Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (16)

Пипи играе на въпроси и отговори

Един ден хубавата дълга лятна ваканция свърши и Томи и Аника тръгнаха пак на училище. Пипи все още смяташе, че е достатъчно начетена, без да учи, и решително заяви, че не възнамерява да стъпи в училище, докато не дойде ден, когато не ще може да се оправи, ако не знае как се пише «морска болест».

— Но тъй като никога не страдам от морска болест, няма какво да се тревожа за правописа й. Пък ако някога наистина се разболея от морска болест, ще ме занимават други неща, а не правописът на болестта ми.

— Впрочем ти никога няма да се разболееш от морска болест — заключи Томи.

Той имаше право. Пипи бе обиколила с баща си всички морета и океани, но никога не беше страдала от морска болест.

Понякога на Пипи и хрумваше да яхне коня и да посрещне Томи и Аника след училище. Томи и Аника много й се радваха. Те обичаха да яздят, пък и не всички деца могат да се връщат на кон от училище.

— Слушай, Пипи, хайде ела да ни вземеш следобед! — каза Томи един ден, когато той и Аника се връщаха в училище след голямото междучасие.

— Да, Пипи. Ела! — каза Аника. — Защото днес госпожица Розенблум ще раздава своите награди на послушните и прилежни деца.

Госпожица Розенблум беше богата възрастна дама, която живееше в малкото градче. Тя беше доста стисната, но в края на всеки срок идваше в училище и раздаваше подаръци на учениците. Но не на всички, о, не! Само най-добрите и прилежните деца получаваха награди. Преди да раздаде подаръците, г-ца Розенблум провеждаше дълъг изпит, за да разбере кои деца ги заслужават и кои — не. Затова всички деца в градчето живееха в постоянен страх от нея.

Всеки ден, когато трябваше да си учат уроците, и тъкмо се питаха дали не ще е по-добре да измислят нещо друго по-интересно, родителите им казваха:

— Мисли за г-ца Розенблум!

И действително беше голям позор в деня, когато г-ца Розенблум е била в училище, да се върнеш у дома при родителите, при братчетата и сестричетата си, и да не донесеш поне най-дребната монета, кесийка с бонбони или поне долна фланелка. Да, фланелка! Защото госпожица Розенблум раздаваше на най-бедните деца и дрехи. Но нищо не можеше да се помогне на някое дете, колкото и бедно да беше то, ако не успееше да отговори на госпожица Розенблум колко сантиметра има в един километър. Затова не беше чудно, че децата от градчето живееха в страх от госпожица Розенблум. Те се бояха и от нейната супа! Работата беше там, че госпожица Розенблум теглеше и мереше всички ученици, за да види дали няма някое особено хилаво и слабо дете, което изглежда не се храни достатъчно в къщи. Всички тези дребни, слаби и бедни деца трябваше да ходят през голямото междучасие у госпожицата и да изяждат по една голяма чиния супа. Това можеше да е чудесно, ако в супата нямаше огромни количества противни зърна, които в устата се превръщаха в някаква лигава пихтия.

Та сега беше настъпил големият ден, когато госпожица Розенблум щеше да дойде в училище. Часовете свършваха по-рано от обикновено и всички деца се събираха на училищния двор. Насред двора беше поставена голяма маса, а до нея седеше госпожица Розенблум. Тя имаше двама помощници-писари, които записваха всичко за децата: колко тежат, могат ли да отговорят на поставените въпроси, дали са бедни и имат нужда от дрехи, каква бележка имат по поведение, имат ли братчета и сестричета, които също се нуждаят от дрехи — да, въпросите на госпожица Розенблум просто нямаха край. На масата пред нея стоеше сандъче с пари, много кесии с бонбони и цели купища долни фланелки, чорапи и вълнени гащи.

— Всички деца да се строят в редици! — изкомандува госпожица Розенблум. — В първата редица — деца без братчета и сестричета, във втората — деца с едно или две братчета и сестричета, а в третата — деца с повече от две братчета и сестричета.

Госпожицата обичаше да има ред във всичко и наистина по-справедливо беше децата с много братчета и сестричета да получат по-големи кесии с бонбони от другите, които нямаха.

После разпитът започна. Ай, ай, как трепереха децата! Онези, които не можеха да отговорят, трябваше най-напред да застанат в един ъгъл и да се срамуват, а после си отиваха у дома без нито едно бонбонче за братчетата и сестричетата.

Томи и Аника бяха много силни ученици. Но въпреки това дори панделката й трепереше от вълнение, а до нея Томи ставаше все по-блед, колкото повече наближаваше неговият ред. Тъкмо когато вече трябваше да отговаря, редицата на «деца без братя и сестри» неочаквано се развълнува. Някой се пробиваше път между тях. Кой можеше да е това, ако не Пипи. Тя избута децата встрани и отиде право при госпожица Розенблум.

— Извинете, но не бях тук от самото начало — каза тя. — В коя редица трябва да застане този, който няма четиринайсет братя и сестри, от които тринайсет се палави момчета?

Госпожица Розенблум я изгледа с неодобрение:

— Остани там, където си сега — каза тя. — Но ми се струва, че много скоро ще те прехвърлим в оная редица на деца, които трябва да се срамуват.

Писарите записаха името на Пипи, а после я претеглиха, за да проверят дали има нужда от супа. Но тя тежеше с два килограма повече от нормата.

— Супа няма да получаваш — каза строго госпожица Розенблум.

— Понякога на човек му върви — отбеляза Пипи. — Сега остава да се отърва и от елечетата и фланелите, за да си отдъхна.

Госпожица Розенблум не я слушаше. Тя търсеше в правописния речник по-завързана дума, за която да пита Пипи.

— Е, моето момиче — каза тя най-сетне, — я ми кажи как пишеш «морска болест»?

— С огромно удоволствие — отвърна Пипи, — м-о-р-з-ъ-к-ъ-б-о-л-е-з.

Госпожица Розенблум се усмихна кисело.

— Тъй ли? — каза тя. — Според правописния речник се пише съвсем другояче.

— В такъв случай си имала голям късмет, че попита именно мен как я пиша — заяви Пипи. — Винаги съм казвала — морзкъболез и както виждате, ми е понесло.

— Запишете това! — обърна се госпожицата към писарите и стисна презрително устни.

— Да, запишете го — каза Пипи. — Запишете този чудесен правопис и се погрижете в най-скоро време да се поправи правописният речник.

— Е, мило дете — рече госпожица Розенблум, — я ми отговори на този въпрос: кога е умрял Карл XII?

— Ха, нима и той е умрял? — извика Пипи. — Ах, колко печално, че толкова хора си отиват в наши дни! При това съм убедена, че това никога нямаше да се случи, ако беше опазил краката си сухи.

— Запишете това! — процеди госпожица Розенблум на помощниците с леден глас.

— Ще го запишете, разбира се — каза Пипи. — И отбележете, че е много полезно да отглеждаш пиявици по тялото си. Освен това преди лягане трябва да се пие малко затоплена газ. Много ободрява!

Госпожица Розенблум поклати глава.

— Защо кътниците на коня имат резки? — попита тя сериозно.

— Сигурна ли си, че наистина имат? — рече Пипи и се замисли. — Впрочем я го попитай самия него. Ето го ей там — продължи тя и посочи коня си, който беше вързала за едно дърво.

После се засмя доволно.

— Какъв късмет, че го доведох — каза тя. — Инак никога нямаше да узнаеш защо има резки по кътниците си. Да си кажа правичката, аз нямам и понятие за това. Пък и съвсем не ме интересува.

Устата на госпожица Розенблум беше се свила в тънка черта.

— Нечувано! — мърмореше тя. — Просто нечувано!

— И аз мисля така! — каза Пипи. — Ако продължавам в същия дух, вероятно няма да се измъкна без розови вълнени гащи.

— Запишете това! — рече госпожица Розенблум на писарите.

— Я не си правете труда! — възкликна Пипи. — Да не мислите, че ми е за розовите вълнени гащи. Но може да запишете, че ми се полага голям плик с бонбони.

— Ще ти задам последен въпрос — каза госпожица Розенблум и гласът й прозвуча особено.

— Карай — отвърна Пипи. — Много обичам да си играя на въпроси и отговори.

— Да видим сега дали ще знаеш — каза госпожица Розенблум. — Пер и Пол трябва да си поделят цяла торта. Ако Пер получи едната четвърт, какво ще получи тогава Пол?

— Болки в стомаха — отвърна Пипи. После се обърна към писарите и добави сериозно: — Запишете, че Пол ще получи болки в стомаха.

Но сега госпожица Розенблум вече кипна.

— Ти си най-невежото и противно дете, което съм виждала. Върви незабавно в оная редица и се срамувай!

Пипи послушно зашляпа нататък, като мърмореше сърдито:

— Ето ти несправедливост! Аз, дето отговорих на абсолютно всеки въпрос!

Но след няколко крачки изведнъж нещо й хрумна и тя отново си проби с лакти път до госпожица Розенблум.

— Простете — извика тя, — но забравих да кажа гръдната си обиколка и височината си над морското равнище. Отбележете това — обърна се към писарите. — Не че искам супа, далеч съм от тази мисъл! Но нали трябва да има ред и в счетоводството?

— Иди веднага там да се срамуваш! — каза госпожица Розенблум. — Знам едно момиче, което след малко ще яде здравата пердах.

— Клетото дете! — каза Пипи. — Къде е то? Изпратете го при мен, да го защитя. Запишете си това!

После Пипи отиде и се нареди между децата, които трябваше да се срамуват. Настроението в редицата не беше на висота. Много от децата хлипаха и хленчеха, защото си мислеха какво ще кажат родителите им и всички в къщи, когато се върнат у дома без пари и бонбони. Пипи ги огледа, преглътна няколко пъти и внезапно рече:

— Хайде и ние да си поиграем на въпроси и отговори!

Децата се пооживиха, но все още не можеха да проумеят какво иска да каже Пипи.

— Строй се в две редици! — изкомандува Пипи. — Всички, които знаят, че Карл XII е умрял, да се наредят от едната страна, а другите, които не са чували за това — на другата.

Тъй като всички деца знаеха, че Карл XII е умрял, образуваха само една редица.

— Така не става! — каза Пипи. — Трябва да има поне две редици, инак не е по правилата. Попитайте госпожица Розенблум, ако не ми вярвате.

Тя се замисли.

— Сетих се — каза тя после. — Всички отявлени пакостници да се строят в една редица.

— А кои ще стоят във втората редица? — заинтересува се живо едно момиченце, което не искаше да се признае за пакостница.

— Във втората редица застават всички пакостници, които още не са се проявили напълно — отвърна Пипи.

Оттатък при масата на госпожица Розенблум разпитът продължаваше с пълна пара и от време на време към групата на Пипи се присъединяваше по някое дете, готово ей сега да ревне.

— Сега идва най-трудното! — обяви Пипи. — Сега ще проличи дали сте учили прилежно уроците си.

Тя се обърна към едно дребно слабичко момче в синя ризка.

— Ей ти — каза тя, — знаеш ли да е умрял някой?

Момчето я погледна изненадано, но после каза:

— Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем на нашата улица.

— Я гледай ти — каза Пипи. — А да знаеш още някой?

Не, момченцето не знаеше. Тогава Пипи сложи дланите си като фуния пред устата и прошепна високо:

— Ами Карл XII?

След това тя попита всички деца поред дали знаят някой, който е умрял, и всички отговориха:

— Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем и Карл XII.

— Този изпит надмина очакванията ми — каза Пипи. — А сега ще ви задам само един въпрос. Ако Пер и Пол си делят тортата и Пер решително откаже да има нещо общо с тая работа, ами се завре в ъгъла да си чопли някаква малка суха четвърт, кой тогава ще бъде принуден да се жертва и да погълне цялата торта?

— Пол — извикаха всички деца.

— Не вярвам някъде да има по-умни деца от вас — каза Пипи. — Но затова ще получите награда.

Тя извади от джобовете си цяла шепа златни парички и даде по една на всяко дете. Освен това им раздаде и по един плик с бонбони, които извади от раницата си.

И стана тъй, че децата, които всъщност трябваше да се срамуват, се радваха най-много. Когато изпитът на госпожа Розенблум свърши и всички тръгнаха да си вървят, никои други деца не хукнаха така бързо към дома си, както децата от позорния ъгъл. Но преди това всички се скупчиха около Пипи.

— Благодарим ти, мила Пипи — викаха те. — Благодарим за бонбоните и за парите!

— О, моля! — каза Пипи. — Няма нужда да ми благодарите. Но не забравяйте никога, че ви избавих от розовите вълнени гащи.