Мики Спилейн
Змията (8)

Глава 8

Пат се появи към девет сутринта. А също инспектор Греб и Чарлз Форс. Лицето на Пат ми каза, че не са му дали право на избор, така че аз му кимнах леко, за да разбере, че картината ми е ясна.

Полицейските фотографи снимаха каквото си пожелаеха, тялото беше изнесено, Велда се беше затворила с доктора и Греб ми посочи едно кресло, като намести дебелия си задник в друго.

— Ти си ни като трънен венец, Хамър — каза той с цялата любезност, на която беше способен.

— Жесток израз.

— Но мисля, че сега те спипахме на тясно.

— Защото не съобщих за тялото ли?

— Не е ли достатъчно? Не можеш да правиш каквото си искаш и да запазиш привилегията си за носене на оръжие. Тази тайнствена агенция ще ти пречупи гръбнака, защото там не обичат, когато някой отваря прекалено голяма уста. Ще ти отнемат картата и ще се окажеш отново в опашката на безработните.

Чарли Форс беше застинал с дежурната си съдебна усмивка, сякаш на неговата въдица се бе хванала голяма риба.

— Предупредих те, Чарли — казах му аз.

— Мистър Форс, ако нямате нищо против.

Този път му позволих да види усмивката, която бях резервирал за него, онази със зъбите.

— Добре, старче — съгласих се аз. — Ще дойда на вашето парти, само че ще доведа приятелите си. Мога да натисна на места, за които не си и чувал. Набийте си нещо в проклетите глави… вие двамата сте слуги на обществото и всичко, към което се стремите, е да се издигнете на следващото стъпало по обществената стълбица. Ако си мислите, че сте се справили с мен, грешите. Не си въобразявайте, че агенцията ще се откаже толкова лесно от мен. Дадох им доста неща, така че все още ми се разплащат. Ще продължа да им правя услуги, докато няма да могат да си позволят да ме изпуснат. Агенцията е по-голяма от двама ви, момчета, и ще го разберете по един болезнен начин.

Що се отнася до теб, Форс, още преди да си беше показал портрета в съдебните зали, аз обикалях този град с легално оръжие и имам достатъчно познати и приятели, които много ще харесат идеята да ти наврат носа в говна. Повярвай ми, старче, само веднъж да си направил нещо въшливо в живота си — можеш да заложиш задника си, че си го направил, защото всички го правят — и аз ще го открия и тогава ще ти се доплаче. Няма да бъде много трудна работа. Дори мога да направя нещо по-добро за теб, рожбо. Ще ти издърпам стола, на който седиш. Малкото разследване, с което съм зает сега, може да се окаже доста горещо, и то си е мое. Ти нямаш пръст в него. Сам ще го довърша и сам ще обера лаврите.

Изплюх се настрани и погледнах Пат.

— Кажи им, приятел.

— Ти наистина се справяш добре. Все още съм капитан.

— Е, добре. Може би ще ти помогнем да се издигнеш след това, какво ще кажеш, инспекторе?

Той не каза нищо. Просто си седеше и ме гледаше втренчено, без да знае какво да мисли. Но той беше стара пушка и усещаше откъде духа вятърът. Прочетох го в очите му, само че не искаше да се издава. Накрая погледна часовника си, след това мен.

— Ще почакаме малко — каза той. — Очевидно нещо ще се случи.

— Не си задържай прекалено много дишането, докато чакаш — посъветвах го аз.

— Капитане, погрижете се за нещата тук — обърна се той към Пат. — Искам да ми представите отчет колкото може по-бързо.

— Утре сутринта ще го имате на бюрото си, инспекторе.

И двамата излязоха с една мисъл в главата си, която никой не искаше да пуска на свобода. Когато се скриха зад вратата, казах на Пат:

— Защо се горещят толкова много?

— Защото градът е настръхнал, Майк. Те не са намерили отговорите, нито пък аз. Някак си ти винаги се оказваш в центъра на събитията, така че именно ти трябва да разрешиш загадката.

— Знаеш всичко, което знам и аз.

Пат кимна тъжно.

— Великолепно. Фактите са едно нещо, но освен тях трябва и луд ум като твоя. От едни и същи факти ти се изхитряваш да правиш различни изводи. — Той вдигна ръка, за да ме спре. — О, съгласен съм, че охотно сътрудничиш и всичко останало. Придържаш се към правилата, които са те помолили да спазваш, и въпреки това вършиш всичко посвоему. Постоянно следваш някаква странна линия на разсъждения, която никой, който познава фактите, не би приел. Винаги съм твърдял, че от теб щеше да излезе отличен полицай.

— Опитах се преди много време, но нищо не стана.

— Сигурно си имаш чудесно извинение. Понякога се чудя какъв си отвътре. Живееш наполовина в някакъв свой собствен свят, нито вън, нито вътре, винаги на ръба.

— Дрън-дрън. Системата ми работи.

— Но с насилие.

Пат отиде до прозореца, загледа се за момент в двора и се върна обратно.

— Каня каза ли ти нещо, преди да умре?

— Само колко щял да бъде щастлив, като ме убие.

— Не го ли пита нещо?

— С насочен пистолет към мен и готовност да стреля? Нямах за какво да го питам.

— Нямаше ли възможност да го обезвредиш?

— Да не си полудял?

— Добре, вярвам ти. Сега, как те е открил?

— Не е чак толкова трудно да бъда открит. Беше го правил два пъти преди. Вероятно е проследил Велда от офиса и тя го е довела тук.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не — отговорих му аз. — Но може би сега ще го направи. Да я попитаме.

Докторът беше приключил с Велда и ни увери, че става дума само за малко сътресение, което едва ли щеше да има някакви сериозни последствия, даде ми рецепта за компреси и ни остави сами.

Тя ми се усмихна криво, очевидно усмивката й причиняваше болка.

— Мислиш ли, че можеш да говориш, котенце?

— Добре съм.

— Как е влязла тази отрепка тук?

Тя поклати глава и премига.

— Не знам. Оставих вратата отворена, защото мислех, че скоро ще се върнеш, след това влязох в банята. Когато се върнах обратно във всекидневната, той излезе от спалнята с насочен револвер. След това ме накара да легна на кушетката. Знаех, че се страхуваше да не извикам или нещо от този род, затова, изглежда, ме удари с дръжката. Спомням си… че дойдох на себе си, и тогава той ме удари още веднъж. Това е всичко, което си спомням, докато ти не ми заговори.

Погледнах към Пат.

— Именно така го е направил. Причакал я е пред офиса.

— Знаеше ли, че Креб е имал негов човек тук?

— Че кой не знаеше? Нали ти казах да ми се махат от главата.

— Идеята не беше моя.

— Каня трябва да го е засякъл по същия начин, по който и аз. Просто е чакал навън или от другата страна на улицата да излезе Велда. Когато тя излязла сама, той съобразил, че може да го отведе при мен, и се е залепил за нея. Облекчила му е работата, като е оставила вратата отключена.

— Съжалявам, Майк.

— Не се ядосвай, рожбо — казах аз. — Няма да се повтори.

— Майк…

— Какво?

— Мис Лий. Би желала да те види отново.

Това не се отнасяше до Пат, но той се залови за казаното и се ухили.

— Не съм чувал нищо за нея.

— Една стара лейди. Бивша гардеробиерка на Сали Девон. Била е с нея, когато е умряла. Готова е да поговори с всеки просто за компания, но може да ни съобщи нещо важно.

— Все още ли си заседнал в онези стари времена?

— Парите не остаряват, Пат.

До леглото имаше телефонен контакт, така че аз донесох апарата от всекидневната, включих го и го поставих на нощното шкафче, където Велда можеше лесно да стигне до него.

— Оставаш тук, скъпа. Ще ти звъня от време на време и ако искаш нещо, можеш просто да позвъниш. Ще оставя ключа ти на портиера и той ще следи всеки, който се качва тук.

— Майк… ще се оправя. Не трябва да…

Прекъснах я.

— Виж какво, ако ми потрябваш за нещо, ще ти се обадя. Има много неща, които можеш да свършиш, без да излизаш от леглото. Почивай си, докато не ми потрябваш. Да уредя ли някой да остане с теб?

— Не.

— Ще се движа бързо. Не знам къде ще бъда, но ще ти се обаждам на всеки два часа. Може би Пат също ще ти позвъни.

— Ще ми бъде приятно да го направя — каза той. В гласа му се усещаше сдържаност и аз знаех колко мъчително го преживяваше той. Не е лесно да гледаш как жената, която обичаш, си тръгва с някой друг. Война, любов… все някой трябваше да загуби.

Завих я с одеялото и излязох заедно с Пат. След около двайсет минути пристигнаха двама души от отдела му и донесоха досието на Каня и аз започнах да го изучавам. Наемните убийци обикновено не оставяха следи, но Марв Каня имаше солидно досие, той беше известен. Не говорел много за операциите си, но все някой понаучаваше нещо за тях.

Само едно нещо. Именно от това се нуждаехме. Можеш да започнеш с мъртвеца като начало, но от това едва ли щеше да има някаква полза, ако нишките водеха само към други мъртъвци. Мистър Дикерсън играеше със силни карти. Беше подбрал хората си добре. Тези в града бяха чисти. А тези, които не бяха чисти, бяха вече мъртви. Можехме да хванем главорезите в града и да ги разпитаме, но щом не знаеха нищо — най-малкото защото не им бяха заповядали нищо, — нямаше и да кажат нищо. Все още сме свободна страна и не можеш да принудиш никого да напусне щата, ако е чист. Хората зад тях притежаваха власт, която можеше да бъде задействана по странни, но важни канали, така че засега не можехме и с пръст да ги пипнем.

Казах на Пат, че ще се видим някъде след обяд, изпратих го надолу по стълбите, предадох ключа на портиера и му дадох бакшиш за бъдещите главоболия. Пат слезе в центъра, а аз хванах такси и се насочих към жилището на Анет Лий, помолих хазяйката да ме пусне и влязох в стаята й.

Старата сврака все още беше в люлеещото се кресло и се поклащаше в същия неспирен ритъм, като го забавяше само когато креслото заплашително се доближаваше до мебелите. Завесите бяха дръпнати, пропускайки ранната утринна светлина. Усмихна се широко за поздрав, когато ме видя.

— Колко мило, че отново дойдохте, млади човече — каза тя. Протегна ръка, без да става, и аз я поех. — Седнете, моля.

Хвърлих шапката си на масата, измъкнах един стол с висока облегалка и внимателно седнах на края му.

— Вашата млада лейди беше тук вчера. Много мило си поговорихме. Не ми се случва често да имам компания, нали знаете.

— Тя спомена, че сте искала да ме видите.

— Да. — Анет Лий кимна, след това положи глава на облегалката на стола и притвори очи. — Говорихме си за… — Тя направи неопределен жест с ръка. — Понякога забравям някои неща. Станах на деветдесет години. Започвам да мисля, че съм живяла прекалено дълго.

— Човек никога не живее достатъчно.

— Сигурно е така. Все още мога да се наслаждавам на нещата от живота. Понякога мечтая. А вие мечтаете ли, мистър…

— Хамър.

— Мистър Хамър. Мечтаете ли?

— Случвало ми се е.

— Не сте още толкова стар, за да мечтаете за миналото като мен. Това е нещо като да се родиш отново. Обичам да мечтая. Тогава бяха добри времена. Мечтая си за тях, защото те са всичко, за което бих могла да си мечтая. Да, чудесни дни бяха.

— Какво искахте да ми кажете, мис Лий? — попитах я внимателно аз.

— О! — Тя се замисли за момент, след това каза: — Наистина имаше нещо. Вашата млада лейди и аз си говорехме за Сали и Сю. Да, това беше. Милата Сали, беше толкова красива. Жалко, че умря.

— Мис Лий…

— Да?

— Спомняте ли си добре нощта, когато умря?

— Разбира се. О, да. — Люлеенето се забави за миг, за да може старата лейди да смени положението си, след това се поднови.

— Беше ли пияна, наистина пияна?

— Скъпи мой, да. Сали пиеше през цялото време. От ранна сутрин. Не можех нищо да направя, затова се опитвах да й правя компания и да й говоря. Тя не беше от приказливите, нали знаете. Когато говореше, това бяха пиянски приказки и аз невинаги я разбирах. Нали знаете какво имам предвид?

— Чувал съм за това.

— Споменаваше и змията, за която и вие говорехте. Според мен това беше някаква фобия.

— Искате да кажете, че се е страхувала от змията?

Анет Лий повдигна глава и се загледа в мен.

— Не, там е работа, че не се страхуваше. Тя… Как да кажа?… Я мразеше.

— Беше ли змията някаква личност?

— Моля?

— Възможно ли е да е говорела за някоя личност като за Змията? Не змии или змия, а Змията.

Люлеенето замря. Тя ме изгледа любопитно, пръстите й докосваха устните.

— Точно това имаше предвид и тя.

— Продължавайте.

— Не е чудно, че не съм разбрала. Боже мой, през цялото това време не съм го разбирала. Да, тя казваше змията. Винаги ставаше дума за змията. Тя мразеше змията, ето защо искаше да живее далеч от града. Не искаше да се върне обратно.

— Анет… кой е бащата на Сю?

Старото момиче направи странна гримаса и повдигна тънките си вежди.

— Има ли някакво значение?

— Може и да има.

— Страхувам се, че не мога да ви кажа.

— Защо?

— Просто защото не знам. Сю носи моминското име на майка си, нали знаете? Не прие името на баща си, защото не знаеше кой е той. Боя се, че Сали беше малко… полигамна. Имаше много мъже и всеки един от тях можеше да бъде бащата на Сю. Съмнявам се, че и Сали е знаела. А жалко. Сю беше толкова мило дете.

— Може ли да е бил Блеки Конли?

За първи път Анет Лий се изкикоти.

— Мили боже, не, разбира се. Не и той. В никакъв случай Блеки.

— Защо?

— Просто защото беше импотентен. Мисля, че това е една от причините, поради които Блеки беше толкова… отчаян. Той се държеше като капризен фаворит. Сменяше жените една след друга. Дори се ожени за две от тях, но все не се получаваше. Винаги е искал да има наследник, но си беше импотентен. Момчетата го взимаха на подбив заради това.

Тя заработи здраво с крака, за да оттласне креслото от стената, така че да може да ме гледа в очите.

— Спомняте ли си Бъд Пакър?

— Само името.

— Един ден Бъд започна да си прави майтап с неговата… импотентност и Блеки го застреля. Знаеш къде. Мисля, че Блеки лежа известно време в затвора заради това, но не си спомням точно. Не, Блеки не беше бащата на Сю, по никакъв начин. Освен това вие забравяте нещо.

Помолих я да ми го каже.

— Блеки беше изчезнал някъде… за доста време. Дълго преди Сю да се роди. Сигурно е умрял.

Тя положи глава на облегалката и затвори очи.

— Уморихте ли се?

— Не, просто си мисля.

— А какво ще кажете за това… може ли Сим Торънс да е бащата на Сю?

Тя отново се изкикоти, след това внезапно каза:

— Сим Торънс? Страхувам се, че не. Сю се роди, преди да се бяха оженили.

— Въпреки това той може да е бащата.

— Вие не разбирате, мистър…

— Хамър.

— Мистър Хамър. Виждате ли, постоянно бях със Сали. Познавам всички, с които е била. Знаех с кого спеше, но нито един от тях не беше Сим Торънс. Те се ожениха едва след като се роди бебето и той започна да се грижи за тях. — Тя се засмя отново. — Тези двамата не можеха да имат деца.

— Защо?

— Защото никога не са спали заедно. След като се роди бебето, Сали не позволяваше на никого да се приближи до нея. Тя се промени коренно. Мислеше само за детето, кроеше планове за него, надяваше се, че като порасне, ще стане знаменитост. Не обичам да издавам женските секрети, но Сали съзнателно обработи Сим Торънс. Те се познаваха от по-рано. Някакъв съдебен случай. Тя успя да си уреди среща с него и много добре си спомням, че те излизаха няколко седмици, преди тя да го доведе в апартамента си и да ми съобщи, че щели да се женят.

— Торънс как го понесе?

— Как може да го понесе един мъж, който е на път да загуби самостоятелността си? — Тя се усмихна заговорнически. — Беше направо потресен. Почти сразен. Но добре осигури Сали и Сю. Уредиха семпла брачна церемония и се преместиха в градската му къща.

— Вие с тях ли бяхте?

— О, да. Сали не искаше да ме остави. Бях единствената, която можеше да се грижи за нея и детето. Тя не беше настроена домакински, нали знаете. А и нямаше нужда. Да, жените тогава бяха различни. Шоугърли. Трябваше да бъдат глезени.

— Защо не е пускала Торънс в леглото си?

— Звучи ли ви странно, че една жена, която беше… курва, се страхуваше от секса?

Поклатих глава.

— Повечето от тях са фригидни — казах аз наслуки.

— Точно така, вярно е. И Сали беше такава. Фригидна. Раждането я плашеше. Притежаването на мъж също я плашеше.

— Страхуваше ли се от Торънс?

— Тя се страхуваше от всеки мъж, мистър… — Този път тя си спомни името ми и се усмихна. — … Хамър. Да, Сим Торънс я плашеше, но мисля, че той я разбираше. Позволи й да се премести в тази вила. Идваше от време на време, отношенията им бяха много натегнати, но той беше готов да ги приеме такива, каквито са. Разбира се, като всички мъже той можеше да се потопи в работата си. Тя беше истинската му съпруга, неговата работа.

— Мис Лий… последния път, когато бях тук, говорехме за Блеки Конли, спомняте ли си?

— Спомням си.

— Казахте, че знаете много неща за плановете, които са имали за този обир, в който са участвали заедно със Сони Мотли. Какви бяха тези планове?

Тя престана да се поклаща, на лицето й отново проблесна любопитство.

— Да не търсите парите?

— Аз съм ченге, мис Лий. Търся един убиец, търся парите… и всичко, което може да ми помогне да спася Сю.

— Сю? Но това беше преди да се роди тя.

— Но може да й навреди сега. Та, какво сте чувала за тези планове?

Тя кимна, стисна здраво устни, ноктите й задраскаха по страничните облегалки на люлеещия се стол.

— Наистина ли мислите, че…?

— Би могло да ми помогне.

— Разбирам. — Тя направи дълга пауза, после се замисли и каза: — Знаете, че всъщност Сони беше само изпълнител на плана. Бандата беше негова, но планът — чужд. Те действаха за… някой друг.

— Известно ми е това.

— Блеки получи задача да намери място, където трябваше да се скрият. Казаха му къде да отиде и какво да направи. Спомням си, защото случайно чух разговора. — Тя се изсмя. — Никога не съм харесвала Блеки. Беше в апартамента на Сали, когато го посетиха. Всъщност те планираха всичките си действия в апартамента на Сали. По това време Сони ходеше с нея.

— Разбирам.

— Наистина — продължи тя. — Не би трябвало да знам тези неща. Бях постоянно в съседната стая и никой не подозираше, че съм там. Страхувах се за Сали и се опитвах да разбера какво замислят. Подслушвах, а те не знаеха за това.

— Никой не разбра за това и на процеса — припомних й аз.

— И нямаше нужда, млади човече. Не исках да замесват Сали повече, отколкото беше нужно. Тя даде показания пред съда, нали знаете?

— В резюме. Срещу нея нямаше повдигнато обвинение. Отнесли са се с нея като с невинна жертва.

Воднистите стари очи намериха моите и се засмяха.

— Не, Сали не беше толкова невинна. Тя знаеше всичко, което ставаше. Позицията й бе добре обмислена. Много добре. Тя беше по-добра актриса, отколкото можете да си представите.

Анет Лий се наведе напред като някой стар конспиратор.

— След като това вече не може да й навреди, нека ви кажа нещо. Целият грабеж минаваше през скъпата Сали. Цялата подготовка и всички контакти се осъществяваха чрез нея. Сони беше действително важен човек в онези дни и ръководеше една значителна операция. Но именно чрез Сали Девон една друга страна привлече вниманието на Сони към този обир. Не, Сали съвсем не беше невинна жертва.

Не исках да разбере, че се бях развълнувал. Зададох въпроса си бързо, за да я върна отново в нужното русло, но този път опорните точки бяха започнали да се показват.

— Когато посетиха Блеки Конли… какво се случи тогава?

Тя се намръщи и се облегна назад недоволна, че бяха прекъснали хода на мислите й.

— Блеки ли… ами, чух този глас…

— Мъжки?

— Да. Каза на Блеки да се срещне с един човек в някаква агенция за недвижими имоти, на която можело да имат доверие. Даде му и телефонния номер.

— И Блеки уреди наемането на къща в Кетскилс?

— Точно така. Позвъни веднага и каза, че ще посети агенцията на следващия ден. — Тя отново отвори очи и пръстите й нервно почукваха по стола. — След това се обади на Хауи Грийн.

— На кого?

— На Хауи Грийн. Беше контрабанден търговец на спиртни напитки, но притежаваше имоти тук, в града. Инвестираше парите си разумно и винаги имаше какво да покаже за пари. Хауи беше извратен като всички, но по-умен от всички, взети заедно. Едно от предприятията на Хауи беше някаква агенция за недвижими имоти, която се намираше някъде на Бродуей. Да, Хауи беше велик човек, но дължеше някаква услуга на Блеки Конли. Блеки беше убил един човек за Хауи и му висеше над главата като дамоклев меч. Каза на Хауи, че иска някакво място далеч от града, за да се покрие.

— И къде беше това място, Анет?

— Не знам, млади човече. Хауи просто му каза, че ще го направи за него. И толкоз. Предполагам, че Блеки се е погрижил за това по-късно. Сега обаче всичко е свършено. Хауи Грийн е също мъртъв. Умря при нещастен случай малко след това.

— Преди обира?

— Наистина не си спомням.

Посегнах за шапката си и станах.

— Много ми помогнахте, Анет.

— Наистина ли?

Аз кимнах.

— Ще се погрижите ли за Сю?

— Разбира се, че ще го направя.

— Ще я доведете ли някой ден при мен? — попита ме тя. — Бих искала да я видя отново.

— Ще се постарая.

— Довиждане тогава. Беше много мило от ваша страна, че ме навестихте.

— Удоволствието беше мое, мис Лий.

 

 

Към два часа се свързах с Пат и се договорихме да се срещнем в офиса му. Идеята не му харесваше много, защото знаеше, че Греб ще поиска да присъства на разговора, но смяташе, че можеше да уреди да бъдем и сами.

Взех едно такси до центъра на града и открих Пат сам на бюрото си, погребан в рутинна канцеларска работа. Изчаках го да свърши и казах:

— Кои служители са участвали в залавянето на Мотли? Можем ли да открием някого от тях?

— Днес да не ти е ден за изненади?

— Хрумна ми нещо.

— Инспектор Греб е бил един от тях. Той беше едно от ченгетата, които бяха вдигнати по тревога за акцията.

— По дяволите!

— Защо?

— Мислиш ли, че ще си спомни подробностите?

— Не мога да си спомня поне един случай, когато Греб да е забравял нещо.

— Тогава нека го поканим да дойде.

— Сигурен ли си? — попита ме Пат.

— Това е най-лесният начин. След това ще го изядем с парцалите.

Пат кимна, вдигна телефонната слушалка и се обади. След като завърши разговора, се обърна към мен:

— Инспекторът ще бъде щастлив да те види.

— Готов съм да се обзаложа.

Не му трябваше много време, за да се качи. Този път Чарли Форс не беше с него. Влезе с търпеливата нагласа на професионално ченге, винаги готов да изчака, винаги готов да действа, когато дойде нужното време. Може и да беше костелив орех, но се държеше впечатляващо и никой не можеше да го отрече.

Засмях се вътрешно, защото ако не внимавах, можех и да го харесам.

— Чие е партито този път? — попита той.

— Той го организира — отговори Пат.

— Никога не бях предполагал, че ще ме поканиш, Хамър. — Той издърпа стол с крака си, седна тежко и въздъхна, но всичко това беше игра. Не беше по-уморен от мен.

— Хайде, стреляй — каза той.

— Пат ми каза, че си участвал в залавянето на Мотли преди трийсет години.

— Още на втория ден от службата ми, Хамър. Това показва колко близо съм до пенсиониране. Сегашната ми служба е истинска благодат. Последна услуга за старото куче в отдел, който винаги съм искал да ръководя.

— Желая ти по-голям късмет в следващото назначение.

— Не съм дошъл да говорим за това. Какво ви интересува за Мотли?

— Откъде ченгетата научиха за акцията?

— Защо не прочетеш материалите по делото? Там беше споменато.

— Така е по-лесно. Освен това искам да бъда сигурен.

Греб измъкна пура от джоба си, чукна я по крайчеца и я запали.

— Както става с всички големи неща, които се провалят — каза той, — някой измъкна тапата. Позвъниха в отдела. Мисля, че беше от офиса на окръжния прокурор.

— Торънс?

— Не, някой друг беше научил и му предал информацията. Но въпреки това Торънс лично ръководеше операцията.

— Къде беше ти?

— Бях залегнал в засада около мястото, където бяха скрили камиона, в случай че успееха да стигнат до него. Но не успяха да го направят. Пипнахме камиона и шофьора. Никога няма да забравя този ден. Току-що бях завършил училище, май още не се бръснех, и веднага попаднах в гореща акция. Това ме накара да остана в отдела.

— Колко време имахте да се подготвите?

— Около час, ако си спомням точно. Беше много време. Можехме да се справим и за петнайсет минути.

— Откриха ли някога кой е позвънял?

— Не.

— Сигурно не са търсели добре.

Греб просто повдигна безразлично рамене.

— Нека бъдем откровени, предпочитаме да работим с доносчици от улицата, които остават за нас неизвестни, отколкото със свидетели в съда, които на следващия ден получават куршум в корема. Няма да се претрепем да търсим информатора си. Който и да е бил, той играеше по начин, който ни харесваше. Работата се провали и ние пипнахме бандитите.

— Не се е провалила, инспекторе.

Той се зазяпа в мен, докато не го заболя лицето.

— Все още никой не е открил парите.

— Това се е случвало и преди. Подобни неща не са изключени.

— Блеки Конли просто изчезна.

Пурата заподскача в устата му.

— Ако е живял дълго след това, значи е имал голям късмет. Но сега би трябвало да е мъртъв. — Той измъкна пурата от устата си и тръсна пепелта с нокът. — Да се върнем на парите… това е доста интересно.

— Имам една идея, която може би също ще ви се стори интересна.

— Може би е по-добре да я чуем.

— Аха. Всъщност ще ви съобщя фактите, а идеите ще си останат в джоба ми, докато не ги докажа.

— Давай тогава фактите.

— Можете и сами да ги откриете, ако си дадете труда да прегледате материалите по делото. Само че аз правя различни изводи от тях, това е всичко.

Греб пъхна обратно пурата между зъбите си и стана от стола. Погледна към Пат многозначително и преди да напусне стаята, каза:

— Не ме карайте да чакам дълго, капитане.

— Защо не престанеш да се заяждаш с него? — попита ме Пат. — Каква информация имаш?

Седнах на мястото на Креб и сложих краката си на бюрото на Пат.

— Мисля, че Блеки Конли е жив.

— Как така?

— Именно той е планирал операцията. Той я е замислил, след това е нанесъл двоен удар. Бедата е там, че за малко не загубил сам играта. Имал е един план за бягство, но е бил принуден да действа по резервния. Избягал е с трите милиона и се е скрил някъде.

Пат почукваше с молива си по бюрото, докато му съобщавах информацията, която ми даде Анет Лий. От време на време записваше нещо в бележника си, прочиташе го внимателно, след това продължаваше да пише.

— Трябва да открием старата документация на агенцията за недвижими имоти на Хауи Грийн.

— Не мислиш, че Блеки е използвал собственото си име?

— Нищо не ни пречи да проверим. Погрижи се, моля те, за това.

Пат вдигна слушалката и в течение на двайсет минути, които бяха нужни, за да донесат документите, а ние анализирахме случая от новата гледна точка. Не исках да се отказвам от нея. Той имаше достатъчно факти, за да стигне до същите заключения, а и вече мислеше по същия начин.

Униформеният полицай връчи на Пат една жълта папка и той я разтвори на бюрото си. Хауи Грийн, починал. Известен контрабандист на спиртни напитки, шест ареста, две малки присъди. Заподозрян в убийството на Френсис Гормън, друг контрабандист, който беше навлязъл в неговата територия. Обвинението било отхвърлено. Притежавал е законно придобити дялове в холдингови дружества. Годишният му доход го правел един от най-богатите хора на времето. Убит недалеч от къщата си при пътнотранспортно произшествие, шофьорът избягал. Станало е три дни преди обира.

— Интересни неща, Пат.

— Да ги чуя.

— Ако Конли е закупил имот от Грийн, платил го е, извършил е прехвърлянето и подписал документите за собственост с фалшиво име, като е убил Грийн, преди да разбере за какво му трябва този имот, кой би могъл да каже къде е той? Конли и Грийн вероятно са осъществили сделката сами и Грийн след това е загинал.

Пат затвори папката и я пъхна в бюрото си.

— Можем да проверим всички прехвърляния, които Грийн е осъществил няколко седмици преди смъртта си.

— Нямаме време, старче. Няма да успеем.

— Но аз имам нещо, с което ти не разполагаш.

Знаех какво се канеше да каже.

— Хора. Можем да отделим достатъчно хора за тази задача и да спестим време.

— Въпреки това ще се забавим.

— Знаеш ли по-добър начин?

Телефонът иззвъня, преди да мога да отговоря, и макар да чувах задъхания глас от другата страна на линията, не можех да разбера нищо. Когато остави слушалката, Пат каза:

— Един от моите агенти в Бруклин, който се занимава със случая Левит.

— О!

— Обядвал е с едно местно ченге, когато се обадили по телефона и съобщили за намерен труп. Отишъл веднага с приятеля си и очевидно трупът е бил на един от тези, на които е била показвана снимката на Левит.

— Започва се — изръмжах аз.

— Може би. Искаш ли да отидем там?

— Защо не?

Пат изкара колата си от паркинга и подкара по моста за Бруклин. Мястото беше в сърцето на Флатбуш, на един квартал от авенюто и представляваше местен грил бар, който се беше сгушил между една бакалия и заведение за химическо чистене.

Една патрулна кола се беше качила на тротоара, до вратата й дежуреше униформен полицай. Още двама, очевидно от местния полицейски участък, говореха на входа. Пат познаваше лейтенанта, здрависа се с него и ми го представи като Джо Кавело. След това влязохме вътре.

Подскачайки нервно на столчето си, барманът ни гледаше напрегнато, като безуспешно се опитваше да изглежда нормално в създалата се ненормална ситуация. Лейтенант Кавело кимна към него и каза:

— Той откри трупа.

— Кога?

— Преди около час. Слязъл долу за нови запаси от бира и открил момчето на пода. Застрелян е с един изстрел в главата. Мисля, че пистолетът е 32-и калибър.

— Медицинският експерт установи ли времето на смъртта? — попитах го аз.

— Около 12.15. Ще бъде по-точен след аутопсията.

— Кой е убитият? — намеси се Пат.

— Собственикът на заведението.

— Познаваш ли го?

— Донякъде — отговори Кавело. — Няколко пъти го затваряхме в участъка. Два пъти за побой над жена му и още един път, когато го арестувахме за организиране на хазартни игри. Това си е чисто и просто долнопробна кръчма. Местната паплач виси тук, защото пиенето е евтино. Но това е единственото, което продават — евтино пиене. Имахме няколко оплаквания за сбивания, но иначе всичко си беше спокойно.

— Бях изпратил тук Нелсън и Кили, за да разследват случая с Бейзил Левит. Знаеш за това, нали?

— Да, Лю Нелсън ми съобщи веднага щом разбра за случилото се. Видя трупа. Бил е юнакът, с когото е говорил. Разпитах наоколо, но никой, изглежда, не познава Левит.

— А какво ще кажеш за бармана? — попитах аз.

Кавело поклати глава.

— Чист е. Върши дневната работа и нищо повече. Когато босът се появява привечер, той си тръгва. Не знае нищо за нощните сборища.

— Някъде тук ли живее?

— В Ред Хук. Не е много близо, но той не може да си позволи друго.

Докато Пат се запознаваше с детайлите, които полицията беше събрала, аз се поразходих до дъното на бара. Имаше една задна стаичка, използвана като склад, и килер за хранителни продукти, от който една врата водеше към мазето. Лампите бяха запалени и аз тръгнах към мястото зад стълбището, където с тебешир бяха очертали положението на тялото. Тебеширените линии бяха на пода и на стената. Този тип беше намерен в седнало положение.

Горе Кавело беше завел Пат към края на бара и аз се включих отново в разговора.

— Доколкото можем да си представим нещата — каза Кавело, — Томас Клайн затворил бара по-рано от обикновено, като помолил малкото останали клиенти да напуснат. Никога не го е правел преди. Обикновено е стоял в бара, докато може да измъкне и последния цент от клиентите си. Този път се оплакал, че го боли глава, затворил и угасил лампите. Това е всичко. Говорихме с хората, крито са били вътре, но те всички се преместили на друго място и приключили с пиенето много по-късно, след това си тръгнали по домовете. Съвършено алиби. Всичките са работяги. Решили малко да се поразтоварят. Нямат досиета в полицията.

Мисля, че се е срещнал с някого за нещо. Елате насам. — Той ни поведе към една маса в ъгъла и посочи към пода. На мазния под се виждаше малко петно. — Кръв. Съвпада с кръвната група на жертвата. Именно тук е бил убит. Убиецът е занесъл тялото долу, хвърлил го е зад стълбището, където не е могло да бъде забелязано лесно, и си е тръгнал. Вратата се заключва автоматично при затваряне. Един квартал по-надолу трафикът е вече по-оживен, така че лесно е можел да вземе такси, ако не е бил със собствена кола. В момента проверяваме всички таксита.

Бях престанал да го слушам. Гледах към задния край на бара. Побутнах Пат по рамото.

— Спомняш ли си телефонното обаждане на човека, който се интересуваше от Левит?

— Да — каза той.

На стената беше окачен телефонен апарат, на около четири крачки от музикалния бокс.

Пат отиде до него, прегледа наименованията на записите, но кой ли можеше да различи рокендрола само по названията на песните? Той се обърна към Кавело:

— Сигурно много заведения имат подобни телефони?

— Разбира се — каза Кавело. — В повечето от тях няма телефонни кабинки. Това означава ли нещо?

— Не знам. Може и да означава.

— Мога ли с нещо да ви помогна?

Пат обясни ситуацията и Кавело обеща, че ще се опита да намери някой, който да е виждал Клайн да се обажда по телефона по това време. Не се надяваше на голям късмет. Хората от околността не говореха много охотно с полицията. Беше повече от вероятно, че нямаше да пожелаят да си спомнят нищо, защото не искаха да се замесват в неприятни истории.

В този момент влезе един цивилен полицай, каза „здрасти“ на Пат и той ми го представи като Лю Нелсън. Нямаше какво да добави към историята, досега не бяха открили някой, който да знае нещо повече за Левит.

Потупах го по рамото и казах:

— Как реагира Клайн, когато му показа фотографията на Левит?

— Подскочи като ужилен и аз разбрах, че лъже, когато каза, че не бил сигурен. По същия начин реагираха и други преди него. Този Левит е бил подъл тип и не мисля, че някой е искал да се забърква с него. Искаше да разбере за какво го търсят, но аз не му казах нищо, освен това, че е мъртъв. Изглежда, остана доволен от това, което чу. Ще ви кажа едно. Това момче мислеше за нещо. Изучаваше снимката, докато се увери, че го познава, и тогава ми каза, че никога преди не го е виждал. Може би е смятал, че го следят.

Нямаше какво да правим повече тук. Пат даде някои инструкции, изпрати Нелсън отново на улицата и тръгна да излиза навън. Спря се да каже няколко думи на Кавело, така че продължих сам и застанах на пътеката до дежурния полицай. Едва когато той отиде да отговори на повикването в радиоколата, видях това, което се криеше зад гърба му.

На витрината на бара имаше предизборен постер, от който широко ми се усмихваше Торънс, а надписът отдолу гласеше: WIN WITH SIM.