Херман Хесе
Демиан (6) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Пета глава
Птицата се измъква от яйцето

Нарисуваната от мен призрачна птица беше на път и търсеше приятеля ми. Получих ответ по най-чуден начин.

Веднъж след междучасие в нашата класна стая, на моето място, намерих пъхнато в книгите ми някакво листче. То беше сгънато точно така, както бе обичайно да се сгъват писъмцата, които съучениците понякога по време на урок си пращаха скришом. Учуди ме само кой би могъл да остави тази бележка, защото нямах такава връзка с никой от съучениците си. Помислих, че това ще е покана за някакво ученическо забавление, в което нямаше да взема участие, и сложих бележката нечетена в книгата. Едва по време на урока тя случайно попадна отново в ръката ми.

Играех с хартията, разгънах я неволно и видях написани няколко думи. Хвърлих поглед, една дума го прикова, аз изплашен зачетох, а сърцето ми се сви пред съдбата като в голям студ.

„Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.“

След многократното прочитане на тези редове изпаднах в дълбок размисъл. Нямаше съмнение, това бе отклик на Демиан. Никой освен аз и той не можеше да знае за птицата. Беше получил моята картина. Разбрал бе и ми помагаше с намек. Но как се свързваше всичко? И — мъчеше ме и преди всичко това — какво значеше Абраксас? Никога не бях чувал или чел думата. „Богът се казва Абраксас.“

Часът отмина, без да чуя нещо от урока. Започна новият, последният от предобедните. Водеше го млад помощник-учител, дошъл наскоро от университета, той много ни допадаше, защото беше толкова млад и не се одързостяваше да проявява по отношение на нас фалшиво достолепие.

Под ръководството на доктор Фолен четяхме Херодот. Това четиво спадаше към малкото училищни занимания, които ме интересуваха. Но този път не ме увличаше. Механично бях отворил книгата си, но не следях превода, продължавах да тъна в собствените си мисли. Впрочем вече много пъти от опит бях установил, колко правдиво беше казаното от Демиан тогава, в часовете по религия. Човек постига това, което желае достатъчно силно. Когато по време на обучението бивах крайно погълнат от собствените си мисли, можех да бъда спокоен, че учителят ще ме остави на мира. А когато човек бива разсеян или сънлив, тогава учителят веднага застава пред него — и това вече ми се бе случвало. Но ако действително мислеше, действително беше потънал в размишления, тогава бе предпазен. Бях вече опитвал и това с неотклонния силен поглед, и то намери потвърждение. Някога, по времето на Демиан, не ми се удаваше, сега често долавях, че с поглед и мисъл можеш много да уредиш.

И тъй, седях, но бях много далеч от Херодот и от училището. В този момент обаче гласът на учителя прониза като светкавица съзнанието ми и аз се сепнах, изпълнен от страх. Той самият стоеше съвсем близо пред мен, чувах гласа му, смятах, че бе извикал моето име. Но не ме погледна. Отдъхнах си.

Тогава отново чух гласа му. Изричаше високо думата Абраксас.

В едно обяснение, чието начало бях пропуснал, доктор Фолен продължаваше. „Не би трябвало да си представяме толкова наивни възгледите на ония секти и мистични обединения от древността, както те изглеждат от зрителния ъгъл на едно рационалистично наблюдение. Древността изобщо не познава наука в нашия сегашен смисъл. В замяна е имало занимание с философско-мистични истини, и то много високо развито. Отчасти от това възникват магията и шегата, които твърде често са водили и до измама и престъпление. Но магията също е с благороден произход и дълбоки идеи. Такова е и учението за Абраксас, което преди малко приведох за пример. Това име се споменава във връзка с гръцките магически формули и много често се смята за название на някакъв вълшебник дявол, каквито дивите племена и досега почитат. Изглежда, че Абраксас означава много повече. Бихме могли да си обясним името като на божество, което носи символната задача да съедини божественото със сатанинското.“

Дребният учен мъж продължаваше да говори изискано и усърдно, никой не беше особено внимателен и тъй като името не се спомена повече, то и моето внимание скоро отново се насочи към мен самия.

„Да съедини божественото със сатанинското“ — отекваше в мен. Тук можех да се включа. Това ми бе познато от разговорите с Демиан през последните дни на нашето приятелство. Тогава Демиан бе казал, че, естествено, сме имали бог, когото уважаваме, но той представлявал само произволно отделена половина на света (това бил официалният, позволеният, „светлият“ свят). Но би трябвало да се почита и целият свят, следователно или да имаме бог, който да е и дявол, или едновременно с богослужението да устройваме и дяволослужение. А сега следователно Абраксас беше богът, който бе колкото бог, толкова и дявол.

Известно време с голямо усърдие продължавах да търся следата, без да я издиря по-нататък. Безуспешно прерових цяла една библиотека заради Абраксас. Въпреки това по същността си никога не съм бил особено склонен към този начин на пряко и съзнателно търсене, при който се намират само истините, а те остават в ръката ти като камък.

Фигурата на Беатриче, с която известно време толкова много и съкровено се бях занимавал, сега постепенно залезе или по-скоро бавно отстъпваше, все повече и повече се приближаваше към хоризонта и ставаше призрачна, далечна, бледа. Тя вече не стигаше до душата.

Тогава в моето странно, свито в черупка съществование, което водех като лунатик, започна да възниква нов образ. Копнежът по живота зацъфтя у мен, по-скоро копнежът по любовта и шепотът на страстта, които известно време можах да разтворя в обожанието на Беатриче, изискваха нови образи и цели. Все още за мен не се задаваше никакво осъществяване и ми бе по-невъзможно откогато и да било да измамя копнежа и да очаквам нещо от момичетата, при които моите другари опитваха щастието си. Отново сънувах бурно; и то дори повече през деня, отколкото през нощта. Представи, образи или желания се надигаха у мен и ме отвличаха от външния свят, така че с тези картини в себе си, с тези блянове или сенки живеех повече и имах по-истинска и по-пламенна връзка, отколкото с действителното ми окръжение.

Един определен сън или игра на фантазията, който винаги се повтаряше, бе за мен много значим. Този сън, най-важният и най-неблагоприятният в моя живот, протичаше така: връщах се в бащината си къща, над вратата на дома ни птицата от герба светеше в жълто на синя основа, вкъщи ме посрещаше майка ми, но когато пристъпвах и исках да я прегърна, вече не беше тя, а една никога невиждана фигура, едра и силна, която приличаше на моята рисунка и на Макс Демиан, но бе по-различна и въпреки едрината си, съвсем женствена. Тази фигура ме притегляше до себе си и ме вземаше в дълбоки тръпнолюбовни обятия. Блаженство и ужас се смесваха, прегръдката беше богослужение, а също толкова и престъпление. Твърде много спомен за майка ми, твърде много и от спомена за моя приятел Демиан одухотворяваше фигурата, която ме прегръщаше. Тази ласка накърняваше всяко страхопочитание и въпреки това беше блаженство. Често се събуждах от този сън с дълбоко чувство за щастие, често със смъртен страх и измъчена съвест като при ужасен грях.

Само постепенно и несъзнателно между толкова съкровения образ и дадения ми отвън знак за търсения бог възникваше връзка. Но после тя ставаше по-тясна, по-задушевна и аз почнах да долавям, че тъкмо в този сън-предусет зова Абраксас. Блаженство и страх, мъж и жена смесени, най-святото и ужасното, преплетени едно с друго, дълбоката вина, тръпнеща в най-нежната невинност — такъв беше образът на моята любовна мечта, такъв беше и Абраксас. Любовта вече не бе животински тъмна страст, както наплашен отначало я бях преживял, но вече не бе и благочестиво одухотворена, не бе обожание, както я бях принесъл в жертва на портрета на Беатриче. Тя беше и двете, двете, и още много повече. Беше ангел и дявол, мъж и жена в едно, човек и звяр, най-върховното добро и най-крайното зло. Струваше ми се, че ми е предопределено да изживея това, че е моя съдба, да го опитам. Копнеех по него и се страхувах, но то винаги присъствуваше, винаги беше в мен.

През идната пролет трябваше да завърша гимназия и да отида да следвам, още не знаех къде и какво. Над устните ми пораснаха малки мустаци, вече бях възмъжаващ човек и все пак съвършено безпомощен, без цели. Неотклонно бе само едно: гласът у мен, мечтаният образ. Чувствувах повелята сляпо да приема това предводителство. Но ми беше трудно, всекидневно се противях. Навярно бях побъркан, мислех си нерядко, навярно не бях като останалите хора. Но ми се удаваше това, което другите постигаха, можех да направя всичко, с малко усърдие и старание, успявах да чета Платон, да реша тригонометрични задачи или да проследя някакъв химически анализ. Само едно ми бе непосилно: да изтръгна тъмноскритата в мен цел и някъде пред себе си да я нарисувам, както правеше оня, който определено знаеше, че иска да бъде професор или съдия, лекар или човек на изкуството, колко дълго щеше да трае това и какви ли предимства можеше да има? Но не смогвах. Навярно някога и аз ще стана нещо такова, откъде да зная? Навярно трябва да търся, да продължавам да търся години наред и нищо няма да излезе, няма да стигна до никаква цел. Или все пак ще осъществя една цел, но тя ще бъде лоша, опасна, страховита.

Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествен напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?

Често правех опити да нарисувам могъщия образ на любовта от моя сън. Никога не ми се удаваше. Ако бях успял, щях да изпратя рисунката на Демиан. Къде беше той? Не знаех, знаех само, че бе свързан е мен. Кога щях да го видя отново?

Ведрото спокойствие от седмиците и месеците, когато се занимавах с Беатриче, отдавна бе минало. Тогава вярвах, че съм стигнал до остров и съм намерил покой. Но така беше винаги — едва едно състояние ми бе станало приятно, едва един сън ми се бе отразил благотворно, и той вече беше повехнал и без блясък. Напразно бе да го оплаквам! Сега живеех в огън от неутолени изисквания, в напрегнато очакване, което много пъти ме правеше съвсем див и бесен. Често виждах фигурата от съня със свръхжива яснота пред себе си, много по-ясна, отколкото собствената ми ръка, говорех, изплаквах й се, проклинах я. Наричах я майка и със сълзи на очи коленичех пред нея, наричах я любима и предусещах зрялата й, осъществяваща всичко целувка, наричах я дявол и уличница, вампир и убиец. Примамваше ме към най-нежни любовни сънища и към опустошително безсрамие, за нея нищо не беше твърде добро и приятно, нищо твърде лошо и низко.

Цялата онази зима преживях във вътрешна буря, която трудно мога да опиша. Отдавна бях свикнал със самотата, тя не ме потискаше, живеех с Демиан, с ястреба, с фигурата от голямото съновидение, тя беше моя съдба и моя любима. Това беше достатъчно, за да живееш, защото всичко гледаше към великото и далечното и всичко загатваше Абраксас. Но никой от тия сънища, никоя от моите мисли не ми принадлежеше, никоя не можех да призова, на никоя не можех по собствено желание да дам някакъв цвят. Те идваха и ме грабваха, бях управляван от тях, оживяван от тях.

Иначе външно бях уверен. Не се страхувах от хората, моите съученици бяха схванали това и проявяваха към мен едно тайно уважение, което често ме караше да се усмихвам. И ако исках, можех много добре да прозра повечето от тях, при случай дори да ги учудя с това. Само че пожелавах рядко или никога. Винаги бях зает със себе си, винаги с мен самия. И най-съкровено желаех най-после веднъж да изживея нещо, да дам нещо от себе си, да го излъча навън в света, да встъпя във връзка и борба с този свят. Понякога, докато вечер бродех по улиците и от вечно вълнение и до полунощ не можех да се прибера вкъщи, от време на време си мислех: в този миг би трябвало да ме срещне моята любима и като минавам край най-близкия ъгъл, да чуя, че ме зове от съседния отворен прозорец. Понякога всичко това ми се струваше непоносимо мъчително и бях склонен да се лиша от живота си.

Тогава си намерих, както се казва, „благодарение на случая“ странно убежище. Но такива случаи няма. Щом този, комуто нещо е необходимо, го намира, то не случаят му го е дал, а той сам е бил поведен от собственото си изискване и потребност.

При моите обиколки из града в малката църква на едно предградие, без да се отбивам, два или три пъти чух да свири орган. Следващия път, когато минах оттам, пак чух да се свири и познах, че се изпълняваше Бах. Пристъпих към вратата, обаче я намерих заключена и тъй като уличката бе почти безлюдна, седнах на един крайъгълен камък до църквата, вдигнах високо яката на палтото си и се заслушах. Не беше голям, макар и доста добър орган, но се свиреше чудно, със своеобразен, крайно личен израз на воля и упоритост, който звучеше като молитва. Имах чувството: човекът, който свири там, знае, че в тази музика е заключено съкровище, и се домогва, настоява, мъчи се за това съкровище като за свой живот. Не разбирам особено от музикална техника, ала тъкмо този израз на душата чрез звуците още от дете схващах инстинктивно и в себе си долавях музикалното като самопонятно.

След това музикантът изпълни нещо съвременно, можеше да бъде от Регер. Църквата беше почти тъмна, само съвсем слабо сияние идеше от близкия прозорец. Чаках музиката да свърши, после се заразхождах нагоре и надолу, докато видях органистът да излиза. Беше още млад човек, но по-възрастен от мен, с недодялана и грубовата фигура, и се отдалечаваше бързо със силни и сякаш гневни крачки.

От този ден нататък понякога във вечерните часове сядах пред църквата или се разхождах наоколо. Веднъж намерих вратата отворена и мръзнейки половин час, седях на пейката с щастливо чувство, докато горе органистът свиреше при съвсем оскъдна газова светлина. От музиката, която изпълняваше, слушах не само него, струваше ми се, че всичко, което той свиреше, бе сродно, имаше някаква тайнствена взаимовръзката. Всичко проехтяло тук беше религиозно, беше посветено и благочестиво, но не набожно като посетителите на църквите и пасторите, а с благочестието на поклонниците и просяците от средновековието, благочестиво с отдаденост на велико чувство, издигнало се над всички вероизповедания. Майсторите преди Бах и старите италианци бяха свирени прилежно. И всички говореха едно и също, всички казваха това, което и музикантът таеше в душата си. Изразяваха копнеж, най-съкровено обхващане на света и най-диво самоотделяне от него, затаено пламенно вслушване в собствената тъмна душа, опиянение от отдадеността и дълбоко любопитство към чудото.

Когато веднъж тайно проследих органиста при излизането му от църквата, забелязах далеч, съвсем в покрайнината на града, да се отбива в малка кръчма.

Не можах да устоя и влязох подир него. Тука го видях за пръв път. Той седеше до масата в един ъгъл на малката стаичка, с черна филцова шапка на главата, с чаша вино пред себе си, и лицето му бе такова, каквото очаквах. Беше грозно и някак първично, търсещо и скрито, своенравно и волево, но при това около устата някак меко и детинско. Всичко мъжествено и силно бе съсредоточено в очите и челото, долната част на лицето беше нежна, незряла, неовладяна и отчасти чувствителна. Брадата издаваше нерешителност, нещо момчешко в нея противоречеше на челото и погледа. Харесаха ми тъмнокафявите очи, пълни с гордост и враждебност.

Мълчешком седнах срещу него, в кръчмата нямаше никой друг. Органистът ми хвърли искрящ поглед, сякаш искаше да ме прогони. Но устоях и го наблюдавах, неотклонно, докато той грубо промърмори:

— Какво гледате така дяволски остро? Искате ли нещо от мен?

— Нищо не искам — казах аз, — но вече съм получил много от вас.

Той сбърчи чело.

— Така, да не сте поклонник на музиката? Намирам за отвратително човек да се покланя на музиката.

Не допуснах да ме сплаши.

— Често съм ви слушал в църквата там, отвъд — обясних аз. — Впрочем не желая да ви досаждам. Мислех, че при вас може би ще намеря нещо особено, не зная какво точно. Но по-добре изобщо не ми обръщайте внимание! Нали мога да ви слушам в църквата!

— Но аз винаги заключвам.

— Неотдавна бяхте забравили и аз влязох вътре. Инак обикновено стоя отвън и сядам на крайъгълния камък.

— Така ли? Бихте могли понякога да влизате, вътре е по-топло. Стига само да почукате на вратата, по-силно обаче и не тъкмо когато свиря. А сега, какво искахте да кажете? Вие сте съвсем млад човек, вероятно ученик или студент? Музикант ли сте?

— Не. Но обичам да слушам музика, и то такава, каквато вие свирите, повелителна музика, при която се долавя: ето един човек разтърсва небето и ада. Много обичам музиката, вярвам в нея, защото тя е толкова малко морална. Всичко друго е морално, а аз търся нещо, което не е такова. От моралното винаги просто съм страдал. Не мога да се изразя добре. Знаете ли, би трябвало да има бог, който да е едновременно бог и дявол? Трябва да има, чувах за това.

Музикантът бутна широката си шапка назад, разтърси тъмната си коса и я отметна от голямото чело. При това ме прониза с поглед, наклони към мен лице през масата. Тихо и напрегнато попита:

— Как се казва богът, за когото говорите?

— За съжаление не зная почти нищо за него, всъщност само името. Наричат го Абраксас.

Музикантът някак недоверчиво се озърна, като че ли някой можеше да ни подслушва. После се надвеси по-близо до мен и каза шепнешком:

— Така си и мислех, кой сте вие?

— Ученик от гимназията.

— Откъде знаете за Абраксас?

— Узнах случайно.

Той удари с юмрук по масата, така че чашата му с виното се разплиска.

— Случайно! Не говорете глупости, млади човече! За Абраксас не се узнава случайно, запомнете това! Ще ви кажа повече за него. Зная малко.

Музикантът замълча и изтегли стола си назад. Когато аз, изпълнен с очакване, го погледнах, направи гримаса.

— Не тук! Друг път. Ето, вземете.

С тези думи посегна към джоба на палтото си, което не бе свалил, и извади няколко печени кестена, които ми подхвърли.

Не казах нищо, взех ги, ядох и бях много доволен.

— И тъй — прошепна органистът подир малко, — откъде знаете за него?

Не се поколебах да му открия.

— Бях сам и безпомощен — заразказвах аз, — тогава се сетих за един приятел от ранните ми години, за когото вярвам, че знае твърде много. Нарисувах нещо — птица, която излиза от земното кълбо. Пратих му рисунката. След известно време, когато вече изобщо не се надявах, получих едно листче, където бе написало на ръка: „Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.“

Той не отвърна нищо, всеки белеше кестените си, ядяхме ги към виното.

— Няма ли да изпиете още чашка? — попита той.

— Не, благодаря, не обичам да пия.

Органистът се усмихна някак разочаровано:

— Както желаете. При мен е другояче. Ще остана още тук. А сега си вървете.

После, втория път, когато подир органовата музика тръгнах с него, той вече не беше особено разговорлив. Въведе ме през една стара уличка в отдавнашна внушителна къща и в голяма, някак празна и запусната стая, където освен пианото нищо не загатваше за музика, докато голям библиотечен шкаф и писалище придаваха на помещението вида на кабинет на учен.

— Колко много книги имате! — казах с възхищение.

— Част от тях са от библиотеката на баща ми, при когото живея. Да, млади човече, живея при баща и майка, но не мога да ви ги представя, в къщата хората, с които дружа, не се радват на голямо уважение. Знаете ли, аз съм блуден син. Баща ми е легендарно честолюбив човек, бележит пастор и проповедник в този град. А аз, за да го узнаете веднага, съм неговият даровит и многообещаващ син, който обаче се е отклонил от правия път и донякъде е побъркан. Бях теолог и малко преди държавния изпит напуснах този порядъчен факултет, макар всъщност още да съм свързан със специалността, що се отнася до личните ми проучвания… Какви ли не богове са си измисляли хората, за мен това продължава да е много важно и интересно. Впрочем сега съм музикант и както изглежда, скоро ще получа скромното място на органист. Тогава, естествено, пак ще съм при църквата.

Огледах цялата дълга редица от гръбчета на книги, открих гръцки, латински, хебраистки заглавия, доколкото можех да видя при слабата светлина на малката настолна лампа. Междувременно моят познат бе легнал на пода в мрака до стената и се ровеше в нещо.

— Елате тук — повика ме той след известно време. — Сега ще пофилософствуваме, това ще рече, да си затворим муцуните, да лежим по корем, и да мислим.

Органистът драсна клечка кибрит и запали хартии и цепеници в камината, пред която бе легнал. Пламъкът се издигна високо, мъжът раздухваше и стъкваше огъня с подчертана предпазливост. Свлякох се до него на разнищения килим. Той бе приковал поглед в огъня, който привлече и мен, и двамата мълком лежахме повече от час пред обхваналия дървата трепкащ пламък, виждахме ги да лумват и шумят, да падат и се извиват, да трепват и гаснеят, да блясват и накрая да се стелят и да приличат в тиха вглъбена жарава.

— Почитането на огъня не е било най-глупавото, което хората са измислили — промълви той веднъж, сякаш на себе си.

Иначе никой от нас не каза нито дума. С вперени очи, не можех да се откъсна от огъня, бях потънал в унес и тишина, виждах изваяния от пушека и образи в пепелта. Веднъж се сепнах. Моят другар хвърли в жарта късче смола, веднага се вдигна малко тънко пламъче, в което видях птицата с жълтата ястребова глава. Златисто припламващи нишки пронизваха замиращата жар на камината и се свързваха в мрежа, появяваха се букви и образи, спомени за лица, за, животни, за растения, за червеи и змии. Когато, оборавил се, погледнах към другия, той, опрял брада върху юмруците си, гледаше втренчено, увлечено и фанатично в пепелта.

— Трябва да си тръгвам — казах тихо.

— Е, отивайте си, довиждане.

Органистът не стана и тъй като лампата бе угасена, трябваше с мъка, опипом да си намеря път през тъмната стая, тъмните коридори и стълбището на омагьосаната отколешна къща. На улицата се спрях и погледнах нагоре към старата къща. Нито един прозорец не светеше. В зрака от газовия фенер пред вратата блестеше малка месингова табела.

„Писториус, главен пастор“ — прочетох на нея.

Едва вкъщи, когато след вечеря седях в моята малка стая, ми хрумна, че не научих нищо кито за Абраксас, нито за Писториус, че ние едва ли разменихме и десет думи. Но бях много доволен от посещението си. А за следващия път той ми беше обещал съвсем необикновена стара музика за орган, една пасакалия от Букстехуде.

 

 

Без да зная, органистът Писториус ми бе дал първия урок, когато заедно лежахме на пода пред камината в мрачната му отшелническа стая. Съзерцаването на огъня ми се отрази добре, то усили и потвърди у мен склонности, които винаги бях имал, но собствено никога не бях развивал. Постепенно си изясних донякъде и това.

Още като малко дете от време на време проявявах склонността да се вглеждам в причудливи форми на природата, не да ги наблюдавам, а да се посвещавам на присъщата им магия, на техния заплетен дълбок език. Дълги и извити корени на дървета, цветни жили в скали, петна от масло, които плуват над водата, пукнатини в стъкла — всички неща от този род тогава имаха за мен голямо вълшебство, най-вече обаче водата и огънят, пушекът, облаците, прахът и съвсем особено кръжащите цветни петна, които виждах, щом затворех очи. В дните след първото ми посещение у Писториус това отново започна да нахлува у мен, тъй като забелязах, че изключително дългото взиране в огъня ми носи известно укрепване, радост и повишено самочувствие, което долавях оттогава. Беше забележително благотворно и обогатяващо да се прави това.

Към малкия опит, който бях насъбрал досега по пътя към моята жизнена цел, се прибави нещо ново: наблюдаването на такива образувания, отдаването на ирационални, на объркани, странни форми на природата, които пораждат у нас чувството за съзвучие на душата ни с волята, която ги е създала, и скоро се възправяме пред изкушението да ги сметнем за свой собствен каприз, за свои собствени създания, виждаме да тръпне и да се разлива границата между нас и природата и се учим да откриваме настроението, в което не знаем дали образите върху ретината на нашите очи произлизат от външни или от вътрешни впечатления. Никъде освен при това упражнение не правим толкова просто и лесно откритието колко много сме творци, колко много и как безспирно нашата душа взема участие в непрестанното създаване на света. Нещо повече, неделимата божественост, която действува у нас и в природата, е една и съща, ако външният свят загине, то и само един от нас би бил способен отново да го съгради, защото планина и река, дърво и лист, корен и цвят, всичко, сътворено в природата, лежи предсътворено у нас, произтича от душата, чиято същина е вечност, чиято същина не познаваме, макар че тя от време на време ни дава да я почувствуваме като любовна и творческа сила.

Едва няколко години по-късно намерих потвърждение за подобно наблюдение в една книга, а именно у Леонардо да Винчи, който говори за това, колко добро и дълбоко вълнуващо било да се наблюдава стена, оплюта от много хора. Пред петната на влажната стена той изпитал същото, което Писториус и аз пред огъня.

При следващото ни събиране органистът ми даде едно обяснение.

— Ние изтегляме границите на собствената си личност винаги твърде тесни! Всякога смятаме за своя личност само това, което разграничаваме като индивидуално, откриваме като отклонено. Но се състоим от цялата наличност на света, всеки от нас, и също както тялото ни носи в себе си цялата родословна таблица на развитието на живота чак до рибите и още по-назад, така и в душата си имаме всичко, което нявга е било вселено в човешките души. Всички богове и дяволи, които някога са съществували, било за гърците, било за китайците или за золуските племена — всички те са с нас, присъствуват като възможности, като желания, като излази. Ако човечеството измре до едно-единствено не особено надарено дете, което не е имало удоволствието да бъде обучавано, то това дете пак би намерило целия път на нещата, то би създало божества, демони, рай, повели и забрани, Стар и Нов завет, би могло да възпроизведе всичко отново.

— Да, добре — вметнах аз, — но в какво се състои тогава стойността на отделния човек? Защо още се стремим, щом притежаваме у нас всичко вече готово?

— Чакайте! — извика Писториус буйно. — Има голяма разлика дали само носите света в себе си и дали знаете това. Някой побъркан може да изрече мисли, които напомнят за Платон, и малък ученик от някакъв хернхутерски институт да размишлява творчески върху дълбоките митологични връзки, които се срещат при гностиците или при Заратустра. Но младежът не знае нищо за това! Той е дърво или камък, в най-добрия случай някакво животно, докато не го узнае. Но после, когато просветне първата искра на това познание, едва тогава става човек. Нали няма да вземете за човеци всички двуноги, които ходят по улицата, просто защото вървят изправени и износват малките си девет месеца? Все пак виждате колко много от тях са риби или овце, червеи или таралежи, колко много са мравки, колко много пчели! Е, у всеки от тях съществуват възможностите да се развие като човек, но едва когато той ги предусети и дори отчасти се научи да ги осъзнае, тези възможности ще му принадлежат.

Приблизително от този род бяха нашите разговори. Те рядко ми носеха нещо съвършено ново, нещо съвсем изненадващо. Всички обаче, и най-баналният, с леки, но постоянни удари на чук биеха в една и съща точка у мен, всички помагаха и ме извайваха, всички помагаха да се свлекат от мен кожи, да се разчупи яйчената черупка и след всеки аз вдигах глава малко по-високо, малко по-свободно, докато моята жълта птица измъкна красивата си; ястребова глава от строшената черупка на света.

Често взаимно си разказвахме нашите сънища. Писториус умееше да им дава тълкование. Тъкмо си спомних един чудноват пример. Бе ми се присънило, че летя, но така, сякаш; до известна степен бях запокитен във въздуха от голям порив, на който не бях господар. Чувството от този полет бе въодушевяващо, ала скоро се превърна в страх, когато се видях неволно увлечен до опасна висота. Тогава направих спасителното откритие, че мога да управлявам моето издигане и падане, като задържам дъха си или издишвам. Затова Писториус каза:

— Поривът, който те е извел да литнеш, е голямото човешко притежание, съхранено у всеки. Това е чувството за свързаност с корените на всяка сила, но човек скоро изтръпва от страх пред него. Дяволски опасно е. Затова мнозинството от хората на драго сърце се отказват от летене и предпочитат да се движат по тротоара съобразно законните предписания. Но вие не, вие ще летите по-нататък, както се полага на едно прилежно момче, и виж ти, тогава ще откриете чудото, че постепенно го овладявате, че към голямата всеобща сила, която ви тласка напред, се присъединява и фина малка, но собствена сила, един орган, едно кормило. Това е възхитително! Без това човек бива носен от ветровете не по своя воля, така става например с обезумелите. Отредени са им по-дълбоки предчувствия, отколкото на хората, които се движат по тротоара, ала към тях нямат ни ключ, ни кормило и остават да шумят в бездната. Вие обаче, Синклер, вие ще осъществите делото си! И как, моля? Явно още съвсем не знаете това, нали? Но ще го постигнете чрез един нов орган, посредством регулатор на дишането. И тогава ще можете да видите колко малко „лична“ е вашата душа в глъбината си. Не вие ще измислите този регулатор! Не е нов. Той е една заемка, съществува от хилядолетия. Това е органът за равновесие на рибите, плавателният мехур. И фактически и до днес има само няколко редки и консервативни видове риби, при които плавателният мехур е едновременно разновидност на бял дроб и при определени обстоятелства наистина може да служи за дишане, различава се само на косъм от белия дроб, който насън вие сте използували като балон.

Писториус дори ми донесе един том „Зоология“ и ми показа имена и изображения на ония допотопни риби. А в себе си със странна тръпка почувствувах жива една функция от ранните периоди на развитието.