Мери Хигинс Кларк
Деца из града (81)

80

Вера Уест пресмяташе дните до края на семестъра. Ставаше й все по-трудно да запазва спокойното си изражение, което знаеше, че е абсолютно необходимо. Сега, докато минаваше през колежа с чанта, пълна с контролни за проверка, тя усети как се моли да се добере колкото е възможно по-бързо до своето убежище в наетата от нея къща, преди да е започнала да плаче.

Обожаваше тази къща. Намираше се в глуха улица, цялата тънеше в зеленина, а навремето бе служила за дом на градинаря на голямото имение в съседство. Беше се съгласила да приеме мястото във факултета по английски в Клинтън, защото след като започна да учи за докторат на тридесет и седем и го защити на четиридесет, тя чувстваше нужда от промяна и реши да напусне Бостън.

Клинтън беше от онези скъпоценни малки колежи, които тя обожаваше. И понеже обичаше да ходи на театър, близостта до Ню Йорк я привлече още повече.

В досегашния й живот имаше твърде малко мъже, които да й бяха обърнали някакво внимание. Понякога си мислеше с копнеж колко би било добре да намери човека, който ще я обича истински. После реши, че явно й е писано да следва стъпките на неомъжените си лели.

И тогава срещна Алън Грант.

До момента, в който не се оказа твърде късно, тя не си даваше сметка, че се увлича по него. Той беше просто един от преподавателите, много добър човек, пред чийто интелект тя се прекланяше и чиято популярност напълно разбираше.

Всичко започна през октомври. Една вечер, след лекция за Кисинджер колата му не можеше да запали и тя му предложи да го закара до вкъщи. Той я покани да се качи горе, за да пийнат по нещо, и тя прие. Не й беше минало през ума, че жена му отсъстваше.

Къщата се оказа истинска изненада. Беше скъпо обзаведена. Видя й се странно, при положение че знаеше каква е заплатата му. Но не изглеждаше да е подреждана с мерак. Имаше нужда и от добро почистване. Тя знаеше, че жена му, Карън, работи в Манхатън, но не знаеше, че има апартамент там.

— Здравейте, доктор Уест.

— Моля? А, да, здравейте.

Вера се опита да се усмихне на групата минаващи студенти. По жизнерадостта, която се излъчваше от тях, си личеше, че семестърът е към своя край. Нито един от тези студенти не се страхуваше от самотата на лятото, от самотата на бъдещето.

През тази първа вечер в къщата на Алън тя бе предложила да донесе леда, докато той приготвяше уискито със сода. В хладилника имаше наредени пакети с пица, лазаня, пилешки котлети и още Господ знае какво. За бога, зачуди се тя, с това ли се хранеше горкият човек?

Две вечери по-късно Алън се отби да й остави една книга. Тя тъкмо бе опекла пиле и подканващата миризма изпълваше къщата. Когато той отвори дума за това, тя несъзнателно го покани да остане.

Алън имаше навика да прави дълги разходки преди вечеря. Започна да се отбива периодично, а след това зачести през вечерите, когато Карън оставаше в Ню Йорк. Обаждаше се и питаше дали има нужда от компания и какво да донесе. „Вечният посетител за вечеря“, както сам се наричаше, пристигаше с вино или парче сирене, или някакъв плод. Обикновено си тръгваше към осем или осем и половина. Отношението му към нея беше внимателно, но не по-различно от това, което би било, ако стаята беше пълна с хора.

Все пак Вера вече сън не я хващаше, като нощем си мислеше кога ли ще започнат да клюкарстват по техен адрес. Без да го е питала, тя беше сигурна, че той не е казал на жена си за времето, прекарвано с нея.

Алън й показа писмата от „Леона“ веднага след като те започнаха да пристигат.

— Няма да позволя Карън да ги види — рече той. — Те само ще я разстроят.

— Със сигурност не би им повярвала.

— Да, но под този свой изискан вид Карън е доста несигурна и се опира на мен повече, отколкото си мисли.

Няколко седмици по-късно той й съобщи, че Карън е открила писмата.

— Стана точно както предполагах. Разстроена е и е сърдита.

По това време Вера започна да си мисли, че Карън се досеща. Все пак го намираше за глупаво да се тревожи за съпруга си, а в същото време толкова често да отсъства.

В началото Алън умишлено се опитваше да отбягва всякакъв род лични разговори. След това малко по малко започна да разправя за детството си.

— Баща ми ни е напуснал, когато съм бил на осем месеца. Майка ми и баба ми… какви жени! Какво ли не правеха, за да изкарат някой долар. — Той се изсмя. — Искам да кажа — горе-долу абсолютно всичко. Баба ми имаше голяма къща в Итака. Даваше стаи под наем на възрастни хора. Винаги съм твърдял, че съм отгледан в старчески дом. Четирима-петима от обитателите бяха пенсионирани учители и ми помагаха доста в домашните. Майка ми работеше в местния супермаркет. Пестяха всяко пени, което можеха да заделят, за образованието ми и трябва да призная, че беше умно от тяхна страна. Кълна се, че останаха разочаровани, когато спечелих пълна стипендия за Йейл. И двете бяха добри готвачки. Още помня колко хубаво беше да се прибера у дома през някой студен следобед, след като съм свършил занятията, да отворя вратата, да почувствам топлината отвътре и да вдъхна всичките приятни миризми, които се носеха от кухнята.

Алън й беше разказал всичко това седмица преди да умре. После бе добавил:

— Вера, точно така се чувствам и когато идвам тук. Топлина и усещане, че се прибираш у дома, при някой, с когото искаш да бъдеш и който, надявам се, иска да бъде с мен.

Той я прегърна.

— Можеш ли да бъдеш търпелива? Има нещо, което трябва да уредя.

Нощта, в която умря, Алън беше с нея за последен път. Чувстваше се депресиран и разстроен.

— Трябваше да говоря първо с Лори и сестра й. А аз изстрелях куршума, като я заведох при декана. И какво направи деканът, успя да каже, че отношението ми към тези деца е прекалено приятелско. Съвсем направо ме попита дали Карън и аз имаме проблеми и дали съществува някаква причина тя да отсъства толкова много. — Същата вечер на вратата той я целуна, без да бърза, и рече:

— Всичко ще се промени. Много те обичам и имам нужда от теб.

Някакъв инстинкт й бе подсказал да настоява той да остане при нея. Само да се бе вслушала в този вътрешен глас, пък по дяволите разните клюки! Но тя го остави да си тръгне. Малко след десет и половина му позвъни. Гласът му звучеше особено весело. Говорил бе с Карън и нещата бяха вече изяснени. Беше си взел и приспивателното. Още веднъж бе рекъл „Обичам те“. Последните думи, които щеше да чуе от него.

Прекалено въодушевена, за да легне да спи, Вера беше гледала новините в единадесет, после започна да оправя всекидневната, да изтупва възглавниците и да подрежда списанията. Стори й се, че нещо проблясва в креслото. Беше ключът от стартера на колата на Алън. Сигурно се бе изплъзнал от джоба му.

Беше изпълнена с необяснима тревога за него. Ключът се оказа извинението да позвъни отново. Набра номера и остави телефона да звъни продължително. Отговор не последва. Приспивателното трябва наистина да е подействало — успокои се тя.

Сега, като се замисли отново за самотата си, Вера забърза по калдъръмената пътека с наведена глава, а образът на Алън не излизаше от съзнанието й. Ръцете й копнееха за него. Тя стигна до стълбите. „Алън, Алън, Алън.“

Вера не усети, че бе изговорила името му на глас, докато не срещна острия поглед на Брендън Муди, който я чакаше на верандата.