Джеймс Клавел
Цар Плъх (15)

Тринадесета глава

Питър Марлоу лежеше на кревата си, унесен в полудрямка. Около него мъжете се пробуждаха, ставаха и отиваха по нужда, приготвяха се за работа, влизаха и излизаха от бараката. Майк вече се занимаваше с четиридесетсантиметровите си мустаци — беше се зарекъл да не ги бръсне, докато не излезе от лагера, Карстеърс пак правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа, партията бридж вече бе започнала, Рейлинс пак се разпяваше, Майнър отново свиреше гамите на дървения си ксилофон, отец Гроувър по навик се опитваше да разведрява всички наоколо си, а Томас пак ругаеше, че закуската закъснява.

Юърт, който спеше на леглото над Питър Марлоу, изпъшка, събуди се и провеси крака надолу.

— Ужасна нощ!

— Мяташе се като бесен! — отбеляза Питър Марлоу за хиляден път. Юърт винаги спеше много неспокойно.

— Извинявай — каза Юърт и тромаво скочи на пода. Всеки път казваше същото.

Неговото място не беше в Чанги, а на десет километра навътре в острова — в лагера за гражданското население, където бяха, може би все още бяха, жена му и децата му. Японците не разрешаваха никаква обмяна на сведения между двата лагера.

— Да вземем да обгорим леглото, след като се изкъпем, а — предложи Юърт и се прозя.

Беше нисък, мургав мъж, голям чистник.

— Може.

— Просто да не повярва човек, че само преди три дни го обгаряхме. Как спа?

— Нормално.

Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.

Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя им Фил. — Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? — Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.

Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.

— Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде — подметна Питър Марлоу.

— Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.

Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.

— По-спокойно, Юърт.

— Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам.

Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.

Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии — грижливо измити и пълни с вода — и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.

— Какъв ден сме днес, Юърт? — разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.

— Неделя.

Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.

Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.

Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо ѝ се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.

В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.

Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.

Така измина цяла вечност.

После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.

След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…

— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!

— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.

— Да не ти е лошо?

— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?

 

 

След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.

Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.

— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.

— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.

— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!

— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?

— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.

— Между другото, какво стана с Дейвън?

— Кой Дейвън?

— Оня с радиото.

— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?

— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.

— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!

— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.

— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!

— Да ти имам идиотските шеги!

— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?

— Вземи да опънеш веднъж.

— Бре, горчи, та се не трае!

— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.

— Охо, я гледайте!

— Къде?

— Ей, там, на пътя. Марлоу!

— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.

— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.

— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.

— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.

— Нищо чудно.

— Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.

— И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.

— Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.

— Ти не си наред. Никой, освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!

— Според теб какво носи Марлоу в онова канче?

— Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа.

Питър Марлоу се бе отправил към болницата.

В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня — беше казал Мак, — може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.

— Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.

Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:

— Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.

— Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? — попита Питър Марлоу. — И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…

— В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.

— Не се изхвърляй толкова — и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!

— Слушай ме какво ще ти кажа — наежи се Мак, — трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!

Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:

— Нали знаеш нещото от три неща?

За по-сигурно говореше за радиото така.

Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Разбира се. Какво се сети за него?

— Знаеш ли вече точната му болест?

— Не съвсем, но почти. Защо питаш?

— Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.

Лицето на Мак светна.

— Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.

— Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.

— Не искам да те излагам на опасност — замислено рече Мак.

— Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ — Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.

— Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.

— Защо? — бързо запита Мак на английски. — Защо до днес, Питър?

Питър Марлоу се ядоса, че все пак хлътна в капана, който толкова желаеше да избегне. Ясно му беше, че ако каже на Мак за селото, той ще се поболее от тревога. Разбира се, никой не можеше да го спре насила, но знаеше, че ако Мак и Ларкин го помолят, няма да отиде. „По дяволите, какво да правя сега?“ Тогава си спомни съвета на Царя.

— Е, днес или утре, все едно. Просто се интересувах — каза той и изигра последния си коз — най-древния номер на този свят, — стана да си ходи. — Е, хайде, Мак, до утре. Може да се отбием и довечера с Ларкин.

— Седни за малко, момчето ми. Ако нямаш работа, разбира се — спря го Мак и троснато продължи на малайски: — Истината ли говориш, като казваш, че зад думите ти не се крие нищо. Мъдростта на прадедите ми нашепва, че докато човек е млад, поема рискове, които и дяволът би подминал.

— Писано е: „Ако си лишен от опита на годините, това значи, че си лишен и от разум.“

Мак изпитателно впери очи в него. „Намислил ли е нещо? Нещо с Царя? Е — уморено реши той, — и без това вече е затънал до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“

— Усещам, че те дебне опасност — рече той след малко.

— Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. — Лицето на Питър Марлоу не трепваше. — Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.

Мак кимна доволен.

— Нали знаеш моята съдина?

— Безспорно.

— Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и й накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. — Мак изохка и се протегна. — Ужасно ме боли гърбът — каза той на английски. — Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.

Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:

— Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.

— Така по-добре ли е? — попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.

— Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.

— Не се прави, че не ти е приятно, старче.

— Престани с това старче!

— Senderis! — отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже — каза си той, — колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите — «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ — дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.

„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките — най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.

Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината — хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките ѝ останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител — разбит, разкъсан от бомби и куршуми — на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.

Попадна на селцето по залез-слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.

— Може ли да ми дадете малко храна и вода? — помолил бе той.

Отговор не получи.

После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.

Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.

Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.

Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на друг килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.

— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.

— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.

— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.

— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.

— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!

— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!

— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!

— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“

Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.

— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?

— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.

Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.

— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.

— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.

Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.

— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.

Старейшината му даде знак да седне.

— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.

— Съгласен съм.

— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.

— Разбирам. Благодаря ви, сър.

— Закълни се в твоя бог — лека усмивка пробягна по лицето на стареца, — закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.

— Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.

— Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко.

Дадоха му да яде и пие, а после старейшината каза:

— Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.

— Добре. Но може ли първо да попитам нещо?

— Да.

— Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.

— Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“

И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.

Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната — адвентистка, а още по-предишната — някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.

Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други — защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други — защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.

„Долен лицемер!“ — с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал:

— Хей, Питър, я погледни там!

И той бе видял Дринкуотър да разговаря с един съсухрен сержант от английската авиация на име Блоджър. Леглото на отеца се намираше на едно от най-хубавите места в шестнадесета барака — близо до вратата.

— Сигурно това е новият му ординарец — предположи Дейвън, защото старата традиция се спазваше дори в лагера.

— Какво стана с предишния?

— С Лайълс ли? Казаха ми, че е в лечебницата. Шесто отделение.

Питър Марлоу се надигна.

— С ония от пехотата Дринкуотър може да прави, каквото си ще, но с моите — не.

Той прекоси бараката и извика:

— Блоджър!

— Какво искаш, Марлоу? — попита Дринкуотър. Питър Марлоу не му обърна внимание.

— Какво правиш тук, Блоджър?

— Ами говоря си с отеца, сър. Извинявайте, сър — каза той и се приближи, — не ви виждам добре.

— Лейтенант Марлоу.

— О, добър ден, сър. Аз съм новият ординарец на отеца, сър.

— Махай се оттук, и преди да ставаш нечий ординарец, първо ще ме питаш мен!

— Но аз, сър…

— Марлоу, ти за какъв се мислиш? — избухна Дринкуотър. — Не можеш да му заповядваш!

— Той на теб ординарец няма да ти бъде!

— Защо?

— Защото аз казвам! Свободен си, Блоджър.

— Но, сър, аз ще се грижа добре за отеца, наистина, сър! Всичко ще правя…

— Откъде я имаш тая цигара?

— Виж какво, Марлоу… — започна Дринкуотър.

— Затваряй си устата! — сряза го Питър Марлоу. Всички мъже в бараката оставиха заниманията си и започнаха да ги наобикалят.

— Откъде взе цигарата, Блоджър?

— Отецът ми я даде, сър — измънка Блоджър и се дръпна назад, стреснат от гневния тон на Питър Марлоу. — Срещу едно яйце. Разбрахме се да ми дава тютюн за яйцето, дето ми се полага. Аз искам тютюн, а той нека взема яйцата.

— В това няма нищо нередно — изпъчи се Дринкуотър. — Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.

— Да си минавал скоро през шесто отделение? — попита Марлоу. — Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.

— Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.

— Колко от неговите яйца изяде?

— Николко. Нито едно.

Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.

— Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!

— Кълна се! — рече Дринкуотър с разтреперан глас.

— Мръсен лъжец! — изкрещя Дейвън. — Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.

Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.

Дринкуотър припадна.

Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.

— Бог да те благослови, Марлоу — прошепна той. — Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. — После коленичи до леглото си. — О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…

В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.

Стомахът му подсказа, че е време за обед.

Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по дяволите?

Грей седеше на ръба на леглото си.

— А, Марлоу — обади се той. — Тия дни ще ядеш с нас, така ли? Каква приятна изненада!

— Да, Грей, все още ям с вас. Я иди си играй на стражари и апаши другаде. Заяждай се с някой, дето не може да ти го върне!

— Няма начин, момчето ми! Хвърлил съм око на по-едра плячка.

— Дано имаш късмет.

Питър Марлоу се обърна и взе канчетата си. Отсреща няколко души играеха карти. Капитан Бръф, който ги гледаше, му смигна и прошепна:

— Ченгета! Все една стока!

— Така е.

Бръф се приближи.

— Чувам, че имаш нов приятел.

— Може и така да се каже — отвърна неопределено Питър Марлоу.

— То всеки решава за себе си. Но понякога човек трябва да внимава какво прави, за да не си изпати.

— Така ли?

— Да! Бързите приятелства са доста опасни.

— Тука си прав.

— Какво ще кажеш някой ден да изпушим по цигара и да си чуем приказката — ухили се Бръф.

— Става. Да речем, утре, а? След кльопачка… — Той неволно употреби думата на Царя, но не се поправи. Усмихна се и в отговор Бръф също се усмихна.

— Охо, манджата иде! — извика Юърт.

— Най-после — изпъшка Фил. — Искаш ли да се трампим, Питър? Твоят ориз за моята яхния?

— Не си познал!

— Просто питам!

Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре — помисли той. — Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи — сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.

Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него — успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.

— А, Питър — каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, — ти познаваше Чарлс, нали?

— Да, да, много свястно момче.

Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.

— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.

— О, да. Разбира се.

Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:

— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?

— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.

— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.

Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя сега… Какво ще имаме за вечеря? А, да, агнешко. Мм, агнешко! И хубава студена бира. После ще си поиграя с Пенелопи, а жената ще си седи на верандата и ще шие.“

— А, здрасти — рече той радостно, когато забеляза Юърт. — Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.

Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.

— Спокойно, Юърт — приближи до него Питър Марлоу.

— Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!

— Не се нервирай.

— Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!

— В лагера за цивилни са ги…

— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!

Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.

— Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.

Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.

— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?

— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.

— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!

Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.

— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!

— Свих го, разбира се.

— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.

Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

— Искаш ли малко блачанг, друже?

— Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.

— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.

— Чудесно. След вечеря, нали?

— Става. До довечера.

— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.