Мики Спилейн
Змията (5)

Глава 5

Бях станал и се облякъл преди осем часа. Прекрасното чорлаво чернокосо нещо, което лежеше толкова удобно до мен през цялата нощ, се размърда и ме погледна през натежали от сън мигли, след това се протегна сладострастно и се усмихна.

— Отчаяна ли си? — попитах аз.

— Решена съм на отчаяни стъпки. — Тя ми показа езика си. — Ще си платиш за тази нощ.

— Излизай от чувала. Имаме доста работа за вършене.

— Гледай!

Обърнах се към огледалото и си сложих вратовръзката.

— Не, по дяволите.

Не можех обаче да не я гледам. Беше нещо, от което не можеш да отделиш лесно очи. Прекалено стройна, прекалено красива, тялото й беше образец на симетрия, която ме плашеше. Позираше със съзнанието, че я наблюдавам, след това отиде под душа, без да си даде труда да затвори вратата. Този път обаче видях нещо ново. Един тънък, блед белег, който пресичаше диагонално бедрото й и отиваше нагоре, и няколко паралелни линии, които минаваха по гърба й. Бях виждал този тип белези и преди. Бяха оставени от нож. Можеха да бъдат и от камшик. За момент ръцете ми се свиха в безсилна ярост и си го изкараха на вратовръзката.

Когато излезе от душа, беше се обвила с пешкира като със сари, миришеща на сапун и топла вода, и този път вече не я наблюдавах. Вместо това събрах изрезките от вестниците, престорих се, че ги чета, докато се обличаше, дадох й ги да ги сложи в дамската си чантичка и я изведох през вратата.

Пред асансьора натиснах копчето за надолу и сложих ръка на раменете й.

— Не постъпвай повече така с мен, котенце.

Зъбите й проблеснаха зад широката усмивка.

— О, не, Майк. Накара ме да чакам твърде дълго. Ще направя всичко, за да те получа. Ще видиш… още не съм свършила с теб. Можеш още сега да се ожениш за мен или да се гръмнеш.

— Точно сега не разполагам с много време.

— Тогава се приготви да страдаш, господине. — Тя стисна ръката ми и влезе в асансьора.

След закуска минах покрай офиса на Пат, за да получа информация за служителите, които контролираха Бъф, Гудуин и Бекхаус. Бъф и Бекхаус бяха при един офицер и той беше доволен, че може да ми подари кратко изложение на техните истории.

Шърман Бъф беше женен, живееше в Бруклин и ръководеше един процъфтяващ магазин за електроника, получаващ субконтракти от редица големи компании. Адресът му говореше за прилично място, доходите му бяха значителни, имаше жена, по която беше луд, и никакво желание да се връща към стария си начин на живот. Служителят го смяташе за напълно реабилитиран човек.

Николъс Бекхаус се явяваше за подпис редовно, но трябваше да идва на ръцете на брат си, зъболекар, който го издържаше. По време на престоя си в затвора бил нападнат с нож и получил трайни увреждания на гръбначния стълб, така че сега беше инвалид. Нещо повече, имал е и мозъчни увреждания, поради което менталният му статус беше редуциран до този на едно десетгодишно момче.

Служителят, който отговаряше за Арнолд Гудуин, беше повече от загрижен, когато говореше за подопечния си. Гудуин постоянно му създавал неприятности и престанал да се явява от три месеца насам. Щеше да бъде благодарен за всяка информация, която можехме да му предоставим за местонахождението на Гудуин. Страхуваше се само за едно… че преди да открием Гудуин, той може да убие някого.

Арнолд Гудуин изглеждаше добра кандидатура.

— Искаш ли да видиш и другия възможен? — попита ме Велда.

— Сони Мотли ли?

— Няма да ни отнеме и пет минути.

— Но той е на повече от седемдесет. Защо?

Тя замислено повдигна рамене.

— Историята му е интересна. Убил е човек заради три милиона.

— Не е бил в пандиза за убийство. Бягал е три пъти, преди да го спипат по време на този грабеж, и автоматично получи доживотна присъда.

— Това може доста да ядоса всеки — напомни ми тя.

— Разбира се, но хората на седемдесет не планират нови убийства след трийсет години в кафеза. Бъди разумна.

— Добре де, няма да ни отнеме много време.

— О, да върви по дяволите — съгласих се аз.

Ателието за поправка на обувки на Сони Мотли отваря в седем, както обикновено, ни каза вестникарчето и ни насочи към него. Стоеше зад витрината — стар, с измъчен вид човек, който се беше привел над токовете на едни дамски ботуши и залепваше подметките им. Кимна с глава и ни изгледа над очилата си като един обръснат и частично плешив Дядо Мраз.

Велда и аз седнахме на столовете и той остави работата си, обърна се към нас и автоматически започна чистенето и лъскането. Ателието не беше ново и рафтовете до едната стена бяха запълнени с готови и нови поръчки.

Когато свърши, му дадох един долар и го попитах:

— Отдавна ли си тук?

Той протегна няколко монети обратно и се усмихна, когато отказах да взема рестото.

— Година и половина. — След това намести очилата на малкия си нос и ме изгледа по-внимателно. — Репортер ли си?

— Не.

— Изглаждаш като ченге, но ченгетата вече не се интересуват от мен. Става дума за градските ченгета. Това те прави независим, не е ли така?

Когато не му отговорих, той се разсмя.

— Имам доста богат опит с ченгетата, синко. Но да не те обезсърчавам. Какво искаш да знаеш?

— Ти ли притежаваш това място?

— Да. Трийсет години спестявах по няколко цента на ден, които държавата ми даваше, правенето на колани и портфейли за цивилните отвън ми донесоха това. Всъщност не струва много и това е единственият занаят, който изучих в кафеза. Но ти се интересуваш от нещо друго.

Засмях се и кимнах.

— Окей, Сони, става дума за обещанието, което си дал преди много време на Сим Торънс.

— Да, много пъти ме разпитваха за това. Но повечето бяха репортери. — Той измъкна столчето си и седна на него. — Доста се бях ядосал тогава. — Усмихна се търпеливо и намести очилата си отново. — Бих могъл да кажа, че ако той изведнъж умре, няма да започна да проливам сълзи, но ще ти кажа, мистър…

— Хамър. Майк Хамър.

— Да, мистър Хамър… нямам намерение да се връщам между четирите стени. Не че има някаква разлика. Същата работа, същите часове. Но сега съм навън. Разбираш ли?

— Естествено.

— Има и нещо друго. Аз съм стар. Ти мислиш другояче. Вече не изпитвам старите чувства. — Той погледна към Велда, след това към мен. — Същото като с жените. Беше време, когато дори мисълта за жена ме превръщаше в глупак, защото знаех, че не мога да я притежавам. О, как исках да убия стария Торънс тогава. Но както ти казах, когато остарееш, огънят затихва и повече не те е грижа. Същото изпитвам и по отношение на Торънс. Просто не ме е грижа за него. Дори не мисля за него, докато не дойде някой репортер или такъв като теб. След това започвам да мисля за него и ми става смешно. Звучи глупаво, нали?

— Не толкова глупаво, Сони.

Той се изкикоти и се закашля, след това погледна нагоре.

— Глупаво е като името ми. Сони. Бях дявол с жените в онези дни. Бях млад и те обичаха да ме глезят. Доста точки събрах. — За момент очите му станаха замечтани, след това той се върна в настоящето. — Сони. Да, това бяха дни, но огънят отдавна е угаснал.

— Добре… — Хванах Велда за ръката и той улови движението ми.

Забързано, като човек, който не иска да се лиши от компанията си, той каза:

— Ако искате, мога да ви покажа какво писаха вестниците за това, което стана. Имаше човек, който ги запази за мен. Почакайте само минута.

Той стана, промуши се през завесата на вратата и го чухме как се рови из нещата си. Когато се върна обратно, ни подаде няколко пожълтели страници на стария „Уърлд“, където името му заемаше цялото място над колонките.

Според свидетелствата през 1932 година бандата на Сони Мотли, със заместник Черния Конли, е получила предложение от неизвестен експерт по грабежите да отвлекат една бронирана кола. Сони приел. Били му съобщени редица подробности за грабежа, включително и такива, които били известни само на най-посветените.

За нещастие един млад помощник окръжен прокурор на име Сим Торънс надушил акцията и с отряд специално обучени полицаи нападнал грабителите… но, след като грабежът бил извършен. Три милиона в банкноти били прехвърлени в едно такси и — което изглеждало като впечатляващ двоен удар или по-скоро като опит да си спаси живота — Черния Конли скочил в таксито, когато започнала стрелбата, и открил огън по грабителите с пушката, която толкова обичал. Един куршум улучил Сони Мотли и именно това осуетило бягството му. В разгара на съдебното заседание Сони крещял, че е стрелял по копелето, което го било минало по този гаден начин, и ако не го е улучил, някой ден ще го застреля със сигурност — него и Торънс. Така и не открили таксито, шофьора, парите и Черния Конли.

Сони ме остави да дочета вестника и когато му го върнах, каза:

— Щях да успея, ако Блеки не се беше изнизал.

— Още ли съжаляваш?

— Вече не.

— Какво мислиш, че е станало?

— Виж какво ще ти кажа, мистър Хамър. Имам една догадка. Това си беше двоен удар, но сигурно е имало и трети удар. Мисля, че старият Блеки е преобърнал таксито в реката и сега всички са някъде на дъното.

— Парите така и не се показаха.

— Не. Отидоха си с Блеки. Всички загубиха. Само се надявам, че съм улучил това копеле, преди да умре. Не виждам как може да съм пропуснал.

— Все още си ядосан, Сони.

— Не, не истински. Само ме е яд за тези трийсет години, които ме накараха да прекарам в кафеза. Торънс се хвана здраво за случая и, по дяволите, успя. Така или иначе, имах вече три присъди и щях да получа доживотна присъда във всеки случай. — Той свали очилата си, погледна още веднъж с отвращение вестниците, смачка ги на топка и ги захвърли в кошчето за отпадъци. — Боклук. Какъв е смисълът да мисля за всички тези неща?

В този момент изглеждаше по-стар и по-уморен, отколкото когато влязохме.

— Наистина няма смисъл, Сони. Съжаляваме, че те обезпокоихме.

— Няма нищо, мистър Хамър. Отбивайте се от време на време да ви лъсна обувките.

— Доста патетично беше — каза Велда, когато излязохме на улицата.

— Всички са такива.

Почакахме няколко минути, опитвайки се да хванем такси, след това се поразходихме два квартала, преди някакъв шофьор да ни забележи и спре до нас. Един огромен син камион едва не го удари отстрани, но шофьорът беше свикнал на тези професионални рискове и дори не мигна.

Оставих Велда в офиса със задачата да събере каквато може информация от Пат за Бейзил Левит и Кид Хенд и да се опита да възстанови някои стари следи. Щом в града се бяха появили нови физиономии, както каза Джърси Тоби, значи за това си имаше определена причина. Някаква причина, която обясняваше наличието на двамата мъртъвци и покушението срещу мен. Зад опитите да се премахне Сю Девон също лежеше някаква причина и все някой трябваше да знае отговорите на всички въпроси.

Когато Велда излезе, дадох на шофьора адреса на Сим Торънс в Уестрочестър и седнах отзад, за да обмисля всичко отново. На север движението не беше оживено и не попадахме в задръствания, докато стигнахме до горния край на Манхатън.

След това нещата се промениха. Точно когато таксито намали пред червената светлина на светофара, някой отвън нададе вик. Имах време само да се обърна, видях муцуната на камиона, който се опитваше да влезе през прозореца, и веднага се хвърлих на седалката. Таксито получи страхотен страничен удар. Стъкла и метални отломъци се посипаха по главата ми. Колата се преобърна на една страна и остана да лежи така в тази почти абсолютна тишина, която следва всеки инцидент.

Отпред шофьорът стенеше тихо, чувствах острата миризма на разлят бензин. Някой вече беше отворил предната врата и протягаше ръце за шофьора. Помогнах да го изнесат, изпълзях на открито и застанах в тълпата, отърсвайки се от парчетата стъкло. Около двайсетина души се бяха скупчили около шофьора, който, изглежда, беше повече уплашен, отколкото наранен, и за да го успокоят, някои му казваха, че са готови да станат свидетели. Шофьорът на камиона бе пресякъл пътя на таксито, сякаш нарочно е искал да го блъсне, или просто е бил пиян.

Но него го нямаше никакъв. Някой каза, че скочил от кабината и отишъл в някакъв аптечен павилион в метрото, като се е движел така, сякаш е бил ранен. Държал се е за корема и се препъвал. След това обърнах внимание на камиона. Беше син и изглеждаше същия като онзи, който за малко не ни прегази, когато Велда и аз се качихме в таксито.

Никой не забеляза изчезването ми. Взех номера на таксито и щях да го проверя по-късно. Точно сега не разполагах с достатъчно време, за да бъда разпитван като участник в пътнотранспортно произшествие. Един квартал по-долу хванах друго такси и му дадох същия адрес. Когато стигнахме имението на Торънс, казах на шофьора да чака, качих се по стъпалата и натиснах входния звънец.

Появата на Джералдин Кинг ме порази толкова, колкото и първия път. Носеше пуловер и тясна пола, косите й проблясваха на слънцето и придаваха кадифен оттенък на синевата в очите й. В начина, по който беше облечена, нямаше нищо делово. Дрехите й само подчертаваха прекрасното тяло и увеличаваха удоволствието на наблюдателя. Бях виждал прекалено много предизвикателно облечени жени, за да знам, че отдолу нямаше нищо.

Тя улови погледа ми, позволи ми да проникна за по-дълго в очите й и се усмихна нежно.

— Иска ли ти се?

— Не на мен тия, сладур.

— Защо, жените трябва да бъдат като картините… приятни за гледане.

— Не и ако не мога да си позволя разкоша да платя за тях и да си ги занеса вкъщи.

— Понякога не трябва да плащаш. Винаги можеш да получиш подарък.

— Благодаря — изръмжах аз. След това й се ухилих. — Сигурно носиш доста политически дивиденти на хората около теб?

— Помагам им. — Тя отвори широко вратата. — Влизай. Мистър Торънс е в кабинета си.

Когато влязох, Сим бутна някакви документи настрани, стана от бюрото и ми протегна ръка.

— Приятно ми е да ви видя отново, Майк. Какво мога да направя за вас?

— Да имаш нещо за поркане?

— Какво? — Той се намръщи зад очилата си. — А… да, разбира се, веднага…

— Проверявам враговете ви, мистър Торънс. Тези, които са искали да ви убият.

— Така ли?

— Казахте, че познавате поне десетина, които са заплашвали да ви убият. Арнолд Гудуин сигурно е един от тях?

— Сексманиакът?

— Между многото други неща, които е бил.

— Да… той ме заплашваше. Но тъй като беше много млад, не му обръщах внимание. Защо се интересувате?

— Защото е на свобода и е нарушил правилата за еженеделна регистрация. Не се е явявал от доста време.

— Той беше емоционално разстроен млад човек. Нима мислите, че…?

Вдигнах рамене.

— Тези момчета могат да направят всичко. Биха премахнали всеки от пътя си, за да се доберат до първоначалния обект на омразата си. Не съм се занимавал специално с него, но ще трябва.

— Бихме могли веднага да уведомим полицията.

— Ще бъдат уведомени. Служителят, при който трябва да се явява за подпис, сигурно вече го е направил. Проблемът е, че той може да пресече пътя на много хора, преди да го заловят. Междувременно една лична защита за вас и Сю не би била излишна. Бих ви предложил въоръжена охрана.

— Мистър Хамър… навлизаме в година на избори. Ако тези неща станат известни на обществеността, знаете ли какво ще последва?

— Тогава трябва да си поемете рисковете.

— Сигурно ще трябва. Въпреки това ще бъде разумно да помоля някого да остане с мен тук, в къщата. Мисля, че Джералдин ще го уреди.

— Искате ли аз да бъда този човек?

— Не, сами ще се погрижим.

— Добре тогава. Случайно срещнах Сони Мотли.

— Сони Мотли? — Той посегна към очилата и ги свали от носа си. — Беше получил доживотна присъда.

— Животът в затвора не продължава повече от трийсет години. Сега е на свобода. Значи си го спомняте?

— Разбира се, че си го спомням. Именно неговият случай ме направи известен в очите на обществеността. Да не мислите, че…

— Той е стар човек, който сега притежава ателие за поправка на обувки в града. Не, мисля, че е сигурен. Не можеш да си играеш на жесток, когато си надхвърлил седемдесет. Тухлените стени на затвора са изкарали доста неща от него. Но е бил интересен случай. Нито Блеки Конли, нито трите милиона са се показали повече, така ли е?

— Майк, блокирахме всяко възможно авеню и търсихме навсякъде тези пари. Вдигнахме на крак всички правителствени и дипломатически служби… но така и не можахме да разберем какво е станало с Конли и парите.

— А какво мислите, че е станало? — попитах го аз.

Торънс направи неопределен жест и разпери ръце.

— Ако е успял да се измъкне от страната, да придобие нова самоличност и ако не се е опитал да привлече вниманието към себе си с прекомерни разходи, може и да е успял да задържи парите. Други са го правели в по-малък мащаб. Може и той да е успял. Тази работа беше добре подготвена. Независимо от това, дали Конли е планирал двоен удар, или не, или пък просто е изчезнал, когато е видял, че битката се разгаря, той просто успя да измами всички и едва ли ще разберем някога как го е направил.

— Имало е и такси.

— Може да е убил шофьора и да е потопил колата някъде. Беше безпощаден човек.

— Сони, изглежда, мисли, че някой друг се е докопал до него.

Торънс се замисли и поклати глава.

— Съмнявам се в това. Имахме номера на таксито и името на шофьора, освен това бяхме записали и серийните номера на банкнотите. Мисля все пак, че Конли е избягал. Ако го е направил, вероятно сега вече е мъртъв. Беше с осем години по-възрастен от Сони, ако си спомням добре. Значи сега би трябвало да е на осемдесет. — Той ме изгледа втренчено. — Странно е, че именно вие възкресихте у мен този спомен.

— Нещо се показва от миналото, приятел. Заплашват ни неприятности. И аз се намирам точно в епицентъра.

— Да — кимна той, — там сте. Сега, мога ли да ви помогна с още нещо?

— Огледайте се назад. Няма значение дали ви изглежда важно или не, но се опитайте да разберете кой би могъл да ви желае злото, на вас и на Сю.

— Ще го направя, мистър Хамър.

— И още нещо.

— Какво е то?

— Вашата бивша жена.

— Да?

— Колко добре я познавахте? — попитах го аз.

Торънс видимо помръкна, свали поглед към ръцете си, след това отново ме погледна в очите.

— Предполагам, че сте си дал труда да се поровите из миналото й.

— Подочух някои неща.

— Тогава нека ви кажа следното… Добре бях осведомен за миналото на Сали още преди да се оженим. За ваша информация ще кажа, че я обичах. Не искам да търся извинения за поведението си, но вие разбирате, че за вкусовете не спорят. Срещнахме се, когато имаше доста неприятности. Деловите ни връзки се развиха в приятелство, което се превърна в любов. За нещастие тя продължаваше да се отдава на алкохолизма си и си плати за това. Защо ме попитахте?

— Мислех си за възможността да ви изнудват.

— Отхвърлете я. Нямам тайни от обществото и не бих търпял изнудване.

— Може би все още не са опитали.

— Какво означава това?

— Не знам — отвърнах аз. — Има някои интересни ракурси, които изникнаха в последно време. Така че се опитайте да осуетите опитите за изнудване. — Станах и си сложих шапката. — Окей, ако имам нужда от нещо друго, ще намина край вас.

— Винаги можете да ме намерите, мистър Хамър.

Той ми махна за сбогом и се върна към документите си, така че аз се изнизах през вратата и се огледах за Джералдин Кинг.

Беше в малката стая отпред, превърната в отлично екипиран офис. Седнала зад пишещата машина, с очила в черни рамки, забодени на носа й, тя изглеждаше като представата на художника за идеалната секретарка. Под бюрото успях да видя, че полата й беше преодоляла половината път нагоре по бедрата, и първото нещо, което направи, когато ме видя, бе да я смъкне надолу.

Нададох тих вълчи вой и се ухилих.

— В края на краищата съм мъж — казах аз.

Тя свали очилата си и ги остави на бюрото пред себе си.

— Разсейвам ли те?

— Кажи ми, сладур, как Торънс може да работи, когато се въртиш наоколо?

Джералдин избухна в непринуден смях и повдигна рамене.

— Спокойно, ето как. Аз съм негов политически сподвижник и нищо повече. Мога да се разхождам гола из къщата, без той да забележи.

— Искаш ли да се обзаложим.

— Наистина е така. Мистър Торънс се е посветил изцяло на работата си. Политическият живот е единственото нещо, което той познава и желае. Намира се на обществена служба толкова дълго, че вече не е в състояние да мисли за нищо друго. Ако го видите да вечеря с жена, значи търси политическите изгоди от това.

— Нацелил се е към женския електорат.

— Разбира се. Жените нямат нищо против вдовците, които все още са запазили семейния инстинкт, и не могат да понасят заклетите ергени.

— Какво ли не правят мъжете, за да завоюват гласовете им. Виж какво, рожбо, Сим ми каза, че си била с него по време на някои от политическите му кампании.

— Точно така.

— Имал ли е неприятности преди?

— От какъв род?

— Нещо надзърта от миналото, за да го разтресе здравата. Вероятно ще има опити за изнудване и заплахи за живота му. Той отхвърля тази възможност, но понякога такива неща могат да се отразят на имиджа на партията, като оставят незасегната личността.

Тя се облегна назад, намръщи се и поклати глава.

— Мисля, че щях да разбера, ако имаше нещо такова. Организацията е сплотена и са ни известни последствията от подобни събития. Най-малкото щяха да ме предупредят, но доколкото знам, нищо не може да попречи на кариерата му. Той е чист във всяко едно отношение. Ето защо толкова бяхме разтревожени от бягството на Сю. Дори подобни дребни неща могат да окажат влияние върху резултатите от гласуването. Човек, който не може да се справи със собственото си семейство, едва ли ще се оправи с цял щат.

— Знаеш, че сега могат да му причинят доста неприятности.

— Разбирам това. — Тя стана, отмести назад стола и тръгна към мен с поклащаща се походка, без да си дава сметка за финото вълнение под пуловера и полата. — Смяташ ли, че Сю ще се оправи?

— Тя е голямо момиче. Може да не изглежда така, но не се заблуждавай.

— А тази работа… за това, че мистър Торънс имал пръст в смъртта на майка й.

— Това е една идея, която тя ще трябва да изхвърли от главата си.

— Тя си мечтае за това. А мечтите понякога могат да се превърнат в нещо ужасяващо реално. Ранното й детство сигурно не е било много приятно. Не мисля, че дори знае какъв е бил истинският й баща. Ако тя обвини открито мистър Торънс, това може да срине кариерата му.

— Ще поговоря с нея. Тук ли е?

— В южната част на парка има един павилион, където репетира. Всъщност направо живее там.

Сега тя стоеше пред мен, в сините й очи се четеше дълбока загриженост.

— Ще видя какво мога да направя — казах аз.

Джералдин се усмихна, приближи се бавно и постави ръце около врата ми. Със същата съзнателна забавеност на движенията тя се повдигна на пръсти, навлажни устните си с език и се впи в моите. Беше дразнеща, опитваща целувка, сякаш пробваше вкуса на сока от слива, преди да купи цял килограм. Устата й беше топла, пълна с живот и обещания. След това, също толкова бавно, тя се отдръпна и отново се усмихна.

— Благодаря ти — промълви тя.

— Аз ти благодаря — ухилих се на свой ред.

— Бих могла по-лесно да те намразя, отколкото да те обикна.

— Кое е по-лошото?

— Ще трябва да решиш сам.

— Може би ще го направя, рожбо.

 

 

Отначало така и не разбрах, че е там, след това чух, че се отваря някаква врата, и почуках. Усмивката й беше като слънце, което разкъсва облаците, и тя протегна ръка.

— Здрасти, Майк. Толкова се радвам да те видя. — Погледна зад мен. — Велда не е ли с теб?

— Този път не. Мога ли да вляза?

Тя ми се изплези и се дръпна настрани, след това затвори вратата.

Беше чудно малко местенце, очевидно направено, за да задоволи всичките й потребности. Цялата стена беше заета от огромно огледало, имаше всичко необходимо за балетни репетиции. До отсрещната стена се намираше грамофон с пълен комплект дългосвирещи плочи, цял рафт с цвички и микрофон на стойка до грамофона, малко пиано, покрито с партитури на популярна музика и хитове от Бродуей, които бяха притиснати от малки статуетки, изобразяващи различни животни.

Останалото помещение беше подредено в стила на едно момиче — канапе, гардероб, тоалетка и малка масичка. На нея лежаха кутии с фишове, книги, списания и няколко стари вестника, които тя преглеждаше, преди да я намеря.

— Какво търсиш, Сю?

— Преглеждам нещата на майка ми.

— Тя отдавна е мъртва. Примири се с това.

— Знам. Искаш ли да видиш как е изглеждала?

— Разбира се.

Тя извади няколко изрезки от стари вестници и обградени с рамка фотографии от нощни клубове. На всички тях се виждаше добре сложена блондинка с малко отсъстващо изражение на лицето. Не можех да кажа дали беше нарочно, или се беше родила с него. Тя си беше типична представителка на хубавичките, но тъпи шоугърли. Имаше и четири фотографии, снети в нощни клубове, които отдавна бяха изчезнали от лицето на земята. На две от тях седеше в компанията на шестима. На другите две имаше четирима типа, но и там тя беше със същия мъж, зализан тъмнокос момък с хлътнали очи, който изглеждаше като разярен проповедник, събиращ на място материал за поредната си проповед, бичуваща греховете.

— Била е много хубава — казах аз.

— Тя беше прекрасна — каза тихо Сю. — Все още си спомням лицето й.

— Тези фотографии са били снети, преди да се родиш. — Посочих датите на гърба на снимките.

— Знам, но си я спомням. Спомням си как говореше с мен. Спомням си, че говореше и за него.

— Успокой се, рожбо.

Косата й полетя като уплашена птица, когато поклати глава.

— Точно това имам предвид. Тя го мразеше.

— Сю… те са били женени.

— Хич не ме е грижа.

Изгледах я остро.

— Искаш да бъда груб, така ли?

Тя повдигна рамене и прехапа устни.

— Майка ти е била алкохоличка. Сим е правел всичко възможно, за да я спаси. А алкохолиците мразят това. Ако го е мразела, било е заради това, че се е опитвал да й помогне. Изкарай си от главата ненормалната идея, че я е убил.

— Тя ми каза, че змията я е убила.

— Пияниците виждат змии, слонове и какво ли не още. Недей да се вманиачаваш.

— Каза ми да търся едно писмо. Някой ден ще го открия.

— Била си на три години. Как можеш да си спомняш тези неща?

— Просто си ги спомням.

— Добре тогава, търси го. Междувременно искам да те помоля да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Недей да създаваш неприятности на хората около теб. Махни му се от главата, докато не си изясним въпроса. Обещаваш ли ми?

— Може би — усмихна ми се тя.

— Да не би да искаш нещо?

— Целуни ме.

Изръмжах.

— Току-що привърших с целуването на Джералдин Кинг.

— Ти си мръсник, но не ме е грижа за това. — Тя заобиколи масичката и застана пред мен с ръце зад гърба. — Ще ти отнема само няколко секунди.

Налагаше се да я целуна.

— Не така.

— А как?

Тази проклета игра ми се изплъзваше из ръцете. Можех да се оправям с големите жени, но как можех да сваля това дете от гърба си?

Изведнъж тя ми показа как, в момент на внезапно насилие, което беше меко и нежно, но въпреки това имаше в себе си скрита ярост, която не можех да разбера. Допирът ни беше кратък, но той ме разтърси. Тя трепереше, очите й бяха потънали в него, лицето й — зачервено.

— Надявам се, че обичаш миньончетата.

— Обожавам ги, рожбо, но не го прави отново. — Изкарах една фалшива усмивка на физиономията си и я отстраних от себе си. — Бъди хладнокръвна, окей?

— Окей, Майк.

След това се измъкнах навън и се върнах в таксито, като дадох на шофьора адреса на Пат.