Даяна Палмър
Пръстенът на Нелсън (2)

Втора глава

— Сигурна ли си, че ми стои добре? — попита Алисън, като гледаше притеснено красивата огърлица, която Уини й беше дала за барбекюто.

Бяха прекарали един мързелив ден вкъщи и вече бе време да тръгват към ранчото Трипъл Ен.

— Стига с тази паника! Изглеждаш чудесно — увери я Уини, — без да си в крак с последната мода. Това е съвсем подходящо дори и за Прайър — добави с игрива усмивка.

Алисън въздъхна срещу отражението си в голямото огледало. Младата жена срещу нея й беше непозната. Черната й дълга вълниста коса се спускаше свободно и обрамчваше овалното лице, като му придаваше загадъчен чар. Беше си сложила грим, който подчертаваше лешниковите й очи, а дългата пола и прилепналата блузка издължаваха фигурата й. Преливащите се в зелено, бяло и черно шарки бяха екзотични и много подходящи за високото й леко закръглено тяло.

Уини работеше като моделиер в местния универсален магазин и дрехите, които купуваше, бяха със значителна отстъпка. Тя познаваше всички тайни на красотата: начините за прикриване на недостатъците по лицето и фигурата, а също и начините за подчертаване на хубавото в тях. И ги беше използвала върху своята гостенка така, че тя не можа да се познае.

— Знаех, че ще бъдеш най-хубавата на барбекюто, ако се облечеш и гримираш подходящо — кимна Уини, доволна от работата си. — Радвам се, че най-после ми позволи да направя тази прекрасна дама от теб. Мъжете ще се въртят наоколо. Дуайт има един приятел, много подходящ за теб. Сигурна съм, че ще те хареса.

— Чудесно — засмя се Алисън, но тайно се надяваше един особен мъж, който се казваше Джийн, да я удостои поне с кратък поглед.

Тя нямаше представа какви бяха проблемите му, но фактът, че и той беше наранен, й бе достатъчен да изпитва приятелски чувства към него. Не е хубаво да си самотен, когато нещо ти тежи на сърцето.

— Като цвете си, повярвай ми! — Уини я измъкна от стаята и я заведе в гостната, където ги чакаше майка й. — Мамо, погледни какво направих с Али! — извика тя.

Госпожа Манли — висока, посивяла от годините, жена, се усмихна.

— Изглеждаш чудесно, Али. Бих желала родителите ти да могат да те видят.

— Аз също, госпожо Манли — прошепна Алисън.

— Прости ми — съжали старата жена, — майка ти и аз бяхме най-добри приятелки тридесет години. Като зная колко ми е тежко, на теб сигурно ти е десет пъти по-трудно.

— Животът продължава — въздъхна Али, като плъзгаше дългите си пръсти по елегантната пола. — Не е ли прекрасно? Не зная как да благодаря на теб и Уини за това, че ми позволихте да остана при вас. Аз наистина няма къде другаде да отида.

— Сигурна съм, че имаш много познати — сгълча я меко Уини и я прегърна. — Но аз все още съм най-добрата ти приятелка. Спомняш ли си, когато бяхме в седми клас в Бизби и всеки ден след училище трябваше да се катерим по планината, за да се приберем вкъщи?

— Понякога Аризона ми липсва — каза Алисън с празен поглед.

— А на мен не — поклати глава госпожа Манли. — Често сънувах това място в кошмарите си, след като се преместихме тук — добави внимателно тя и смени темата. — По-добре е да тръгвате, ако не искате да закъснеете.

До дома на Нелсънови стигнаха с колата на Уини — малък спортен японски модел, който много й подхождаше. Алисън също можеше да кара, но нямаше шофьорска книжка. Не й беше необходима там, където прекара последните две години.

— Преди да влезем — каза Уини разтревожено, — искам да ти напомня да стоиш далеч от Джийн. Той и без това не е особено приветлив към кротки и срамежливи жени, но аз не се шегувах, когато ти казах, че е опасен. Дори брат му и сестра му гледат да стоят по-настрана от него, когато се стъмни.

— Не може да е чак толкова лош — усмихна се Алисън.

— А ти не бъди чак толкова сигурна — каза Уини убедено — и се пази.

— Добре — обеща Алисън и кръстоса пръстите си срещу уроки. — Зарязала го е приятелката му, сгодил се е за непоносима жена или майка му го е била като малък? — попита тя сухо.

— Джийн никога не е бил зарязван, а според Дуайт, майка им е била светица, която всички са обичали. Починала е преди около десет години. Баща им е бил фермер с широко сърце. Имали са щастлив семеен живот. Неговият… баща почина преди шест месеца — даде пълна информация Уини.

Алисън се учуди на колебанието в гласа на Уини, когато говореше за господин Нелсън.

— В такъв случай знаеш ли какво не е наред с него? — настоя тя.

— Да, но не мога да ти кажа — беше внимателният отговор. — Това всъщност не е моя работа, а и хората от градчето непрекъснато досаждат на Дуайт, което изобщо не му е приятно. Не искам да съм груба, но това засяга най-вече Джийн и не мога да го споделя с теб.

— Разбирам.

— Не, нищо не разбираш, но Дуайт или Мари могат да ти кажат някой ден.

— На кого прилича Мари? На Джийн или на Дуайт?

— По-скоро на Дуайт — руса, синеока. Джийн е различен, някак по-хладен и безразличен.

— Забелязах. Никога ли не се усмихва?

— Рядко, обикновено, когато уязвява някого. Той не е приятен човек — прекалено арогантен, горделив и импулсивен. Сама ще разбереш, но просто искам да те предпазя, доколкото мога.

— Знаеш, че мога да се грижа за себе си — каза замислено Алисън. — Оправяла съм се и в по-сложни ситуации.

— Да, зная, но има голяма разлика между това, което си правила, и отношенията между мъж и жена. Честно казано, за двадесет и петгодишна жена, ти си отчайващо непросветена в тази област. Досега си водила особен живот, била си търсена от закона и закриляна от него. Всъщност не мисля, че родителите ти са те включвали изобщо в плановете си.

Алисън се усмихна замечтано.

— Да, така е, Уини, но аз не съм като тях. Нито за минутка не съжалявам за това, което направихме. Всичко стана по Божията воля и аз можах да се справя.

— Но… Всичко отиде на вятъра…

— О, не — отвърна Алисън, като си спомни блестящите лица, горещите тъмни очи и спокойствието в тях. — Не, не е на вятъра. Мама и татко все още са живи — в делата, които извършиха, в съдбите, които промениха.

— Не искам да споря с теб — каза меко Уини. — Ние останахме приятелки през всички тези дълги години. Ти все още си моята сестричка, каквато в действителност никога не съм имала, и моят дом ще бъде и твой, докато съм жива.

Очите на Алисън се напълниха със сълзи. Тя бързо ги избърса.

— Знаеш, че бих направила същото, ако бях на твое място.

— Да, зная — отговори Уини. Една искрена сълза се търкулна по бузата й.

Пред къщата на Нелсън бяха паркирани много автомобили. Уини излезе от колата и погледна подозрително приятелката си.

— Няма да се криеш тук цялата вечер, нали?! Целта е да се срещнеш с хора и да се отпуснеш.

— Ти трябва да се срещаш с хора — възрази Алисън. — Ти ще се омъжваш скоро, а не аз.

— Али, това са интересни хора. Повечето са участници в родеото, а останалите са едри фермери.

— Притеснена съм, Уини, не разбирам нищо от родео, нито от коне и фермерство.

— Удобен момент да научиш нещо. Хайде, оттук!

— Наистина ли е необходимо да влизам? Мога да остана в колата и да я пазя да не се изтърколи надолу по хълма.

— Не позна. А и все пак външният ти вид е мое творение и искам всички да те видят. Изтрий от лицето си това скръбно изражение и влизай.

— Мисля, че сърцето ми ще спре и ще умра — промърмори Алисън и докосна стомаха си с театрален жест.

— Сърцето ти не е там — разтревожено каза Уини.

— Тук е, защото храната е това, което обичам най-много. Ясно ли е?

— Добре, предавам се.

Те тръгнаха към каменните стълби, където ги очакваше Дуайт.

— Ето ви най-после! — усмихна се той и взе Уини в прегръдките си. — Здравей, Али, радвам се, че успя да дойдеш.

И в същия момент се втренчи:

— Али, това си ти, нали?!

— Хайде, радвай се! — Алисън погледна приятелката си.

— Това е мое дело — изкиска се Уини. — Не е ли прекрасна?

— Да, прекрасна е. Ако я бях срещнал по-рано… — започна Дуайт, но не можа да довърши, защото Уини силно го ритна.

— Внимавай какво приказваш, скъпи, за да не се окажеш скоро със счупен крак! Ти си само мой, не го забравяй!

— И да искам, не мога. — Дуайт разтърси крака си. — Изглеждаш великолепно, Али! Но би ли й казала, че се шегувах.

— Той се шегуваше, Уини — каза Али.

— Добре, този път ще ти простя. — Уини прегърна Дуайт през кръста. — А къде е Мари?

— Някъде наоколо. — Дуайт погледна към градината, където местна група музиканти се опитваше да свири, и направи гримаса. — Джийн също е тук.

— Джийн и Мари изобщо не се разбират — обясни Уини.

— Това е като стара вражда между индианци и каубои — въздъхна Дуайт. — За щастие гостите ще им попречат да се сбият, както правеха като деца. Мама често ги разделяше. Беше хубаво, когато Джийн замина в чужбина за цяла година. Беше мирно и тихо. А сега бушуват непрекъснато. — Дуайт спря за малко. — Нека отидем да видим дали е останало нещо за ядене. Мисля, че вие сте последните гости, които очаквахме.

— Затова пък най-желаните — ослепително се усмихна Уини.

Алисън се бореше с ревността си. Все пак, ако някой заслужаваше щастие, това беше Уини. Нейното сърце беше толкова голямо, че можеше да побере целия свят. Тя тръгна след щастливите годеници през каменното стълбище към градината, където бяха подредени маси и столове. Мъж от Ориента сервираше на гостите големи пържоли със сос и любезно им се усмихваше.

— Мирише божествено — отбеляза Алисън.

— И вкусът е божествен — отговори Дуайт. — Седни и опитай.

Той ги поведе към маса, където имаше свободни места, но по пътя годениците се спряха да поздравят свои познати и Алисън продължи сама към масата. Взе си чиния и чаша студен чай и седна.

Джийн Нелсън разговаряше с приятели, когато видя Алисън да седи сама край отрупаната с ястия маса. Не можеше да си обясни какво толкова го привличаше в тази жена, освен че беше много хубава тази вечер. Но за него винаги всички жени са били еднакви. И никога не бе изпитвал силни чувства към някоя. Тези мисли се въртяха в главата на Джийн, докато се взираше в Алисън, в дългата й черна коса, която стигаше почти до тънкия кръст. След малко въздъхна тежко. Не беше минало много време откакто за последен път беше с жена, а и вечерта с Дейл Бранигън трябва да е била чудесна, щом тя не спираше да го преследва, но тялото му по някакъв странен начин изключително силно желаеше Алисън.

Тя усети погледа му и вдигна очи. О, колко бе привлекателен! Добре сложен и мускулест — по-красив от всеки друг мъж, когото познаваше. Начинът, по който я гледаше, я накара приятно да потръпне. Знаеше, че не бива, но не можеше да престане да го гледа. Досега през живота си бе срещала само благопристойни мъже. Невъзможно е да се влюбя в първия добре изглеждащ мъж, който срещна, каза си тя. Но погледът й изразяваше покана.

А Джийн се бореше със себе си. Накрая се извини на приятелите си, загаси цигарата си, стана, взе една чиния и седна до Алисън. Погледна в нейната чиния, в която нямаше почти нищо, и попита хладно, без усмивка:

— Не ви ли харесва барбекюто?

Тя погледна лицето му — издължено и леко мургаво, очите — бледозелени, като парчета лед под гъстите мигли. Черната му коса беше права и късо подстригана, а прическата подчертаваше широкото чело. Имаше изпъкнали скули и квадратна брадичка с трапчинка. Устата му бе изваяна като на гръцка скулптура. Той също я изучаваше с нескрито любопитство. И друг път й се беше случвало мъж да я разсъблича с поглед, но сега се чувстваше различно. Изпитваше желание да свали покривката от масата и да се завие с нея. Знаеше, че с мъже като Джийн трябва да се държи дръзко и потърси помощ в чувството си за хумор.

— Попитах дали барбекюто ви харесва — повтори въпроса си той.

Дълбокият му кадифен глас я накара да си помисли как ли звучи в интимна ситуация. В същия момент се ядоса на себе си — как можеше да мисли такива неща за един съвсем непознат мъж.

— О, барбекюто ми харесва — отвърна със сдържана усмивка Алисън. — Просто не съм свикнала храната ми да пасе свободно на няколко метра от мен.

Той се усмихна:

— И какво?

— Какво „какво“? — попита тя с предизвикателен поглед.

Той беше леко разочарован от държанието й — беше очаквал срамежлива девица. Но не за първи път грешеше с жените. Сведе глава.

— Дайте ми време да помисля.

— Надявам се, че не сте женен с шест деца, господин Нелсън. Не бих искала да разваля барбекюто, като се хвърля от покрива.

— Не съм женен — отвърна той.

— Трябва да се маскирате, когато отивате на публично място.

Сърцето й беше свито от напрежение. Той седеше твърде близо до нея. Миришеше на сапун и одеколон, силно въздействащо за жена, която не познаваше цивилизованите мъже.

— Не сте дошла сама, предполагам — каза замислено Джийн. — Нека само да хапна малко и ще събера достатъчно сили да се справя с придружителя ви.

— О, нямам придружител — отговори тя, като едва успяваше да скрие притеснението си. — Дойдох с Уини.

— Това спестява тревогите ми. — Тя му харесваше. — Отдавна ли познавате Уини?

— Да, приятелки сме от деца, още от Аризона.

Уини не й беше казала, че преди да се сгодят с Дуайт, Джийн се беше опитвал да флиртува с нея и че двамата братя не бяха в добри отношения известно време след годежа.

— Снощи казахте, че ще останете само няколко седмици. А откога сте в Прайър?

Тя се усмихна леко.

— От няколко дни. С нетърпение очаквах да се срещна с Уини, не сме се виждали дълги години.

Тя не можа да му каже, че престоят й в Прайър зависи от това кога някой от жителите на градчето ще разбере коя е и защо е тук. Доста добре успя да заблуди пресата преди пристигането си. Ужасяваше се от мисълта, че отново могат да попаднат на следите й.

— Разгледахте ли градчето? — попита той, като смело спря поглед върху голите й рамене.

— Не още. Наслаждавам се на ваканцията си.

— А какво правите, когато не посещавате стари приятели?

— Флиртувам — промърмори тя тихо, като се радваше на собственото си майсторство, с което изпълняваше ролята на жена с опит.

— Не приемам това за отговор. Кажете ми с какво се занимавате — настоя той.

Тя вдигна чашата към устните си, за да има време да помисли. Не й изглеждаше глупав. Не трябваше да казва нищо, което имаше нещо общо със съседите на Уини и особено с нейния бъдещ девер.

— Аз… спасявам разни неща. — Това беше доста близо до истината.

— Какво? — не можа да разбере Джийн.

Беше доста любопитен. Трябваше да смени темата, защото започваше да става опасно.

— Да не би в миналия си живот да сте били служител на испанската инквизиция?

— Дори не говоря испански — разтегна той бавно устни в усмивка. — А на колко години сте?

— Господине, вие ме учудвате! — възкликна изненадано тя.

— Така ли?

Ръката й трепереше, когато остави чашата. Той все повече я притесняваше. Не й трябваше висше образование, за да разбере към какво се стреми господинът.

— Не бързате ли прекалено?

Той се облегна назад, като я гледаше с присвити очи. Тя беше загадъчна, пълна с противоречия. Но въпреки всичко го привличаше силно, както никога досега не му се беше случвало.

— Добре, скъпа — каза след минута и се засмя, — ще си сложа спирачките.

После отхапа от пържолата и я поля с нещо, което приличаше на бира.

— А вие на колко години сте? — попита Алисън, като гледаше линиите на лицето му. Приличаше й на лице на комарджия, което лесно може да скрие това, което мисли. Тя знаеше от Дуайт на колко години е, но за нищо на света не би признала, че се е интересувала за него още първия път, когато го видя.

Той погледна големите й, любопитни очи.

— На тридесет и четири. Твърде стар ли съм за теб, сладурче?

— Аз съм на двадесет и пет — отговори тя.

Той сбърчи тъмните си вежди — мислеше, че е по-млада. Е, имаше няколко бръчки по челото и един или два сиви косъма, но беше само с девет години по-млада от него. Всъщност разликата в годините нямаше значение. Дали бе възможно жена на нейната възраст да е девствена? Той изучаваше тялото й и се опитваше да разбере какво има под тънките дрехи. Тя наистина бе загадка. Какво странно изражение придобиха очите й, когато я попита за професията й. Струваше му се, че тя не е това, за което се представя. Но и Алисън умело криеше чувствата си.

— Двадесет и пет. Не си малка — измърмори Джийн.

Очите й отново заискриха странно. Колко е очарователна, помисли си Джийн, като актриса на своята първа постановка.

— Не, не съм — съгласи се Алисън, но мислите й витаеха другаде, дори не осъзна какво казва.

Той с изненада усети, че тялото му се възбужда от погледа й. Между тях премина вълна на напрежение и тя също усети своята безпомощност. Вдъхваше аромата на одеколона му, примесен с миризмата на бира и пържоли, и си представяше мускулестото му тяло близо до своето, а той се питаше как ли ще реагират гърдите й, ако внезапно ги целуне… Гласът на Дуайт го стресна и той разля част от бирата си.

— Не се сърдиш, че те изоставихме така, нали, Алисън? Виждам, че сте се намерили с Джийн. — Той потупа брат си по рамото. — Внимавай с него, може да ти стори нещо лошо.

— Само стой и гледай! — отговори брат му язвително. Надяваше се, че Дуайт разбра недоизреченото и ще отиде другаде.

Дуайт също се досети какво желае брат му, но попита:

— Ще имате ли нещо против да седнем при вас?

— Не, разбира се — отговори Алисън и погледна братята. — Вие май не се разбирате много.

Настъпи неловко мълчание, а Уини направи гримаса.

— Да, така е, нали? — Очите на Джийн хвърляха искри по посока на Дуайт. — Имахме една майка, но различни бащи. — Той се изсмя студено. — Нали така, Дуайт?

Дуайт почервеня.

— Алисън не знае нищо. Защо веднага заемаш отбранителна позиция?

Чувствата от последните няколко месеца отново обзеха Джийн. Той погледна брат си с безизразни очи.

— Нима мислиш, че бих могъл да забравя?

— Ти си от нашето семейство. — Тонът на Дуайт бе извинителен. — О, не, ти ще бъдеш от нашето семейство, ако престанеш да се нахвърляш върху нас! Винаги изкарваш Мари от кожата й.

— Нищо й няма! — Джийн допи бирата и остави чашата на масата. — Не разбираш, нали, сладурче? — попита той Алисън с подигравателна усмивка. — Бащата на Дуайт и Мари не е мой баща. Бил съм осиновен — нещо, за което майка ми и нейният съпруг не са сметнали за необходимо да ме уведомят, докато той не почина преди шест месеца.

Тя го гледаше съчувствено.

— Съжалявам, сигурно ти е било много тежко, когато си разбрал.

Той мразеше топлината в очите й. Не искаше съчувствие от нея. Единственото, което искаше, беше коприненото й тяло, но сега моментът не беше подходящ. Изгледа я свирепо и процеди през зъби:

— Благодаря, но съжалението ти не ми е необходимо.

— За Бога, Джийн! — изсъска Дуайт.

— Не се притеснявай, няма да ти разваля тържеството. — Той погали Алисън по косата. — Стой далеч от мен! Не съм цвете, питай когото искаш.

Без да каже дума повече, Джийн запали цигара и се смеси с гостите. Алисън гледаше след него. Горкият…

— Не му съчувствай — обади се Дуайт, след като брат му се изгуби в тълпата. — Жалкото е, че проваля собствения си живот.

— А къде е истинският му баща? — попита внимателно Алисън.

Дуайт отвори уста, но преди да успее да каже нещо, едно умалено негово копие от женски пол застана до тях.

— Е, отиде си — измърмори Мари Нелсън. — Дуайт, той е невъзможен, дори не мога да говоря с него! — Погледна към Алисън и се изчерви. — О, вие сигурно сте Алисън?! Мислех, че Уини никога няма да ни запознае. Извинете ме, че започнах така. Джийн винаги ме вбесява.

— Какво е направил пак? — изръмжа Дуайт.

— Флиртува с най-добрата ми приятелка — изхленчи тя.

— Дейл Бранигън не е най-добрата ти приятелка и ако някой тича след някого, то по-скоро е тя след него. Дейл е самотна разведена жена и просто не може да проумее, че е била само едно от краткотрайните развлечения на Джийн.

— Нямам предвид Дейл, а Джеси — въздъхна Мари.

— Джийн не се е приближавал до Джеси — отсече Дуайт.

— Тя твърди обратното. Тя ми каза, че…

— Мари, Джеси беше луда по него години наред, така че по-добре не й вярвай. Това е просто поредният й опит да накара Джийн да се ожени за нея.

— Може и да не лъже — отвърна Мари, но вече не изглеждаше толкова убедена. — Знаеш как се държи Джийн с жените.

— А ти знаеш ли? Джеси дори не е неговият тип, той харесва изтънчени светски жени.

— Горката Джеси! — Мари се облегна на стола си.

— Горката Джеси! — съгласи се Дуайт. — А сега кажи здравей на Уини.

— Здравей, Уини! Радвам се да те видя. Радвам се, че и Алисън успя да дойде.

Мари не спомена нищо за сутрешния си разговор с Дуайт, но й се стори, че забелязва какво е повлияло толкова силно на Джийн предната вечер.

— Благодаря, че ме поканихте — отговори Алисън искрено.

— Харесва ли ти Уайоминг?

— Да, красиво е.

— Ние също мислим така. — Мари я гледаше с любопитство. — Уини е много потайна, когато стане въпрос за теб. Не си ангел, паднал от небето, нали? — подразни я тя, без да издава това, което знаеше за нея от Дуайт.

— Не, не съм — отвърна Алисън и като се наведе към нея, добави: — Но, доколкото си спомням, преди да фалирам, си бях спестила пари за мотор.

— Ако е от известна марка, добре — засмя се Мари.

— Винаги съм мечтала някога да карам мотор.

— Но се специализира в язденето — вметна брат й. — Казах ли ти, че е шампион по родео?

— О, наистина ли?

— Да — въздъхна Мари. — Джийн също беше. Той беше световен шампион по родео, но си счупи ръката и престана да се състезава. Разочарован е от много неща и за всичко обвинява мен и Дуайт. А ние го обичаме.

— Може би някой ден ще разбере. Хубаво е, че поне има много работа, която го развлича — обади се Дуайт. — Мари, защо не отидеш да вдигнеш музикантите от трапезата и да ги накараш да изсвирят нещо?

— Добра идея!

Джийн не се появи повече, докато стана време Алисън и Уини да си тръгват. Алисън остана разочарована. Въпреки репутацията му, тя го беше харесала. Той предпочиташе изтънчени жени, а тази вечер тя беше точно такава. Въздъхна тъжно. Дори и в тези дрехи си оставаше същата Алисън, помисли си със съжаление. Защо изобщо се надяваше, че мъж като Джийн ще й обърне внимание. Усмихна се и започна да танцува, но сърцето и умът й бяха далеч от това, което вършеше.

Джийн вървеше бавно и мислеше. Пред очите си виждаше Алисън в красивите дрехи. Спря пред обора, за да провери дали има болни крави, и си помисли колко много се бе променил само за едно денонощие. Стори му се, че отново потъва в топлите лешникови очи на Алисън Хетъуей и се намръщи. Оседла набързо коня и се запъти да провери нощната смяна — нещо, което не беше правил от месеци.