Джеймс Клавел
Цар Плъх (11)

Девета глава

Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.

— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!

— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.

Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.

— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.

Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.

— Ох — въздъхна Царя, — за малко да избяга, проклетникът.

Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него — дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.

Задъхан от борбата, Макс не откъсваше очи от него.

— Бога ми, не понасям плъхове — изплю се той. — Не мога да ги гледам. Хайде да го убием. Пригответе се!

— Чакай малко, Макс — намеси се Царя. — Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.

— Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво — отвърна Макс.

— А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? — Царя погледна плъха и се ухили. — Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.

Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.

— Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва — каза Царя. — Не знаех, че са толкова бързи.

— Хрумна ми нещо — обади се Текс. — Хайде да го хванем.

— И за какво ни е?

— Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.

— Ей, Текс, страхотна идея! — въодушеви се Дайно. — Нали едно време са правили така, само че с лисици.

— Глупости! — прекъсна го Царя. — По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх — нищо лошо не ви е направил.

— Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.

— Защо да няма място? — отвърна Царя. — Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.

— Дрън-дрън! — обади се Текс. — Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.

— Ами да! — злобно потвърди Макс. — Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.

Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.

— Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне — каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: — Чакайте, чакайте малко!

— Сега пък какво има?

— Хрумна ми нещо — рече Царя и добави: — Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!

Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.

— Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.

— Какво?

— Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! — изкомандва Царя.

— С единственото ми одеяло! Да не си полудял?

— Ще ти дам друго. Ти само го хвани.

Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.

— Тихо — нареди Царя. — Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.

— Какво си намислил пак? — попита Питър Марлоу.

— Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.

Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.

— Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?

— Е, и? — изрази Милър всеобщото недоумение.

— А храна нямаме, нали?

— Да, но…

— Боже мой — изуми се Питър Марлоу, — да не ни предлагаш да го изядем?

— Как можа да си го помислиш? — възмути се Царя. После по лицето му се разля ангелска усмивка. — Ние че няма да го ядем, няма. Но има много други, които с радост биха купили някоя мръвка.

— От плъх? — Единственото око на Байрън Джоунс изхвръкна от орбитата си.

— Ти май не си с всичкия! Кой ще ти купи месо от плъх, а? Да не са луди! — не се сдържа Милър.

— Естествено, никой няма да купи, ако знае, че е от плъх. Но ако не знае? Царя изчака думите му да направят необходимото впечатление, после благо продължи: — Ако си държим езика зад зъбите? Месо като месо. Ще кажем, че е заешко…

— В Малайзия зайци няма, приятелю — обади се Питър Марлоу.

— Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.

— Ами може да кажем, че е от катерица — предложи Питър Марлоу след известен размисъл. — Или не, сетих се! — рече той със светнало лице. — Точно така, ще кажем, че е от сърна.

— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…

— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. — Той се засмя. — В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.

— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.

Всички се засмяха.

— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!

— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.

— Какъв бизнес? — не разбра Текс.

— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.

В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:

— А къде ще сложим плъховете?

— В противовъздушното скривалище, естествено.

— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.

— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…

— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.

— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?

— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.

— Къде?

— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.

Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“

— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.

— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.

— Каква работа?

— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!

Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.

— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.

Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отвертки и куп други полезни неща.

Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.

— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.

— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.

— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.

Царя прати Текс да извика Макс.

Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.

— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.

— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.

— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.

— Ами ако е женски?

— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.

Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.

— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.

— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.

— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.

Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.

Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.

„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец — без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.

Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.

— Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? — попита с недоумение Вексли.

— Да, стига да не ви пречим на работата, сър — отвърна любезно Царя.

Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.

„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“

— За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! — сърдечно раздруса той ръката на Царя. — Името ми е Вексли, майор от авиацията!

— Драго ми е да се запознаем, сър!

— Лейтенант Марлоу! — представи се Питър, здрависа се с майора и седна.

Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ — помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.

— Днес смятах да поговорим за китовете. Какво знаете за китовете… Ооо! — възкликна той, когато Царя извади пакет „Куа“ и му предложи цигара, а после почерпи и останалите.

Четиримата присъстващи запалиха и се сместиха да освободят още място за Царя и Питър Марлоу. Почудиха се какво ли търси тук Царя, но всъщност отговорът изобщо не ги интересуваше. Важното беше, че ги почерпи с цигари — истински купешки цигари…

Вексли подхвана отново темата. Той обичаше китовете. Обожаваше ги.

— Китовете несъмнено са най-висшата жива форма, към която се е стремяла природата. — Вексли остана много доволен от тембъра на гласа си, но забеляза, че Царя се намръщи. — Искате да питате нещо ли? — поинтересува се загрижено той.

— Ами да. Това за китовете е много интересно, но може ли да кажете нещо за плъховете?

— Моля? — учтиво попита Вексли.

— Това, дето разказвате за китовете, е много интересно, сър — повтори Царя. — Но си мислех дали плъховете…

— Какво плъховете?

— Ами чудех се дали не знаете нещо за тях — обясни Царя. Чакаше го доста работа и нямаше намерение да си губи времето на вятъра.

— Той иска да попита дали след като китовете приличат толкова много на хората, не е същото и при плъховете? — намеси се Питър Марлоу.

— А, гризачите са съвсем различни. — Вексли поклати с отвращение глава и добави: — Докато китовете…

— Какво им е различното?

— Гризачите ги предавам пролетния семестър — раздразнено отговори Вексли. — Неприятни същества. Нищо интересно няма в тях, нищичко. Затова пък да вземем например жълто кореместия кит — бързо започна той. — Виж, той е нещо друго — гигантът сред китовете. Повече от тридесет метра на дължина, а теглото му стига до сто и петдесет тона. Най-голямото живо същество на земята — и сега, и в древността… Също и най-силното. А пък половият му живот — продължи той, защото знаеше, че сведения от този род винаги държат класа буден, — половият му живот е истинско чудо. Мъжкият започва ухажването, като изпуска огромни струи вода и бие с опашка по водата близо до женската, която търпеливо го чака на повърхността на океана. После се гмурва дълбоко, засилва се и отново изскача нагоре — грамаден, огромен, гигантски. След това се сгромолясва обратно, а опашката му непрекъснато удря повърхността с оглушителен трясък и разбива водата на пяна. — Той многозначително снижи глас. — После се понася към женската и започва да я гали с гръдните плавници…

Позабравил нетърпението си, дори Царя се заслуша с интерес.

— Изведнъж обаче китът прекъсва ухажването и отново се гмурка — оставил женската задъхана на повърхността, за да не се върне може би никога повече: — Вексли замълча, за да подсили ефекта на думите. — Но не, той не я напуска. Изчезва в дълбините на океана за около час, събира сили и после се стрелва пак нагоре, изскача над водата и пада обратно с гръмотевичен трясък сред огромен фонтан от пръски. Завърта се около самката, притиска я здраво с двете си перки и се наслаждава на любовта ѝ до изнемога.

Вексли също бе изтощен до изнемога от величавата картина на съвкупяващите се гиганти. „Ах, колко щастлив би бил човек да види това, да присъства на този спектакъл и той — едно нищо и никакво дребосъче!“ Майорът си пое дъх и продължи:

— Чифтосват се някъде пред юли, когато водата е топла. При раждането си малкото тежи пет тона и е дълго около девет метра. Помислете си само! — засмя се той. — Девет метра!

Присъствуващите учтиво се усмихнаха и тогава Вексли поднесе вица, който не можеше да не бъде оценен по достойнство:

— И като имате предвид колко е голямо бебето, представяте ли си пък колко му е голяма оная работа на кита, а?

На лицата отново се появиха учтивите усмивки — редовните слушатели не чуваха нищо ново.

Вексли обясни как майката се грижи за малкото цели седем месеца, как го кърми от две огромни зърна, разположени от долната ѝ страна, съвсем отзад.

— Както несъмнено се досещате — съобщи той въодушевено, — продължителното кърмене под вода си има своите проблеми.

— А плъховете кърмят ли малките си? — не пропусна възможността да попита Царя.

— Да — нещастно отвърна майорът. — А различните китове…

Царя въздъхна отчаяно и победен, търпеливо изслуша безкрайните подробности за зъбатите и беззъбите китове, за амбрата и кашалота, за белия и синия кит, за финвала и нарвала, косатката и гренландския кит, за човковите и бутилконоси китоподобни и китовете джуджета, за южния кит и за японския, за гладките, гърбавите и като последно — за високочелите китове. Един по един слушателите си бяха отишли и само Питър Марлоу и Царя изчакваха Вексли да свърши. Тогава Царя каза без заобикалки:

— Искам да чуя за плъховете.

— За плъховете! — изохка Вексли.

— Заповядай, запали — почерпи го великодушно Царя.