Ерих Кестнер
Антон и Точица (3)

Втора глава
Антон умее дори да готви

След обяда госпожа Поге получи мигрена. Мигрената — това е главоболие дори когато не те боли глава. На дебелата Берта бе наредено да спусне жалузите в спалнята, за да стане съвсем тъмно, също както нощем. Госпожа Поге легна в леглото си и каза на госпожица Андахт:

— Идете с детето на разходка и вземете със себе си и кучето! Имам нужда от спокойствие. И внимавайте да не се случи нещо!

Госпожица Андахт отиде в детската стая, за да вземе Точица и кучето. Там тя попадна на театрално представление. Пифке лежеше в детското креватче и навън се подаваше само муцуната му. Той тъкмо играеше ролята на вълка, който е изял бабата на Червената шапчица. Наистина Пифке не знаеше приказката, но не играеше ролята си зле. Точица стоеше пред леглото с червена баретка на главата и с пазарската кошница на Берта в ръка.

— Но, бабо — каза смаяна тя, — защо ти е толкова голяма устата?

След това преправи гласа си и изръмжа ужасно дебело:

— За да мога да те изям!

Тя остави кошницата на пода и прошепна като суфльор на малкия Пифке:

— Сега трябва да ме изядеш.

Както споменахме вече, Пифке не знаеше приказката за Червената шапчица. Той се търкулна на едната си страна и не изпълни заповедта.

— Изяж ме! — заповяда Точица. — Ще ме изядеш ли веднага?

След това тропна с крак и извика:

— Дявол да го вземе! Глух ли си? Трябва да ме изядеш!

Пифке се разсърди, измъкна се изпод завивката, застана върху възглавницата и залая с всички сили.

— Тоя чешит няма понятие! — заяви Точица. — Жалък кучешки артист!

Госпожица Андахт върза гердана и каишката на нищо неподозиращия вълк, нахлузи на момиченцето синьото палто със златните копчета и каза:

— Вземи си ленената шапка. Ще излезем на разходка.

Всъщност на Точица й се искаше да остане с баретата, но Андахт каза:

— Тогава няма да отидем при Антон.

Това подейства.

Излязоха. Пифке седна на тротоара и застави госпожица Андахт да го влачи.

— Пак започна да се пързаля — каза гувернантката и вдигна кучето. То увисна от ръката й като пострадала ръчна чанта и недоволно запримига.

— На коя улица живее Антон? Запомни ли?

— Улица „Артилерийска“, четвърти етаж, дясно — каза Точица.

— Кой номер?

— Сто и осемдесет делено на пет.

— Защо не запомниш направо тридесет и шест? — запита госпожица Андахт.

— Така се помни по-лесно — каза детето. — Впрочем Берта започва да подушва нещо… казва, че някой просто ядял кибрита й. Все купувала кибрит и кутийките постоянно изчезвали. Дано тая работа не излезе наяве. А и Клепербайн ме заплаши. Иска десет марки, инак щял да ни издаде. Ако каже на директора, загазих!

Госпожица Андахт не отговори нищо. Първо, тя по природа беше неприказлива и, второ, този разговор никак не й изнасяше. Тръгнаха покрай река Шпрее, минаха по малък железен мост, изкачиха се по улица „Шифбауердам“, свиха наляво по „Фридрихщрасе“, след това надясно й излязоха на улица „Артилерийска“.

— Каква стара, грозна сграда — рече гувернантката. — Внимавай да не паднеш, може да има и тайни врати по пода!

Точица се разсмя, взе на ръце Пифке и запита:

— А къде ще се срещне после?

— Точно в шест ще ме вземеш от „Зомерлате“.

— Пак ли ще танцувате с годеника си? Поздравете го от мен. И приятни танци!

След това се разделиха. Госпожица Андахт отиде да танцува, а Точица влезе в непознатия дом. Пифке започна да вие — явно бе, че къщата не му допадаше.

Антон живееше на четвъртия етаж.

— Колко хубаво, че ми идеш на гости — каза той.

Здрависаха се и постояха доста време на вратата. Момчето беше препасало голяма синя престилка.

— Това е Пифке — поясни Точица.

— Драго ми е да се запознаем! — рече Антон и погали малкия дакел.

Децата отново застанаха мълчаливи едно до друго.

— Хайде сега да влезем в гостната — рече най-сетне Точица.

Разсмяха се и Антон тръгна напред. Заведе я в кухнята.

— Тъкмо готвя — каза той.

— Готвиш ли? — запита момичето и от изненада не успя да затвори устата си.

— Е, да — каза той, — какво да се прави? Майка ми вече от дълго време е болна и затова, като се върна от училище, готвя. Няма да мрем от глад, я!

— Моля ти се, не се смущавай — заяви Точица, остави Пифке на пода, съблече палтото и свали шапката си. — Продължавай спокойно да готвиш! Аз ще те гледам. Какво готвиш днес?

— Варени картофи — каза той, взе един кухненски парцал и пристъпи към печката.

На нея имаше тенджера; Антон вдигна капака, започна да боде с вилица картофите, кимна доволен с глава и каза:

— Но сега вече тя е много по-добре!

— Коя? — запита Точица.

— Майка ми. Каза, че утре щяла да стане за няколко часа. А от идната седмица може би отново ще тръгне на работа. Тя е прислужница, знаеш ли?

— Аха — каза Точица, — а пък моята майка нищо не прави. В момента има мигрена.

Антон взе две яйца, счупи ги о ръба на една тенджера, изля съдържанието, хвърли черупките в сандъка с въглища, наля в тенджерата малко вода, взе една кесия, сипа след яйцата водата нещо бяло и после започна да бърка с малка бъркачка.

— Какъв ужас! — извика той. — Става на бучки.

Пифке се отправи към сандъка с въглищата и „посети“ черупките от яйцата.

— Защо сипа вътре захар? — запита момичето.

— Но това беше брашно — отвърна Антон, — правя бъркани яйца, а пък като се сипе брашно и вода, порциите стават по-големи.

Точица кимна.

— Ами колко сол се слага на солените картофи? — осведоми се тя. — Половин кило или само четвърт?

Антон се засмя високо.

— Много, много по-малко! — каза той. — Ех, че гозба би станало то тогава! Само две-три щипки, разбира се.

— Разбира се — повтори Точица и продължи да го гледа.

Той взе един тиган, сложи в него мазнина и постави тигана над втория газов пламък, сетне изсипа в тигана бърканите яйца й те зацвъртяха.

— Не забравяй солта, Антоне! — заповяда би той сам, взе щипка сол и посипа с нея жълтата каша, която плуваше в тигана. Когато тя започна да се запича, Антон я разбърка с лъжица. Цвъртеше приятно.

— Значи затова се казват бъркани яйца? — рече момичето.

— Поразбъркай ги малко! — помоли момчето и тикна лъжицата в ръката й.

Точица продължи да бърка яйцата вместо него.

Антон взе тенджерата с картофите, хвана я за дръжките с два вълнени парцала и изля врялата вода в мивката. Сетне раздели картофите в две чинии.

— С варените картофи трябва да се внимава много, иначе стават на каша — рече той.

Но Точица не го слушаше. Тя бъркаше толкова усърдно, че чак ръката я заболя. В това време Пифке играеше футбол с яйчените черупки.

Антон затвори газовия кран, раздели справедливо бърканите яйца в двете чинии, изми си ръцете и развърза голямата си престилка.

— Снощи не можахме да дойдем — рече Точица, — родителите ми имаха гости и останаха вкъщи.

— Така си и помислих — каза момчето. — Почакай за миг, ей сега ще се върна.

То взе двете чинии и се измъкна през вратата. Точица остана сама. Опита се да закрепи една яйчена черупка на главата на Пифке.

— Ако научиш това — прошепна тя, — ще те допуснат да играеш в цирк.

Но изглежда, че кучето имаше нещо против цирковете. То постоянно събаряше черупката.

— Недей така, стари глупчо! — каза Точица и се огледа.

Гледай, гледай, каква малка кухня! Още от първия миг тя си беше помислила, че Антон е бедно момче. Но това, че имаше толкова малка кухня, я смайваше. От прозореца се виждаше сив заден двор.

— А пък нашата кухня, а? — запита тя кучето.

Пифке размаха опашка. В това време Антон се върна и запита:

— Искате ли да дойдете при нас в спалнята, докато ядем?

Точица кимна и улови Пифке.

— Тя изглежда още доста болна — каза момчето. — Но направи ми удоволствието и не показвай, че забелязваш това!

Антон направи добре, че подготви момичето да щади майка му. Майката на Антон седеше в леглото и изглеждаше много бледа и измъчена. Тя кимна любезно с глава на Точица и каза:

— Добре си направила, че си дошла!

Точица се поклони и каза:

— Да ви е сладко, госпожа Антонова! Изглеждате превъзходно. Как е драгоценното ви здраве?

Момчето се изсмя, сложи още една възглавница зад гърба на майка си и каза:

— Майка ми не се казва Антонова. Антон се казвам само аз.

— Ах, тия мъже, тия мъже! — възкликна съвсем отчаяна Точица и превъртя очи. — Колко ядове си има човек с тях, нали, милостива госпожо?

— Аз не съм милостива госпожа — обясни й усмихната майката на Антон, — аз съм госпожа Гаст.

— Гаст — повтори Точица, — вярно, така пише и вън на вратата. Впрочем хубаво име!

Тя беше решила предварително да намира за хубаво всичко, което виждаше тук, за да не засегне Антон и майка му.

— Услажда ли ти се, мамо? — запита той.

— Великолепно е, момчето ми! — отвърна болната жена, като гребеше с апетит от чинията. — Е, от утре пак аз ще готвя. Ти вече не излизаш да играеш. А и уроците ти страдат… Вчера той успя да сготви дори немски бифтек — заразказва тя на момиченцето.

А Антон се приведе ниско над чинията си, за да не покаже, че тази похвала го радва.

— Нищичко не разбирам от готвене — призна си Точица. — У нас с това се занимава дебелата Берта; тя тежи цели сто кила. Но затова пък аз мога да играя тенис.

— И баща й има автомобил и шофьор — докладва Антон.

— Ако искаш, някога ще вземем и теб. Директорът е мил човек — каза Точица. — Директорът, това е баща ми — дообясни тя.

— Колата им е мерцедес, голям модел, лимузина — допълни Антон, — а освен това имат десет стаи.

— Но и вие живеете много хубаво, госпожо Гаст! — каза момичето и постави Пифке на леглото.

— Всъщност откъде се познавате вие? — запита госпожа Гаст.

Антон настъпи Точица по крака и каза:

— Ах, знаеш ли, веднъж се заговорихме на улицата и веднага си станахме много симпатични.

Точица кимна утвърдително, погледна отстрани кучето и рече:

— Господа, струва ми се, че Пифке трябва да поизлезе вън.

Госпожа Гаст каза:

— Изобщо можете да се разходите малко. А пък аз ще подремна още няколко часа.

Антон отнесе чиниите в кухнята и взе фуражката си. Когато влезе отново в стаята, майка му каза:

— Антоне, трябва да се подстрижеш!

— Ами! — извика той. — Като те подстригват под яката ти се събират малки косъмчета и ужасно те гъделичкат!

— Дай ми портмонето. Върви да се подстрижеш! — заповяда майка му.

— Щом като толкова настояваш — каза той, — добре. Но пари си имам.

И понеже майка му го погледна особено добави:

— Помогнах на гарата, пренесох няколко куфара.

Той целуна майка си по бузата и я посъветва да спи дълбоко и да не става, и да се завие хубаво, и тъй нататък.

— Слушам, господин докторе — каза майка му и подаде ръка на Точица.

— Всичко хубаво! — каза на сбогуване Точица. — Но сега да тръгваме, Пифке не може да чака повече.

Кучето седеше пред вратата и гледаше неотклонно нагоре към дръжката, сякаш искаше да я хипнотизира. Тримата не можаха да сдържат смеха си.

После децата весело излязоха.

Второто размишление се отнася до гордостта

Не знам как мислите вие. Смятате ли, че е правилно едно момче да готви? Да препаше престилката на майка си, да бели картофи, да ги слага в тенджера, да ги посипва отгоре със сол и какво ли не още?

Паул, с когото говорих по този въпрос, каза:

— Аз не бих готвил. Дори и през ума не ми минава.

— Хм — рекох аз, — ами ако майка ти е на легло и е болна, и лекарят е наредил тя да яде повече и редовно, защото инак би могла да умре…

— Е добре — отвърна бързо Паул, — тогава и аз бих готвил, точно като вашия Антон. От мен да мине, но въпреки това бих се срамувал. Готвенето не е работа за момчета.

— Ако си играеше с кухня за кукли, може би щеше да имаш причини да се срамуваш! — казах му аз. — Но ако полагаш грижи болната ти майка да се нахрани навреме, по-скоро можеш да се гордееш. С това би могъл да се гордееш много повече, отколкото, че скачаш четири метра.

— Четири метра и двадесет — каза Паул.

— Виждаш ли! — извиках аз. — И ти си въобразяваш вече какво ли не!

— Размислих! — рече след малко Паул. — Може би не бих се срамувал дори ако ме заварят да готвя. Но бих предпочел никой да не идва. Мисля, че бих залостил кухненската врата. Освен това майка ми съвсем не е болна. А ако се разболее, ще викаме жена. И тогава тя би могла и да готви!

Какъв твърдоглавец, а?