Даяна Палмър
Пръстенът на Нелсън (4)

Четвърта глава

— Алисън, добре ли е той?

Гласът на Уини подейства на Джийн така, сякаш някой го удари с чук по главата. Той се отдръпна рязко от Алисън, като сграбчи ризата и якето си.

— Да, той е добре — извика Джийн раздразнено. Не беше сигурен кое го притесни повече — появата на Уини или собствената му слабост.

— О, съжалявам — заекна Уини.

После чуха отдалечаващите й се стъпки.

— Господи, тя да не си мисли, че бих могъл да те изнасиля? — попита той ядосано, като прокара трепереща ръка през косата си.

Алисън още не можеше да се опомни. Облегна се инстинктивно на мивката и въздъхна.

— Ти не разбираш — каза тихо, като се чудеше дали ще може да намери точните думи, с които да обясни покровителственото държание на Уини.

Той я изгледа, като задържа поглед върху сивата спретната рокля и ненадейно попита:

— Каква си ти всъщност, Алисън? Изтънчена и съвременна жена или…

— Защо се интересуваш? — избягна отговора тя.

Той я прониза с поглед.

— Защото няма начин да се обвържа с теб, ако ти не се обвържеш с мен.

Сърцето й заби лудо.

— А ти искаш ли да се обвързваш с мен? — попита тя дрезгаво.

— За Бога, а ти как мислиш? Почти не те докоснах, а целият горя.

И двамата се чувстваха така, но Алисън не можеше да си представи, че той усеща нейното състояние. Искаше да е близо до него, но ако признаеше, Джийн сигурно щеше да се отдръпне. А ако не кажеше нищо, имаше опасност той отново да се скрие в черупката си и да стане предишния затворен и надменен човек.

— Не съм достатъчно съвременна, за да скоча в леглото на всеки мъж, който ми намигне — отговори тя простичко и смело срещна погледа му. — Първо искам да знам на какъв съм попаднала.

Лицето му придоби арогантен израз.

— Предпазлива си. Аз също. Не искам да те насилвам, но и не искам отношенията ни да са само платонически.

— Добре — отвърна тя с поглед, забит в земята.

Джийн се поколеба. Нещо в гласа й прозвуча фалшиво, но не можа да разбере какво точно. Не, това беше лудост. Една жена беше последното усложнение, от което се нуждаеше точно сега. А не бе за пренебрегване и фактът, че нейната най-добра приятелка е сгодена за брат му. Имаше най-малко десет основателни причини, за да стои настрана, но нито една от тях нямаше значение, когато Алисън беше наблизо. С нея болезненото чувство за самота изчезваше.

— Искаш ли да отидем на кино утре вечер?

— Това няма да се хареса на Уини.

— Това изобщо не засяга Уини. Нито някого другиго. — Гласът му не търпеше възражения. — Само теб и мен.

— Не може ли да отидем в Коди? Нали там има родео всяка вечер.

— Всяка вечер през лятото — поправи я той. — Ще отидем друг път. Но ако искаш, можем да минем през Коди. Най-близкото кино е в Билингс.

— В областта Монтана? — възкликна тя. — Но това е на повече от сто километра от тук.

— В този щат разстоянията нямат значение.

— Да, предполагам. И в Аризона беше същото, но съм позабравила. — Тя го гледаше нежно, а сърцето й все още биеше лудо. — Предполагам, че доставяш животни за родеото в Коди.

— Да, също и за много други. А сега ще е по-добре да излезеш оттук, защото имам нужда от един душ преди вечеря.

— Добре.

— Освен ако не искаш да останеш и да изтъркаш гърба ми — добави замислено Джийн.

— Мисля, че е още рано за това — отговори Алисън и излезе.

Лицето му се озари от усмивка, но не и нейното. Тя все още не можеше да проумее как стана всичко, а и се чудеше как може да задържи мъж като Джийн за себе си. Ако наистина беше женкар, както говореха всички, то тя беше загазила здраво.

— Като нов е — увери Алисън двете жени, когато влезе при тях в хола. — Всъщност — почти. Раната на ръката му трябва да се зашие, но той едва ли ще отиде на лекар.

— Такъв е Джийн — каза Мари уморено. — За него беше много тежко. Иска ми се татко да не беше оставял това писмо. Нямаше нужда да му казва след толкова много време. Хайде да отидем в трапезарията. Джийн няма да се забави дълго, сигурна съм, а и може да изпием по едно кафе, докато си говорим.

— Защо баща ти е оставил писмо за Джийн? — не можа да сдържи любопитството си Алисън.

Мари поклати глава.

— Никой не знае. Татко беше много честен, а също така обичаше да размишлява. Може би е смятал, че Джийн има право да знае. Неговият истински баща е все още жив, но Джийн би предпочел да умре, отколкото да отиде да го види. Със сигурност татко не е имал за цел да го нарани така жестоко.

— Предполагам, че за теб и Дуайт също е било трудно — внимателно вметна Алисън.

— Да, не можеш да си представиш колко много. Нас не ни интересува кой е истинският баща на Джийн. Той е наш брат и ние го обичаме, но той сякаш не го разбира. И живее в ад.

— Ще остане ли за вечеря? — попита Уини и погледна тревожно към Алисън.

— Да — отговори Алисън, — поне така каза.

— Не гледай толкова изплашено — засмя се Мари, като видя изражението на Уини. — Той ще се държи добре, защото Алисън е тук. Мисля, че я харесва.

— Само това не! Знаеш какво е отношението му към жените.

— Той няма да нарани Алисън — твърдо каза Мари. — Не се притеснявай!

— Дано си права. Но както и да е. Той сега излиза с Дейл, нали?

— Не излиза с Дейл — обади се Джийн от вратата. Беше облечен в плетен пуловер и тъмни памучни панталони, измит и обръснат. Беше много красив. Пулсът на Алисън отново се ускори.

— Съжалявам… — започна Уини. Джийн я прекъсна с махване на ръката.

— Няма да изям твоята гостенка — каза спокойно. — Но тя ще е в много по-голяма безопасност с мен, отколкото с когото и да е от местните хлапаци, особено през нощта — добави с многозначителен поглед. — Аз ще се грижа за нея.

— Добре. Може и да си прав — въздъхна тъжно Уини. — Просто… — тя погледна Алисън. — Е…

— Тя е твоята най-добра приятелка — довърши Джийн вместо нея с лека усмивка. — Няма проблеми. Няма да я нараня, Уини.

— Моля те, спри! — обърна се Алисън към Уини с дрезгав, смутен смях. — Все пак съм на двадесет и пет години.

— Да, но… — опита се да се оправдае Уини.

— Какво има за вечеря? — прекъсна я Алисън, като погледна стъписаната Мари.

— Патица — отговори Мари. — И ако не извадя веднага соса от микровълновата фурна, ще я ядем без сос. Извинете ме.

Уини не успя да каже нищо повече, тъй като се върна Дуайт, който беше купил чудесно вино. Но тя забеляза, че през цялата вечер бъдещият й девер и Алисън си хвърляха изгарящи погледи. Каквото и да се бе случило между тях, то бе необратимо. Надяваше се, че няма да има причина да съжалява, че го бе допуснала.

По време на вечерята Алисън разбра, че Джийн е магьосник в математиката, обича да чете мистериозни истории и биографии на известни личности, в политиката е на страната на консерваторите, а за екологията има радикално становище. Откри, че имаха много общи неща, като интереса им към зимните спортове и научнофантастичните филми. Той беше забавен и леко саркастичен, но на нея й се струваше, че всъщност бе чувствителен и грижовен. Когато вечерята свърши и Уини и Алисън се приготвиха за тръгване, Джийн дръпна Алисън настрана и й каза, че ще мине да я вземе в пет следобед на следващия ден.

— Добре ще е да хванем по-ранна прожекция. Пътят до там е дълъг — обясни той.

— Сигурен ли си, че искаш всичко това?

— Не — отговори той кратко и наистина го мислеше. Не си беше поставял за цел да се обвързва с нея, но нещата вече бяха извън контрол, също както и животът му. — Ще вечеряме в Билингс — продължи Джийн, като се опитваше да улови погледа й — преди киното. В хотел „Шератън“ има чудесен ресторант.

— Добре — усмихна се тя срамежливо. — Ще те чакам.

Той кимна. Не искаше да признае дори пред себе си колко лесно може да се разчувства. Преди, когато беше свободен, имаше известни предимства. Нямаше ограничения и не трябваше да се отчита на никого за свободното си време. Дейл се опита да промени това, но не можа. И Джеси. Горката Джеси. Беше толкова глупава. Само да й се усмихнеше и Джеси вече чуваше сватбени камбани.

Мекият глас на Алисън отново достигна до слуха му и той обърна глава по посоката, от която идваше. Той им махна и се качи в стаята си. Чудеше се дали Уини ще се опита да разубеди Алисън за утрешната им среща. Ако успее, може би ще е най-добре и за двама им, реши накрая.

Но Уини не успя, въпреки че увещаваше и молеше Алисън през целия път.

— Твоята репутация… — изложи тя и последния си аргумент.

— Нищо няма да й стане на моята репутация от една или две срещи — отвърна твърдо Алисън. — О, Уини, той е толкова самотен! Не можеш ли да разбереш? Не можеш ли да видиш болката и празнотата в очите му?

Уини спря колата пред къщата, изгаси двигателя и фаровете и тежко въздъхна.

— Не, явно не съм надарена с твоето особено чувство на съпричастност. Но ти никога не си била с подобен мъж. Той ще те прелъсти, преди да разбереш какво става!

— За това са нужни двама души — напомни й Алисън.

— Да, и аз видях хвърчащи искри между двама ви. Али, това е като лесно избухлива химична смес и ти нямаш и най-бегла представа колко безпомощна можеш да бъдеш, когато се запали.

— Не си забравила как ме възпитаваха моите родители, нали? — попита невинно Алисън.

— Не съм — отговори Уини кратко. — Но в момента се опитвам да ти обясня, че принципите и идеалите имат критична точка. Сексуалното привличане е изцяло физическо и разумът не може да го контролира.

— Няма да стане. Нека по-добре отидем да погледаме телевизия.

Уини започна да говори, но разбра, че усилията й са напразни. Все едно да убеди ескимос да си купи хладилник. Оставаше й само да се надява, че и чувствата на Джийн бяха същите.

Джийн спря пред къщата на Уини точно в пет часа. Носеше сиви панталони, сива риза, сив „Стетсън“ и сиви ботуши. Изглеждаше много елегантен. Сърцето на Алисън трепна, като го видя.

— Приятно прекарване! — обади се Уини и погледна тревожно Джийн. — Грижи се за нея!

— Не се бой!

Той хвана Алисън за ръка и я поведе навън, като остави Уини ненапълно убедена в добрите му намерения.

— Защо се държи така покровителствено с теб? — попита Джийн, когато лъскавият черен джип вече пътуваше по магистралата.

— Мисли, че си твърде опитен за мен.

Той красноречиво повдигна вежди.

— Такъв ли съм, сладурче? — попита с цинична усмивка.

— Вероятно. Но мен това не ме плаши.

— Дай ми време. — Той дръпна от цигарата. — Не си ме питала кой филм ще гледаме.

— Не съм. Хубав ли е?

Той отвори прозореца, за да излезе дима навън.

— Не знам. Не съм ходил на кино от доста време. Най-вероятно във филма ще се разказва за бизнес с добитък. Но ако е спазена традицията, ще се разказва за хора, които лежат голи в леглото и си говорят за гените и преплитането на наследствените черти при кравите.

Тя неволно се засмя на отвращението в гласа му.

— Струва ми се, че съвременните филми не ти харесват.

— Харесва ми трилогията за Индиана Джоунс — отговори той. — Гледал съм много филми и любимите ми са „Ганди“, „Роден на Четвърти юли“ и „Пурпурен цвят“. Сексът — добави той — според мен не е зрелищен спорт.

— Така е — съгласи се тя и погледна към свечеряващото се небе. Беше доволна, че заради здрача той не може да види леката руменина, която изби по лицето й.

Продължиха пътя си, без да приказват. Джийн направи малко отклонение от магистралата, за да даде възможност на Алисън да види някои от най-красивите места в Уайоминг. Минаха и през Шошонския каньон. Зловещото свирене на вятъра и стърчащите оголени скали в пустинни цветове я накараха да изтръпне. Тя си спомни какво й беше казала Уини за тунела и искаше да попита Джийн за мнението му, но точно когато отвори уста, тунелът свърши. С появата на слънчевата светлина изчезна и любопитството й. Джийн й показа известния музей на Бъфало Бил — Коди и терена на родеото, като обясни, че Бил Коди е построил една от първите водни системи на Запада, използвайки труда на мормоните.

— Тук ми прилича на Южна Аризона — възкликна Алисън, когато джипът продължи на север от Коди.

— Да, прилича, но когато задминем Прайърските планини и навлезем в Монтана, ще видиш колко голяма е разликата. В Уайоминг има предимно високи планини, а в южна Монтана — само хълмчета и тревисти местности.

— Къде си роден? — попита го тя.

Лицето му потъмня, а ръцете му конвулсивно стиснаха волана.

— В акта ми за раждане пише Билингс, Монтана. Предполагам, че майка ми и нейният… съпруг са живели там.

Той не добави, че никога не бе имал възможност да види акта си за раждане — дори когато си вадеше паспорт, майка му се погрижи за формалностите. Защо не беше обърнал внимание на това? Чак когато Ханк Нелсън умря той видя документите — акта за раждане, името, под което беше роден, и формулярите, на които пишеше, че е осиновен. Господи, как силно боли да установиш колко дълго и лесно си бил лъган…

Алисън се колебаеше. Тя знаеше, че с въпроса си посипа сол в раната му, но беше сигурна, че ако винаги избягва тази тема, Джийн едва ли ще се оправи.

— Не обичаш да говориш за това, нали? — попита тя внимателно.

— Не — отговори Джийн честно.

— Когато в тялото ти влезе бацил — започна предпазливо тя, — колкото по-бързо го извадиш, толкова по-малко вреда ще причини. А ако остане вътре, ще се разложи и ще предизвика инфекция.

Погледът му се плъзна покрай нея.

— Това е моето минало. Бацил, който си е намерил хубаво местенце за дълго време.

— Не ме разбра добре — отговори тя. — Мога да си представя какъв шок е било за теб да откриеш, че човекът, който си обожавал, не ти е истински баща. Но той те е отгледал, той те е обичал. Не може вечно да страдаш за това.

Бледозелените очи проблеснаха гневно. Не обичаше да му напомнят миналото, но в думите на Алисън имаше смисъл. Стори му се така, може би, защото досега не бе разговарял с никого по този въпрос. Но защо не я накара да млъкне? Една остра дума щеше да е достатъчна, за да не се обади повече. Но Джийн просто не можеше да изрече тази остра дума. Възможността да я нарани не му се нравеше изобщо.

Най-после пристигнаха в Билингс. Лесно намериха хотел „Шератън“, тъй като бе най-високата сграда в града. Джийн й показа някои забележителности като летището, построено върху скални останки, и гроба на Йелоустоун Кели.

— Бих искала някой път да прекарам цял ден тук — отбеляза Алисън след кратката обиколка из града.

— Билингс е голям — съгласи се Джийн, като гледаше светофара пред себе си. — В покрайнините му има много исторически забележителности.

— Да, знам. Кастър Батълфийлд е някъде тук, нали?

— Близо до Хардин е. Ако искаш, ще те заведа там някой ден.

Сърцето й пропусна един удар. Думите му звучаха така, все едно връзката им е наистина сериозна, а не просто лек флирт.

— Много ще се радвам, Джийн — каза тихо.

Изражението на лицето й го хипнотизираше. Никога не беше срещал жена, която да излъчва толкова топлина. Действаше му като огън в студена зимна нощ.

— Не ме зяпай така, когато карам — каза й рязко той.

— Извинявай.

Насочи поглед към нея, чак когато стигнаха пред „Шератън“ и търсеха място за паркиране. Тя изглеждаше така, все едно че не беше чула забележката му.

— Няма значение — отговори й Джийн с малко закъснение и видя как една кола излиза от мястото си. — Виждам свободно място.

Той паркира на освободеното място. Нощният въздух бе наситен с изпарения. Вероятно това бе специфичната миризма на града.

— Тук изобщо не прилича на Аризона, но сградите са разположени по същия начин — отбеляза тя, докато с интерес се оглеждаше около себе си.

— Повечето западни градове имат такъв облик — отговори той.

Влязоха във фоайето и се качиха с асансьора до последния етаж, където беше ресторантът. Настаниха ги на маса до прозореца, откъдето се виждаха Йелоустоунската река и релсовите линии. Един товарен влак се движеше в тъмнината.

— Обичаш ли влаковете? — попита Джийн, като гледаше отминаващите вагони.

— Да, много — въздъхна тя. — Като бях малка, мечтаех за собствен електрически влак. Но ме учеха, че има много други неща, по-важни от играчките.

Той се усмихна нежно.

— Какво например?

Тя също се усмихна.

— Чифт обувки за бедното съседско момиченце, което няма никакви. Чаши за шивачката, която се грижи сама за три деца. Инсулин за диабетика, който едва си плаща наема.

Той не можа да намери подходящи думи. Не беше очаквал такъв отговор.

— Кой те учеше? Родителите ти?

Тя кимна. Погледна надолу, като си играеше с приборите.

— Те бяха… много специални хора. — Прехапа устни, за да не позволи на сълзите да потекат по бузите й. Спомените и кошмарите отново я връхлетяха.

Паническият страх, който премина през лицето й за секунди, не убягна от вниманието на Джийн. Той се наведе над масата и хвана ръцете й.

— Можеш да ми разкажеш за това по-късно — каза й нежно той.

Неговото съчувствие я изненада. Очите му я гледаха топло и тя вкопчи пръсти в неговите.

— Беше скоро… — прошепна Алисън дрезгаво.

— Загуби ли ги? — Тя кимна. Думите не можеха да излязат от устата й. — И затова си тук — продължи той, като размишляваше на глас. — Затова и Уини се държи покровителствено с теб.

Алисън не искаше да му противоречи. Имаше още много неща, но не можеше да говори за тях сега. Пръстите й усещаха здравата му силна ръка.

— Зная как се чувстваш, ако това ти помага — каза той. Гласът му й действаше успокояващо. — С времето ще отшуми. Поплачи, дай израз на болката, не я затваряй в себе си.

Тя пое дъх и опита да се усмихне.

— Забележи кой на кого раздава съвети.

Джийн се засмя.

— Добре, темата е приключена. — Усмивката му угасна. — Ако искаш, можем да приемем това за грешка и да се върнеш обратно при Уини.

— О, не, моля те — промълви тя. — Това беше просто… Понякога се сещам за тях и ме боли. Съжалявам. Не съм искала да развалям вечерта.

— Кое те кара да мислиш, че си успяла? Зная какво е да те боли душата. Не бива да криеш това от мен.

Тя въздъхна тежко и се усмихна.

— Благодаря ти.

— За нищо — сви рамене той. — Гладна ли си?

Сервитьорката дойде да вземе поръчката им и Джийн установи, че Алисън има почти същия вкус като неговия — и двамата поръчаха пържола със салата и кафе.

— Кафето е вредно за теб — напомни й той, след като сервитьорката го донесе и се оттегли към кухнята.

Алисън си сложи захар и сметана и каза:

— Все още съм достатъчно добре. Ти също пиеш кафе.

— Разбира се. Но не съм казал, че е вредно за мен.

Тя се засмя.

— Забелязах.

— Надявам се да си забелязала и че не пуша.

— Няма как да не забележа — призна тя. — Целият си червен.

— Ще оцелея, докато излезем навън. А ето я и храната ни.

Сервитьорката донесе ястията и те се задълбочиха в тяхното унищожаване. Повече не приказваха. Алисън чак сега осъзна колко много е гладна. И с всяка погълната хапка усещаше, че все по-дълбоко се влюбва в мъжа срещу себе си.