Ерих Кестнер
Антон и Точица (4)

Трета глава
Как избръснаха едно куче

Пифке спря още до първия електрически стълб. Когато децата поискаха да продължат той не тръгна с тях. Точица трябваше да го влачи.

— Пак започна, да се пързаля! — каза тя.

— Я го дай насам! — рече Антон. — Ей сега ще го оправя. Той хвана каишката на кучето и извади носната кърпичка от джоба си така, че навън се подаде само единият бял ъгъл.

След това извика:

— Пифке!

Кучето вдигна глава, погледни любопитно ъгълчето на кърпата и си помисли: „Това ще е нещо за ядене“. И когато Антон тръгна, кучето бързо се заклатушка след него, като непрекъснато гледаше носната кърпичка и душеше.

— Великолепно! — възкликна Точица. — Прекрасна идея. Трябва да я запомня!

— Всъщност как ти се струва нашата къща? — запита той. — Доста страшна, а?

— Изглежда малко занемарена — рече тя.

— Как? — запита той.

— Занемарена! — повтори Точица. — Харесва ли ти тази дума? Аз я измислих. Понякога откривам нови думи. Топлометър е мое откритие.

— Топлометър вместо термометър? — извика той. — Не си го измислила лошо.

— И още как! — рече тя. — Искаш ли сега да поиграем на смехории?

Тя не изчака да види иска ли Антон или не, а го хвана за ръката и замърмори:

— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена!

Антон я погледна смаян. Тя ококори очи и на челото й се изписа бръчка.

— Ох, ох, никак не ми е смешно, аз съм дълбоко, дълбоко опечалена! — повтори тя. След това го сръга и прошепна:

— Ти също!

Антон и направи удоволствието.

— Ох, ох! — измърмори той. — Никак не ми е смешно. Дълбоко, дълбоко съм опечален.

— А сега пък аз — промълви покъртена Точица. — Ох, ох, никак не ми е смешно! Дълбоко, дълбоко съм опечалена.

И понеже двамата се спогледаха, и понеже и двамата бяха направили такива погребално жални физиономии, започнаха да се смеят с цяло гърло.

— Ох, ох, никак не ми е смешно — подхвана пак Антон и това ги разсмя още повече. Накрая изобщо вече не можеха да се погледнат. Смееха се, хихикаха, без да могат да спрат, и едва успяваха да си поемат дъх. Хората започнаха да се спират. А Пифке седна на земята. „Сега вече се побъркаха напълно“ — помисли кучето.

Точица го вдигна. И децата продължиха пътя си. Но всяко от тях гледаше в друга посока. Точица се изкиска тихичко още няколко пъти, после мина и това.

— Дявол да го вземе! — каза Антон. — Ама че напрежение беше. Умрях от смях!

Той избърса от очите си сълзите от смеха. После отидоха у бръснаря. Бръснарят имаше съвсем мъничко дюкянче, трябваше да се изкачат няколко стъпала нагоре.

— Добър ден, господин Хабекус! — каза Антон. — Трябва да се подстрижа.

— Хубаво. Сядай, синко! — каза господин Хабекус. — Как е майка ти?

— Благодаря, по-добре е. Но с плащането още не сме добре.

— Пак като миналия път — каза господин Хабекус, — двадесет пфенига капаро, остатъка на части. Отзад късо, отпред малко по-дълго, знам вече. Ами малката госпожица?

— Аз съм просто публика — каза Точица. — Не се смущавайте от мен!

Господин Хабекус върза на Антон голяма бяла кърпа и зачатка с ножицата около главата му.

— Гъделичка ли те вече? — запита силно заинтересувана Точица. Тя просто не можеше да дочака.

И понеже Антон не отговори, а остана на мястото си, без да гъкне, тя, веднага измисли нещо друго. Сложи Пифке на втория стол, върза му носната си кърпичка около шията и намаза със сапунена пяна муцуната му. В първия миг Пифке сметна пяната за каймак от мляко, но понеже това бяло нещо не се оказа вкусно, прибра обратно езика си и поклати глава.

Точица започна уж да го бръсне. Тя постепенно остърга с показалец сапунената пяна от кожата му, като подскачаше около него и при това водеше разговор, както беше забелязвала да правят бръснарите.

— Да, да, господине — говореше тя на кучето. — В какви времена живеем! Достатъчно остър ли е показалецът ми? Такива времена! Просто да… знаете вече какво искам да кажа. Представете си… моля, дайте си сега другата страна… представете си като се връщам вчера вкъщи, и жена ми родила тризнаци — три целулоидни куклички, все момичета. И на главите им расте червена, трева. Как да не подлудееш? А пък като отварям тая сутрин дюкяна, съдебният изпълнител стои вече вътре и казва, че трябвало да вземе огледалата. „Защо? — питам го аз. — Да не искате да ме разсипете?“ „Съжалявам — казва, — изпраща ме министърът на финансите.“ Да взема ли контра, господин Пифке? Откъде сте хванал впрочем такъв хубав кафяв тен? А-а, облъчвате се с кварцова лампа? Половин час по-късно пристигна лично министърът на финансите. Споразумяхме се в продължение на седмица да го бръсна безплатно по десет пъти на ден. Да, брадата му расте, не се шегува! Искате ли одеколон? Наскоро ще заминавам. Граф Цепелин търси за пътешествието си до Северния полюс болен от морска болест бръснар, който да подстригва белите мечки. Ако нямате нищо против, ще ви донеса армаган една меча кожа. Пудра?

Точица нацапа с бяла пудра муцуната на кучето и Пифке ужасен вторачи поглед в огледалото. Господин бръснарят Хабекус се улиса така, че престана да подстригва косите на Антон, а Антон се тресеше на стола от удоволствие. Точица беше съвършено сериозна и сега за разнообразие започна да чете гласно всичко, което пишеше на плакатите, окачени в дюкяна. От време на време примесваше различните текстове:

— Употребявайте новата фризура „Драл“, в моя магазин ще, получите всички съответни цени срещу оригинални артикули, ако сте доволен, кажете го другиму, тук се пробиват дупки на ушите, ако не сте доволен, кажете го на мен, край на плешивите глави, голямата мода, в неделя отворено от осем до десет часа, умоляват се господата да оставят подстригването си за през седмицата, мазолите се дезинфекцират преди употреба, бръсначите са ненужно зло, пазете се от зъбен камък.

Тя прочете всичко това с толкова скучно напевен глас сякаш декламираше стихотворение. Това измори съвсем Пифке, той се сви на стола и легна да поспи.

— Знаменита е, нали? — запита Антон господин Хабе.

— Не съм по тая част! — отвърна бръснарят. — Два дни да имам край себе си такова чудо и ще почна да виждам и нас бели мишки.

След това се опомни и затрака с ножиците. Искаше да свърши бързо, за да махне час по-скоро момичето от дюкяна си. Имаше слаби нерви.

После влезе един клиент — дебел човек с бяла месарска престилка.

— Ей сега, господин Булрих — каза бръснарят.

Антон гледаше напрегнато в огледалото, за да не изпусне нищо. Едва седнал, месарят заклюма. Точица се изпъчи пред него.

— Драги господин Булрих — каза тя на дебелия човек. — Можете ли да пеете?

Месарят се стресна, повъртя смутено насам-нататък дебелите си червени пръсти, които приличаха на суджучета, и поклати отрицателно глава.

— О, колко жалко! — каза Точица. — Иначе двамата можехме да изпеем нещо хубаво на четири гласа. Можете ли поне да издекламирате някое стихотворение? Например „Кому принадлежиш ти, дивен лес?“ или „Здраво взидана в земята“?

Господин Булрих отново поклати глави и скришом погледна към вестника. Но не посмя да посегне към него.

— Сега последният въпрос — заяви Точица. — Можете ли да се изправяте на ръце?

— Не — каза съвсем решително господин Булрих.

— Не ли? — запита загрижено Точица. — Не ми се сърдете, но цял живот не съм срещала подобна бездарност!

Сетне му обърна гръб и пристъпи към Антон, който скришом се кискаше.

— Ето на, такива са възрастните — каза тя на своя приятел. — Ние трябва да можем всичко: да смятаме, да пеем, да си лягаме навреме и да се премятаме презглава, а те самите нямат капка понятие от нищо. Впрочем клати ми се един зъб, гледай!

Тя разтвори широко уста и започна да блъска с език малкото бяло зъбче, така че то силно се разклати.

— Трябва да го извадиш — каза Антон. — Ще вземеш един конец, ще направиш примка около зъба, ще вържеш другия край на бравата и после изведнъж ще побегнеш от вратата. Докато усетиш, зъбът ще изскочи!

— Практично момче си ти, Антоне — каза Точица и почтително го потупа по рамото. — Бял или черен?

— Какво? — запита той.

— Конец — отвърна тя.

— Бял — каза Антон.

— Добре, ще преспя и ще реша — рече Точица. — Скоро ли ще свършите, господин Хабекус?

— Да — отвърна бръснарят.

Сетне той се извърна и каза на господин Булрих:

— Трудно ще възпиташ такова дете, а?

На улицата Точица хвана Антон за ръката и запита:

— Много лошо ли беше?

— Е, горе-долу — каза той. — Следния път няма да те взема със себе си.

— Това няма да го бъде — отговори тя и пусна ръката му.

Бяха стигнали вече до Вайдендамския мост. Точица се разговаряше с кучето, но не можа да издържи дълго мълчанието на Антон.

— От какво боледува всъщност майка ти? — запита тя.

— Имаше някакъв израстък в корема. Закараха я в болницата и там й изрязаха този израстък. Всеки ден ходех да я видя. Боже мой, колко зле изглеждаше тя тогава, съвсем отслабнала и жълта като дюля. А сега от четиринайсет дни лежи вкъщи. Вече е много по-добре. Сестрите винаги много мили към мен. Струва ми се, мислеха, че мама ще умре.

— Какъв израстък имаше майка ти? — запита Точица. — С цветове и листа и в саксия ли? Да не би да го е глътнала по невнимание?

— Положително не — каза той. — Би трябвало да зная, ако имаше такова нещо. Не, той й беше израснал вътрешно.

— Мушкато или кактус? — запита любопитно Точица.

— Не, не; тези, които растат вътре в тялото, трябва да са от плът и кожа. И ако не се извадят, човек умира.

След малко Точица се спря, притисна ръце на корема се завайка:

— Антоне, мили Антоне, нещо ме притиска ей тук, отвътре. Внимавай, и аз, имам израстък. Сигурно е някоя малка елха. Толкова обичам елхи.

— Не — каза той. — Не е дърво, а дъска. Просто ти хлопа дъската.

Третото размишление се отнася до фантазията

Сигурно ви е направило вече впечатление, че Точица е, момиче с доста разнородни прояви. Тя се кланя пред стената и продава кибрит, преоблича се и влачи след себе си кучето в тиган, сетне го слага в леглото си и си въобразява, че то е вълк и трябва да я изяде. Моли месаря Булрих да пее с нея на четири гласа. И накрая дори си въобразява, че има израстък. Тя си представя неща, каквито изобщо не съществуват или пък в действителност са съвършено различни от онова, което си представя.

Чел бях някога за един човек, който имал извънредно развита фантазия и затова сънищата му били извънредно живи. Веднъж например сънувал, че скача от прозореца. Събудил се и видял, че действително лежи на улицата. За щастие той живеел на партера. Но представете си, че нещастният човек живееше на четвъртия етаж! Тогава фантазията му щеше да стане опасна за живота. Фантазията е чудесно качество, но трябва да се обуздава.