Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Седемнадесета глава

— Хайде, по-бързо! — подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.

Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички — и офицерите, и войниците — стояха в напрегнато очакване.

Един сержант, старши на бараката, приближи до Питър Марлоу и козирува:

— Хората са готови, сър. С мен двайсет души.

— От нас искат трийсет.

— Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.

— Добре. Хайде да тръгваме.

Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.

Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.

Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.

Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.

Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката — не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.

Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.

После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше сред малки хълмчета и долинки, сетне навлизаше в една каучукова плантация. Дърветата бяха занемарени и от тях очевидно не събираха сок. „Виж, това е странно!“ — помисли си Питър Марлоу, тъй като каучукът се изкупуваше на висока цена и бе основна суровина за военната индустрия.

— Как си, Дънкан? — поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.

— Хубаво е, че отново научаваме новините, нали? — рече Дънкан.

— Да — отвърна Питър Марлоу. — Ако е вярно.

— Май е прекалено хубаво, за да е вярно.

Питър Марлоу харесваше Дънкан. Той бе дребничък червенокос шотландец, на средна възраст, когото нищо не можеше да извади от равновесие. Винаги имаше за всекиго усмивка и добра дума. Но днес на Питър Марлоу му се стори, че открива нещо странно в него. Само че не разбираше какво точно. Дънкан долови любопитството му и показа новите си изкуствени челюсти.

— А, това ли било? — рече Питър Марлоу. — Чудех се защо ми изглеждаш по-различно от обикновено.

— Как ти се виждам?

— О, по-добре, отколкото съвсем без зъби.

— Ама че го каза. А аз си мислех, че никак не са лоши.

— Не мога да свикна с металните зъби. Много неестествено ми изглеждат.

— Да знаеш през какъв ад минах, докато ми извадят старите… Направо полудях!

— Слава богу, че моите са наред. Миналата година ги пломбирах, ама загубена работа. Добре си направил, че си ги махнал всичките. Колко бяха?

— Осемнайсет — ядно отвърна Дънкан. — Откачих от болка! Но бяха до един развалени. Докторът разправяше, че е от водата и липсата на храна за дъвкане, така де, от ориза и липсата на калций. Но, бога ми, тия, изкуствените, са идеални. — Той щракна с ченето веднъж-дваж замислено. — Тия зъболекари много хитро ги правят. Страшно умно измислено. Вярно, малко е странно да не са ти бели зъбите. Но пък откъм удобство, момчето ми, не съм се чувствал така добре от години, та затова бели или метални, няма никакво значение. Цял живот съм страдал от зъбите си. Да вървят по дяволите сега!

Напред колоната пленници се отдръпна встрани от пътя, за да пропусне един автобус. Беше много стар, боботеше и изпускаше облаци пушек. Имаше двайсет и пет места, но вътре се бяха натъпкали поне шестдесет души — мъже, жени и деца — и още десетина висяха на пръсти отвън. Покривът му бе отрупан от клетки с кокошки, багаж и постелки. Докато астматичният автобус пъхтеше по асфалта, пътниците с любопитство зяпаха пленниците, а те от своя страна не откъсваха очи от клетките с полузадушени пилета и, се молеха проклетия му автобус да се разпадне или да се обърне в канавката. Тогава те ще помогнат да го избутат обратно на пътя и ще задигнат някое и друго пиле. Но автобусът отмина и подир него полетяха немалко ругатни.

Питър Марлоу крачеше редом с Дънкан, който не преставаше да му обяснява нещо за зъбите си и да ги открива с широката си усмивка. Но усмивката му изглеждаше направо ужасно.

Корейският войник, потътрил се апатично по пътя зад тях, изкрещя нещо на един от мъжете, който се отдели встрани от колоната, но пленникът просто смъкна панталоните си клекна бързо и се провикна — „дизентерия“. Кореецът сви рамене, извади цигара, запали я и спокойно зачака. Мъжът се облекчи и бързо се върна при групата си.

— Питър — тихо рече Дънкан, — прикривай ме!

Питър Марлоу се огледа. На двадесетина метра пред тях по пътечката край канавката идеха жената и детето на Дънкан. Мин Дънкан бе китайка от Сингапур и затова не я бяха пратили в лагер като жените и децата на другите пленници, а я оставиха да живее в покрайнините на града. Детето, момиченце, бе красиво като майката, височко за годините си, с лице като картинка. Веднъж седмично те „случайно“ минаваха оттук, така че Дънкан да може да ги види. Той твърдеше, че стига да ги вижда, лагерът Чанги не го плаши.

Питър Марлоу се придвижи между Дънкан и корееца и прикри капитана така, че той да поизостане от хората си и да излезе отстрани. Колоната се точеше по пътя, но майката и детето не направиха никакъв знак. Когато Дънкан се изравни с тях, погледите им за миг срещнаха неговия. Двете забелязаха къде падна малката бележчица, но продължиха напред, като че нищо не се е случило. Дънкан ускори ход и се загуби сред тълпата мъже, но знаеше, че те са видели бележката му. Знаеше, че ще продължат нататък, докато всички пленници и цялата охрана отминат, а после ще се върнат да вземат листчето и ще го прочетат. И тази мисъл го правеше щастлив. „Обичам ви! Липсвате ми! Вие сте всичко за мен!“ пишеше на бележката. Посланието бе винаги едно и също, но винаги звучеше поновому, както за него, така и за тях, защото думите бяха написани с искрено чувство, а това бяха думи, които си струваше да се казват отново и отново, и отново. Хиляди пъти.

— Добре изглежда, нали? — попита Дънкан, като настигна Питър Марлоу.

— Чудна е. Късметлия си ти! И Мордийн ще стане голяма красавица.

— Вярно, голяма хубавица е. През септември ще навърши шест. — Радостта му помръкна и той се умълча. След малко промълви: — Как ми се иска да свърши тая война.

— Още малко остава.

— Като се зажениш, Питър, вземи си китайка. Те са най-добрите съпруги на света. — Дънкан му бе повтарял това стотици пъти. — Знам, че не е приятно хората да странят от тебе, пък и на децата не им е лесно, но ще съм щастлив да умра в ръцете ѝ. — Той въздъхна. — Ала ти няма да ме послушаш. Ще се ожениш за някоя англичанка и ще си мислиш, че живееш. Колко жалко! А аз знам какво говоря. Опитал съм и двете.

— Може би и аз трябва да опитам, а, Дънкан? — засмя се Питър Марлоу и забърза напред при хората си. — Ще се видим пак.

— Благодаря, Питър — провикна се след него капитанът.

Вече бяха почти на летището. Недалеч отпред се виждаше охраната, която чакаше да отведе групите си по работните места. До тях бяха струпани кирки, лопати и белове. Мнозина вече се нижеха след корейските войници през полето. Питър Марлоу хвърли поглед на запад. Една група вече се отправяше към палмите. По дяволите! Той спря групата си и козирува на охраната. Забеляза, че сред тях е и Торусуми.

Кореецът позна Питър Марлоу и му се усмихна:

— Табе!

— Табе! — отвърна Питър Марлоу, притеснен от нескритото благоразположение на корееца.

— Ще взема теб и твоите хора — каза Торусуми и посочи към инструментите.

— Благодаря ти! — отвърна Питър Марлоу и кимна на сержанта. — С него сме.

— Тоя работи в източния край — не можа да скрие яда си сержанта. — Нямаме късмет и това си е.

— Знам — с не по-малко яд отвърна Питър Марлоу и докато мъжете си избираха инструменти, каза на Торусуми: — Надявам се днес да отидем в западния край. Там е по-прохладно.

— Отиваме в източния. Знам, че е по-прохладно на запад, но мен винаги ме пращат на източния.

Питър Марлоу реши да рискува.

— Може би трябва да поискаш поне веднъж да се отнесат с теб по-справедливо.

Опасно бе да се внушава нещо на кореец или японец. Торусуми го изгледа студено, после рязко се обърна и отиде при Азуми, японския ефрейтор, който мрачно стоеше отстрани. Азуми бе известен с лошия си нрав. Питър Марлоу с напрежение наблюдаваше как Торусуми се поклони и започна бързо и насечено да обяснява нещо на японски. После почувствува погледа на Азуми върху себе си. Застанал до Питър Марлоу, сержантът също тревожно наблюдаваше сцената.

— Какво му казахте, сър?

— Казах му, че няма да е зле този път да отидем на западния край.

Сержантът трепна. Ако един офицер получеше пестник по врата, подчинените му неизбежно получаваха по два.

— Доста рисковано е…

Той рязко прекъсна изречението си, когато Азуми се запъти към тях, следван на почтително разстояние от Торусуми.

Азуми, дребен кривокрак японец, спря на пет крачки от Питър Марлоу и за около десетина секунди впи поглед в него. Питър Марлоу се приготви за плесницата. Вместо да го удари обаче, Азуми внезапно се усмихна, оголи златните си зъби, засмука въздух и извади пакет цигари. Предложи една на Питър Марлоу и каза нещо на японски. Питър Марлоу не разбра нищо, освен че Азуми го нарече „шоко сан“, и остана крайно учуден, защото досега никой японец не се бе обръщал към него по този начин. „Шоко“ значи офицер, „сан“ — господин, а да бъдеш наречен „господин офицер“ от дребна и злобна гадина като Азуми, бе действително голяма чест.

— Аригато — отвърна Питър Марлоу и прие поднесеното огънче. „Благодаря“ бе единствената японска дума, която знаеше. Освен, разбира се, „свободно“, „мирно“, „ходом марш“, „за почест“ и „ела тук, бял негоднико“, той се обърна към сержанта, който стоеше като втрещен до него, и му заповяда да строи хората.

— Слушам, сър — отвърна сержантът, доволен, че има повод да се отдалечи на безопасно разстояние.

Азуми излая нещо на японски, Торусуми се приближи и нареди „Hotchatore“, което означава „ходом марш“. Когато стигнаха по средата на летището и Азуми бе останал далеч назад, Торусуми се усмихна на Питър Марлоу.

— Днес ни пращат на западния край. Ще сечем дърветата.

— Ние ли? Нищо не разбирам.

— Обяснението е съвсем просто. Казах на Азуми сан, че ти си преводачът на Царя и че според мен той трябва да знае това, тъй като взема десет процента от печалбата. Така че — Торусуми сви рамене, — естествено, трябва да се подкрепяме един друг. Пък може би дори ще намерим време да си поговорим за някоя сделка днес.

С омекнали колене Питър Марлоу даде заповед на мъжете да спрат.

— Какво има, сър? — попита сержантът.

— Нищо, сержант. Чуйте всички! И не искам никакъв шум. Отиваме на палмите.

— Ей, дявол го взел, това се казва късмет!

Чуха се весели възгласи, които обаче бързо утихнаха.

Като стигнаха до трите палми, завариха там Спенс и хората му с техния пазач. Торусуми отиде при него и двамата разпалено си размениха доста любезности на корейски.

Накрая побеснелият войник все пак строи пленниците и ги отведе.

— По дяволите, защо дадоха на теб дърветата, проклетнико? Ние дойдохме първи! — провикна се Спенс.

— Така е — съчувствено отвърна Питър. Не му беше трудно да се постави на негово място.

Торусуми извика Питър Марлоу, настани се на сянка под едно дърво и опря пушката си на ствола.

— Сложи пост — каза той и се прозя. — Ще те държа теб отговорен, ако някой досаден японец или кореец ме завари заспал.

— Имай ми доверие и спи спокойно — отвърна Питър Марлоу.

— Събуди ме за обяд.

— Разчитай на мен.

Питър Марлоу разположи постове на подходящи места, а после оглави бясната атака срещу палмите. Искаше да ги отсекат и да издълбаят сърцевината, преди някой да даде нова заповед.

До обяд трите дървета бяха повалени, а милионерското зеле — извадено и разпределено. Хората бяха капнали от умора и целите изпохапани от мравки, но това нямаше никакво значение, тъй като плячката бе огромна. На всеки се паднаха по два кокосови ореха и останаха още петнадесет. Питър Марлоу реши да запазят пет за Торусуми и да изядат другите десет за обед. Раздели по равно „зелето“ от двете палми, а сърцевината от третата запази за Торусуми и Азуми, в случай че и те поискат дял. Ако корейците се откажеха, мъжете щяха да получат и нея.

Питър Марлоу седеше, опрял гръб на едно дърво, и дишаше тежко от изтощение, когато внезапно чу тревожно изсвирване. Той скочи на крака, отиде до Торусуми и го разтърси:

— Някой идва, Торусуми сан. Побързай!

Кореецът тромаво се изправи на крака и поизпъна униформата си.

— Добре. Върни се при дърветата и си давайте вид, че работите — тихо рече той.

После се отправи с небрежна походка към поляната. Като разпозна приближаващия, Торусуми си отдъхна, извика го при себе си на сянка, двамата се излегнаха, подпряха пушките си и запалиха по цигара.

— Шоко сан — провикна се Торусуми, — всичко е наред! Това е мой приятел.

Питър Марлоу се усмихна, сетне нареди:

— Сержант, пробий два от най-хубавите орехи и ги занеси на пазачите.

Не можеше да ги занесе лично, защото подобно нещо беше под достойнството му.

Сержантът внимателно избра орехите и отряза върховете им. Външната обвивка бе зелено-кафява на цвят, доста дебела и пореста. Бялото месо, което обвиваше дълбоко скритата ядка, бе меко и лесно можеше да се изгребе с лъжица, а млякото бе студено и сладко на вкус.

— Смит! — викна той.

— Заповядайте, сержант.

— Занеси тия орехи на мръсните корейци.

— Защо точно аз? Все мене ме карате да върша…

— Хайде, дигай си задника.

Смит, кльощав, дребничък лондончанин от предградията, се надигна, мърморейки, и изпълни заповедта.

Двамата пазачи жадно отпиха. После Торусуми извика към Питър Марлоу:

— Благодарим ти!

— Щастлив съм да ви услужа! — отвърна Питър Марлоу.

Торусуми изрови смачкан пакет цигари и го подаде на Питър Марлоу.

— Благодаря! — рече Питър Марлоу.

— Щастлив съм да ти услужа — учтиво отвърна Торусуми.

В пакета имаше седем цигари. Мъжете настояха Питър Марлоу да вземе две. Другите си ги разделиха — по една на четирима — и по общо споразумение решиха да ги изпушат след обеда.

Обедът бе ориз, рибен бульон и слаб чай. Питър Марлоу взе само ориз и му сложи мъничко блачанг. За десерт изяде своя дял от кокосовия орех. После уморено се отпусна до единия пън и зачака края на почивката.

Погледът му обходи летището. На юг се издигаше един хълм и около него пъплеха хиляди китайски наемни работници! Те всички носеха на рамене бамбукови пръти с кошници в двата края, изкачваха се на върха, пълнеха кошниците с пръст, слизаха обратно и ги изпразваха. Движението бе неспирно и хълмът сякаш видимо се стопяваше под палещото слънце.

Питър Марлоу идваше тук четири-пет пъти седмично вече близо две години. Когато за пръв път видяха района с неговите възвишения, блата и пясъци, двамата с Ларкин се изсмяха и решиха, че от това никога няма да стане летище. Та в края на краищата китайците нямаха нито трактори, нито булдозери. Но сега, две години по-късно, едната писта вече се използваше, а голямата, за бомбардировачите, бе почти готова.

Питър Марлоу се изумяваше от търпението на тези мравчици-работници и си задаваше въпроса дали има нещо, което ръцете им не биха могли да свършат, ако на помощ им дойдеше и модерна техника.

Очите му се затвориха и той потъна в сън.

 

 

— Юърт, къде е Марлоу? — сопнато попита Грей.

— Работи на летището. Защо?

— Кажи му да се яви при мен веднага щом се върне.

— Вие къде ще сте?

— Откъде да знам, дявол го взел! Кажи му да ме намери!

Като излизаше от бараката, Грей усети, че в червата му се надига нов спазъм, и забърза към тоалетната. Преди да преполови пътя обаче, спазъмът стана нетърпим и малко от кървавата слуз се процеди от него и подмокри още повече подложката от трева, която бе сложил в панталоните си. Измъчен и съвсем отмалял, той се облегна на една барака, докато събере сили да продължи. Знаеше, че отново е време да смени подложката — за четвърти път днес, — но му беше все едно. Така поне беше по-хигиенично, пък и се запазваха панталоните му — единствените, които имаше. Без нея просто не можеше да върви. „Отвратително! — помисли си Грей. — Като ония идиотски женски превръзки. Каква гадост! Но поне върши работа.“ Трябваше да си остане в бараката тая сутрин. Но не можеше. Как да се откаже точно сега, когато Марлоу му беше в ръцете. О, не, такова нещо не биваше да се изпуска. Искаше само да види физиономията на това долно копеле, като му каже. Удоволствието да го спипа си струваше болката. Мръсен мухльо! А покрай Марлоу и на Царя ще му дойде нанагорно. След ден-два ще ги пипне и двамата. Защото знаеше за диаманта и знаеше, че срещата трябва да стане другата седмица. Още не е ясно кога точно, но и това ще му кажат. „Умен си — мислеше си той, — умен си, щом системата ти работи толкова добре.“ Грей отиде до бараката на лагерната полиция и поръча на сержанта да излезе навън. Смени си подложката и старателно изми ръце с надеждата, че невидимото петно ще изчезне.

Почувствувал се малко по-добре, Грей слезе по стъпалата и се запъти към интендантската барака. Днес трябваше да прави седмичната си проверка в склада за ориз и продоволствия. Храната всеки път излизаше точно защото подполковник Джоунс бе оправен и старателен човек и винаги теглеше дневните порции ориз лично и на показ. Така че всяка възможност за злоупотреба бе изключена.

Грей се възхищаваше от подполковник Джоунс. Харесваше му, че той върши всичко сам. И работите винаги бяха наред. Завиждаше му, защото бе толкова млад — едва на трийсет и три, — а вече имаше чин подполковник. „Просто да се пукнеш от яд! — мислеше си Грей. — Той — подполковник, а ти — лейтенант. И единствената разлика е, че той е бил там, където трябва, и тогава, когато трябва. Но пък и ти добре се справяш. Имаш приятели, които ще те подкрепят, като свърши войната. Естествено, Джоунс е волнонаемен и след войната няма да остане на служба. Но Джоунс е приятел на Самсън, пък и на Смедли-Тейлър, прекия му началник, и играе бридж с коменданта на лагера. Късметлия човек. Аз също играя бридж, и то не по-зле от него, но мене не ме канят, а аз върша работа повече от всекиго тука.“ Като стигна до склада, все още теглеха дневната дажба ориз.

— Добро утро, Грей — поздрави Джоунс. — Ей сега ще дойда.

Той бе висок, хубав мъж, с добро образование и благ характер. Имаше момчешки вид, затова му викаха „хлапака подполковник“.

— Добро утро, сър.

Грей застана встрани и се загледа как представителите на отделните подразделения — по един сержант и един редник — пристъпваха към кантара. Всяка кухня изпращаше по двама души да получат дажбите, така че единият да следи другия. Подполковник Джоунс проверяваше броя на хората по списъка, който те му даваха, и отмерваше ориза. След това се подписваше на листа.

Когато свършиха и с представителите на последната кухня, интендантът, сержант Блейкли, нарами чувала с останалия ориз и го внесе в склада. Грей ги последва в бараката и разсеяно изслуша отчета на Джоунс, който с вял глас съобщи цифрите:

— Девет хиляди четиристотин осемдесет и трима офицери и редници. Раздадени хиляда сто осемдесет и пет килограма, триста седемдесет и пет грама ориз — по сто двадесет и пет грама на човек. Приблизително дванадесет чувала — той посочи с глава празните ютени торби. Грей внимателно наблюдаваше ръцете на подполковника, докато той броеше, но предварително знаеше, че ще бъдат дванайсет. После Джоунс продължи: — От един чувал липсват четиристотин грама. — В това нямаше нищо необичайно. — Остатък — четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама.

Подполковникът пристъпи, вдигна почти празния чувал и го сложи на кантара, който сержант Блейкли бе придърпал вътре. Сетне внимателно нареди теглилките до общо тегло четиринадесет килограма двеста двадесет и пет грама. Чувалът се вдигна и кантарът се уравновеси.

— Сметката е точна — усмихна се той доволен и хвърли поглед към Грей.

Всичко останало — половин теле, шестнадесет тенекии сушена риба, деветдесет килограма гула малака, шестдесет яйца, двадесет и пет килограма сол и пакети чер пипер и сухи люти чушки — също излезе абсолютно точно.

Грей подписа ведомостта. Изведнъж нов, раздиращ спазъм сви лицето му в гримаса.

— Дизентерия ли имате? — загрижено запита Джоунс.

— Само лек пристъп, сър. — Грей се огледа в полумрака, после козирува. — Благодаря, сър. Ще се видим другата седмица.

— Довиждане, лейтенант.

На излизане обаче го изненада нов спазъм и той се спъна в кантара, обърна го и теглилките се разпиляха по земята.

— Ама че съм схванат — изруга Грей, изправи кантара и взе да опипва пода за теглилките, но Джоунс и Блейкли вече бяха коленичили и ги събираха.

— Не се притеснявайте, Грей — успокои го Джоунс, после изръмжа на Блейкли: — Колко пъти съм ти казвал да слагаш кантара в ъгъла!

Но Грей вече бе взел една килограмова теглилка. Той се взираше и не можеше да повярва на очите си. Отнесе я до вратата и я огледа на светло, за да се увери, че не се лъже. Не се лъжеше. В долната основа на желязната тежест имаше малка дупка, грижливо запълнена с глина. Той изчопли с нокът глината; лицето му беше бяло като тебешир.

— Какво има, Грей? — попита Джоунс.

— Някой е пипал тази теглилка! — думите прозвучаха като обвинение.

— Какво? Не е възможно! — Джоунс се приближи. — Я да видя.

Той огледа теглилката дълго и съсредоточено, после се усмихна.

— Не е пипана. Това е просто коригиращ отвор. Сигурно е била малко по-тежка, отколкото трябва — засмя се Джоунс неубедително. — Боже мой, как ме изплашихте!

Грей бързо отиде до останалите теглилки и взе друга. И тя имаше дупка.

— Господи, та те всичките са подправени!

— Глупости — обади се Джоунс, — това са най-обикновени коригиращи…

— Чувал съм достатъчно за тия неща — прекъсна го Грей, — за да ми е известно, че теглилките не може да имат дупки. Никакви коригиращи отвори. Ако теглилката не е точна, просто се бракува.

Той се обърна рязко към Блейкли, който се сви до вратата.

— Ти какво знаеш за тая работа?

— Нищо, сър — ужасен отвърна Блейкли.

— По-добре си признай!

— Нищо не знам, сър, честна…

— Добре, Блейкли. Знаеш ли какво смятам да направя сега? Смятам да изляза оттука и да кажа на всеки срещнат какво сте направили, абсолютно на всеки. Смятам да им покажа тая теглилка и преди още да съм докладвал на полковник Смедли-Тейлър, вие ще бъдете разкъсани на парченца.

Грей тръгна към вратата.

— Почакайте, сър — изхлипа Блейкли. — Ще ви кажа. Не бях аз, сър. Подполковникът е. Той ме накара. Хвана ме, че съм взел малко ориз, и заплаши, че ще ме докладва, ако не му помагам…

— Млъкни, глупако! — извика Джоунс. После се обърна към Грей с по-спокоен глас: — Тоя глупак се опитва да ме натопи. Дори не съм предполагал, че…

— Не го слушайте, сър — прекъсна го Блейкли, заеквайки. — Той винаги мери ориза лично. Винаги. И държи ключа от касата, където пази теглилките. Вие сам знаете. А на всеки, който работи с теглилки, му се налага понякога да ги погледне отдолу. Колкото и добре да са замаскирани дупките, не може да не ги забележиш. А това продължава вече повече от година.

— Млък, Блейкли! — изкрещя Джоунс. — Млъкни! Тишина.

След малко Грей попита:

— Подполковник, откога се използуват тези теглилки?

— Нямам представа.

— Година? Две?

— Откъде да знам, по дяволите? Дори да са подправени, аз нямам нищо общо с това.

— Ключът обаче е у вас и вие отговаряте за тях?

— Да, но това не значи, че…

— Поглеждали ли сте ги някога отдолу?

— Не, но…

— Това е малко странно, не е ли така? — настъпваше Грей.

— Не виждам нищо странно. Освен това няма да позволя да ме разпитва някакъв си…

— По-добре кажете истината. Във ваш интерес е.

— Заплашвате ли ме, лейтенант? Ще ви изпратя пред военен съд.

— Виж, за това не знам, подполковник. Аз съм тук по служба и тези теглилки са подправени, не е ли така?

— Не. Вижте сега, Грей…

— Не е ли така?

Грей вдигна теглилката до пребледнялото му лице, което сега напълно бе изгубило момчешкия си израз.

— Да, така изглежда — отвърна Джоунс. — Но това не означава, че…

— Това означава, че тук имате пръст или вие, или Блейкли. А най-вероятно и двамата. Вие единствени имате достъп до склада. Теглилките са по-леки и единият от вас, или и двамата, присвоява излишъка.

— Не съм аз, сър — изхленчи Блейкли. — Аз получавам само една десета от всичкия ориз…

— Лъжеш — изкрещя Джоунс.

— Не лъжа. Хиляди пъти ви казвах, че ще ни пипнат. — Той се обърна към Грей, кършейки ръце: — Моля ви, сър, моля ви, не казвайте нищо. Ония ще ни разкъсат.

— Заслужавате си го, копелета мръсни! — Грей бе доволен, че откри фалшивите теглилки. Ах, колко бе доволен!

Джоунс извади табакерата си взе да свива цигара.

— Искате ли малко тютюн? — предложи той, а момчешкото му лице бе напрегнато и разкривено в плаха усмивка.

— Не, благодаря — отвърна Грей, въпреки че от четири дни нямаше цигари и страшно му се пушеше.

— Бихме могли да се разберем — рече Джоунс; спокойствието и изисканите му обноски постепенно се възвръщаха. — Може би някой действително е пипал теглилките. Но разликата е незначителна. Аз лесно ще намеря други, точни теглилки.

— Значи признавате, че са подправени?

— Казвам само… — Джоунс прекъсна изречението си и се обърна към Блейкли: — Излезте, сержант! Чакайте навън.

Блейкли незабавно се отправи към вратата.

— Стой тука, Блейкли — спря го Грей. После хвърли поглед към Джоунс и почтително добави: — Не е нужно Блейкли да излиза, нали, сър?

Джоунс го изгледа изпитателно през дима от цигарата, сетне рече:

— Не, стените нямат уши. Добре. Ще получавате по половин килограм ориз седмично.

— Само толкоз?

— Добре, килограм ориз и половинка сушена риба. Веднъж седмично.

— А захар? Яйца?

— Те са за лечебницата, знаете това.

Джоунс мълчеше, и Грей мълчеше. Блейкли хлипаше до вратата. Изведнъж Грей прибра теглилката в джоба си и тръгна да излиза.

— Грей, чакайте малко — Джоунс взе две яйца и му ги подаде. — Ето, ще ви давам по едно седмично заедно с другите неща. И захар ще има.

— Искате ли да ви кажа какво ще направя сега, подполковник? Ще отида при полковник Смедли-Тейлър, ще докладвам какво казахте и ще му покажа теглилките… А като дойде време за дупките, надявам се и това да стане, ще гледам да бъда там и лично ще ви натикам вътре. Но бавно, защото искам да ви чуя как ще крещите и искам да видя как умирате — малко по малко. И двамата.

После излезе от бараката и жегата вън го блъсна лицето, а вътрешностите му се разкъсаха от болка. Но той направи свръхчовешко усилие и бавно пое надолу по хълма. Джоунс и Блейкли го наблюдаваха от вратата на склада. И двамата бяха обзети от ужас.

— Господи, сър, какво ще стане сега? — изохка Блейкли — Ще ни окачат на въжето…

Джоунс го блъсна обратно в бараката, затръшна вратата и злобно го удари с опакото на ръката.

— Млък!

Блейкли се свлече на пода и по лицето му потекоха сълзи. Джоунс го вдигна и го удари още веднъж.

— Не ме бийте! Нямате право да ме биете…

— Млъкни и слушай! — разтърси го Джоунс. — Слушай да те вземат дяволите! Сто пъти съм ти казвал да използваш истинските теглилки, когато Грей ще идва на проверка глупак смотан! Спри да хленчиш и слушай. Първо — ще отричаш, че сме казвали нещо. Ясно ли е? Нищо не съм предлагал на Грей, ясно ли е?

— Да, сър, но…

— Ще отричаш, и толкова, разбра ли?

— Да, сър.

— Добре. И двамата ще отричаме и ако поддържаш версията докрай, ще те измъкна от тая каша.

— Наистина ли? Ще успеете ли, сър?

— Ще успея, стига да отричаш. Второ — не знаеш нищо за теглилките. И аз нищо не знам. Ясно ли е?

— Но ние сме единствените…

— Ясно ли е?

— Да, сър.

— После — нищо друго не се е случило тук, освен дето Грей откри фалшивите теглилки, но и аз, и ти сме били изненадани не по-малко от него самия. Ясно ли е?

— Да, но…

— Сега разкажи какво се случи. Разкажи, дявол те взел! — изкрещя Джоунс, надвесен над него.

— Ами… точно привършвахме проверката и тогава… тогава Грей се спъна в кантара и теглилките се разпиляха и… и видяхме, че са фалшиви. Така ли, сър?

— После какво стана?

— Ами, сър… — Блейкли се замисли за миг, сетне лицето му светна. — Грей ни попита за теглилките, но до тоя момент аз не бях забелязал, че са фалшиви… И вие също много се учудихте. После Грей си тръгна.

Джоунс му подаде малко тютюн.

— Забравяш какво каза Грей. Не си ли спомняш? Той каза: „Ако ми дадете малко ориз допълнително, по половин килограм седмично, и едно-две яйца, няма да ви докладвам.“ И тогава аз му казах да върви по дяволите и че аз сам ще докладвам за теглилките и за него също, и не бях на себе си от ярост за фалшивите теглилки. Как са попаднали тук? Коя свиня е посмяла да направи такова нещо?

Малките очички на Блейкли светнаха от възхищение.

— Да, сър, съвсем ясно си спомням. Той поиска половинка ориз и едно-две яйца. Точно както казахте.

— Тогава го запомни добре, глупако. Ако беше взел другите теглилки и си беше държал езика зад зъбите, нямаше да се забъркаме в тая каша. Гледай да не се раздрънкаш отново, защото ще прехвърля цялата отговорност върху тебе. Кой ще повярва на един сержант, ако аз заявя, че ти си виновен?

— Ще направя каквото ми заповядахте, сър. Обещавам!

— Сега въпросът е на кого ще повярват — на нас или на Грей. Така че не се безпокой. Само гледай да не си изгубиш пак ума и помни добре какво ти казах!

— Няма да забравя, сър, няма!

— Добре.

Джоунс заключи касата и вратата на бараката и се отдалечи.

„Умен е тоя Джоунс — убеждаваше сам себе си Блейкли. — Ще ни измъкне. Сега, когато ужасът от случилото се бе попреминал, започваше да го обзема спокойствие. Да, пък и Джоунс, за да си спаси кожата, трябва да спаси и твоята. Да, Блейкли, момчето ми, хитрец си ти — държиш го в ръчичките си, ако тръгне да играе двойна игра.“

 

 

Полковник Смедли-Тейлър замислено разглеждаше теглилката.

— Удивително нещо. Просто не мога да повярвам — промълви той и изгледа строго Грей. — Сериозно ли твърдите, че подполковник Джоунс ви е предложил подкуп? И то от провизиите на лагерниците?

— Да, сър. Всичко стана точно както ви обясних.

Смедли-Тейлър приседна на леглото и изтри потта си — в тясната стая бе горещо и душно.

— Не мога да повярвам — повтори той, като клатеше глава.

— Единствено те имат достъп до кантара…

— Зная. Не се съмнявам в думите ви, Грей. Просто всичко това е… как да кажа… невероятно!

Смедли-Тейлър дълго мълча и Грей търпеливо чакаше.

— Аз ще си помисля какво да направя — докато говореше, полковникът не преставаше да оглежда теглилката и малката дупка. — Но цялата тази история е… страшно опасна. Така че за нея не бива да знае никой, абсолютно никой, нали разбирате?

— Да, сър.

— Боже мой, ако се окаже истина… тези хора направо ще ги линчуват. — Смедли-Тейлър отново поклати глава. — Двама души… и подполковник Джоунс… да посегнат на лагерните дажби! И всичките теглилки до една са фалшиви, така ли?

— Да, сър.

— С колко са по-леки, как мислите?

— Не знам, но може би има към килограм на всеки четиристотин. Предполагам, че са задигали по два-три килограма ориз на ден. Да не говорим за сушената риба и яйцата. Сигурно има и други замесени — не може да няма. Как ще готвят толкова ориз и ще останат незабелязани? Сигурно и някоя кухня е в играта.

— Боже мой! — Смедли-Тейлър закрачи напред-назад. — Благодаря ви, Грей, чудесна работа сте свършили. Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие. — Той протегна ръка. — Чудесна работа наистина.

Грей раздруса здраво ръката му.

— Благодаря, сър. Съжалявам само, че не съм разбрал по-рано.

— А сега — никому ни дума! Това е заповед!

— Ясно, сър.

Той козирува и излезе. Краката му едва докосваха земята. Самият Смедли-Тейлър обеща: „Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие!“ Нищо чудно да го повишат — пламна внезапна надежда в него. В лагера вече бяха повишили няколко души. Един чин по-горе ще е добре дошъл. Капитан Грей — добре звучи. Капитан Грей!

 

 

Следобедът се точеше непоносимо. Без работа на Питър Марлоу му бе трудно да държи хората прави, затова разпрати групички да търсят нещо за ядене и непрекъснато сменяше постовете, тъй като Торусуми отново бе заспал. Топлината бе жестока, въздухът трептеше нажежен. Всички проклинаха адския пек и се молеха час по-скоро да се свечери.

Най-сетне Торусуми се събуди, взе си пушката и тръгна да се разходи, за да пропъди дрямката. Той наруга няколко пленници, които спяха на сянка, и викна на Питър Марлоу:

— Моля те, вдигни тези свине и ги накарай да вършат нещо или поне да се правят, че вършат нещо.

Питър Марлоу се приближи до него.

— Извинявай, че ти създадохме грижи! — каза той, а после се обърна към сержанта: — Трябваше да внимаваш кога ще се събуди! Вдигни тия глупаци и вземете да копаете нещо или режете онова идиотско дърво, или кършете палмови клони, да ви вземат дяволите!

Сержантът се извини, както му беше редът, и начаса вдигна мъжете. Скоро всички усърдно се преструваха, че работят. Бяха усъвършенствали това умение до степен на истинско изкуство. Няколко черупки от кокосов орех бяха преместени от едно място на друго, отчупени бяха няколко палмови клонки, а по стволовете на палмите се появиха нарези от трион. Ако работеха с такава скорост всеки ден, скоро целият район щеше да бъде гладък и равен като тепсия.

След малко сержантът уморено докладва на Питър Марлоу:

— Всички работят като хали, сър. Повече от това — здраве му кажете.

— Добре. Още малко остана.

— Сър, бихте ли… бихте ли ми направили една услуга?

— Каква например?

— Ами… работата е такава. Вие нали… нали… — Сержантът притеснено изтри уста с някакъв парцал. Случаят бе твърде удобен, за да го пропусне. — Вижте това — извади той една писалка. — Не може ли да попитате оня кореец дали ще я купи?

— Искаш да кажеш да му я продам? — зяпна от изумление Питър Марлоу.

— Да, сър. Ами… така де, помислих си, че като сте приятели с Царя, ще можете… сигурно ще намерите начин да…

— Забранено е да се търгува с охраната — и по наша, и по тяхна заповед.

— О, сър, можете да ми имате доверие. Нали вие с Царя…

— Какво ние с Царя?

— Нищо, сър — предпазливо отговори сержантът. Какво му стана на тоя? Кого се опитва да прави на глупак? — Реших просто, че може би ще ми помогнете. Не само на мен, а и на групата ми, разбира се.

Питър Марлоу погледна сержанта, погледна писалката и изведнъж му се стори странно, че толкова се бе ядосал. В края на краищата действително беше продавал разни неща за Царя или поне му бе помагал. Пък и двамата наистина бяха приятели. В това нямаше нищо лошо. Ако не беше Царя, никога нямаше да го пратят на палмите. По-скоро щеше да си намества сега изкривената челюст или най-малко бузата му още щеше да гори от плесницата на Азуми. Така че трябва да поддържа славата на Царя. Нали всъщност той осигури кокосовите орехи.

— Колко искаш за нея?

Сержантът се ухили.

— Е, не е „Паркер“, но има златен писец — той отвинти капачката за доказателство, — така че сигурно струва нещо. Попитайте го колко ще даде.

— Той ще иска да знае за колко я даваш. Аз ще го попитам, но трябва ти да определиш цената.

— Ако можете да вземете за нея шейсет и пет долара, много ще се радвам.

— Струва ли толкова?

— Мисля, че да.

Писалката действително имаше златен писец, и то с печат — четиринадесет карата. Освен това, доколкото Питър Марлоу можеше да съди, беше истинска. Не като другата.

— Откъде я имаш?

— Моя е, сър. Пазех я за черни дни. Но напоследък съвсем ми причерня.

Питър Марлоу кимна. Вярваше му.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай хората и внимавай да има пост.

— Не се безпокойте, сър. Няма да шукнат.

Питър Марлоу намери Торусуми приседнал под едно ниско дърво, натежало от увилата се около ствола му лоза.

— Табе! — поздрави той.

— Табе! — Торусуми погледна часовника си и се прозя.

— Ще си тръгнем след един час. Още е рано. — Свали си кепето и изтри потта, избила по лицето и врата му. — Ама че гадна жега. Гаден остров.

— Така е — отвърна Питър Марлоу и продължи: — Един от мъжете притежава писалка, която е готов да продаде. Хрумна ми, че ти като приятел може би искаш да я купиш.

Опита се да произнесе думите авторитетно, сякаш говореше Царя, а не самият той.

— Паркер ли е?

— Не. — Питър Марлоу извади писалката и отвъртя капачката, така че перото да блесне на слънцето. — Но писецът е златен.

Торусуми я огледа. Жалко, не беше Паркер, но пък и на летището, не би могло да се очаква кой знае каква стока. Ако беше Паркер, щеше да я продава лично Царя.

— Не струва много — рече той.

— Разбира се. Ако не искаш да се занимаваш… — И Питър Марлоу прибра писалката в джоба си.

— А, защо не. Може би така, докато се занимаваме с тази незначителна вещ, по-бързо ще мине времето. — Той сви рамене. — Не струва повече от седемдесет и пет долара.

Питър Марлоу се учуди, че началната цена е толкова висока. Сержантът явно нямаше понятие за истинската стойност. Боже, да знаех колко струва действително!

И така, двамата поседяха и се попазариха. Торусуми започна да се ядосва, но Питър Марлоу не отстъпи и накрая се споразумяха за сто и двадесет долара и пакет цигари.

Торусуми се надигна и отново се прозя.

— Време е вече да тръгваме. — После се усмихна: — Царя е добър учител. Като го видя, ще му кажа как ти се възползува от приятелството ми и ме измами в тази сделка. — Кореецът поклати глава с престорено самосъжаление. — Толкова пари за една нищо и никаква писалка! Царя направо ще ме вземе на подбив. Кажи му, моля те, че ще бъда, на пост след седем дни. Може би ще ми намери някой часовник. Истински този път.

Питър Марлоу остана доволен, че се справи успешно с първата си истинска сделка и получи не лоша цена. Но изведнъж го обзе раздвоение — ако дадеше всичките пари на сержанта, Царя щеше да побеснее. Това подкопаваше цялата система, която той така последователно бе изградил. А Торусуми със сигурност ще му спомене при следващата среща за писалката и цената. Но пък ако дадеше на сержанта само сумата, която бе поискал, и задържеше остатъка, значи го мами? Или точно това е „добра сделка“? Всъщност сержантът искаше шейсет и пет и толкова трябва да получи. А самият той дължеше на Царя сума ти пари. „Не биваше да се забъркваш в тая глупава история. Сам се оплете в мрежата си. Бедата ти, Питър, е, че се мислиш за много важен. Ако беше отказал на сержанта, сега нямаше да си блъскаш ума как да постъпиш. Каквото и да правиш — и едното, и другото, не е редно!“ Той бавно се запъти към хората си и все още се двоумеше. Сержантът вече бе строил групата и нетърпеливо отведе Питър Марлоу настрана.

— Всички са готови, сър. Проверих и инструментите. — После снижи глас: — Купи ли я?

— Да — отвърна Питър Марлоу и изведнъж решението дойде от само себе си. Той пъхна ръка в джоба на ризата и подаде на сержанта шепа банкноти: — Ето ти шейсет и пет долара.

— Сър, страхотен сте! — Сержантът извади една петдоларова банкнота и му я натика в ръката. — Дължа ви още един и петдесет.

— Нищо не ми дължиш!

— Десет процента са си ваши. Такъв е редът и аз с удоволствие го спазвам. Ще ви дам още долар и половина веднага щом разваля едрите.

Питър Марлоу му пъхна обратно парите.

— Няма нужда — рече той и внезапно се почувствува виновен. — Задръж ги.

— Настоявам да ги вземете — върна банкнотата сержантът.

— Виж какво, сержант…

— Добре, вземете поне тия пет. Ужасно ще ми е неудобно, сър, ако не ги вземете. Ужасно. Не знам как да ви се отблагодаря!

По целия път до лагера Питър Марлоу мълча. Чувствуваше се омърсен от огромния куп банкноти в джоба си, но същевременно съзнаваше, че дължи тези пари на Царя, и бе доволен, че ги има, защото можеше да купи нещо допълнително за групата. Сержантът го бе помолил за тази услуга единствено защото той се познаваше с Царя. При това Царя, а не сержантът му беше приятел. Когато се прибра в бараката, цялата тая жалка история все още не му излизаше от ума.

— Грей иска да му се обадиш, Питър — каза Юърт, като го видя.

— Защо?

— Не знам, момчето ми. Но изглеждаше нервиран от нещо.

Умората изведнъж изчезна и умът му заработи трескаво при новата опасност. Сигурно беше нещо във връзка с Царя. Грей нямаше да го вика за добро. „Мисли, Питър, мисли бързо! Селото? Часовникът? Диамантът? Или, о, господи, писалката! Не, това е невъзможно. Не може да е разбрал толкова скоро за нея. Да отскоча ли при Царя? Може би той знае какво става? Опасно е. Грей може точно затова да е казал на Юърт — за да ме принуди да направя грешка. Няма начин да не е знаел, че съм извън лагера. Но защо пък да тръгвам като овца към дръвника, плувнал в пот и мръсотия. Първо ще взема един душ, а после ще търся Грей. Няма да хукна още сега я!“ Когато отиде в банята, завари Джони Хокинс под един от душовете.

— Здравей, Питър — каза той.

— Здрасти, Джони. — Хокинс изглеждаше зле. Внезапно чувство на вина обагри лицето на Питър Марлоу. — Много съжалявам за…

— По-добре да не говорим за това — каза Хокинс. — Ще ми направиш услуга, ако не го споменаваш въобще.

„Дали знае — питаше се ужасен Питър Марлоу, — дали, знае, че аз съм един от тия, които го… изядоха? Дори сега… но то всъщност се бе случило едва вчера… мисълта за това му се видя отблъскваща. Все едно че са канибали. Не, не знае! Сигурно не знае, иначе би ме убил. Ако бях на неговото място, аз бих го убил… Или пък… Кой знае? Боже господи, докъде ни докараха. Всичко, което изглежда нередно, е правилно и обратно. Как да разбереш истината? Как? Идиотски свят, обърнат с главата надолу. А шейсетте долара и пакета цигари, които спечелих… всъщност ги откраднах, или пък изкарах — кое от трите? Трябва ли да ги върна? Това също би било крайно погрешно…“

— Марлоу!

Обърна се и видя Грей, зловещо застанал отстрани на душа.

— Беше ти казано да ми се представиш веднага щом се върнеш!

— Предадоха ми, че си искал да ме видиш. Реших първо да се окъпя и после щях…

— Заповядах да ми се представиш незабавно! — По лицето на Грей плъзна тънка усмивка. — Но сега това няма значение. Слагам те под арест — няма да напускаш бараката си.

В банята настъпи тишина — всички офицери наостриха уши.

— Защо?

Грей потръпна от радост, като долови внезапния ужас в гласа му.

— За неизпълнение на заповед.

— Каква заповед?

— Много добре знаеш каква! — „Така, така, поизпоти се! Гузната ти съвест ще те поизмъчи. Ако изобщо имаш съвест, в което се съмнявам.“ — След вечеря се представи на полковник Смедли-Тейлър. И се облечи като офицер, а не като някоя мръсна уличница!

Питър Марлоу затвори рязко крана на душа, намъкна саронга си и сръчно направи възела. Усещаше как любопитните погледи на другите офицери пълзят по гърба му. Умът му отчаяно се напрягаше да разбере какво става, но той се опита да скрие тревогата си. Защо да доставя удоволствие на Грей.

— Ти наистина нямаш никакво възпитание, Грей. Такъв досадник си! — каза Питър Марлоу.

— Днес научих доста за възпитанието, мръснико — отвърна Грей. — И много се радвам, че не принадлежа към мръсната ви класа, долен мошенико. Всичките сте изнудвачи, подлеци, крадци и…

— За последен път ти казвам, Грей, затваряй си устата или ще ти я затворя аз.

Грей се помъчи да се овладее. Как му се искаше да се нахвърли срещу този високомерен мръсник, още сега, на мига. Ще го пребие, като нищо ще го пребие! Ще го смаже. Независимо от дизентерията.

— Ако някога се измъкнем оттук живи, ще те намеря и ще си уредим сметките. На всяка цена ще те намеря. Най-първо тебе.

— За мен ще е удоволствие. Но дотогава, ако чуя, макар и една обидна дума от теб, ще си изпатиш здравата. — Питър Марлоу се обърна към другите офицери. — Чухте ме, нали? Предупредил съм го. Няма да позволя да ме ругае някаква си долна маймуна. — Той отново погледна към Грей. — Дръж се по-надалеч от мен.

— Не мога, защото престъпваш закона.

— Кой закон?

— Яви се при полковник Смедли-Тейлър след вечеря. А дотогава оставаш под арест в бараката.

Грей се отдалечи. Голяма част от въодушевлението му се бе изпарило. Глупаво бе да ругае Марлоу. Глупаво, а и напълно излишно.