куршум извадихме от тавана.

— Другият е в корема на приятеля на Хенд. Трябва да провериш в болниците.

— Чак сега ли ми казваш?

— Глупости, Пат. Ти се досети за това веднага щом всичко се случи.

Той се размърда в креслото и надигна каната с кафе. Когато привърши с манипулациите, каза:

— Какво искаха всъщност, Майк?

Беше дошло моето време.

— Не знам. Все още не знам. Но ще науча.

— Великолепно. И с всичките висши протекции, които имаш, ще трябва да те моля да ми съобщиш.

— Нещо подобно.

— Нека ти изясня някои неща, Майк. Имаме нов инспектор. Той е костелив орех и доста умен при това. Ако се окажеш между него и окръжния прокурор, ще ти откъснат опашката. Точно сега искат да те накарат да работиш за тях, така че е по-добре да имаш добри приятели в службата, за която сигурно ще работиш.

Сложих си шапката и станах.

— Ще ти съобщя всичко, което открия.

— Хиляди благодарности — отвърна саркастично той, след това се ухили.

 

 

Сим Торънс живееше в оградено с високи стени имение в Уестчестър, което отразяваше спокойното достойнство на едно истинско богатство и социална значимост. Орнаментираните железни врати бяха широко отворени, посрещайки посетителите, и аз подкарах наетия форд нагоре по алеята.

Къщата, масивна тухлена сграда от колониален тип, беше обкръжена от високи ели, които достигаха до стрехите. Два черни кадилака бяха паркирани пред едното крило и аз спрях зад тях, слязох, натиснах звънеца на вратата и зачаках.

Очаквах някоя прислужница или иконома, но не и поразяващата брюнетка със сини очи, които сякаш те обливаха с разряди електричество. Имаше лек загар, от който очите и тъмните й устни направо скачаха върху теб, и когато тя се усмихна и каза: „Да?“, все едно че докоснах нажежено желязо. Ухилих се глупаво.

— Казвам се Майк Хамър. Търся мистър Торънс.

— Очаква ли ви той?

— Не, но мисля, че ще иска да ме види. Става дума за дъщеря му.

В очите й проблесна някакъв странен страх.

— Тя… добре ли е?

— Добре е.

По лицето й се прочете облекчение и тя протегна ръка.

— Моля, влезте, мистър Хамър. Аз съм Джералдин Кинг, секретарката на мистър Торънс. Той ужасно ще се радва да ви види. Откакто Сю избяга отново, той е толкова разстроен, че не може да прави нищо.

— Отново?

Тя ме изгледа и кимна с глава.

— На няколко пъти го правеше. Ако само знаеше какви мъки причинява на мистър Торънс с тези свои чудатости, щеше да бъде по-разумна. Насам, мистър Хамър. — Тя посочи един обширен кабинет, който миришеше на пури и стара кожа. — Чувствайте се като у дома си.

Нямаше много време, за да се почувствам. Преди да успея да направя кръг по стаята, чух шум от забързани стъпки и Големия Сим Торънс, Човекът-с-най-големите-изгледи-за-успех, влезе. Изглеждаше не като политик, а като баща, загрижен истински за дъщеря си.

Протегна ръка и сграбчи моята, като каза:

— Благодаря, че дойдохте, мистър Хамър. — Направи малка пауза, предложи ми кресло и седна. — Къде е Сю? Добре ли е?

— Разбира се. Точно в този момент тя е с една моя приятелка.

— Къде, мистър Хамър?

— В града.

Той се размърда на края на креслото и се намръщи.

— Тя… възнамерява ли да се върне тук?

— Може би.

Лицето му стана твърдо. На него беше изписано изражение, което хиляди пъти бях виждал в заседателните зали на съда. То се превърна в лице на прокурорски обвинител, който внезапно се е сблъскал с враждебно настроен свидетел и беше готов да измъкне всички отговори по силов път.

— Може би не разбирам вашата загриженост по този въпрос.

— Може би. Първо, позволете ми да ви кажа, че съм тук по една чиста случайност. Сю по някакъв начин се оказа под наблюдението на моята секретарка и аз обещах да видя как стоят нещата, преди да й позволя да се върне.

— О? — Той погледна надолу към ръцете си. — Вие следователно имате достатъчно пълномощия, за да решавате подобни въпроси.

Портфейлът отново задейства магията си и враждебността изчезна от лицето му. Изразът му този път беше сериозен, макар и примесен с нетърпение.

— В такъв случай ви моля да преминем към същината на въпроса. Доста се тревожех за Сю, така че…

— Много е просто. Момичето казва, че се страхува от вас.

Очите му бяха прерязани от болка. Той вдигна ръка, за да ме спре, кимна и погледна към прозореца.

— Знам, знам. Казва, че съм убил майка й.

Това беше удар под пояса. Когато той още веднъж се огледа, аз потвърдих:

— Точно така.

— Мога ли да обясня нещо?

— Бих желал някой да може.

Торънс се отпусна в креслото и потри лице с едната си ръка. Гласът му беше спокоен, сякаш беше упражнявал тази реч безброй пъти преди.

— Ожених се за Сали Девон шест месеца след като мъжът й почина. Сю нямаше и годинка по това време. Познавах Сали от много години и ние бяхме… ние бяхме стари приятели. Не знаех обаче, че Сали е станала алкохоличка. В първите години на нашия брак нещата се влошиха още повече, въпреки всичко, което се опитахме да направим за нея. Сали замина за имението ни в Кетскилс заедно с една стара лейди като икономка и отказа да се върне в града, отказваше въобще всякаква помощ… просто се напиваше до смърт. Тя задържа Сю при себе си, макар че именно мисис Лий се грижеше за детето. Една нощ се напила до умопомрачаване, излязла навън на студа, за да вземе нещо. Била е в безсъзнание, когато мисис Лий я намерила, и почина, преди лекарите да могат да я прегледат. Поради някаква причина детето смята, че аз имам нещо общо с това.

— Каза ми, че майка й е съобщила нещо, преди да умре.

— И това знам. Тя не може да си спомни какво, но продължава да ме обвинява. — Той отново направи пауза и потърка слепоочията си. — Сю винаги е била проблемно дете. Записах я в най-добрите училища и й позволих да следва собствените си желания, но, изглежда, нищо не помогна. Иска да бъде шоугърл, подобно на майка си. — Той ме изгледа бавно. — Бих желал да знам вашия отговор.

Този път бях доста директен.

— Казва, че сте се опитвал да я убиете.

Реакцията му беше безкрайно учудване.

— Какво? — Много бавно той се придвижи към ръба на креслото си. — Какво е това?

— Една кола се опитала да я сгази, била е преследвана и някой стреля по нея.

— Сигурен ли сте?

— Що се отнася до последното, да. Бях там, когато това се случи. — Не си дадох труда да му съобщя подробности.

— Но… защо аз нищо не знам?

— Защото ставаше дума и за други неща. В нужното време ще разберете всичко. Не сега. Просто трябва да приемете факта, че се е случило.

За първи път самообладанието му на съдебен лъв изчезна. Той размаха ръце като човек, който е загубил всичко, и поклащаше отчаяно глава.

— Мистър Торънс, имате ли врагове? — попитах аз.

— Врагове ли?

— Точно така.

— Не смятам. — Той се замисли за момент и продължи. — Политически врагове — може би. Съществуват две партии и…

— Могат ли да поискат да ви убият? — прекъснах го аз.

— Не… разбира се, че не. Имат определени несъгласия с мен, но това е всичко.

— А какво ще кажете за жените? — попитах го доста откровено.

Той въобще не обърна внимание на тона ми.

— Мистър Хамър, не съм бил в компанията на жени, откакто Сали почина. Това е добре известен факт.

Погледнах към вратата многозначително.

— Но си имате прелестна компания.

— Джералдин Кинг беше назначена при мен от председателя на щатското събрание. Била е с мен по време на три политически кампании. Междувременно работи с другите за постигането на общата цел на партията.

— Не смятах да ви обиждам — казах аз. — Но съществуват и други възможности. Може би сте си създал някои специални врагове по време на политическата си кариера?

— Не познавам нито един, който би искал да ме убие.

— Бил сте и окръжен прокурор.

— Това беше преди повече от двайсет години.

— Опитайте се да си спомните.

Торънс нетърпеливо вдигна рамене.

— Наистина имаше дузина заплахи, някои от тях направо в съдебната зала. И два безуспешни опита за покушение.

— Какво се случи?

— Нищо особено — отвърна той. — Полицията ги пресече. Двете личности бяха арестувани и изпратени обратно в затвора. И двамата умряха, единият от туберкулоза, а другият от рак.

— Следил сте ги?

— Не, полицията се погрижи за това. Сметнаха за добре да ме информират. Аз не бях особено загрижен.

— Особено?

— Не и за себе си. Бях загрижен за Сю и за още някого. Единствената ми грижа бяха законът и изправната работа на полицията. Но запомнете, мистър Хамър, не е рядко явление един окръжен прокурор да се превърне в мишена. Имаше един човек на име Дюи, когото бандитите искаха да очистят, но те добре разбираха, че ако го убият, върху организираната престъпност ще се окаже такъв натиск, че няма да могат да функционират нормално, така че когато Дътч Шулц се опита да го убие, бандити убиха самия Дътч. Това е доста рискован бизнес и аз добре го разбирам. В същото време не бих променил философията си, за да се приспособя към стандартите на уплашените.

— Колко пъти сте се плашил?

— Често. А вие?

— Твърде често, старче. — Ухилих му се и той ми се усмихна бавно в отговор, очите му показваха, че знае какво имам предвид.

— Сега, какво ще правим със Сю?

— Аз ще поговоря с нея.

— Ще я доведете ли вкъщи?

— Това зависи единствено от Сю. Ще видя какво ще каже. Ами ако не иска да се върне?

Торънс се замисли за момент.

— Това наистина зависи от нея. Тя е дете… което не е дете. Знаете ли какво имам предвид?

— Да.

Той кимна.

— Тя е добре обезпечена финансово и, откровено казано, не виждам какво мога да направя още за нея. Намирам се в положение, когато имам нужда от съвет.

— От кого?

Очите му се насочиха към мен.

— Може би от вас, мистър Хамър.

— Не е изключено.

— Може ли да попитам за пълномощията ви?

— Имам доста специфични правови пълномощия. В момента мога да върша почти всичко, което поискам. В определени рамки, разбира се.

— За какъв срок?

— Бързо съобразявате, приятел. — Той кимна и аз казах: — Докато някой не ми ги ореже или аз не допусна грешка.

— О!

— А времето на грешките отмина.

— Тогава ме посъветвайте. Имам нужда да ме посъветва някой, който не прави повече грешки. — В гласа му нямаше никакъв сарказъм.

— Ще я задържа при себе си, докато не поиска да си отиде.

Минаха цели десет секунди, преди той да го обмисли, след това кимна, отиде до другата страна на бюрото си и извади чековата си книжка. Когато престана да пише, ми връчи прекрасна зелена хартийка, на която пишеше 5 000 долара и ме наблюдаваше, докато я сгъвах по дължина.

— Това е доста голяма сума — казах аз.

— Големите хора не издребняват. Нито пък големите неща. Искам Сю да е на сигурно място. Искам да се върне обратно. Сега всичко зависи от вас, мистър Хамър. Откъде ще започнете?

— Ще ви помоля да си спомните имената на останалите хора, които са заплашвали да ви убият.

— Съмнявам се, че тези неща имат някакво значение.

— Оставете ме аз да реша дали е така. Доста неприятности могат да излязат от миналото. И много мръсотия. Ако не искате да се заема с това, можете да си вземете богатството обратно. Тогава аз ще направя нужното просто защото ми е станало интересно.

— В тази история има нещо, което ви засяга лично, така ли, мистър Хамър? Парите и клиентелата в този случай не ви интересуват. Няма нужда да ми казвате, но има и още нещо.

Ние се изучавахме един друг няколко секунди, точно толкова, колкото бяха необходими на двама професионалисти в бизнеса, за да разберат, че между тях не може да има скрити неща.

— Вие ме познавате, Торънс.

— Познавам ви, Майк. Кой не ви познава?

Засмях се и пъхнах чека в джоба си.

— Но не и в действителност — казах аз.