Мери Хигинс Кларк
Деца из града (97)

96

На двадесет и четвърти юли в присъствието на Сара Лори се призна за виновна в убийството на професор Алън Грант.

Местата, отредени за пресата, бяха препълнени с репортери от телевизията и радиото, от вестници и списания. Карън Грант, цялата в черно, но със златни бижута, беше седнала зад прокурора. Местата за публиката бяха заети от студентите от Клинтън, както и от много зяпачи. Всички без изключение следяха буквално всяка дума.

Джъстин Донъли, Брендън Муди и Грег Бенет седяха на първата редица зад Лори и Сара. Джъстин усети ужасно чувство на безпомощност, когато служителят извика: „Всички да станат. Съдът“, и съдията излезе от кабинета си. Лори носеше бледосин ленен костюм, който подчертаваше нежната й хубост. Изглеждаше по-скоро на осемнадесет, отколкото на двадесет и две. Отговаряше на съдията с нисък, но уверен глас. От двете Сара изглеждаше по-притеснена, помисли си Джъстин. Тъмночервената й коса грееше над перленосивото сако. То й стоеше доста свободно и той се запита колко ли е отслабнала от началото на този кошмар.

През залата сякаш преминаваха вълни на съжаление и тъга, докато Лори спокойно отговаряше на въпросите на съдията. Да, тя разбираше какво означава признанието й. Да, внимателно бе разгледала доказателствата. Да, тя и нейният адвокат бяха съгласни, че е убила Алън Грант в пристъп на ярост и страст, след като той бе предал писмата й на университетското ръководство. Накрая завърши с думите:

— Съгласна съм, че според доказателствата аз съм извършила престъплението. Не си спомням нищо, но знам, че трябва да съм виновна. Ужасно съжалявам. Той беше толкова добър с мен. Бях огорчена и ядосана, когато предаде онези писма на ръководството, но то беше, защото и за тях не си спомнях да съм ги писала. Бих искала да се извиня на приятелите и студентите на професор Грант, както и на преподавателите в колежа. Заради мен те загубиха един прекрасен човек. Никога няма да мога да изкупя вината си пред тях. — Тя погледна към Карън Грант. — Толкова много съжалявам. Ако беше възможно, с радост бих дала своя живот, за да върна съпруга ви.

Съдията насрочи датата за обявяване на присъдата на 31 август. Сара затвори очи. Всичко ставаше толкова бързо. Беше загубила родителите си преди по-малко от година, а ето че сега щяха да й отнемат и сестрата.

Един полицай ги изведе през задния вход, за да избегнат журналистите. Потеглиха бързо, Грег караше, Муди седеше отпред до него, а Джъстин, Сара и Лори бяха на задната седалка. Когато вече излизаха на шосе 202, Лори се обади:

— Искам да отида до къщата на професор Грант.

— Лори, ти твърдо беше решила да не ходиш там. Защо го искаш сега? — попита Сара.

Лори притисна главата си с ръце.

— Докато говорех в съда, кънтящите гласове в главата ми бяха по-силни от всякога. Някакво малко момче крещеше, че съм лъжкиня.

Грег направи непозволен обратен завой.

— Знам къде е.

Табелата „Продава се“ беше поставена на моравата отпред. Бялата къща имаше запуснат и потискащ вид. Тревата се нуждаеше от косене. Декоративните храсти бяха потънали в бурени.

— Искам да вляза вътре — каза Лори.

— Тук е даден телефонът на агенцията за недвижими имоти — посочи към табелата Брендън. — Можем да се обадим и да вземем ключа.

— Няма нужда. Стъклената врата към кабинета не се затваря добре — възрази Лори. После се изсмя. — Би трябвало да го знам. Доста често съм я отваряла.

Потресена, Сара осъзна, че знойният глас принадлежи на Леона.

Те мълчаливо я последваха покрай къщата до покрития с плочи вътрешен двор. Сара забеляза живия плет, който скриваше двора от улицата. В писмата си до Алън Грант Леона беше описала как го е гледала през тази врата. Без съмнение не е била забелязвана от пътя.

— На пръв поглед изглежда заключена, но ако я понатиснеш малко… — Вратата се отвори и Леона влезе вътре.

В стаята миришеше на мухъл. Бяха останали няколко мебели, безредно разхвърляни из помещението. Сара видя, че Леона сочи към стар кожен стол, поставен пред дивана.

— Това беше любимият му стол. Седеше в него с часове. Обичах да го гледам. Понякога, след като той си легнеше, аз се свивах там.

— Леона — рече Джъстин, — в нощта, когато Алън Грант умря, ти си се върнала за чантата си. Деби ни каза, че си го оставила да спи, а чантата ти и ножът са били на пода до него. Покажи ни какво се случи.

Тя кимна и започна внимателно и тихо да пристъпва по коридора, който водеше до спалнята. После спря.

— Толкова е тихо. Той вече не хърка. Може би е буден? — На пръсти тя продължи към спалнята, после отново спря.

— Вратата отворена ли беше? — попита Джъстин.

— Да.

— Светеше ли някъде?

— Нощната лампа в банята. О, не!

Тя стигна до средата на стаята и погледна надолу. Изведнъж стойката й се промени.

— Погледни го. Той е мъртъв. Отново ще обвинят Лори. — Момчешкият глас, който излизаше от гърлото на Лори, беше ужасен. — Извеждай я веднага оттук.

Отново момчето, помисли си Джъстин. Трябва да се добера до него. Той е ключът към всичко това.

Сара вцепенена гледаше как Лори, която всъщност вече не беше Лори — чертите се бяха променили, бузите бяха станали сякаш по-пълни, устните по-тънки, разкрачва крака, навежда се и прави рязко движение нагоре с двете си ръце.

Тя вади ножа от тялото, помисли си Сара. О, боже господи. Джъстин, Брендън и Грег стояха до нея като зрители на някаква сюрреалистична пиеса. В празната стая като че ли изведнъж се бе появило мъртвешкото ложе на Алън Грант. Килимът сега беше почистен, но Сара си го представи изпоцапан с кръв, такъв, какъвто трябва да е бил през онази нощ.

В момента превъплъщението на Лори, момчето, се навеждаше за нещо на пода. Чантата й, рече си Сара. Крие ножа в нея.

— Трябва да я изведем оттук — отново се обади изплашеният момчешки глас. Краката на момчето-Лори изтичаха до прозореца и спряха. Тялото на момчето-Лори се обърна. Очите на момчето-Лори огледаха стаята. Тя се наведе, като да вземе нещо от земята, и после направи движение, сякаш го пъхаше в джоба си.

Ето защо гривната й беше намерена в джоба на дънките, помисли си Сара.

Прозорецът беше притворен. Размахвайки въображаемата чанта, момчето-Лори прескочи ниския перваз и стъпи в задния двор.

Джъстин прошепна:

— След него.

Леона беше тази, която ги чакаше отвън.

— Онази нощ хлапето нямаше нужда да си отваря прозореца — осведоми ги тя сухо. — Когато се върнах, той вече беше отворен. Затова стаята беше станала толкова студена. Надявам се, че имате цигари, докторе.