Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

King Rat

Copyright © 1962 by James and April Clavell

Художник © Петьо Петьо

HIPNOS BOOKS 1992 второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess
  3. — Допълнителна корекция от thefly

Статия

По-долу е показана статията за Цар Плъх от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цар Плъх
King Rat
АвторДжеймс Клавел
Първо издание1962 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски

„Цар Плъх“ (на английски: King Rat) е първият роман на британския писател Джеймс Клавел. За първи път е издаден през 1962 г. Той е един от шестте романа на Клавел, известни като „Азиатската сага“. Някои от героите в „Цар Плъх“ присъстват и в друг роман от поредицата – „Търговска къща“.

Сюжет

Действието се развива през Втората световна война. В основата на романа са заложени впечатления от действителни събития в живота на автора: като участник във войната Клавел е изпратен в японски военнопленнически лагер на индонезийския остров Ява, а впоследствие е преместен в затвора Чанги, близо до Сингапур. „Цар Плъх“ описва борбата за оцеляване на британски, австралийски и американски военнопленници в японски лагер в Сингапур. Един от главните герои е Питър Марлоу, чийто образ е създаден въз основа на младия Клавел.

Край на разкриващата сюжета част.

Адаптации

През 1965 г. е направен едноименен филм по романа. Това е първата филмова екранизации на роман от Клавел, последвана и от други такива. Във филма образът на Царя е променен; Клавел не одобрява това.

Външни препратки

Шестнадесета глава

Дойде денят на победата над Германия и пленниците в Чанги ликуваха. Но за тях 9 май бе просто още един от низа еднакви дни, който по никакъв начин не промени живота им. Храната бе същата, небето — същото, горещината — същата, болестите — същите, мухите — същите, гнетът — същият. Грей все така дебнеше и чакаше. Доносникът го беше уведомил, че диамантът скоро ще смени собственика си. Съвсем скоро. Не по-малко напрегнато чакаха Питър Марлоу и Царя. Оставаха още само четири дни.

После дойде „денят на раждането“ и Ева даде живот на още дванадесет малки. Царя и съдружниците му дълго се смяха на закодираното название, което му дадоха — ден Р. Грей бе известен от доносника си и в деня Р обгради бараката и претърси всички за часовници или каквото там щеше да се продава в „деня на размяната“. Тъпото му ченге! Царя никак не се обезпокои от поредното доказателство, че в бараката има доносник. Същият следобед бе заченато третото поколение.

Под бараката вече имаше седемдесет клетки. Четиринадесет от тях бяха заети. Скоро щяха да се запълнят още дванадесет. Проблемът за имената беше разрешен по възможно най-простия начин: мъжките получаваха четни номера, женските — нечетни.

— Слушайте какво — каза Царя, — трябва да се приготвят още клетки.

Бяха се събрали в бараката на общо заседание. Вечерта бе прохладна и приятна. Облаци докосваха тъничкия сърп на луната.

— Ударихме на камък — обади се Текс. — Отникъде вече не можем измъкна телена мрежа. Ще трябва май да молим австралийците за помощ.

— Ами — бавно произнесе Макс, — та после направо да оставим всичко в ръцете им.

Напоследък бойните действия в бараката на американците изцяло се пренесоха около живото злато, което енергично бликаше под тях. Четирима души вече бяха разширили изкопите под бараката в лабиринт от галерии. Сега място за клетки имаше предостатъчно, но нямаше телена мрежа. А трябваше да се достави на всяка цена, защото се задаваше пак ден Р, а скоро след това още един и после още един.

— Ако намерим десетина души, на които да се доверим, може да им дадем по една двойка и те да си направят собствено стопанство — предложи Питър Марлоу. — А ние да останем само развъдно стопанство.

— Не става, Питър! Никога няма да опазим тайната. — Царя сви цигара и това му напомни, че в последно време търговията не вървеше — цяла седмица не бе пушил купешка цигара. — Единственият изход е да включим и Тимсън в играта — добави той след миг размисъл.

— Тоя смотан австралиец и без това ни подбива пазара — обади се Макс.

— Нямаме избор — отсече Царя. — На нас ни трябват клетки, а само той може да свърши тая работа. Освен това мога да разчитам, че ще си държи устата затворена. Ако ни потръгне със стопанството, мангизи ще има за всички. — Той се обърна към Текс. — Иди за Тимсън.

Текс сви рамене и излезе.

— Ела да видим какво става долу, Питър — каза Царя и се отправи към капака. — Олеле, боже! — възкликна той, като видя размаха на изкопните работи. — Ако продължим по тоя начин, скоро цялата скапана барака ще се срине долу и тогава къде ще се дяваме, не знам!

— Не се тревожи, шефе — гордо каза Милър, който отговаряше за изкопчиите. — Така съм изчислил нещата, че бетонните подпори да си останат непокътнати. Сега има място за хиляда и петстотин клетки. Трябва само да се намери мрежа. Можем и да удвоим бройката, ако се сдобием с достатъчно дървен материал, за да подпрем тунелите. Няма проблеми.

Царя мина по главния изкоп да огледа животните. Адам го забеляза и стръвно се хвърли върху мрежата, готов сякаш да го разкъса на парчета.

— Радва ми се, а?

— Знае те отнякъде, негодникът — ухили се Милър.

— Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките — предложи Питър Марлоу.

— Тимсън ще свърши работата — каза Царя. — Само неговите разбойници могат да намерят материали.

Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.

— Как си, друже — поздрави Тимсън, прекоси бараката и седна при тях. — Вие, янките, какво, страх ви е да не ви вдигнат във въздуха задниците ли, що ли?

Той бе дребен, набит мъж с хлътнали очи.

— Какви ги говориш?

— Подхванали сте ги тия окопи, сякаш целите въздушни сили ще бомбардират Чанги.

— Човек трябва да е готов за всичко. — Царя отново се замисли дали да рискуват и да посветят Тимсън. — Нашите скоро ще сдрусат Сингапур. И тогава изчезваме под земята.

— Няма да ударят Чанги. Нали знаят, че сме тук. Ингилизите поне знаят. Иначе, вярно, ако остане на вас, янките, не се знае къде ще паднат бомбите.

Заведоха го да огледа всичко. Той моментално схвана огромния мащаб на начинанието. И гениалността на замисъла.

— Свалям ти шапка, друже — смаян продума Тимсън, като се качиха отново в бараката. — Боже, боже! А ние си мислехме, че сте се подплашили. Ами че то тук сигурно има място за пет-шестстотин…

— Хиляда и петстотин — небрежно уточни Царя. — А тоя път в ден Р ще има…

— Какъв е пък тоя ден?

— Денят на раждането.

Тимсън се засмя.

— Значи това било денят Р. Сума ти време се чудехме какво значи. Ще се пукна! — И той се заля от смях. — Вие сте направо гении.

— Да си призная, идеята беше моя. — Царя се опита да прикрие гордостта си, но не успя. В края на краищата идеята наистина беше негова. — Та на сегашния ден Р ще имаме поне още деветдесет малки. А на следващия — някъде около триста.

Веждите на Тимсън отхвръкнаха почти до линията на косата му.

— Слушай сега какво ти предлагам… — Царя замълча, обмисляйки отново условията на сделката. — Вие ще ни снабдите с материал за още хиляда клетки. Ние ще закрепим бройката на хиляда, само най-добрите, вие пласирате продукцията, делим наполовина. В такава стабилна операция ще има за всички по нещо.

— А продажбата кога започваме? — незабавно попита Тимсън. Въпреки огромните възможности за печалба, нещо го глождеше отвътре.

— Ще ви дадем десет задни бута след седмица. Първо ще започнем с мъжките, а женските ще оставим. Решили сме — само задните бутове. Като потръгне работата, увеличаваме количеството.

— Защо да почваме само с десет?

— Ако пуснем още отначало повече, ще събудим подозрения. Трябва да я караме кротката.

Тимсън размисли за момент.

— Сигурни ли сте, че… месото е наред?

Сега, когато австралиецът вече се бе обвързал с доставката, на Царя също взе да му става гадно. „Но, дявол го взел, месото си е месо, а търговията — търговия!“ — Просто предлагаме месо.

Тимсън сви устни и поклати глава.

— Хич не ми се ще да ги продавам на моите хора — рече той с погнуса. — Бога ми, не е редно някак си. Не, не, не бива. Не че аз… ама просто не е редно. Не на нашите.

— И на нашите не — кимна Питър Марлоу, не по-малко отвратен.

Тримата се спогледаха. „Така е — каза си Царя, — хич не е редно. Но нали трябва да оцелеем.“ И изведнъж го озари просветление. Лицето му си смени цвета и той процеди през зъби:

— Извикай другите! Току-що ми хрумна нещо.

Американците бързо се събраха. Седяха напрегнати и не откъсваха очи от Царя. Той се бе поуспокоил, но все още не отронваше ни дума. Пушеше цигарата си и сякаш не ги забелязваше. Питър Марлоу и Тимсън озадачени се спогледаха. Царя стана и смачка цигарата. Атмосферата в бараката се наелектризира още повече.

— Момчета — започна той и гласът му прозвуча странно глух и изтощен, — денят Р идва след четири дни. Очакваме — Царя направи справка в таблицата, окачена на стената, — да, очакваме стопанството ни да нарасне на малко повече от сто животни. Сключих договор с нашия приятел и съдружник Тимсън. Той ще ни достави материал за хиляда клетки, така че щом дойде време да отбием малките, проблеми с настаняването няма да има. Неговите хора ще пласират продукцията. Ние ще наблегнем само на отглеждането на най-добрите породи. — Царя млъкна и впи поглед във всеки един поотделно. — Значи след седмица започваме продажбата.

Сега, когато фаталният ден бе уточнен, лицата им помръкнаха.

— Мислиш ли все пак, че е редно? — загрижено попита Макс.

— Не съм свършил още.

— За продажбата не знам — обади се Байрън Джоунс, като попипваше превръзката на окото си, — ама месото…

— Почакайте, за бога — нетърпеливо ги прекъсна Царя. — Изслушайте ме! — Всички се наведоха напред, затаили дъх, и Царя едва чуто прошепна:

— Ще продаваме само на офицери! От майор нагоре!

— Господи боже мой! — ахна Тимсън.

— Гледай ти! — изуми се Макс.

— Какво? — остана като гръмнат Питър Марлоу.

Царя се чувстваше почти като бог.

— Само тия копелета могат да си позволят да купят месо. Вместо стока за масите, ще го направим търговия за избраници.

— А мръсниците, които могат да го купят, са точно тия, на които човек би продал такова месо! — зарадва се Питър Марлоу.

— Ти си несравним! — рече Тимсън със страхопочитание. — Гениален! Боже, лично аз знам трима гадове, дето ръката си давам да ги видя как ще си хапнат от плъха, а после да им кажа…

— Аз знам двама, на които дори няма да го продам — каза Питър Марлоу. — Направо ще им го подаря. Но тия мръсници са толкова гадни, че ще подушат себеподобните си!

Макс се надигна и се опита да надвика смеха.

— Слушайте, момчета. Чуйте! Я чуйте за малко! — Той се обърна към Царя: — Знаеш ли, че аз… аз… — толкова бе развълнуван, че едва намираше думите — аз невинаги съм бил на твоя страна. В това няма нищо лошо. Свободни хора сме. Но това… това е толкова велико, че… — Той тържествено протегна ръка. — Искам да стисна ръката на човека, измислил такова нещо! Смятам, че ние всички трябва да стиснем ръката на един истински гений. От името на всички прости войници в света — аз се гордея с теб. Ти си наистина Цар.

Двамата с Царя си раздрусаха ръцете. Текс възторжено се поклащаше наляво-надясно.

— Селърс, Праути и Грей, разбира се. И той е в списъка…

— Той няма пари — обади се Царя.

— Нищо, ще му дадем даром — каза Макс.

— Не може. Грей не е глупак. Ще се усъмни — рече Питър Марлоу.

— А Торсен, тоя гад…

— На американските офицери не — обади се Царя, но после добави великодушно: — Е, на един-двама може.

Възгласите на одобрение бяха бързо заглушени.

— Ами австралийците?

— Остави това на мен, друже — каза Тимсън. — Вече имам предвид трийсетина клиенти.

— Ами англичаните? — попита Макс.

— И на тях няма да им простим. — Царя се чувстваше велик, властен и вдъхновен. — Голям късмет е, че гадовете, дето имат пари и възможности да си купят от месото, са тъкмо тия, дето човек би искал да ги нахрани с бут от плъх, а после да им каже какво са яли.

Точно преди да загасят осветлението, Макс нахълта през рамката на липсващата врата и прошепна на Царя:

— Един часови идва насам.

— Кой?

— Шагата.

— Добре — отвърна Царя и се опита да скрие вълнението в гласа си. — Провери дали нашите постове са си по местата.

— Веднага — каза Макс и забърза по местата.

Царя се наведе към Питър Марлоу и нервно прошепна:

— Може да е станала някаква издънка. Хайде, давай да се приготвим.

Той се измъкна през прозореца и огледа дали платнения навес е добре опънат. После двамата с Питър Марлоу седнаха и зачакаха. Скоро Шагата пъхна глава под брезента и като разпозна Царя, промъкна се тихо и се настани на пейката. Подпря пушката на стената и почерпи с цигари.

— Табе — поздрави той.

— Табе — отвърна Питър Марлоу.

— Здрасти — рече Царя. Като вземаше цигарата, ръката му трепереше.

— Имаш ли да ми предложиш нещо за продан тази вечер? — шепнешком попита Шагата.

— Пита, имаш ли да му предложиш нещо тази вечер?

— Кажи му, че нямам!

— Приятелят ми дълбоко съжалява, че тази вечер няма с какво да изкуши един човек с вкус.

— Ще има ли твоят приятел такова нещо, да речем, след три дни?

Когато Питър Марлоу преведе въпроса, Царя въздъхна с облекчение.

— Кажи му да. И кажи, че умно прави, дето проверява.

— Моят приятел смята, че в посочения ден по всяка вероятност ще разполага с нещо, което да изкуши един човек с вкус. Моят приятел добави, че според него сделката, за която говорим, ще завърши благополучно, щом има насреща си такъв предвидлив човек.

— Винаги е разумно да се постъпва по този начин, когато работата се върши в мрака на нощта. — Шагата сан засмука въздух. — Ако не дойда след три нощи, чакайте ме всяка следваща нощ. Един общ приятел ми намекна, че може би няма да успее да изпълни своята част от уговорката съвсем точно. Но ме увери, че ще направи всичко възможно да е след три нощи.

Шагата се надигна и подаде пакета цигари на Царя, направи лек поклон и мракът отново го погълна. Питър Марлоу предаде на Царя думите му.

— Идеално — усмихна се той. — Направо идеално. Ела тука утре сутринта. Трябва да обсъдим подробностите.

— Утре съм на работа на летището.

— Искаш ли да намеря някой да те замести?

Питър Марлоу се засмя и поклати глава.

— То може би ще е най-добре да отидеш — каза Царя. — В случай че Чен Сан иска да установи връзка.

— Мислиш ли, че се е объркало нещо?

— Не. Шагата направи добре, че провери. Аз също бих проверил. Всичко върви според плана. Още една седмица и край — сделката е готова.

— Надявам се.

Питър Марлоу си спомни за селото и се помоли наум сделката да се уреди. Страхотно му се искаше да отиде пак там и ако отиде, да бъде със Сулина. Иначе щеше да загуби разсъдъка си.

— Какво става? — Царя по-скоро усети, отколкото видя потръпването му.

— Просто си мислех, че бих дал всичко, за да съм в прегръдките на Сулина — неловко обясни Питър Марлоу.

— Аха. — Царя внезапно изпита опасение, че той ще провали цялата работа.

Питър Марлоу улови погледа му и се усмихна едва забележимо.

— Не се тревожи, приятелю. Нищо неразумно няма да направя, ако това те безпокои.

— Знам — усмихна се и Царя. — Сума ти неща имаме да уреждаме още, пък и утре е представлението. Знаеш ли за какво се разправя точно?

— Знам само, че се казва „Любовен триъгълник“ и че главната роля я играе Шон. — Гласът му внезапно заглъхна.

— Как стана така, че тогава едва не си убил Шон?

Досега Царя никога не го бе питал по такъв безцеремонен начин. Знаеше, че е опасно да му задава подобни интимни въпроси. Но сега инстинктивно усети, че моментът е подходящ.

— Нищо особено няма за разказване — без да се бави, отвърна Питър Марлоу, доволен от създалата се възможност. — На Ява Шон и аз бяхме в една и съща ескадрила. В деня точно преди края на войната там Шон не се върна от полет. Мислех, че са го свалили.

Преди около година обаче — на другия ден след като дойдохме тука от Ява — отидох на едно представление в лагера. Можеш да си представиш как се изненадах, когато разпознах Шон на сцената. Той играеше момиче, но това не ми се видя странно — все някой трябва да играе женските роли — и аз просто седях и гледах. Не можех да се нарадвам, че го виждам жив и здрав, не можех да се нарадвам, като го гледах как сполучливо играе ролята на момиче — как ходи, как говори, как седи. Дрехите и перуката му бяха съвършени. Много ми хареса как играе, а знаех, че никога не се беше занимавал с театър. След представлението отидох зад кулисите да му се обадя. Там го чакаха и други и скоро изпитах странното усещане, че тия типове са като хората, които човек среща пред гримьорните по цял свят — нали се сещаш, — разгонени скотове, виснали да чакат приятелките си. Накрая вратата на гримьорната се отвори и всички се втурнаха вътре. Аз се промъкнах последен и останах на прага. Едва, тогава осъзнах, че всичките тия мъже са сбъркани. Шон беше седнал на един стол и те се струпаха около него, умилкваха се, викаха му „миличък“, прегръщаха го, обясняваха му колко „възхитителен“ е бил… Въобще държаха се с него, сякаш бе красивата звезда на представлението. А Шон… Шон се радваше! Боже мой, той действително се радваше на умилкванията им! Като разгонена кучка! После внезапно ме забеляза и, естествено, и той се изненада. Каза: „Здравей, Питър!“, но аз не намерих сили да му отговоря. Просто стоях и не можех да откъсна поглед от един от мръсните педерасти, сложил ръка на коляното му. Шон беше с копринени чорапи и пликчета и носеше някакъв ефирен халат, който нарочно бе придърпал така, че кракът му над чорапа да се вижда, под халата се очертаваше бюст. Тогава изведнъж осъзнах, че всъщност не беше с перука, че тази коса си е неговата, дълга и вълниста като на момиче. После Шон помоли всички да излязат. „Питър е мой стар приятел, когото смятах за мъртъв — обясни той. — Искам да си поговоря с него. Идете си, моля ви!“ Когато те се махнаха, попитах Шон: „Какво е станало с теб, за бога? Наистина ли ти е приятно да те опипва тая измет?“ — „А какво стана с всички нас?“, отвърна Шон. После добави с разкошната си усмивка: „Толкова се радвам да те видя, Питър. Въобще не се надявах, че си жив. Седни за малко да се пооправя. За толкова много неща имаме да си говорим. С тия, дето ги пращат тук от Ява, ли дойде?“ Кимнах, все още объркан. Шон се извърна с лице към огледалото и започна да си маха грима от лицето. „Какво се случи с теб? — попита ме той. — Свалиха ли те?“ Когато започна да си чисти грима, аз някак си се поуспокоих и нещата взеха да ми изглеждат по-нормални. Помислих си, че съм се подвел като последния глупак, че всичко е било част от представлението… нали се сещаш, част от ролята. Реших, че само се е преструвал, а всъщност не му е било приятно. Затова се извиних, казах му: „Извинявай, Шон, сигурно ме мислиш за пълен идиот! Боже мой, толкова се радвам, че си жив и здрав. Бях те отписал вече.“ Обясних му какво се бе случило с мен, а после го попитах за него самия.

Шон ми разказа, че бил заклещен от четири японски изтребителя и трябвало да катапултира. Когато най-сетне се добрал до аеродрума и намерил самолета ми, от него бил останал само скелетът. Разказах му как го запалих, преди да избягам, не исках мръсните японци да поправят крилото. „О — рече той, — а аз реших, че си се взривил при кацане… и че си свършил. Останах с другите в щаба в Бандунг и после всички ни изпратиха в лагер. Малко по-късно ни прехвърлиха в Батавия, а оттам тук!“

През цялото време Шон изучаваше отражението си в огледалото, кожата му бе гладка и нежна като на момиче. Внезапно изпитах чувството, че той напълно забрави за присъствието ми. Не знаех какво да правя. Изведнъж Шон се обърна към мен и ме изгледа право в очите. Лицето му имаше странен израз. Усетих, че се чувства зле и затова го попитах дали не иска да си отида. „Не, не, Питър — отвърна той. — Искам да останеш.“ И тогава взе една дамска чантичка от тоалетката, измъкна червило и започна да си рисува устните. Аз се втрещих. „Какво правиш?“ — попитах го. „Слагам си червило, Питър.“ — „Хайде стига, Шон — казах. — Стига шеги. Представлението свърши преди половин час.“ Но той не спря и когато устните му станаха идеално червени, се зае да си пудри носа, после си разреса косата и, боже мой, отново се превърна в красиво момиче. Не можех да повярвам на очите си. Все още си мислех, че той си прави някаква абсурдна шега с мен.

Шон нагласи къдриците си, отпусна се на стола, взря се в огледалото и като че ли остана абсолютно доволен от това, което видя. После забеляза в огледалото, че го наблюдавам и се засмя: „Какво става, Питър? Не си ли бил в гримьорна досега?“ — „Бил съм — отговорих. — В женска гримьорна.“ Той ме изгледа продължително. Сетне придърпа дрехата си и кръстоса крака. „Това също е женска гримьорна.“ — „О, стига Шон — започнах да се ядосвам аз. — Това съм аз, Питър Марлоу. Ние сме в Чанги, не ти ли е ясно? Представлението свърши и сега всичко си е както преди.“ — „Да — отвърна спокойно той. — Всичко си е както преди.“ Дълго време не можах да обеля ни дума. „Е — успях да изрека накрая, — няма ли да свалиш тия дрехи и да изчистиш тая гадост от лицето си?“ — „Аз харесвам тези дрехи, Питър — каза Шон, — а сега вече се и гримирам.“ Той стана, отвори един шкаф и, бога ми, шкафът бе претъпкан със саронги, рокли, чорапогащи, сутиени и какво ли не. Обърна се към мен и каза невъзмутимо: „Ето, сега нося само такива дрехи. Аз съм жена.“ — „Ти си се побъркал!“ — не се сдържах аз. Шон се приближи, погледна ме и за миг ми се стори, че това наистина е жена — той изглеждаше като жена, държеше се като жена, говореше и ходеше като жена, дори ухаеше като жена. „Виж, Питър — каза Шон, — знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз се промених. Вече не съм мъж, аз вече съм жена.“ — „Жена си толкова, колкото и аз!“ — изкрещях. Но думите ми въобще не стигнаха до него. Той продължи да стои пред мен, усмихнат като мадона, после повтори: „Аз съм жена, Питър.“ Докосна ръката ми, точно както би го направила една жена, и каза: „Моля те, дръж се с мен като с жена.“ Нещо в мен се разкъса. Сграбчих го за ръката, смъкнах дрехата от раменете му, дръпнах сутиена с подплънки, а сетне го тикнах пред огледалото. „И ти казваш, че си жена, а? — изкрещях. — Я се погледни? Къде са ти тогава гърдите?“ Но Шон не погледна. Стоеше неподвижно с наведена глава и косата му падаше пред лицето. Халатът му висеше разкъсан и той бе гол до кръста. Сграбчих го за косата и повдигнах лицето му. „Я се погледни, ненормалник проклет! — изревах аз. — Ти си мъж, за бога, и винаги ще бъдеш мъж.“ Шон не помръдна, не продума и накрая разбрах, че плаче. Тогава в стаята се втурнаха Родрик и Франк Париш и ме изтикаха настрана, а Париш загърна Шон в дрехата и го взе в прегръдките си. През цялото време Шон не спря да плаче. Франк го прегръщаше и го успокояваше: „Всичко е наред, Шон, всичко е наред.“ После ме изгледа и ми стана ясно, че е готов да ме убие. „Изчезвай оттука, копеле мръсно!“ — изсъска той.

Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.

Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.

— Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ — каза Родрик.

Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа — не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър — каза той. — Не си виновен ти.“ — „Прости ми, Шон! — успях да изрека аз. — Не исках да ти сторя нищо лошо.“ — „Знам — отвърна той. — Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… — и се усмихна с разкошната си усмивка — толкова се радвам, че отново съм сред вас.“

Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.