Ерих Кестнер
Антон и Точица (16)

Петнадесета глава
Един полицай танцува танго

Когато се изкачваха по стълбите у дома си, чуха, че на първия етаж свири грамофон.

— Охо! — каза господин Поге и отключи.

В следния миг той се вкамени на мястото си; жена му направи същото. Само Точица не се изненада много, а поведе разговор с Пифке, който се втурна насреща и.

В коридора дебелата Берта танцуваше танго с единия полицай. Друг полицай стоеше до портативния грамофон и го навиваше.

— Берта! — извика с негодувание госпожа Поге.

Точица пристъпи към полицая, който стоеше до грамофона, поклони се пред него и каза:

— Дами канят, господин вахмистър!

Полицаят я хвана през кръста и потанцува с нея толкова, колкото налагаше учтивостта.

— Сега обаче край! — извика директорът — Берта, какво значи това? Да не сте се сгодили за цяла рота полицаи?

— Уви, не — каза дебелата Берта.

В този миг от кухнята излезе трети полицай и госпожа Поге промърмори:

— Ще си загубя ума!

Точица застана пред нея и каза умолително:

— Хайде, мамичко, загуби го!

— Не е необходимо вече — извика Берта. Всъщност това беше доста нахално от нейна страна, но госпожа Поге не разбра забележката, а пък мъжът й беше зает изцяло с друго — да клати учудено глава.

Най-сетне Берта заведе всички в кухнята. Там седеше един човек, облечен в шлифер и на ръцете с белезници.

— Тоя господин искаше да краде у нас, а аз го чукнах по кратуната и съобщих на дежурната полицейска група; и понеже ви нямаше, завъртяхме се на бърза ръка по паркета.

Човекът с белезниците тъкмо отваряше очи. Погледът му беше съвсем изцъклен.

— Та този е Роберт Дявола! — извика Точица.

Родителите й я погледнаха смаяно.

— Кой?

— Годеникът на госпожица Андахт! Аха, значи затова ме разпитваше тя кога ще излиза Берта на разходка.

— И затова е трябвало да ходите да просите! — добави баща й.

— И затова тя рисуваше жилищния план! — извика Точица.

— Намерихме плана у него — каза полицаят и подаде листчето на смаяния домакин.

— Как успяхте да надвиете тоя тип? — запита госпожа Поге.

Дебелата Берта измъкна физкултурната бухалка и застана до вратата.

— Аз застанах тук и когато той отвори вратата и подаде главата си, пухнах го. После той рече да се свести, но аз го хлопнах още веднъж по главичката. Да, а след това пристигнаха тия трима кавалери.

Берта посочи тримата полицаи и те се почувстваха много поласкани.

Бащата на Точица отново заклати глава.

— Никак не мога да разбера тая работа — заяви той. — Откъде пък знаехте, че в жилището ще влезе крадец? Ами ако това бях аз?

— Тогава ти щеше да бъдеш сега с омекнала тиква! — извика весело Точица.

Берта започна да обяснява, макар и малко по-подробно, отколкото беше необходимо:

— Когато се върнах вкъщи… валеше така отвратително, че си рекох: какво ще скитам по дъжда… та както значи си седях в кухнята, телефонът позвъни. „Ей сега ще дойде един крадец — казва някой на другия край на жицата. — Бухнете го по главата с лопатата за въглища и викайте дежурната полиция.“ Само че нали ние си нямаме лопата за въглища? Ето така стана.

— Но кой може да е знаел, че тоя тип ще краде у нас? Кой ви се обади по телефона? — запита госпожа Поге.

— Та то е ясно като бял ден — каза Точица, — разбира се, е бил моят приятел Антон.

— Точно така — рече Берта, — не си каза името, но обади, че е приятел на Точица.

— Видяхте ли? — заяви Точица, кръстоса ръце на гърба си и се заразхожда важно нагоре-надолу из коридора. — Нали ви казах още в самото начало, че това момче цена няма!

— И на мен ми се струва така! — каза татко Поге и си запали една пура. — Но откъде е узнал той това?

— Може би е видял, когато госпожица Андахт е дала ключовете на тоя разбойник, — рече Точица.

Роберт Дявола се въртеше яростно насам-нататък на стола.

— А, тъй ли било? — рече той. — Чакай, въшльо такъв, все ще те сбарам някъде!

— Поотложете тая работа! — каза вахмистърът. — Най-напред ще ви пъхнем в затвора.

Точица пристъпи към човека.

— Най-настоятелно ви съветвам да не се опитвате! — каза тя. — Инак Антон ще ви разкъса във въздуха. Готфрид Клепербайн изяде от него няколко такива плесници, че направо седна на земята.

— Така ли? — запита зарадван баща й. — Твоят Антон наистина е чудесен момък.

Пифке седеше пред крадеца и развързваше връзките на обувките му.

Госпожа Поге пак я хвана мигрена. Тя изкриви страдалчески лице.

— Толкова много вълнения! — оплака се тя. — Господа, няма ли да отведете престъпника? Тоя човек ми действа ужасно на нервите.

— И вие на моите — промърмори Роберт Дявола.

След това полицаите го отмъкнаха.

 

 

— Мила Берта — каза госпожа Поге, — сложете детето в леглото. Аз ще легна да спя. Ще дойдеш ли скоро и ти, Фриц? Лека нощ, сладка моя! И никога вече да не вършиш такива лудории!

Тя целуна очарователно Точица и се оттегли в стаята си. Господин Поге изведнъж доби крайно сломен вид.

— Аз сам ще сложа детето да спи, Берта — каза той, — идете да си легнете. Вие сте се дължали храбро!

След това той й подаде, първо ръка и, второ — една банкнота от двадесет марки.

— И аз благодаря! — каза дебелата Берта. — Знаете ли, стига да ме уведомяват предварително, нямам нищичко против крадците!

Сетне и тя се прибра в стаята си.

Господин Поге помогна на Точица да се измие и преоблече, а след това тя легна и Пифке се качи в леглото при нея. Баща и седна на ръба на креватчето.

— Луиза — каза сериозно той, — слушай сега добре, детето ми.

Тя хвана неговата голяма ръка между малките си ръчички и го погледна в очите.

— Знаеш ли, че много те обичам? — запита той тихо. — Само че не мога да се грижа много за тебе. Трябва да печеля пари. Защо правиш такива истории? Защо ни лъжеш? Няма да имам вече нито минутка спокойна, като знам, че не мога да ти вярвам.

Точица погали ръката му.

— Знам, че ти нямаш време, защото трябва да печелиш пари — каза тя, — но мама не трябва да печели пари и пак не намира време за мене. Вие и двамата нямате време за мене. Сега пак ще ми вземете някоя гувернантка, а какво ще излезе от нея, никой не може да знае предварително.

— Да, да — каза той, — имаш право. Но ще ми обещаеш ли за в бъдеще винаги да казваш истината? Това ще ме успокои извънредно много.

Детето му се усмихна.

— Добре, щом като ще те успокои много!

Той я целуна за лека нощ. Когато се обърна до вратата, за да изгаси лампата, Точица каза:

— Директоре, все пак много интересно беше!

Въпреки многото хапове, които глътна, тая нощ господин Поге не можа да мигне.

Петнадесетото размишление се отнася до благодарността

Дебелата Берта прояви смелост, нали? В трудовия й договор не пише, че трябва да удря по главата крадци, но все пак тя го стори. Това заслужава благодарност. А какво прави госпожа Поге? Ляга си да спи!

Обаче господин Поге подава на Берта първо ръка, и второ — една двадесетмаркова банкнота. Може би някой би подал само ръка, въпреки че разполага с пари. А пък друг ще даде може би само двадесет марки, въпреки че има ръка. Господин Поге има двете и прави двете неща. Той стисва най-напред ръката на дебелата госпожица и след това й дава пари. Намирам, че последователността е правилна! Той можеше да й подаде най-напред банкнотата, после да стисне ръката й и да каже: „Освен това благодаря Ви!“.

Не, той прави всичко точно както трябва, държи се безупречно.

Колкото повече опознавам господин Поге, толкова повече ми се нрави. От глава на глава ми става все по-симпатичен. И особено в последната глава, която непосредствено следва.