Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Седма глава

Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.

Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.

— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?

Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.

— Аз ли?

— Ти, ами.

— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.

Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.

— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.

— За кое нещо?

— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.

Мастърс напрегна паметта си.

— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!

И умря.

Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.

— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.

— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.

— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.

— И така може да се каже, полковник. От какво умря.

— От малодушие.

Лекарят потисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.

— Липсваше му воля за живот, значи.

— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.

— Никога, ей богу…

— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.

— Не ви разбирам… сър.

— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.

— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.

— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…

— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.

— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.

— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.

— Единствено ти можеш да ни помогнеш…

— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.

Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.

Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.

— Вземи — подаде му той цигарата.

— Ами вие, доктор Кенеди?

— Аз не пуша.

— Блазе ви.

Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.

— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.

Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.

— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.

— Е, какво да се прави…

— Какви бяха ботушите ти?

Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:

— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.

— Искаш ли още една цигара?

— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.

Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.

— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.

Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.

— Умирам — рече той.

— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.

— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.

Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.

— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.

И издъхна.

Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.

— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.

— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.

— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.

— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.

— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.

— Така е. Горките момчета!

Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеяло. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.

Доктор Кенеди механично премери пулса му.

— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.

— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?

— Естествено, че ще му дадеш хинин!

— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.

— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.

Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.

— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.

Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?

— Да. Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се.

Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.

— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.

— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.

— Искате ли да оперирате?

Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.

— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.

Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.

— Добър вечер, доктор Прудом.

— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.

Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.

— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.

— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.

— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:

— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.

— Идентифицирахте ли трупа?

— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.

Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.

— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.

Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.

— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.

— Имаше ли някакви следи по тялото?

— Не.

Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.

— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.

— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.

— Това изяснява нещата.

— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.

— Може би си прав.

Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.

— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?

— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция.

Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.

Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.

Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.

 

 

Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.

Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.

Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.

Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички, освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.

През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта — Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.

— Тоя мъж е жив дявол! — неволно каза на глас Питър Марлоу.

Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.

Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех — богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела — цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.

Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.

Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:

— Тук има радио.