Мики Спилейн
Змията (6)

Глава 6

Новият инспектор — костелив орех, който бях виждал преди години — се беше прехвърлил от друг отдел. Казваше се Спенсър Греб и изпитваше страстна омраза към хората от други области, които си пъхаха носа в неговия бизнес, и преди всичко към частните ченгета и репортерите. От погледа, който ми хвърли, стана ясно, че аз заемам специално място в неговия списък и бях мишена номер едно.

Чарлз Форс беше млад и талантлив окръжен прокурор, които се издигаше по служебната стълбица, и нищо не можеше да попречи на амбициите му. Изглеждаше приятен на вид, но не можеше да кажеш какво става зад тази приятна фасада. Играеше твърдо в заседателните зали на съда и беше професионалист до мозъка на костите си.

Сега и двамата седяха в стаята на Пат и ме гледаха така, сякаш бях жертва, която бяха пуснали от капана с няколко минути преднина, за да направят удоволствието от преследването още по-голямо. След като бяхме представени един на друг, аз казах:

— Провери ли онези куршуми, Пат?

— И двата са от същия пистолет, с който е убит Бейзил Левит. Ти спомена за Марв Каня. Можеш ли да го идентифицираш?

— Ако наистина е Каня, ще го разпозная.

— Тогава се опитай. — Пат ми подхвърли няколко фотографии през бюрото и аз ги взех.

Погледнах ги и ги оставих на мястото им.

— Това е той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Той направи два опита за покушение срещу мен — веднъж в зданието, където е офисът ми, и втори път — днес с камион. Блъсна таксито, в което се возех.

Инспекторът имаше твърд и нисък глас.

— Май си забравил да докладваш за този инцидент.

— Правя го сега. В първия момент можеше да изглежда като обикновено пътнотранспортно произшествие. Изчезнах, защото имах друга работа. Сега мога да му посветя вниманието си.

Усмивката му беше нещо ужасно разкривено.

— Знаете ли, няма да бъде трудно да му предявим някое и друго обвинение, за да го притиснем, какво ще кажете за това, мистър Форс.

Чарли Форс също се усмихна, но любезно. Една усмивка от заседателната зала на съда.

— Не мисля така, инспекторе.

Разположих се колкото може по-предизвикателно на бюрото на Бат и ги изгледах.

— Да си кажем нещата право в очите. Знам какво бихте искали да видите, но няма да се предам лесно. Агенцията, която представлявам, е федерална. Доста е тайнствена, но има голяма тежест в политическите среди, и ако искате да разберете колко именно тежи, ще трябва да ме изблъскате малко по-силно. Действам с официални пълномощия независимо дали ви харесва, или не, и това ми осигурява определен размах. Достатъчно дълго съм в тази игра, за да знам какъв е резултатът до този момент, така че трябва да сложите картите на масата, приятели. Сътруднича на всички отдели, както и капитан Чембърс може да ви каже. Само не ме притискайте. Бихте се изненадали каква воня мога да вдигна, ако поискам.

Втренчих се в Чарли Форс.

— Особено в политическите кръгове, старче.

Веждите му се свиха в една права линия.

— Заплашвате ли ме, мистър Хамър?

Кимнах и му се ухилих.

— Точно това правя, самохвалко. Именно с това те държа на въдицата. Малко лоша миризма и можеш много лесно да се смъкнеш надолу и никога да не дочакаш звездния си час. Така че ще трябва да играеш по моите правила.

Не го харесаха, но нямаше къде да ходят. Всъщност нямаше за какво и да ги обвинявам. Едно бивше частно ченге, което идва с голямо разрешително в джоба, не може лесно да бъде отстранено. Особено пък ако има репутация като моята.

Окръжният прокурор сякаш се поотпусна. Усмихваше се, но доста принудено.

— Посъветваха ни да си сътрудничим.

„Благодаря, Рикърби — помислих си аз. — Все още плащаш сметката за операция Дракон.“

— Проверихме много внимателно Бейзил Левит — обади се Пат.

— Открихте ли нещо?

— Открихме едно момиче, с което той често е излизал на вечеря. Каза ни, че той имал някаква работа, но не знаеше точно каква. Споделил, че добре му плащат, а малко по-късно се изпуснал, че има големи планове. Освен няколко други свидетели, които знаеха, че той разполага с доста пари, не можахме да открием нищо друго.

— Нещо за оръжието?

— Откраднато е от магазин за спортни стоки в северните щати преди около месец. Имаме записани номерата му. Сигурно в стаята, където е било оръжието, той се е разхождал с ръкавици, но е бил доста невнимателен, когато е сменял магазина. Има оставен един-единствен отпечатък, но той е повече от достатъчен за идентифицирането му.

Преди да мога да отговоря, Чарли Форс каза:

— Това, което сме любопитни да узнаем сега, е в кого се е канел да стреля.

Погледнах часовника си, а след това лицето му.

— Арт Рикърби ви е информирал. Вероятно знаете, че и Велда е замесена.

— Да — съгласи се любезно той. — Знаем. Но цялата тази история започва да ме учудва.

— Добре де, престанете да се чудите.

— Ти също си бил там. В центъра на цялата каша.

— Бях дебютант на сцената. Левит вече е бил там от доста време. Цели четири дни.

— Теб ли е чакал?

По-добре щеше да бъде, ако ги оставех да мислят така. Не ги лъжех за нищо.

— И аз се опитвам да си изясня това — отговорих му аз. — Когато разбера, ще ви се обадя.

Греб и Форс се надигнаха и тръгнаха към вратата. Инспекцията им беше приключила. Бяха доволни, че сега аз съм в центъра на мишената. Греб ме изгледа със студените си очи, все още продължавайки криво да се усмихва.

— Гледай да го направиш — изръмжа той.

Когато си отидоха, Пат поклати глава.

— Не си създаваш лесно приятели.

— Кой пък има нужда от тях.

— Един ден ще ти потрябват.

— Ще почакам дотогава. Виж какво, старче, сигурно знаеш какво става в града.

Пат само кимна.

— Дикерсън?

Той разпери ръце.

— Работим по случая.

— Как може колелото да се върти, а ти все още нищо да не знаеш?

— Не е много трудно. Искаш ли да знаеш какво имаме вече?

— Проклет да съм, ако не искам.

— Главорезите се събират от всички краища на страната. Всички са чисти, най-малкото толкова чисти, че не можем да ги бутнем. Можем да ги арестуваме, когато пожелаем, но нямаме обвинения срещу тях.

— Колко са?

— Не са цяла армия, но ако дузина типове ударят града, това ще промени ситуацията. Нещо се готви.

— Да нямат конгрес?

— Не, вече им е платено по някакъв начин. Или някой е развързал кесията си, или действат по заповед. Хората от синдиката си седят тихо и чакат да им се каже какво да правят. Не можем да правим нищо друго, освен да чакаме. Междувременно има някои изменения в структурата на рекета. Някой дърпа конците и води играта към открити действия в Средния Запад и по Крайбрежието. Играе се силово и залогът е доста голям. Бих желал да знам какво става в действителност.

Пат почукваше нервно с пръсти по повърхността на бюрото.

— Какво мислиш, Майк?

Разказах му всичко, отначало докрай, като му изложих фактите от времето, когато влязох в апартамента, до настоящия момент. Наблюдавах как умът му поглъща детайлите и ги сортира по значимост, докато не дойдеше време да ги пусне в действие. Не му съобщавах мнения, само факти.

Накрая той каза:

— Има някои странни изводи.

— Прекалено много са.

— Предполагам, че сега искаш нещо от мен.

— Да. Махни убиеца от гърба ми.

Очите му се впиха в мен и се присвиха.

— Ще направим всичко каквото можем. Не може да се разхожда дълго време с куршум в корема.

— Досега се справяше прекрасно.

Станах от бюрото и си взех шапката.

— Този Арнолд Гудуин…

— Ще наредя на хората си да го намерят. Именно той е една от импликациите, които не ми харесват. Това са си потенциални убийци. Независимо дали на Торънс ще му хареса, или не, ще се погрижа някой да наблюдава постоянно къщата му. Ще го направим тихо, така че това няма да го разтревожи особено.

— Великолепно. Ще се видим по-късно.

— Между другото, Джой Адамс те търси по телефона тук. Иска да те види за нещо. — Пат ми се ухили. — Каза, че бил спрян за нарушаване правилата на уличното движение и се опитал да извади почетната си полицейска значка с всички диаманти по нея, но открил, че арестувалият го офицер не проявил нужното уважение към нея.

— Стара шега.

— Въпреки това е смешно.

Обадих се на Джой отдолу и го помолих да се срещнем в „Блу Рибон“. Беше мъртво време за посетители, така че Джордж и аз си сръбвахме кафе, докато чаках да пристигне Джой.

След като си поръча мляко и кейк, го попитах:

— За какво става дума?

— Накара ме да разбера кои са старите приятели на Сал и Девон, нали така? Точно си бях в офиса, когато влезе Полин Каултър и ми каза, че е забравила нещо. Преди седмица се е срещнала с Анет Лий, която е била със Сали, когато е умряла.

— Човече, тя и тогава е била вече доста стара.

— Сега е по-стара, но все още се държи. Анет Лий е отговаряла за гардероба на представленията, в които е участвала Сали, и по-късно е работела за нея като един вид лична прислужница. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от мен ще излезе ченге?

— Не и ако продължаваш да размахваш полицейската си значка — ухилих се аз.

— Стига бе!

— Окей, пошегувах се — засмях се аз. — Без майтап обаче… тази Лий може да проясни някои неща. Добре е да имаш приятели във важни места.

— Винаги си добре дошъл, Майк. — Той измъкна един фиш и записа адреса. — Намира се тук. Наема стая в едно здание в другия край на града. Никога не излиза навън, така че можеш да я завариш вкъщи по всяко време.

Пъхнах фиша в джоба си.

— Какво ще кажеш, ако отидем сега? Свободен ли си?

— Като птичка.

 

 

Анет Лий заемаше стая с изглед към улицата на първия етаж на една от многото тухлени сгради, подредени по дължината на улицата. Пенсията й стигаше за най-необходимото, котката й правеше компания и всичко, което ставаше отвъд прозореца, я занимаваше живо. Беше дребна жена в почтена възраст, но държеше гърба си изправен, шляпаше с малките си крачка по пода в неуморен ритъм, за да се намира в постоянно движение, в сивите й избледнели очи се отразяваше някакво скрито присмехулничество.

Невъзможно бе да се определи на колко години е точно, но те се бяха натрупали доста на плещите й, така че ни беше трудно да я накараме да говори за едно и също нещо. Спомняше си добре Сали Девон. Били са добри приятелки и именно Сали я взела при себе си, когато се разболяла и имала нужда от операция, именно Сали се грижела за нея и платила разноските по лечението й, така че когато Сали се оказала в нужда, тя с удоволствие се отзовала на поканата й.

Тя ни изгледа остро, когато я попитах за миналото на Сали, и докато не се убеди, че знам достатъчно за нейното собствено минало, не се съгласи да отговаря на въпросите ми. Доходите на Сали от порочната страна на живота осигурявали средствата им за съществуване и тя беше благодарна. Лека-полека ни разказа всичко. Сали напуснала шоубизнеса, за да се заеме с мъжете, беше се оплела не с когото трябва и си бе навлякла доста неприятности.

Да, познава Сим Торънс и макар да не го харесва, не може да не признае, че направил всичко за Сали. Помагал й, когато имала нужда от помощ, и ако не е било пиенето на Сали, бракът им щял да бъде съвършен. Смяташе, че Сали е развила комплекс за вина, състоящ се в убеждението, че е замърсила живота на Сим Торънс с миналото си, и затова се е отдала на алкохолизъм.

Спомни си също и нощта, когато бе умряла Сали. Навън, на студа. Пияна. Голям срам е било. Не е могла да я съживи. Попитах я направо дали смята, че Сим Торънс има нещо общо със смъртта на Сали.

Анет Лий ме погледна възмутено:

— Недей да бъдеш толкова глупав!

— Искам само да си изясня нещата — отвърнах й аз.

— Тогава защо ми задаваш такъв въпрос?

— Сю смята така.

— Малкото момиченце на Сали?

— Точно така.

— Глупости. Тя беше само един дребосък.

— Може би — казах аз. — Но настоява, че е така. Един път казва, че Торънс е виновен, друг път започва да говори за някаква змия.

Лицето на Анет се удължи и за момент очите й не изглеждаха толкова избледнели.

— Змия ли? Сали наистина говореше за това. Когато беше пияна. Постоянно повтаряше: змията, змията… Странно е, че го споменахте. Не можех и да си представя, че това толкова е впечатлило детето. Да, тя говореше за змия наистина. Но не змия я уби. Умря навън, в ръцете ми. Беше замръзнала, пияна и болна. Може би е било за добро.

Тя се облегна назад в люлеещия се стол и затвори очи. Многото разговори я изтощаваха. Махнах на Джой и ние станахме.

— Добре — казах аз. — Благодаря ви за беседата. Може би ще ви навестя пак.

— Когато пожелаете.

Тръгнахме бавно към вратата, когато тя изведнъж каза:

— Млади човече…

— Мадам?

— Успяха ли да го хванат?

— Кого?

— Този, който избяга с всичките тези пари. Цяло състояние. Старият приятел на Сали.

Викнах на Джой да се върне и затворих вратата.

— Цяло състояние?

— Разбира се. Три милиона долара. Мисля, че се казваше Конли, Блеки Конли. Беше долен тип. Най-големият подлец, когото съм познавала. Успяха ли да го хванат?

— Не, не го хванаха.

С все още притворени очи тя поклати глава.

— Не съм и допускала, че ще го хванат. Беше голям мислител. Бях подочула къде е отишъл, след като е откраднал парите.

— Къде, мис Лий?

Тя не отговори. Беше заспала.

— По дяволите — изругах аз.

Картината внезапно придоби резки очертания.

 

 

Оставих Джой в офиса на AGVA и се върнах в собствения си офис, където ме чакаше Велда. Беше ми приготвила отчет за Дел Пенър и, както изглеждаше, сега той беше влязъл здраво в играта като естествен наследник на Кид Хенд и прибираше парсата от неговата територия. Това беше крачка напред и той беше готов за нея, възползвайки се от рисковете на професията. Все още нищо не беше сигурно, но той се държеше здраво за новата си служба.

Когато прочетох отчета, се свързах с Пат по телефона и го помолих да ми приготви справка за Блеки Конли от полицейските досиета, след това казах на Велда да отиде и да я вземе. Когато излезе, аз се отпуснах в креслото и се обърнах назад, за да мога да виждам през прозореца бетонните джунгли, които се наричаха Ню Йорк.

Навън мръкваше и падаше мъгла. Още един час и щеше да започне да вали отново. Разноцветните неонови светлини на града пронизваха падащите сиви сенки, някъде се чуваше вой на сирена, след това още една.

Някъде някой си имаше неприятности. Неприятностите бяха навсякъде, но навън те се случваха по всяко време. Някъде се криеше един тип с куршум в корема и пистолет в ръката. Марв Каня страдаше адски някъде и чакаше само да се покажа, за да ми върне услугата и изпрати един куршум в корема ми. Всъщност услугата му беше направена от Левит, но той искаше на всяка цена да я върне на мен. Аз бях живият, значи аз бях виновният. Да върви по дяволите. Можеше да продължи да си страда.

Три милиона долара. Можеха да създадат доста неприятности на града. Да върнат някого на власт и да купят доста стрелци. Това бяха огромни пари, с които можеше да се направи всичко.

Сим Торънс смяташе, че Блеки Конли е успял да избяга. Окей, да допуснем, че го е сторил. Да допуснем, че през всички тези години не си е мърдал задника от тези три милиона долара и се е страхувал да ги харчи, дори не е искал да ги обмени от страх да не загуби нещо при обмяната. Просто си е седял на тях. За него парите означаваха власт. Сигурно е чакал напрежението да спадне, а това все някога ставаше. Братята Хармъни бяха седели на един милион долари цели четирийсет и една години и съобщиха къде са едва на смъртното си легло. Френки Бойл държеше седемдесет хиляди в дюшека си шестнайсет години, спеше си щастливо на тях, без да ги докосва, след това се побърка, когато зданието, в което наемаше стая, изгоря до основи заедно с недокоснатото му съкровище.

Значи Блеки Конли се беше покрил и си седеше на три милиона цели трийсет години. В края на живота си очевидно е развил властов комплекс и искаше да си пробие отново път. Знаеше как да го направи. Щом е стоял на скрито трийсет години, можеше да продължи да го прави и още няколко месеца.

Блеки Конли! Мистър Дикерсън.

Една голяма, дебела въпросителна.

Въпрос: Защо се опитваше да пречука Сю Девон?

Отговор: Съществува една възможност. Ако Блеки е бил в любовни отношения със Сали и Сали е родила от друг, в него може да се е развила достатъчно омраза, за да поиска да унищожи детето.

Само че нещо не беше наред с предпоставката. Прекалено много хора искаха смъртта на Сю. Бейзил Левит си опитваше късмета, когато се навлякоха Кид Хенд и Марв Каня и му развалиха прическата.

Но и тук имаше готов отговор, отговор, който предполагаше много пари. Сю е била мишена, за поразяването на която е трябвало да получат добри мангизи, а ако цената наистина е била висока, стрелците са могли да започнат да се избиват един друг, за да имат възможността сами да я пречукат и да вземат наградата. Кид Хенд е можел да вземе парите и същевременно да се опита да изглежда голям в очите на някого. Това обясняваше защо Левит пристигна веднага щом се появих на сцената. Мислел е, че аз също съм подгонил парите.

Блеки Конли, мистър Дикерсън, трите милиона долара. И лешоядите.

Велда се върна и остави сведенията на бюрото ми. Имаше и снимка на Конли. Неотдавна бях виждал подобна снимка в стаята на Сю. Блеки Конли беше типът в нощните клубове със Сали Девон.

Досието му започваше от детските години и ако сега все още беше жив, той трябваше да бъде на осемдесет и две години. Наоколо имаше доста хора на тази възраст и те се справяха добре. Възрастта не поразява всички по един и същ начин.

Пат беше включил и някои допълнителни бележки за мен и ми предлагаше да се запозная по-подробно с документите от делото, ако исках да измъкна повече информация за Блеки Конли, защото това бяха последните документи, в които се споменаваше неговото име. Бил е съден заедно с бандата и неговата история е била също подробно анализирана, но доколкото делото се проточило с месеци, щеше да се наложи да прочета доста томове, за да измъкна малкото, което ми беше нужно.

Погледнах към Велда въпросително и тя ми се изплези.

— Знам, че искаш да направя това вместо теб.

— Имаш ли нещо против?

— Не, но какво трябва да търся?

— Допълнителна информация за Блеки Конли.

— Защо не попиташ Сони Мотли?

— Смятам да го направя, котенце. Но трябва да ударим от всички страни.

Описах й цялостната картина, наблюдавайки как лицето й помрачнява, докато говорех. Накрая тя кимна и каза:

— Може би си прав, Майк. Поне така изглежда.

— Но не съвсем?

Тя прокара крайчеца на езика между зъбите си.

— Просто имам едно предчувствие.

— Знам. Липсващите части. Какво ще кажеш, ако се срещнеш с Анет Лий и се опиташ да измъкнеш повече от нея? Няма да е лесно, но се опитай. Може да ти даде някои опорни точки, за да се захванем с Конли.

— Добре, любовнико.

— И внимавай, скъпа. Този негодник Каня все още е на свобода. Също и Арнолд Гудуин. Тези типове могат да се окажат ключът за решаването на проблема.

— Пат каза, че ще ти се обади, ако при тях се появи нещо ново.

— Добре.

— Каза също да ти предам, че Чарли Форс е депозирал официален протест срещу връзката ти с агенцията, за която работиш.

— Известно му е какво ще постигне.

— Инспектор Креб може също да ти създаде неприятности. Покрива те като одеяло. Знаеш ли, че си имаш опашка навън?

— Очаквах го. Знам и как да се освободя от нея.

— Просиш си го, умнико. Не искам да те убият, това е. Искам сама да те убия. Ще го правя в течение на много дни.

— Избий си го от главата.

Завъртях се в креслото и станах. Тя се ухили, целуна ме леко и си взе чантичката.

— Уредих един апартамент за теб. Мебелиран е и ключът е на бюрото. Има голямо двойно легло.

— Щеше да бъде по-учтиво, ако те бях помолил.

Велда вирна глава и се засмя.

— Във всекидневната има и едно канапе, в случай че все още искаш да бъдеш джентълмен.

— Не можеш ли да почакаш, докато се оженим?

— Не. — Тя облече шлифера си и се препаса с колана. — Ако не те тикам, никога няма да се решиш.

— Предполагам, че имаш ключ?

— Естествено.

— Смени ключалката.

Тя направи мила гримаса и тръгна към вратата.

— Ще постъпя като теб и ще я разкарам с един куршум. Адиос, сладур.

 

 

Сони Мотли беше затворил ателието си преди един час, но вестникарчето все още си беше на мястото и ми каза, че старецът обичал да пийва по една бира след работа в кръчмата, намираща се два квартала по-надолу.

Беше малък мръсен бар, собственикът на който едва свързваше двата края. Половин дузина маси бяха наредени покрай стената, въздухът миришеше на бира и мазни хамбургери. Две стари уличници се въртяха около стойката, няколко момчета на другия край на помещението зяпаха телевизора, докато отпиваха от питиетата си, а Мотли седеше сам на последната масичка с една бира пред себе си и с последното издание на вестника. До краката му имаше кутия за остатъците от обяда, а на масата се въргаляше рестото от един долар.

Седнах срещу него.

— Здрасти, Сони.

Той погледна нагоре, прибра вестника и се засмя с беззъбата си усмивка.

— По дяволите, не те очаквах. Добре, че дойде. Напоследък социалните ми контакти са пооредели.

— Това съвсем не е социален контакт.

— Разбира се, че не е. Кога е било едно частно ченге и бивш затворник да поддържат тесни връзки? Но за мене всеки разговор е обществено събитие. Понякога ми се иска да ме бяха освободили условно. Тогава поне от време на време щях да се срещам с наблюдаващия ме офицер и да си бъбрим. Но кой ли има време за старо момче като мен?

— Виждал ли си някого от старата си банда, Сони?

— Виж какво… как ти беше името? Хамър… — Той изпука с пръсти. — Глийсън, Типи Уелс, Хари Лисицата, Гуидо Сънчи… всички са мъртви. Вини Пончо е в старопиталище, а шантавият Уили Фингърс го раздава нашироко в Атланта. Писах му веднъж, но той така и не ми отговори. Има ли други?

— Блеки Конли.

— Да, той сигурно отдавна е мъртъв.

— Сим Торънс смята, че може и да е успял да избяга.

— Глупости.

Казах на бармана да ми донесе бира и се обърнах към Сони.

— Да допуснем, че е успял.

— Негова си работа.

— Да предположим, че се появи отново с тези три милиона, които откраднахте.

Сони се разсмя внезапно и удари с длан по масата.

— Това щеше да бъде най-смешното. Какво би могъл да направи с тези пари? Този негодник имаше нужда само от пачаври, а на неговата възраст това вече е смешно. Не, Хамър, няма никакъв смисъл.

Той се облегна назад и се засмя при мисълта за това. Поръча си още една бира.

— Да обсъдим все пак тази възможност — настоях аз.

— Добре, карай.

— Той е вече стар, но иска още веднъж да се намеси в голямата игра.

— Кой, по дяволите, ще му обърне внимание?

— Можеш да дърпаш конците и зад завесата. Три милиона долара могат да направят много неща и ако наемеш някого да те представя, кой би могъл да се досети как изглеждаш?

Сони престана да се усмихва и се замисли. Надигна бирата си и я преполови на един дъх.

— Не — каза той. — Блеки няма да се върне, Хамър. Никога няма да го направи.

— Защо?

Устните му се свиха в зловеща усмивка, очевидно беше доволен от това, което мислеше.

— Защото аз пречуках стария Блеки, наистина го направих. Човече, бях доста добър с желязото. Наистина добър, Хамър. Знаеш, че ме улучи с проклетата си пушка. Свали ме на земята и ме спря. Но имах възможност да го прострелям, когато влезе в това проклето такси, стрелях точно когато се показа с пушката от прозореца. Сигурен съм, че не пропуснах. Мисля, че улучих стария Блеки и че са паднали заедно с таксито някъде в реката.

— Може би.

— Добре, може и да греша. Дори се надявам. — Той се изхили отново и довърши бирата си. — Ще се радвам отново да видя стария Блеки. Ще ми бъде интересно да разбера дали наистина съм го улучил, или не.

— Да си чувал някога за мистър Дикерсън? — попитах го аз.

— Не. Трябва ли?

— Не съвсем.

— Кой е той?

— И аз не знам.

— Ами, не знаеш!

— Защо го казваш това? — попитах го аз.

— Защото съм живял със затворници доста дълго, Хамър. Можеш да кажеш много неща, без да е нужно дори да си отваряш устата. Като сега, например. Все още не си задал всички въпроси, които искаше да зададеш, не е ли така?

Беше мой ред да черпя и аз се провикнах за нови две бири.

— Добре, старче. Ще карам направо. Спомняш ли си Сали Девон?

Сони се намръщи малко и избърса устни с опакото на дланта си.

— Разбира се. Беше ми гадже.

— Мислех, че е била гадже на Конли.

— Това копеле задиряше всичко, което носи рокля, независимо на кого принадлежеше.

— Дори и твоите гаджета?

— Разбира се. Предупреждавах го няколко пъти. Дори веднъж му счупих главата. Но, по дяволите, какво значение има това сега? Тогава той беше доста ръбест тип. По-възрастен от нас и доста загладен. Сали беше винаги мила с него. Ако не се навъртах наоколо, някой ден тя щеше да ме смени за него.

Той внезапно спря, очите му станаха студени.

— Да не мислиш, че Блеки е провалил операцията заради нея, като се е опитал по такъв начин да ме отстрани?

— Твърде е възможно.

Очите му отново станаха топли и възрастта му се върна обратно. Той издаде някакъв приглушен звук и поклати глава.

— По дяволите — каза той, — това момче мислеше с главата си.

— Къде щяхте да отидете с парите, ако операцията беше успяла, Сони?

— Ти какво, не можеш ли да четеш?

— По-добре ти ми кажи.

Той повдигна глава, наслаждавайки се на момента.

— В някои телевизионни филми сега го правят, но не е както трябва. Малко по-надолу ни чакаше един камион със спусната рампа. Трябваше да откараме таксито там и да го качим в камиона. Ченгетата обаче намериха камиона, както и другия, който трябваше да го смени. Всичко пропадна. Това копеле Блеки ни изигра всичките.

— Какво щяхте да направите с шофьора?

— Щяхме да го изритаме навън. Откъде да знам? Все нещо щяхме да измислим.

— Имахте ли скривалище?

— Да, една къща в Кетскилс, която бяхме наели предварително. Ченгетата я претърсиха, като се надяваха, че там ще открият Блеки. Блеки се беше погрижил за всичко, така и не се появи в нея. Можеше да бъде престъплението на века.

— Може би все още е — казах аз.

Сони се протягаше за чашата си, когато спря на половината път.

— Какво си мислиш, момче?

— Може би докато Блеки е кроял планове за вас, той си е правел и собствени планове за себе си. Да предположим, че се е погрижил за едно допълнително скривалище и го е използвал след това. Гръмнал е шофьора, бутнал е колата някъде и се е крил всичките тези години, докато накрая не решил да се появи отново. Сега се върти наоколо с три милиона долара, като се опитва да създаде собствена организация.

Той ме слушаше внимателно, остана замълчан за момент, след това поклати глава и надигна бирата си.

— Не и старият Блеки. Той не можеше да живее без жени, а пък сега е много стар.

— Чувал ли си за воайорите?

— Това пък какво е?

— Това са хора, които не могат да го правят, затова просто наблюдават. Познавам няколко стари играчи, които постъпват точно по този начин. Също имат милиони.

— Мисля, че си глупак — каза той, — но всеки път, когато искаш да си поговорим, си добре дошъл. Ти си ми първата компания, която имам от много време насам.

— Разбира се. — Записах новия си адрес на кибритената кутия и му я дадох. — Обади ми се тук или в офиса, ако ти хрумнат някои нови идеи. Можеш да изкараш някой долар.

Оставих един на масата и си тръгнах. Зад мен Сони все още се заливаше от смях. Искаше ми се да присъствам, когато той и Блеки се срещнеха лице в лице.