Ерих Кестнер
Антон и Точица (15)

Четиринадесета глава
Една вечерна рокля се изцапва

Директорът Поге скочи от таксито пред операта на „Унтер ден Линден“, плати на шофьора и се втурна в театъра.

Жена му седеше в една ложа и с притворени очи слушаше музика. Даваха „Бохеми“ — една много хубава опера и нейната музика звучеше тъй, сякаш от небето валят сладки бонбони. Някакъв много прочут тенор пееше партията на Рудолф и местата в ложите бяха ужасно скъпи. С парите, заплатени за тия две места, Антон и майка му биха могли преживеят цели две седмици.

Господин Поге влезе в ложата. Жена му смаяно разтвори очи и го погледна сърдито. Той застана зад нея, хвана я за раменете и каза:

— Тръгвай с мене!

Тя намери това грубо докосване непоносимо и възмутено извърна лице към него. Той стоеше в полумрака, измокрен до кости от дъжда, с вдигната яка на балтона, й гледаше някъде встрани от нея.

Тя никога не беше уважавала много своя мъж, защото той бе прекалено добър към нея. Ала сега уважението й към него се появи едновременно със страха.

— Какво значи това? — попита тя.

— Излизай веднага! — заповяда той. И понеже тя продължаваше да се колебае, той я издърпа от мекия стол и я повлече подире си. Всичко това й се струваше невероятно. Ала госпожа Поге не смееше вече да му противоречи. Следвана от него, тя се спусна надолу по стълбите. Той поиска от гардероба дрехата й, наметна я с нея, тропна яростно с крак, когато тя застана пред огледалото и започна да нагласява насам-нататък сребристата си шапчица. След това я извлече от сградата на театъра.

Естествено, шофьорът господин Холак не беше там. Той трябваше да дойде да ги вземе с колата едва след края на представлението. Господин Поге не изпускаше ръката на жена си. Той се запрепъва заедно с нея през уличните локви. На госпожа Поге й идеше да зареве на глас.

На ъгъла имаше таксита. Той я тикна в първото, каза някакъв адрес на шофьора и се качи след жена си. Седна върху копринения й шал, ала тя не посмя да му каже.

Автомобилът се движеше много бързо. Господин Поге гледаше разсеяно и нервно местеше краката си.

— Свърши се със сребристите ми обувки — промърмори жена му. — Забравих в гардероба шушоните си.

Той не отговори нищо, а гледаше вторачено право пред себе си. Как си бе позволила тая особа да ходи нощем по просия заедно с детето и увита в парцали, да се преструва на сляпа? Нима тая госпожица Андахт беше съвсем ненормална?

— Мърша такава! — каза той.

— Коя? — запита жена му.

Той замълча.

— Какво значи всичко това? — попита жена му. — Седя в театъра, а ти ме извличаш вън на дъжда. Представлението беше великолепно. И тия скъпи билети!

— Мълчи! — отвърна той и впери поглед през прозореца.

Автомобилът спря пред Комическата опера. Слязоха.

Госпожа Поге огледа отчаяно нагизналите си обувки. Как можа да си забрави шушоните в гардероба! Още рано на другата сутрин трябваше да прати госпожица Андахт да ги вземе.

— Гледай! — прошепна мъжът и посочи отсреща към Вайдендамския мост.

Тя видя автомобили, колоездачи, един стражар, някаква просякиня с дете, вестникопродавец с чадър, мина и автобусът по линия 5. Сви рамене.

Той я хвана за ръка и внимателно я поведе към моста.

— Огледай хубаво просякинята и детето! — прошепна заповеднически той.

Тя заследи как малкото момиченце се кланяше, държеше във вдигнатите си ръце кутийки кибрит и получаваше пари от минувачите. Внезапно тя се стресна, погледна мъжа си и каза:

— Точица!

Пристъпиха още по-наблизо.

— Точица! — прошепна госпожа Поге, без да може разбере онова, което виждаше със собствените си очи.

— Мама е съвсем сляпа, а е още толкова млада! Три кутийки за двайсет и пет. Господ да ви благослови, мила госпожо! — казваше в това време момиченцето.

Беше Точица!

Тогава госпожа Поге се спусна към детето, което зъзнеше и се кланяше в дъжда, коленичи пред него, без да обръща внимание на това, че улицата беше мокра и кална, и го прегърна.

— Детето ми! — изкрещя извън себе си тя.

Точица се изплаши до смърт. Такъв лош късмет! Дрехите на майка й изглеждаха безобразно.

Минувачите спряха и помислиха, че се снима филм.

Директорът Поге дръпна с рязко движение очилата от очите на сляпата.

— Госпожица Андахт! — извика ужасена госпожа Поге.

Бледа като смъртник, Андахт вдигна отбранително ръце пред лицето си и не знаеше какво да стори. Появи се и един полицай.

— Господин вахмистър — извика господин Поге. — Арестувайте тая особа! Тя е нашата гувернантка и когато не сме у дома, ходи да проси с детето ни.

Полицаят извади бележника си. Вестникопродавецът разтвори чадъра си и се разсмя.

— Не ме затваряйте! — извика госпожица Андахт. — Не ме затваряйте!

С един скок тя проби кръга хора и побягна презглава.

Господин Поге понечи да се втурне след нея; но хората го задържаха.

— Оставете момичето да си върви! — каза един възрастен човек.

Госпожа Поге бе станала и чистеше с една дантелена кърпичка копринената си рокля. Беше ужасно окаляна.

После откъм другата страна на улицата дойде Антон и сложи ръка на рамото на Точица.

— Какво става тук? — запита той.

— Родителите ми ме спипаха — каза тихо Точица. — А пък Андахт току-що офейка. Хубава каша се забърка.

— Ще те накажат ли? — попита загрижено той.

— Още не може да се разбере — рече Точица и сви рамене.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той.

— А, да — каза тя, — остани тук, това ме успокоява.

Господин Поге разговаряше със стражаря. Госпожа Поге още продължаваше да чисти скъпата си рокля. Хората, които се бяха насъбрали, продължиха пътя си. Тогава госпожа Поге вдигна поглед, видя, че дъщеря й разговаря с някакво непознато момче, и дръпна детето си.

— Тръгвай веднага с мен! — извика тя. — Какво си застанала тук с това просяче?

— Това е малко прекалено! — каза Антон. — Все струвам горе-долу колкото вас, да го знаете! И ако не бяхте случайно майка на приятелката ми, изобщо нямаше да говоря с вас. Разбрахте ли?

Тези думи привлякоха вниманието на господин Поге и той се приближи.

— Той е най-добрият ми приятел! — каза Точица и хвана момчето за ръка. — Казва се Антон и е чудесен момък.

— Така ли? — попита развеселен баща й.

— Чудесен момък е силно казано — рече скромно Антон, — но не позволявам да ме ругаят.

— Жена ми не е искала да ви обиди — обясни господни Поге.

— И ние се надяваме твърдо, че е така — каза гордо Точица и се усмихна на приятеля си. — Тъй, а сега да вървим вкъщи. Какво ще кажете? Антоне, ще дойдеш ли и ти?

Антон отклони поканата. Нали трябваше да се върне при майка си.

— Тогава намини утре след училище.

— Добре — каза Антон и стисна ръката й. — Стига родителите ти да нямат нищо против.

— Дадено — каза бащата на Точица и му кимна с глава.

Антон се поклони леко и затича.

— Той е наистина момче на място — каза Точица и се загледа след него.

После взеха такси и потеглиха към дома. Детето седеше между родителите си й си играеше с монетите и кибритените кутии.

— Как можа да стане всичко това? — запита строго баща й.

— Госпожица Андахт има годеник — заразказва Точица. — И понеже на него постоянно му трябваха пари, тя постоянно идваше с мене тук. И печелехме добре. Това може да се каже без преувеличение.

— Ужасно, сладка моя! — извика майка й.

— Защо пък ужасно? — запита Точица. — Беше безкрайно интересно.

Госпожа Поге погледна мъжа си, поклати глава и каза:

— Ах, тия прислужници!

Четиринадесетото размишление се отнася до уважението

В предишната глава има едно изречение, което заслужава да се спрем още веднъж на него. Там се казваше за госпожа Поге така: „Тя никога не бе уважавала много мъжа си, защото той беше прекалено добър към нея“. Може ли изобщо човек да бъде прекалено добър към някого? Смятам, че да. Там, гдето съм роден аз, казват: „Добър до глупост“. От много любезност и добрина човек може да стане чак глупав. А не бива така. Децата първи подушват, когато някой е прекалено добър към тях. Когато са направили някоя пакост, заради която самите те смятат, че заслужават наказание, и наказанието не последва, те се чудят. А повтори ли се това, те малко по малко изгубват всяко уважение към съответния човек.

Уважението е нещо много важно. Някои деца от само себе си постъпват почти винаги правилно, но повечето трябва най-напред да се научат. И затова им трябва барометър. Трябва винаги да чувстват: „Олеле, това, което току-що сторих, не беше правилно. Заслужавам наказание!“.

Но ако не последва наказание или урок, ако децата получат шоколад заради това, че са били лоши, може би ще си кажат: „Ще бъда лош и занапред — нали ми дават шоколад!“.

Уважението е необходимо. Необходими са и достойни за уважение личности дотогава, докато децата, пък изобщо и ние, хората, сме несъвършени.