Мери Хигинс Кларк
Деца из града (32)

31

— Заседателите на Сара още обмислят решението си — каза Лори на д-р Карпентър, докато сядаше срещу него в кабинета му. — Завиждам й. Тя толкова се отдава на работата си като прокурор, че не й остава време да мисли за неща, за които не иска.

Карпентър чакаше. Нещо се беше променило. Лори беше друга. Това беше първият път, когато той я виждаше да проявява враждебност спрямо Сара. Дълго потискан гняв гореше в очите й. Нещо се бе случило между нея и Сара.

— Четох за това дело — рече той меко.

— Сигурно е така. Сара прокурорът. Но тя въобще не е толкова умна, за колкото се мисли.

Той отново изчака.

— Едва се бях прибрала вкъщи снощи и тя се появи. Не спря да се извинява. Съжалявам, че не си бях у дома да те посрещна. Голямата ми сестричка. Срязах я: „Виж, Сара, аз би трябвало сама да се грижа за себе си. На двадесет и една съм, а не на четири“.

— Защо точно на четири?

— Бях именно на четири, когато тя трябваше да си стои вкъщи, вместо да ходи на онова нейно проклето парти. Нямаше да бъда отвлечена, ако тя беше стояла при мен.

— Досега винаги си обвинявала само себе си за това отвличане.

— О, аз също съм виновна. Но и голямата ми сестричка има пръст в тази работа. Обзалагам се, че ме мрази.

Една от целите на д-р Карпентър беше да освободи Лори от зависимостта й към сестра й, но това беше нещо ново. Беше като да си имаш работа със съвсем различен пациент.

— Защо да те мрази?

— Тя няма време за свой личен живот. Тя трябва да ви е пациентка, а не аз. Ето това си струва да се чуе. Цял живот да си голямата сестра. Тази сутрин прочетох стария й дневник. Пази го още от детските си години. Писала е много за отвличането, за връщането ми и за това колко съм различна. Предполагам, че наистина се е побъркала от притеснение за мен. — В гласа на Лори се прокрадна злорадство.

— Май ти е навик да четеш дневниците на Сара?

Лори му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— Вие сте този, който иска да узнае мислите на другите. С какво сте по-добър от мен?

Различен беше и начинът, по който седеше — стегнатата поза, притиснатите едно към друго колене, ръцете, здраво стиснали страничните облегалки на стола, вирнатата глава, изопнатите черти. Къде бяха нежното, тревожно младо лице, колебливият глас, който все му напомняше за Джаки Онасис?

— Правилен въпрос, но едва ли мога да ти отговоря с едно изречение. Защо си ядосана на Сара?

— Ножът. Сара мисли, че аз съм взела някакъв нож от кухнята.

— Защо ще си мисли такова нещо?

— Просто защото липсва. Дяволски съм сигурна, че не съм го взела. Софи, нашата прислужница, е в основата. Имам предвид, че не ме е страх да си призная всички онези неща, които са по моя вина, но нямам нищо общо с това, докторе.

— Сара направо те обвини или първо те попита за ножа? Има голяма разлика, както знаеш.

— Приятел, аз мога да разпозная обвинението.

— Имам чувството, че те е страх от ножове. Прав ли съм, Лори?

— Бих искала да ме наричате Кейт.

— Кейт? Защо?

— Кейт звучи по-добре от Лори. По-зряло. Всъщност второто ми име е Катерин.

— Това би могло да е много хубаво. Да отхвърлиш нещата от детството. Така ли се чувстваш в момента, отхвърляща нещата от детството?

— Не, просто не искам да ме е страх от ножове.

— Бях останал с убеждението, че ти отчаяно се боиш от тях.

— О, не. Не аз. Лори се бои от какво ли не. Ножът е върхът на всичко. Нали знаете, докторе, има някои хора, които причиняват мъка и болка на останалата част от човечеството. Нашата Лори например.

Д-р Карпентър осъзна, че сега знае името на едно от превъплъщенията на Лори. Кейт.