Херман Хесе
Демиан (3) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Втора глава
Каин

Спасението от моите мъки дойде от съвсем неочаквана страна и едновременно с него се появи нещо ново в живота ми, което продължава да въздействува и до днес.

Наскоро в нашата гимназия бе постъпил нов ученик. Беше син на заможна вдовица, преселила се в града ни, и носеше траурна лента на ръкава си. Учеше се в по-горен клас и беше няколко години по-голям, но и на мен, както и на всички, той скоро ми направи впечатление. Този забележителен ученик като че ли беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше, у никого не оставаше представата за момче. Между нас, държащите се детински юноши, той се движеше чужд и съвършен като мъж, нещо повече, като господар. Не го обичаха — не вземаше участие в игрите, още по-малко в сбиванията, на другите се харесваше единствено независимият му решителен тон по отношение на учителите. Казваше се Макс Демиан.

Веднъж стана тъй, както от време на време се случваше в училището ни, че по някакви причини в нашата много голяма учебна стая дойде още един клас. Беше класът на Демиан. Ние, малките, имахме библейска история, а големите трябваше да пишат съчинение. Докато ни набиваха в главите историята на Каин и Авел, аз дълго гледах към Демиан, чието лице странно ме привличаше, наблюдавах това умно, светло, необикновено здраво лице, внимателно и одухотворено, наведено над работата; той съвсем не приличаше на ученик, който решава възложена задача, а на изследовател, зает с разработката на собствени проблеми. Всъщност не ми беше приятен, напротив, имах нещо срещу него, струваше ми се твърде самоуверен и хладен, струваше ми се много предизвикателно сигурен в своята същност и очите му имаха израза на възрастните — какъвто децата никога не са обичали, — малко тъжен и с проблясъци на присмех. Но все пак продължавах да го гледам, той можеше да бъде за мен приятен или жалък; но едва ме бе погледнал веднъж и аз изплашен отклоних очите си. Когато премислям днес как изглеждаше Демиан като ученик, мога да кажа: във всяко отношение по-различен от другите, изобщо личеше отпечатъкът на своеобразното и личностното и затова привличаше вниманието — едновременно обаче той правеше всичко, за да не се набива в очи, носеше се и се държеше като преоблечен принц сред селски момчета и полагаше всякакви усилия да бъде привидно равен на тях.

След училище на път към къщи Демиан крачеше зад мен. Когато другите се бяха разпръснали на различни страни, ме настигна и поздрави. И с този поздрав, макар при това да наподобяваше нашия ученически тон, той беше толкова мъжествен и любезен.

— Ще повървим ли известно време заедно? — попита приветливо.

Бях поласкан и кимнах. После му описах къде живея.

— А, там ли? — каза Демиан с усмивка. — Вече познавам сградата. Над вратата на вашата къща е изваяно нещо толкова забележително, което веднага ме заинтересува.

Съвсем не можех веднага да се сетя какво имаше предвид и бях изненадан, че той, изглежда, познаваше нашата къща по-добре от мен. Действително върху ключовия камък на свода над вратата е имало нещо като герб, но с течение на времето полузаличен и често замазван с боя, доколкото знаех, нямаше нищо общо с нас и нашия род.

— Не ми е известно — казах плахо. — Това е изображение на птица или нещо подобно, навярно е съвсем старо. Някога, по-рано, постройката трябва да е принадлежала на манастир.

— Възможно е — кимна той. — Вгледай се някога по-добре! Такива неща често са много интересни. Мисля, че там е изобразен ястреб-врабчар.

Продължихме да вървим, бях много смутен. Изведнъж Демиан се засмя, като че ли му бе хрумнало нещо весело.

— Да, аз, разбира се, присъствувах на вашия час — каза той живо. — Историята за Каин, който имал белег на челото, нали? Хареса ли ти?

Не, на мен рядко ми харесваше нещо от всичко, което трябваше да учим. Не се осмелявах обаче да му го кажа, защото се чувствувах така, сякаш с мен говореше възрастен. Отвърнах, че историята ми е харесала доста.

Демиан ме потупа по рамото.

— Няма нужда да се залъгваме, мили. Но историята действително е твърде забележителна, смятам, че е много по-забележителна от редица други, с които се занимаваме в часовете. Учителят съвсем не каза нещо особено за това, само най-обичайното за бог и за греха и така нататък. Но вярвам… — Той помълча, усмихна се и попита: — Интересува ли те обаче? Да, вярвам — продължи той, — че историята за Каин може да се схване и по съвсем друг начин. Повечето неща, които ни преподават, са, естествено, напълно верни и правилни, но всички те могат да бъдат разглеждани и другояче, не както го правят учителите, и тогава за огромната част се открива много по-богат смисъл. Например човек не може да бъде доволен от казаното за Каин със знака на челото, така както ни бива обясняван. Не намираш ли? Разбира се, може да се случи някой да убие брат си по време на спор и след това да изпита страх и да отстъпи малодушно, също е възможно. Но това, че за своята страхливост в добавка е бил отличен с един орден, който го брани и у всички останали всява страх, е наистина много странно.

— Разбира се — казах аз с интерес. Работата започна да привлича вниманието ми. — Но как другояче трябва да се тълкува историята?

Той ме удари по рамото.

— Съвсем просто. Това, което се е случило и с което започва историята, е белегът. Имало е един човек с белег на лицето, което вдъхвало страх у другите. Те не се осмелявали да го докоснат. Той им импонирал, той и неговите деца. Може би или положително това действително не е било белег като някакво пощенско клеймо, толкова грубо рядко става в живота. По-скоро него едва доловимо, злокобно, малко повече дух и смелост в погледа, отколкото хората са свикнали да виждат. Този човек е имал власт, от този човек са се бояли. Той носи „знак“. Можеш да го обясниш както пожелаеш. А се пожелава винаги това, което е удобно някому и му дава право. Хората се страхували от децата на Каин, нали имали знак. Следователно белегът не се тълкувал такъв, какъвто бил — едно отличие, — а тъкмо като противоположното. Говори се, че мъжете с такъв знак носели прокоба, и е вярно. Хората със смелост и характер винаги са много зловещи за другите. И това, че цял един род от безстрашни и злокобни обикаля наоколо, е много неудобно и ето че прикачват на този род прозвище и измислица, за да му отмъстят и се почувствуват поне малко обезщетени за всичкия изтърпян страх. Схващаш ли?

— Да… това значи ли… че Каин изобщо не е бил лош? Тогава и цялата история в Библията всъщност съвсем ли не е била вярна?

— И да, и не; толкова старите, прастарите истории винаги са верни, но те невинаги са записани така и невинаги ги обясняват правилно. Накратко: мисля, че Каин е бил необикновен човек и единствено защото са изпитвали страх от него, са му прикачили тази история. Разказът просто е бил мълва, нещо, каквото хората навред бъбрят, и може да бъде верен дотолкова, доколкото, че Каин и децата му действително са носили един вид белег и са били по-различни от останалите хора.

Бях много учуден.

— И после убеден ли си, че и това за убийството съвсем не е вярно? — попитах заинтригуван.

— О, не! Положително е вярно. Силният убил един слаб. Дали действително е бил брат му, в това, разбира се, можем и да се съмняваме. То не е важно, в края на краищата, всички хора са братя. Следователно силният убил слабия. Може би извършеното е било геройско дело, може би не. Във всеки случай обаче останалите слаби вече били обзети от голям страх, те се оплаквали много и когато ги попитали: „Защо просто не го убихте“, не отговаряли: „Защото сме страхливци“, а казвали: „Не бива. Той има белег. Бог го е белязал.“ Приблизително така трябва да е възникнала тази заблуда. Е, хайде, аз те задържах. Довиждане!

Демиан сви в Алтгасе и ме остави сам по-учуден, отколкото когато и да било преди. Но едва бе отминал, и на мен всичко казано ми се струваше напълно невероятно! Каин — един благороден човек, Авел — страхливец! Белегът на Каин — отличие! Това бе невъзможно, бе богохулно и скверно! Но къде оставаше добрият бог? Не беше ли приел жертвата на Авел, не беше ли обичал Авел? О, не, глупави приказки! И аз допуснах, че Демиан бе искал да се пошегува с мен и се бе опитал да ме подхлъзне. Дяволски хитър момък беше, да, а и да говори умееше, но така… не…

И все пак никога досега не бях разсъждавал тъй дълго върху някоя библейска или друга история. И отдавна никога така напълно и за часове, за цяла една вечер, не бях забравял Франц Кромер. Вкъщи още веднъж препрочетох историята, както е дадена в Библията, кратка и ясна, и бе съвсем смахната работа да й се търси някакво особено тайно тълкуване. Тогава всеки убиец би могъл да се обяви за любимец на бога! Не, това беше безсмислие! Приятен оставаше само начинът, по който на Демиан се удаваше да говори за подобни неща, тъй леко и хубаво, като че ли всичко беше самопонятно, а и да го изрича с такива очи!

Явно у мен самия нещо не беше в ред, дори в голямо безредие. Бях живял в един светъл и чист свят, сам разновидност на Авел, а сега се намирах толкова дълбоко в „другия“, толкова пропаднал и потънал, но в действителност и не бях много виновен за това! И какво сега? Да, тогава у мен проблесна един спомен, който едва не ме задуши. В оная тежка вечер, от която започна моята сегашна беда, това се случи и спрямо баща ми, тогава изведнъж в продължение на миг бях прозрял и презрял него и светлите му свят и мъдрост! Да, тогава аз самият бях Каин, носех белег и си бях въобразил, този знак не е позор, а отличие, и чрез моята злост и моето нещастие стоя по-високо от баща си, по-високо от добрите и благочестивите. В първия момент това още нямаше формата на ясни мисли, но всички те се съдържаха в преживяването ми, то бе само припламване на чувства, на странни вълнения, които причиняваха болка и все пак ме изпълваха с гордост.

Като си помисля колко чудато говореше Демиан за безстрашните и за страхливите! Колко странно бе разтълкувал белега от челото на Каин! И как при това очите му, забележителните очи на зрял човек, удивително светеха! И в ума ми се стрелна, макар и неясно, не е ли и той самият, Демиан, един вид Каин? Защо ще го защищава, ако не се чувствува сроден нему? Защо има такава мощ в погледа? Защо говори толкова презрително за другите, за страхливите, всъщност те са смирените и към тях бог е благосклонен.

Тия мои мисли нямаха край. В кладенеца беше паднал камък, а кладенецът бе младата ми душа. И за дълго, за много дълго време историята на Каин, убийството и белегът бяха средоточието, от което повеждаха началото си всички мои опити за познание, съмнение и критика.

 

 

Забелязах, че и останалите ученици доста се занимаваха с Демиан. За историята с Каин не казах никому нищо, но, изглежда, Демиан интересуваше и другите. Най-малкото се заразнасяха безброй слухове за Новия. Само да можех да узная всичките, всеки би хвърлил малко светлина върху него, всеки би могъл да се разтълкува. Още помня, че отначало се заговори: майката на Демиан била много богата. Казваха още, че никога не ходела на църква, също и синът й. Някой твърдеше: били евреи, но можели да излязат и прикрити мохамедани. По-нататък се разправяха приказки за физическата сила на Макс Демиан. Сигурно беше, че той страшно унизил най-силния в техния клас, който го карал да се борят и при неговия отказ го нарекъл страхливец. Присъствувалите на сблъсъка казваха, че Демиан просто с една ръка го хванал за тила и здраво го притиснал. Тогава момчето пребледняло, а след това се измъкнало незабелязано и дни наред не можело да си служи с ръката. Цяла една вечер дори се носеше слухът, че било умряло. Известно време се твърдеше всичко, вярваше се на всичко, вълнуващо и чудно беше всичко. После за някое време се наситиха. Но не след дълго сред нас, учениците, плъзнаха нови слухове, които осведомяваха, че Демиан имал интимни връзки с момичета и „знаел всичко“.

Междувременно моята работа с Франц Кромер продължаваше по същия насилнически път. Не можех да се избавя от него, защото дори понякога той да ме оставяше на спокойствие за дни, все пак бях обвързан. В съня ми Кромер живееше като моя сянка и онова, което не ми бе сторил в действителността, фантазията ми му позволяваше да го направи в сънищата, когато напълно ставах негов роб. Живеех в тия сънища — всякога сънувах много — повече, отколкото в реалността, губех сила и живот от тази сянка. Между другото често ми се присънваше, че Кромер ме изтезава, че ме заплюва и мачка и което беше по-лошо, че ме изкушава за тежки престъпления, нещо повече, не ме изкушава, а просто ме принуждава със силното си влияние. Най-страшният от тези сънища, от който се събуждах полуобезумял, съдържаше покушение върху баща ми. Кромер наточваше нож и ми го даваше в ръката, стояхме зад дърветата на една алея и дебнехме някого, не знаех кого; но когато някой се зададе и Кромер с натиск върху ръката ми каза, че този е, когото трябва да пробода, той беше моят баща. Тогава се събудих.

Наистина освен за тези неща аз още разсъждавах за Каин и Авел, но много по-малко за Демиан. Когато той отново се приближи до мен, по някакъв странен начин това също ми се присъни. Отново сънувах малтретирания и изнасилване, от които страдах, но вместо Кромер този път ме тормозеше Демиан. И — това бе съвсем ново и ми направи дълбоко впечатление — всичко, което бях изтърпял от Кромер с мъка и насилие над себе си, от Демиан го изстрадвах на драго сърце и с чувство, което съдържаше колкото блаженство, толкова и страх. Този сън се повтори, после Кромер отново зае мястото си.

Отдавна не можех вече да разгранича точно преживяното в тези сънища от преживяното наяве. Но във всеки случай моята лоша връзка с Кромер продължаваше своя ход, не се прекъсна и след като най-после изплатих дължимата сума чрез малки кражби. Не, сега той знаеше за тези кражби, защото винаги ме питаше откъде съм взел парите, и аз му бях повече в ръцете, отколкото някога. Често ме заплашваше, че ще открие всичко на баща ми, и тогава моят страх биваше толкова голям, колкото и дълбокото съжаление, че не бях го направил сам още в началото. Но колкото и злощастен да бях, пак не се разкайвах за всичко, най-малкото не винаги; понякога дори смятах, че чувствувам: всичко би трябвало да бъде така. Над мен тегнеше проклятие и бе безполезно да искам да го превъзмогна.

Вероятно от това състояние не по-малко страдаха и родителите ми. Над мен се бе надвесил чужд дух, вече не подхождах на нашата общност — а тя беше толкова съкровена, — по която много пъти ме връхлиташе нетърпима носталгия като по загубен рай. Бивах нерядко, особено от майка ми, третиран повече като болен, отколкото като злодей, но как всъщност стояха нещата, можех да схвана най-добре по държането на двете ми сестри. Държане, което беше необикновено щадящо, и въпреки това безкрайно ме натъжаваше, ясно проличаваше, че бях един вид обсебен, който трябваше да бъде повече жален за състоянието си, отколкото укоряван, но у когото се бе вселило тъкмо злото. Чувствувах, че за мен се молят по-другояче, отколкото обикновено, чувствувах и безплодността на това молене. Често усещах да ме обгаря копнежът за облекчение, пламенното желание за истинска изповед, но предусещах също, че нито на баща ми, нито на майка ми бих могъл да кажа и обясня всичко правилно. Знаех, че те биха го възприели милостиво и биха ме щадили много, дори съжалявали, но не и разбрали напълно, и всичко това би изглеждало един вид изплъзване, докато то все пак беше съдба.

Зная, някои не ще повярват, че дете, което още няма единадесет години, е в състояние да чувствува така. На тях аз не разказвам своите преживявания. Разказвам ги на тези, които познават хората по-добре. Възрастният, който се е научил да превръща в мисли част от своите чувства, не допуска такива мисли у детето и сега смята, че и преживяванията не ги е имало. Но аз много рядко в живота си съм преживявал и страдал толкова дълбоко, както тогава.

 

 

Веднъж, в един дъждовен ден, моят мъчител ми бе поръчал да бъда на градския площад и стоях там, чаках го и ровех с крака влажните кестенови листа, които все още се ронеха от тъмните, прогизнали дървета. Пари нямах, но бях сложил настрана и носех със себе си две парчета сладкиш, за да мога да дам нещичко на Кромер. Отдавна бях свикнал да стоя така някъде в някой ъгъл и да го чакам, неведнъж твърде дълго време, и се отнасях към това, както човек се отнася към неотменното.

Най-после Кромер дойде. Днес той се спря при мен за малко. Няколко пъти ме смушка в ребрата, засмя се, прибра сладкиша, дори ми предложи една влажна цигара, която аз, разбира се, не взех и беше по-приветлив от обикновено.

— Ах, да не забравя — каза той на тръгване, — следващия път да доведеш и сестра си, — по-голямата. Как се казваше тя?

Не разбирах нищо и не му отговарях. Само го гледах учудено.

— Не проумяваш ли? Трябва да ми доведеш сестра си.

— Да, Кромер, но не върви. Не бива, пък и тя не би дошла с мен.

Бях склонен да приема, че това отново е само една хитрина и предлог. Той често постъпваше така, изискваше нещо невъзможно, вдъхваше ми страх, обезкуражаваше ме и после постепенно ме оставяше да преговаряме с него. Тогава трябваше да се откупя с малко пари или с други дарове.

Този път беше съвсем различно: Той почти не се ядоса на моя отказ.

— Е — вметна тогава бегло, — ти можеш и да попремислиш. Иска ми се да се запозная със сестра ти: Все някога ще стане. Просто ще я вземеш на някаква разходка, а аз ще се присъединя към вас. Утре ще ти свирна, тогава ще си поприказваме още един път за това.

Когато Кромер си тръгна, изведнъж леко ми просветна смисълът на неговото искане. Бях още съвсем дете, но подочувах, че момчетата и момичетата, когато станат малко по-големи, могат да правят някакви тайни, отблъскващи и забранени неща един с друг. И следователно сега аз… най-внезапно ми стана ясно колко чудовищно беше! Решението ми никога да не направя това, веднага бе твърдо взето. Но какво щеше да се случи по-късно и как Кромер би си отмъстил, едва се осмелявах да мисля. За мен започна ново мъченичество, само то ми липсваше.

Безутешен тръгнах по пустия площад с ръце в джобовете. Нови мъки, ново робство!

Тогава ме повика нечий бодър, дълбок глас. Уплашен се затичах. Някой бягаше подире ми, една ръка кротко ме улови отзад. Беше Макс Демиан: Предадох се.

— Ти ли си? — попитах несигурно. — Толкова ме изплаши!

Той ме измери с очи и никога погледът му не бе бил толкова поглед на възрастен, проницателен и с превъзходство, колкото сега. Отдавна не бяхме си говорили!

— Съжалявам — каза той със своя вежлив, и при това особено характерен начин. — Но слушай, човек не бива да допуска така да се плаши.

— Е, да, ама се случва.

— Така изглежда. Но виж, когато се сепваш от някого, комуто нищо не си направил, той започва да размишлява. Това го учудва, събужда любопитството му. Въобразява си, че те изплашил необикновено, и по-нататък мисли: така става просто когато човек изпитва страх. Плашливите винаги се страхуват, но аз вярвам, че ти не си плашлив, нали? Е, разбира се, не си и герой, има неща, от които се страхуваш, срещаш и хора, които също ти вдъхват страх. А никога не бива да се боиш. Не, никога не бива да се изпитва страх от човека. Нали не се страхуваш от мен? Или?

— О, не, съвсем не.

— Видя ли, но има хора, пред които тръпнеш от страх?

— Не зная… Остави ме, какво искаш от мен?

Демиан изравни крачката си с моята — бях тръгнал по-бързо с мисълта за бягство — и странишком улавях неговия поглед.

— Представи си — започна той отново, — че имам добри намерения по отношение на теб. В никакъв случай не бива да изпитваш страх. С удоволствие бих искал да направя един експеримент с тебе, той е весел, едновременно можеш да научиш нещо, което ще ти бъде много полезно. Внимавай! И така, понякога опитвам с изкуството, което се нарича четене на мисли. В това няма никакво магьосничество, но ако не знаеш как се прави, изглежда твърде своеобразно. Дори можеш много да изненадаш хората. Е, хайде да опитаме веднъж. И тъй, отнасям се към теб добре, интересувам се от теб и бих искал да разбера каква е твоята същност. Вече съм осъществил първата крачка. Изплаших те — значи, ти си боязлив. Следователно има неща и хора, от които се страхуваш. На какво може да се дължи? Човек не бива да се страхува от никого. Ако се боиш от някого, стигаш дотам, че му даваш власт над себе си. Например: извършил си нещо лошо, а другият го знае — тогава той се сдобива с власт над теб, схващаш ли? Ясно е, нали?

Безпомощно го гледах в лицето, което беше сериозно и умно, както винаги, но и добро, обаче без каквато и да е нежност, по-скоро строго. В израза му личеше справедливост или нещо подобно. Не знаех какво ставаше с мен; Демиан стоеше пред очите ми като някакъв вълшебник.

— Вникна ли? — попита ме той още веднъж.

Кимнах, нищо не можех да отвърна.

— Казах ти, разбира се, четенето на мисли изглежда твърде смешно, но протича съвсем естествено. Бих могъл например сравнително точно да кажа какво си помисли за мен, когато веднъж ти разказах историята за Каин и Авел. Е, то няма нищо общо със сегашния случай. Смятам също за възможно някога да си ме сънувал. Но да оставим настрана и това! Ти си умно момче, а повечето са толкова глупави. С удоволствие говоря от време на време с някое умно момче, към което изпитвам доверие. Прав ли съм?

— О, да, само че аз не разбирам това…

— Нека не се отклоняваме от веселия експеримент. И така, вече открихме: момчето С. е плашливо. То се страхува от някого, вероятно има някаква тайна с човек, който му е много неприятен. Така ли е приблизително?

Както в сън се подчинявах на Демиановия глас, на влиянието му. Едва кимнах. Нима не говореше някакъв глас, който можеше да идва от мен самия? Който знаеше всичко? Знаеше всичко по-добре, по-ясно, отколкото аз самият?

Демиан ме тупна силно по рамото.

— Значи е така. Можех да си го представя. Сега още само един-единствен въпрос. Знаеш ли как се казва момчето, което преди това си тръгна от тебе?

Изплаших се страшно. Докосната, тайната ми се сви болезнено в мен, не искаше да излезе на бял свят.

— Какво момче? Нямаше никакво момче, сам бях.

Демиан се усмихна.

— Кажи ми само — усмихна се той, — как се казва?

Прошепнах:

— Имаш предвид Франц Кромер?

Удовлетворен, той поклати глава.

— Браво, ти си чудесно момче! Ще станем приятели. Но сега искам да ти кажа: този Кромер или както и да се нарича, е лош момък. Лицето му говори, че е подлец. Какво мислиш?

— О, да — въздъхнах аз, — лош е, той е сатана! Но не бива да го научи, за бога, не бива да научи. Познаваш ли го? Познава ли те?

— Не се безпокой. Той си отиде и не ме познава. Засега. Но бих искал, и то с голямо удоволствие, да се запозная с него. В Народното училище ли ходи?

— Да.

— В кой клас?

— В пети. Не му казвай нищо, моля те, моля те, нему казвай нищо.

— Бъди спокоен, нищо лошо няма да ти се случи. Вероятно не ти е приятно да ми разкажеш малко повече за този Кромер?

— Не мога, не, остави ме!

Демиан мълча известно време.

— Жалко — каза тогава, — бихме могли да продължим експеримента, но не искам да те мъча. Ала нали все пак знаеш, че не е правилно да се страхуваш от него. Такъв страх съсипва човека съвсем и той трябва да се избави от него. И ти следва да се избавиш, ако искаш да станеш добро момче. Разбираш ли?

— Естествено, напълно си прав… но не върви. Не знаеш…

— Ти забеляза, че някои неща зная по-добре, отколкото си предполагал. Пари ли му дължиш?

— Да, и пари, те обаче не са най-главното. Не мога да кажа, не мога.

— Следва ли, че няма да помогне, ако ти дам толкова пари, колкото му дължиш. Спокойно бих могъл да ти ги дам.

— Не, работата не е в това. Моля те, не казвай никому нито дума. Ще ме направиш нещастен.

— Разчитай на мен, Синклер. Някога по-късно ще ми откриеш твоята тайна…

— Никога! Никога! — извиках аз буйно.

— Единствено по твое желание. Мисля, че навярно някога по-късно ще ми кажеш повече. Само по твоя воля, разбира се! Но нали не смяташ, че ще действувам също като Кромер.

— О, не… но ти съвсем не знаеш за случая.

— Съвсем не, само размишлявам над обстоятелствата и никога няма да постъпя така, както постъпва Кромер, можеш да ми вярваш, пък и нищо не ми дължиш.

Мълчахме дълго време и аз се поуспокоих. Но проникновеността на Демиан ми се струваше все по-загадъчна.

— Тръгвам си за вкъщи — заяви той и в дъжда се загърна по-добре в лодена си. — Бих искал само още веднъж да ти кажа, след като сме стигнали дотам, че трябва да се избавиш от този момък, ако няма друг начин, тогава го пребий до смърт. Би ми внушавало уважение и допадало, ако го направиш, дори бих ти помагал.

Отново почувствувах страх. Ненадейно пак си спомних историята на Каин. Стана ми страшно и заплаках тихо. Твърде много неща около мен ми навяваха необясним страх.

— Е, добре — усмихна се Макс Демиан, — иди си вкъщи! После ще го оправим, макар че убийството би било най-лесното. При подобни работи винаги най-простото е най-добро. С този приятел Кромер си попаднал в лоши ръце.

Прибрах се у дома и ми се струваше, че не ме е имало цяла година. Всичко изглеждаше по-различно. Между мен и Кромер се възправяше някакво бъдеще, някаква надежда. Вече не бях сам! И едва сега разбрах колко страшно сам бях със своята тайна в продължение на седмици и седмици. И веднага ми хрумна това, което много пъти бях премислял, че една изповед пред моите родители би могла да ме облекчи, ако не и изцяло да ме освободи. Сега едва ли не се бях изповядал пред друг, пред чужд човек и предчувствието за избавление ме облъхна като силен аромат! И все пак още дълго време страхът ми не бе преодолян и очаквах безкрайни и страховити разправии с моя враг. И толкова по-странно ми се видя, че всичко мина тъй тихо, съвсем потайно и спокойно.

Изсвирванията на Кромер пред нашата къща заглъхнаха — за ден, за два, за три дни, за цяла седмица. Не смеех да повярвам и вътрешно бях нащрек дали няма ненадейно, тъкмо когато никак не го очаквам, той отново да се появи. Но Кромер го нямаше и нямаше. Недоверчив по отношение на новата свобода, още не можех истински да повярвам в нея, докато най-после веднъж срещнах Франц Кромер. Той слизаше по Зайлергасе точно отсреща, щом ме видя, трепна, изкриви лице в някаква дива гримаса и веднага се обърна назад, за да не му се наложи да се разминем.

Преживях нечуван миг. Моят враг бягаше от мен. Моят сатана се страхуваше от мен! Радост и изненада ме пронизваха. В тези дни и Демиан се появи отново. Чакаше ме пред училището.

— Здрасти — казах аз.

— Добро утро, Синклер. Искам само да чуя как си. Кромер те остави вече на мира, нали?

— Ти ли успя? Но как, как? Съвсем не разбирам… Той изобщо изчезна.

— Това е добре. Ако някога се върне пак, мисля, че няма да го направи, макар наистина да е дръзко момче, тогава просто му кажи да си спомни за Демиан.

— Но как се свързва това? Споразумя ли се с него, или го наби?

— Не, не обичам да постъпвам така. Просто поговорих с момчето както и с теб, но му изясних, че ще е от полза за него да не те тревожи повече.

— Ох, и ти не си му дал никакви пари?

— Не, момчето ми, нали ти самият вече бе опитвал този път?

Демиан се изплъзваше, колкото и настойчиво да се мъчех да го разпитам, и по отношение на него останах със старото притеснено чувство — странна смесица от благодарност и плахост, от удивление и страх, от благосклонност и вътрешна съпротива.

Имах намерение скоро да го видя отново и тогава мислех да говоря с него повече за всичко това, също и за случая Каин. Но не възникна възможност.

Благодарността изобщо не бе добродетел, в която вярвах, и тя да се изисква от дете, ми изглежда неестествено. Така не се учудвах много на собствената си пълна неблагодарност, проявявана по отношение на Макс Демиан. Днес определено съм убеден, че бих бил болен и духовно осакатен за цял живот, ако той не ме бе освободил от ноктите на Кромер. Още тогава възприемах това освобождение като най-голямото събитие в моя млад живот, но на самия освободител не отдавах достатъчно внимание, след като бе извършил чудото.

За мен, както казах, неблагодарността не е интересна. Единствено странна намирам липсата на любопитство, която доказах. Как беше възможно да преживея един-единствен спокоен ден, без да стигна по-близо до тайните, с които Демиан ме бе поставил в досег? Как можех да обуздая любопитството си да науча повече за Каин, повече за Кромер, повече за четенето на мисли?

Едва ли е възможно да се проумее, но е така. Отведнъж се бях измъкнал от демоничната мрежа, отново виждах светът да се простира пред мен светъл и радостен, вече не бях подложен на страхове и задушаващо сърцебиене. Просеката беше направена, вече не бях измъченият клетник, а отново ученик, както винаги. Природата ми се мъчеше толкова бързо, колкото й бе възможно, да се върне към равновесие и спокойствие и отдаваше труд преди всичко да изтласка далеч от себе си многото грозно и заплашително, което я заобикаляше и да го забрави. Удивително бързо цялата дълга история на моята вина и наплашване се изскубна от паметта ми, без видимо да остави някакви белези от рани или следи.

Днес разбирам, че също така бързо се опитвах да забравя и моя помощник и спасител. От скръбната долина на моето проклятие, от страшното робство на Кромер с всички подтици и сили на моята поразена душа бягах назад, натам, където по-рано бях щастлив и доволен — в изгубения рай, който отново се отваряше, в светлия бащин и майчин свят, при сестрите ми, към аромата на чистота, към богоугодничеството на Авел.

Още на другия ден след краткия ми разговор с Демиан, когато най-после напълно се убедих, че съм си възвърнал свободата и вече не се страхувах от повтаряне на предишните случаи, направих това, което толкова често и с копнеж бях желал — изповядах се. Отидох при майка ми и й показах касичката, чиято ключалка беше повредена, а тя вместо с пари беше напълнена с жетони, и й разказах колко дълго време чрез собствената си вина съм бил прикован към един зъл мъчител. Майка не разбра всичко, но видя касичката, видя моя променен поглед, чу моя променен глас, усети, че бях оздравял, че й бях върнат.

И тогава с възвишени чувства почнах да преживявам празника на моето ново приемане, завръщането на блудния син. Майка ми ме заведе при татко, историята беше повторена, въпросите и възклицанията на почуда, се трупаха, родителите ми ме галеха по главата и си отдъхваха след дългото притеснение. Всичко беше чудесно, всичко беше като в разказите, всичко се разливаше в чудно съзвучие.

Сега летях в тази хармония с истинска страст. Все не можех да се донаситя на това, че отново имах своя мир и родителското доверие, станах образцово момче, стоях си вкъщи, играех повече от всякога със сестрите си и при молитвите пеех приятните стари песни с чувствата на избавения и върнатия към вярата. Правех го от сърце, нямаше лъжа при това!

Но въпреки всичко редът не беше пълен! И тъкмо тук е единствената точка, от която вярно се изяснява защо забравях за Демиан. Нему би трябвало да се изповядам! Изповедта би била не толкова красива и трогателна, но за мен по-плодоносна. Сега с всичките си корени се вкопчвах в някогашния си райски свят, връщах се у дома и бях приет с почести. Но Демиан в никакъв случай не принадлежеше към този свят, не бе подходящ за него. И той, по-различно, отколкото Кромер, но все пак също беше изкусител, и Демиан ме обвързваше с втория, с лошия, със злия свят, а днес и завинаги вече не исках нищо да зная за него. Не исках и не можех да възхвалявам Авел и да помагам за прославата на Каин сега, тъкмо когато сам отново бях станал един Авел.

Такава беше външната връзка, а вътрешната — следната: бях се избавил от ръцете на Кромер и на дявола, но не чрез собствена сила и успех. Бях се опитал да се разхождам по пътеките на света, а те излязоха твърде хлъзгави за мен. Сега, когато една приятелска ръка ме бе спасила, аз тичах, без да хвърля поглед наоколо си, назад към майчиния скут и към приютеността на една обградена с грижи благочестива детинност. Правех се по-млад, по-зависим, по-детински, отколкото бях. Трябваше да сменя зависимостта от Кромер с нова, защото бях безсилен да вървя сам. Така и с моето сляпо сърце избрах зависимостта от баща и майка, от стария, обичан, „светъл свят“, за който вече знаех, че не бе единственият. Ако не бях постъпил така, то би трябвало да се държа за Демиан и да му се доверя. А това, че се възпрях, тогава ми изглеждаше най-оправдано недоверие заради неговите учудващи мисли; в действителност обаче то не беше нищо друго освен страх. Защото Демиан би изисквал от мек повече, много повече, отколкото изискваха родителите ми, той би се опитвал да ме направи по-самостоятелен с подтикване и назидание, с присмех и ирония. Да, днес зная: на този свят нищо не е по-противно на човека, освен това да върви по пътя към себе си.

И въпреки всичко близо половин година по-късно не можах да издържа на изкушението и по време на една разходка попитах баща ми какво е мнението му за това, че някои хора обявяват Каин за по-добър от Авел.

Той беше много удивен и ми обясни, че подобно схващане не било нещо ново. То дори било възникнало още в раннохристиянското време и се изучавало в сектите, една от които се нарекла „Каинити“. Но, естествено, смелото учение не било нищо друго, освен един опит на дявола да разруши нашата вяра. Защото, ако човек повярвал в правдата на Каин и в неправдата на Авел, тогава щяло да се изведе заключението, че бог се е заблудил, че следователно библейският бог не е истинският и единственият, а лъжебог. Действително каинитите учели и проповядвали нещо подобно, но тази ерес отдавна вече била изчезнала за човечеството и само се учудвал, че някой мой съученик е могъл да узнае нещо за нея. И все пак той сериозно ме предупреди да забравя тези разсъждения.