Херман Хесе
Демиан (2) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Първа глава
Два свята

Започвам моята история с преживяване от времето, когато бях на десет години и ходех в гимназията на нашето градче.

И много спомени ме облъхват и ме вълнуват съкровено, с болка и приятна тръпка; тъмни улички, светли домове и кули, биене на часовник и човешки лица, стаи, пълни с уют и сгряващо удобство, стаи, пълни с тайни и дълбок призрачен страх. Ухаеше на топла теснота, на питомни зайчета и слугини, на домашни лечебни средства и на сушени плодове. Там два свята тичаха един през друг, денят и нощта идваха от два полюса.

Единият свят беше бащината къща, но той дори бе по-тесен, всъщност обхващаше само моите родители. Този свят в по-голямата си част ми бе добре познат, той се наричаше майка и баща, наричаше се любов и строгост, образец и училище. Присъщи му бяха мекият блясък, яснотата и чистотата, той беше гнездо на приветливи слова, измити ръце, чисти дрехи, добри нрави. Тук сутрин се пееше хорал, празнуваше се Коледа. В този свят имаше прави линии и пътища, които водеха към бъдещето, имаше дълг и вина, утежнена съвест и изповед, опрощение и добри намерения, любов и почит, библейски изрази и мъдрост. Човек трябваше да се придържа към бащиния свят, за да бъде животът му ясен и чист, красив и подреден.

Вторият свят обаче започваше посред нашата собствена къща и беше съвсем различен, миришеше на друго, говореше друго, обещаваше и изискваше друго. В този втори свят имаше слугини и занаятчийски калфи, истории за призраци и скандални слухове, оттам идеше пъстър прилив на ужасни, примамващи, страховити, загадъчни неща, работи, като кланица и затвор, пияници и джавкащи жени, отелващи се крави, паднали коне, разкази за кражби с взлом, за убийства и самоубийства. Всички тези красиви и жестоки, диви и страховити неща съществуваха наоколо, в най-близката уличка, в най-близката къща, навред обикаляха полицейски служители и странници. Пияни биеха жените си, привечер кълба млади момичета се изтърколваха от фабриките, стари жени можеха да омагьосват и да разболяват, разбойници живееха в гората, подпалвачи биваха залавяни от горски надзиратели, навред набъбваше и миришеше този разновиден, буен свят, навред, само не в нашите стаи, където бяха мама и татко. И това беше много добре. Беше чудесно, че тук, у нас, цареше мир, ред и спокойствие, дълг и чиста съвест, опрощение и любов и чудесно, че съществуваше и всичко останало, другото, всичко гръмко и крещящо, жадно и насилническо, от което все пак с един скок човек можеше да избяга при майка си.

А най-странното бе как тия два свята граничеха, колко близко един до друг бяха! Например нашата слугиня Лина, когато вечер, по време на молитвата във всекидневната, седеше до вратата, положила измити ръце на добре изгладената престилка, и със своя ясен глас пееше песента, тогава тя принадлежеше напълно към майка ми и баща ми, към нас, към светлото и правилното. Веднага след това в кухнята или в бараката за дърва, където ми разказваше историята за човечето без глава, или когато в малкото магазинче на месаря се караше със съседските жени, Лина беше друга, принадлежеше към втория свят, беше окръжена от тайни. И така ставаше с всичко, най-често и с мен самия. Разбира се, принадлежах към светлия и правилния свят, бях дете на моите родители, но накъдето и да обърнех очи и уши, навред съществуваше и другото, живеех и във втория свят, макар той често да ми изглеждаше чужд и злокобен, макар там постоянно да ме обземаше чувството за неспокойна съвест и страх. Понякога дори с най-голямо удоволствие бих живял в забранения свят и често завръщането в светлото — колкото необходимо и колкото добро да би било — преживявах почти като завръщане в не толкова красивото, в по-скучното и по-пустото. Понякога пък мислех: моята цел в живота е да бъда такъв, каквито бяха баща ми и майка ми, толкова светъл и чист, толкова самоуверен и придържащ се към реда; но дотогава предстоеше далечен път, дотогава трябваше да проседя години в училище, да уча, да издържам проверки и изпити, а пътят все водеше и край другия, край по-тъмния свят, пресичаше го и съвсем не беше невъзможно да останеш и да, потънеш в него. Съществуваха истории за блудни синове, на които бе тръгнало точно така. Четях ги със страст. В тях винаги завръщането при бащата и доброто беше такова избавление, такава величавост; напълно схващах, че единствено това е правилното, доброто, желателното и въпреки всичко онази част от историята, която се разиграваше под знака на лошото и безпътното, бе за мен далеч, по-привлекателна и ако смеех да кажа и да призная, всъщност понякога просто ми беше жал, че Блудния се разкайва и отново намира своя път. Това обаче не се изричаше, не се и мислеше. Ала то съществуваше някак като предусет и възможност, съвсем на дъното на чувството. Когато си представях дявола, въображението ми можеше да го нарисува много добре долу на улицата, открит или предрешен, на пазарния площад или в някаква кръчма, но никога у дома.

Моите сестри също се числяха към светлия свят. Те бяха, както често ми изглеждаше, по нрав, по същина по-близо до баща ми и майка ми, бяха по-добри, по-нравствени, по-безгрешни от мен. Имаха слабости, имаха грешки, но ми се струваше, че у тях те не отиваха твърде надълбоко, не така, както при мен, за когото докосването до лошото често беше толкова тежко и мъчително и който стоеше много по-близо до тъмния свят. Сестрите ми, също както родителите ни, следваше да бъдат щадени и уважавани и ако влизах в спор с тях, след това пред съвестта си винаги аз бях лошият, подстрекателят, аз трябваше да моля за извинение. Защото чрез сестрите си човек обижда родителите, доброто и повеленото. Съществуваха тайни, които по-скоро бих могъл да споделя с най-порочните улични момчета, отколкото с моите сестри. В добрите дни, когато беше светло и моята съвест спокойна, често ми беше приятно да играя със сестрите, да бъда добър и внимателен с тях и да виждам себе си в една чудесна благородна светлина. Така трябваше да бъде, ако човек е ангел! Това беше най-възвишеното, което знаехме, и смятахме за сладостно и удивително да бъдем ангели, окръжени от ясни звуци и ухания, да си представяме всичко като Коледа и щастие. О, колко рядко идваха такива часове и дни! Често по време на игра, при добри, безобидни, позволени игри, бивах обземан от страст и буйност, дотегливи за сестрите ми, което водеше до спор и беда, а после, ако върху мен се излееше гняв, бивах ужасен, правех и говорех неща, чиято непочтеност, още докато ги вършех и изривах, усещах като дълбока и опалваща. След това настъпваха лоши, мрачни часове на съжаление и разкаяние, а накрая — болезненият миг, в който молех за прошка, и после отново светъл лъч, тихо благородно щастие, без раздвоение, за часове или мигове.

Учех в гимназията, синовете на кмета и на главния лесничей бяха в моя клас и понякога идваха у нас, буйни юноши, все пак принадлежаха към добрия, позволения свят. Въпреки това имах близки отношения със съседските момчета, ученици в народното училище, които ние иначе презирахме. И трябва да започна разказа си с едно от тях.

В някакъв свободен следобед — едва бях навършил десет годни — се разхождах с две съседски момчета. Тогава към нас се присъедини един по-голям, силен и суров младеж, на около тринадесет години, ученик от народното училище, син на шивач. Баща му беше пияница и цялото семейство се ползуваше с лошо име. Франц Кромер ми беше добре познат, страхувах се от него и не ми харесваше, че сега се срещнахме. Той вече имаше мъжки маниери и подражаваше по походка и начин на говорене на младите фабрични работници. Под предводителството на Франц се спуснахме край моста по брега надолу и се скрихме от света под първата мостова дъга. На десния бряг между извитата стена на моста и лениво влачещата се вода бяха струпани много отпадъци, изпочупени вещи и вехтории, объркани кълба ръждясала тел и друга смет. Понякога там се намираха и някои употребими неща; под ръководството на Франц Кромер трябваше да претърсим това място и да му показваме какво намираме. Тогава той или си го вземаше, или го хвърляше във водата. Казваше ни да внимаваме дали там няма нещо от олово, месинг или калай, всичко прибра за себе си, а също и един стар рогов гребен. В негово присъствие се чувствувах много притеснен не защото знаех, че ако научеше моят баща, би ми забранил подобно общуване, а от страх пред самия Франц. Радвах се, че ме бе взел и се отнасяше към мен както към другите. Той заповядваше, ние се подчинявахме, сякаш по някакъв стар обичай, макар аз да бях с тях за пръв път.

Накрая седнахме на земята, Франц плюеше във водата и изглеждаше като мъж; имаше изваден зъб и плюеше през пролуката, оставена от него, и улучваше където си поиска. Поде се разговор и момчетата почнаха да се хвалят и перчат с всякакви училищни геройства и диви лудории. Дума не казвах и дори се страхувах, че с мълчанието си ще привлека вниманието и ще насоча към себе си гнева на Кромер. Двамата ми другари още отначало се бяха отдръпнали от мен и минали на негова страна, сред тях аз бях чужденец и усещах, че намират облеклото и държанието ми за предизвикателни. За Франц бе невъзможно да ме обича — бях гимназист и господарско синче, — а другите двама, добре чувствувах това, щом обстоятелствата наложат, ще се отрекат от мен и ще ме изоставят.

Накрая от чист страх и аз започнах да разказвам. Измислих една голяма разбойническа история, герой на която направих себе си. В градината до ъгловата мелница, разказвах аз, с мой другар през нощта сме откраднали цял чувал ябълки, и то не някакви обикновени, а само ренети и златна пармена, най-добрите сортове. Бягах в тази история от опасностите на мига, а съчиняването и разказването й не ми беше трудно. И за да не мълча отново и може би за да се забъркам още по-лошо, заблестях с цялото си разказваческо умение. Един от нас, разказвах аз, винаги трябвало да стои на пост, докато другият бил на дървото и хвърлял долу ябълките, чувалът бил толкова пълен, че накрая сме се принудили да го отворим и да оставим половината, но след половин час сме се върнали и взели и тях.

Когато свърших, се надявах на известно одобрение, накрая се бях разгорещил и опиянил от самото измисляне. Двамата по-малки мълчаха и чакаха, Франц Кромер обаче ме изгледа пронизително, с полупритворени очи и със заплашителен глас попита:

— Истина ли е това?

— Да — казах аз.

— Значи, е чистата истина?

— Да, чистата истина — уверих го упорито, докато вътрешно се задушавах от страх.

— Можеш ли да се закълнеш?

Много се изплаших, но веднага казах „да“.

— Е, тогава повтори: „В името на бога и вечното спасение.“

Повторих: „В името на бога и вечното спасение.“

— Е, добре — заключи тогава той и се обърна.

Мислех, че с това се уреди, зарадвах се, когато той скоро се вдигна и си тръгнахме. Бяхме стигнали до моста и аз плахо казах, че трябва да си прибера вкъщи.

— Няма да стане така — усмихна се Франц. — Ние сме в една посока.

Той продължи да върви бавно и аз не се осмелявах да се откъсна от него, но действително се влачеше по посока на нашата улица. Когато стигнахме там и видях нашата врата с дебелата месингова ръчка на бравата, отражението на слънцето в прозорците и завесите в стаята на майка ми, отдъхнах си дълбоко. О, завръщане у дома! Добро, благословено завръщане вкъщи, в светлината, в мира!

Когато бързо отворих вратата и се вмъкнах, готов да я хлопна зад себе си, Франц Кромер веднага се втурна вътре. В хладния мрачен, настлан с плочи вход, който се осветяваше само откъм двора, той застана до мен, улови ме за ръка и каза тихо:

— Недей да бързаш толкова!

Уплашен го изгледах. Хватката му около моята ръка беше здрава като желязо. Премислих какво можеше да има наум и дали смяташе да ме малтретира. Ако закрещя сега, мислех си аз, високо и силно, дали някой от горе ще успее да слезе достатъчно бързо, за да ме спаси? Но се отказах от това.

— Какво има? — попитах аз. — Какво искаш?

— Не много, трябва само да те питам още нещо. Другите не бива да чуят.

— Така ли? Какво още да ти кажа? Знаеш, че трябва да се качвам горе.

— И ти знаеш — каза Франц тихо — чия е овощната градина до ъгловата мелница.

— Не, не зная. Мисля, че е на мелничаря.

Франц ме обгърна с ръка и ме притегли плътно до себе си така, че виждах лицето му съвсем близо до моето. Очите му бяха зли, той се подсмихваше злъчно, лицето му издаваше жестокост и могъщество.

— Да, момчето ми, вече мога да ти кажа на кого е градината. Отдавна зная, че оттам са крадени ябълки, зная също, че собственикът е обещал да даде две марки на всеки, който разкрие от кого са откраднати плодовете.

— Мили боже! — извиках аз. — Но ти няма да му кажеш!

Долавях, че би било безполезно да се обръщам към неговото чувство за достойнство. Той беше от другия свят. За него предателството не бе престъпление. Определено усещах това. В тези неща хората от „другия“ свят не бяха като нас.

— Да не кажа нищо? — усмихна се Кромер. — Мили приятелю, мислиш ли, че съм фалшификатор и че сам мога да си правя монети от по две марки? Аз съм бедно момче, нямам богат баща като тебе и ако мога да спечеля две марки, трябва да ги спечеля. Навярно той ще ми даде дори повече.

Изведнъж Франц ме пусна отново. Коридорът на нашата къща вече не ухаеше на спокойствие и сигурност, светът около мен рухваше. Той щеше да ме издаде, бях престъпник, ще кажат на баща ми, може би дори ще дойде полиция? Всички ужаси на хаоса ме заплашваха, всичко грозно и опасно бе призовано срещу мен. Това, че изобщо не бях крал, беше съвсем без значение. Свръх всичко се и заклех. Боже мой, боже мой!

Сълзи напираха в очите ми. Чувствувах, че би трябвало да се откупя, и отчаяно зарових из всичките си джобове. Никаква ябълка, никакво джобно ножче, нищо нямаше в тях. Тогава се сетих за часовника си. Беше стар сребърен часовник и не вървеше, носех го „само така“. Бе принадлежал на баба ми. Бързо го измъкнах.

— Кромер — казах аз, — слушай, ти не бива да ме предаваш, не би било хубаво от твоя страна. Искам да ти подаря моя часовник, ето виж; за съжаление нямам нищо друго. Можеш да го вземеш, сребърен е и машината е добра, има само някаква малка повреда, трябва да се поправи.

Той се усмихна и взе часовника в широката си ръка. Погледнах тази ръка и усетих колко сурова и дълбоко враждебна, ми бе тя, как посягаше към моя живот и към моето спокойствие.

— Той е от сребро — казах плахо.

— Пет пари не давам за твоето сребро и за стария ти часовник! — отряза той е дълбоко презрение. — Сам си го дай на поправка.

— Но, Франц — извиках, като треперех от страх, — почакай още малко! Все пак вземи часовника! Действително е сребърен, самата истина. Пък и нямам нищо друго.

Той ме изгледа хладно и презрително.

— И тъй, ти знаеш при кого ще ида. Или мога да кажа и на полицията, познавам добре старши полицая.

Франц се обърна и се накани да тръгне. Задърпах ръкава му. Това не биваше да стане. По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да понеса всичко, което щеше да се случи, ако той си тръгнеше така.

— Франц — умолявах аз с пресипнал от вълнение глас, — не прави глупости. Нали е само шега?

— Да, шега, ала на теб може да ти излезе скъпа.

— Кажи ми, Франц, какво трябва да направя? Всичко ще направя.

Измери ме е полуприевитите си очи и отново се засмя.

— Не ставай глупав — каза той престорено благодушно. — Много добре го знаеш, както и аз. Мога да спечеля две марки; не съм богат човек, че да ги хвърля, това ти е ясно. А пък ти си богат, имаш дори часовник. Стига само да ми дадеш две марки, и тогаз всичко ще е наред.

Схванах логиката. Но две марки! За мен бяха толкова много и недостижими, колкото десет, колкото сто, колкото хиляда марки. Нямах никакви пари. Имаше една касичка — стоеше при майка ми, — в нея бяха събрани няколко пфенига десетачета или петачета, получавани при посещенията на чичо ми или други такива поводи. Иначе не разполагах с нищо. На тази възраст още не получавах джобни пари.

— Нямам нищо — казах тъжно, — нямам никакви пари. Но иначе съм готов да ти дам всичко. Имам една книга за индианци, и оловни войници, и компас. Ще ти ги донеса.

Кромер само трепна с дръзката си зла уста и плю на пода.

— Не дрънкай глупости! — каза той заповеднически. — Боклуците можеш да си ги запазиш. Компас! Не ме ядосвай повече, чуваш ли, дай парите!

— Ала аз нямам никакви, никога не получавам пари. Не съм виновен за това.

— Е, тогава утре ще ми донесеш двете марки. След училище ще чакам долу на пазарния площад. Решено. Ако не донесеш пари, ще има да видиш!

— Да, но откъде да ги взема? Господи, след като изобщо нямам никакви…

— У вас вкъщи има достатъчно пари. Твоя работа. И тъй, утре след училище. И ти казвам, ако не ги донесеш… — Той ме стрелна в очите с ужасен поглед, плю още веднъж и изчезна като сянка.

Не можех да се кача горе. Животът ми беше разбит. Мислех да избягам и никога вече да не се връщам или да се удавя. Но това не бяха съвсем ясни представи. Седнах в тъмното на най-долното стъпало на стълбището, сгуших се и се отдадох на нещастието си. Там Лина ме намери разплакал, когато слизаше с кошницата да вземе дърва.

Помолих я горе да не казва нищо и се качих. На закачалката до стъклената врата стояха шапката на татко и летният чадър на майка, от тези неща ме облъхна родственост и нежност, сърцето ми ги поздрави умолително и благодарно, както блудният син възприема вида и дъха на старата родна къща. Но сега всичко това вече не ми принадлежеше, тук беше светлият бащин и майчин свят, а аз бях дълбоко и виновно потънал в чуждото течение, заплетен в приключение и грях, заплашван от враг и очакван от опасност, страх и позор. Шапката и летният чадър, добрата стара настилка от блокчета пясъчник, голямата картина над шкафа в коридора и гласът на по-възрастната ми сестра откъм всекидневната — всичко това беше по-мило, по-нежно и по-приятно, откогато и да било, обаче то вече не беше утеха и сигурно добро, а само упрек. Всичко това вече не беше мое, не можех да споделя неговата веселост и спокойствие. По обувките си носех нечистотия, която не се остъргваше на изтривалката, водех със себе си сянка, а в родния ми свят не знаеха нищо. Колко тайни бях имал, колко страхове, но всичко предишно бе игра и шега в сравнение с това, което днес вмъквах в този дом. Съдбата ме гонеше, към мен се протягаха ръце, от които и майка ми не можеше да ме закриля, за които и тя не биваше да знае. Дали престъплението ми беше кражба или лъжа (не се ли заклех с лъжлива клетва в името на бога и вечното блаженство), бе все едно. Грехът ми не бе един или друг, моят грях беше, че подадох ръка на дявола. Защо тръгнах с него? Защо послушах Кромер и го слушах по-покорно, отколкото някога баща си? Защо съчиних измамната история за онази кражба? Перчих ли се с престъпления, като че бяха геройски дела? А сега дяволът улови ръката ми, врагът идеше по моите стъпки.

В един миг вече не изпитвах страх от утрешния ден, а преди всичко от страшната убеденост, че сега моят път ще поведе все надолу и към мрачното. Долавях ясно, че от провинението ми ще последват нови, че появата при сестрите, поздравът и целувката на родителите беше лъжа, че носех съдба и тайна, които криех дълбоко.

За момент, докато наблюдавах шапката на баща ми, у мен проблесна доверие и надежда. Бих могъл да му кажа всичко, да изслушам и приема неговата присъда и наказание и да го направя свой довереник и спасител. Би било изкупление, покаяние, каквито често бях преживявал, тежък горчив час, тежка и пълна с разкаяние молба за прошка.

Колко приятно звучеше! Колко хубаво примамваше! Но нищо нямаше да излезе от това. Знаех, че няма да го направя. Знаех, че сега имах тайна, вина, която трябваше единствен аз и сам да изкупя. Може би тъкмо сега се намирах на кръстопът, може би от този час завинаги щях да принадлежа на лошия, да споделям тайни със злите, да завися от тях, да им се подчинявам и да им приличам. Играх на мъж и герой, сега се налагаше да изтърпя последиците от ролята.

Беше ми приятно, че баща ми, щом влязох, спря поглед на моите мокри обувки. Това го отклони, той не забеляза по-лошото и аз следваше да понеса упрек, който тайно свързвах с другото. При това у мен заискри странно ново чувство, зло и режещо чувство, пълно с упорство — изпитвах превъзходство по отношение на баща си! В течение на цял един миг усещах известно презрение заради неговата неосведоменост, укорите заради мокрите обувки ми се струваха дребнави. Ако знаеше — мислех си аз и в собствените си очи изглеждах престъпник, когото разпитват за една открадната кифла, докато той би трябвало да признае убийство. Ако знаеше! Това беше грозно и отвратително чувство, но силно и носеше някаква дълбока привлекателност и ме обвързваше към моята тайна и моята вина по-здраво, отколкото всяка друга мисъл. Може би, мислех аз, Кромер вече е отишъл при полицията и е съобщил за случая, и над главата ми надвисва буря, докато тук гледат на мен като на малко дете.

От цялото преживяване, разказана досега, този миг беше най-важният и е най-дълбоко запечатан в паметта ми. Той беше първата драскотина в светостта на бащата, първото прорязване в стълба, на който се крепеше моят детски живот и който всеки човек, преди да стане той самият, трябва да разруши. От тези незрими за другите преживявания се изтегля вътрешната, съществената линия на нашата съдба. Такова едно порязване и одраскване зараства отново, бива излекувано и забравено, но в тайната камера раната продължава да е жива и да кърви.

Аз самият веднага изтръпнах от ужас пред новото чувство, незабавно бих могъл да целувам краката на баща ми, за да му се извиня. Но нямаше нищо съществено, за което да се иска прошка, а едно дете чувствува и знае това, толкова дълбоко и добре, колкото всеки мъдрец.

Изпитвах потребността да размисля върху моите неща, да разсъдя за утрешния път; но не успявах. През цялата вечер се занимавах единствено с това да привикна към променения въздух в нашата всекидневна. Стенен часовник и маса, Библия и огледало, лавица с книги и картини на стената, всичко едновременно си вземаше сбогом, със замръзващо сърце трябваше да наблюдавам как моят свят, как моят добър, щастлив живот се превръща в минало, откъсва се от мен и да доловя как с нови всмукващи се корени съм всаден и хванат в тъмното и чуждото отвън. За, пръв път имах усещане за смърт и смъртта беше горчива, защото тя е раждане, уплаха, и боязън пред страшната промяна.

Радвах се, когато най-сетне легнах в леглото си. Преди това като последно адско мъчение трябваше да понеса вечерната молитва, към нея изпяхме и песен, една от най-обичните ми. Но не пеех с другите и всеки тон беше жлъч и отрова за мен. Не се молех с останалите, след като баща ми изрече благословията и завърши:

„… Бъди с всички нас!“ — някакво трепване ме откъсна от този кръг. Божията милост беше с всички тях, но вече не с мен. Оттеглих се студен и дълбоко уморен.

В леглото, след като известно време лежах, обгърнат от приятна топлина и приютеност, сърцето ми още веднъж се залута назад към страха, трепкаше плахо около отминалото. Майка ми както винаги ми бе казала „лека нощ“, стъпките й още не бяха отшумели в стаята, светлината на нейната свещ още гореше в отвора на вратата. Сега, мислех си, ще се върне още веднъж, тя ще почувствува и ще ме целуне и попита, ще попита мило и многообещаващо; в този момент можех да заплача, тогава камъкът в гърлото ми би се стопил, бих я прегърнал и й разказал всичко, тогава би се оправило, спасението би дошло! И когато вратата се бе затворила и бе станало тъмно, аз още известно време се вслушвах и мислех, че би следвало и трябвало това да се случи.

Тогава отново се върнах към действителните неща и запреценявах врага си. Виждах го ясно, беше присвил едното си око, устата му се усмихваше сурово и докато я наблюдавах, а неизбежното ме разяждаше, той ставаше все по-голям и по-омразен и лошото му око мяташе дяволски светкавици. Врагът седя наблизо, докато заспивах, после обаче не сънувах него, не и днешния ден, а ми се присъни как се возим в лодка с родителите, сестрите ми и аз, всичко наоколо ни беше облято от непомраченото спокойствие и блясъка на един ваканционен ден. Посред нощ се събудих, още усещах привкуса на блаженството, още виждах белите летни рокли на сестрите ми да греят на слънцето и от целия този рай се върнах към земното и отново стоях срещу врага със злото око.

На сутринта, когато майка ми забързано влезе и извика, че вече било късно и защо още съм лежал в леглото, аз изглеждах зле и щом тя попита дали не ме боли нещо, повърнах.

С това като че ли бях спечелил. Много обичах да бъда леко болен и един предобед да лежа и да пия чай от лайка, да слушам как майка ми разтребва в съседната стая и как Лина отвън, в коридора, посреща месаря. Предобедът без училище беше нещо вълшебно и приказно, тогава слънцето играеше в стаята и не беше същото слънце, срещу което в училище пускаха зелените завеси. Днес обаче и това нямаше приятен вкус и бе придобило някакъв фалшив звук.

Ох, да бих умрял! Но бях само малко неразположен, както често ми се беше случвало, и това не уреждаше нищо. То ме бранеше от училището, ала в никакъв случай не ме защищаваше срещу Кромер, който в единадесет часа щеше да ме чака на пазарния площад. И приветливостта на майка този път не ми даваше утеха; беше тягостна и причиняваше болка. Скоро се престорих на заспал и отново почнах да размишлявам. Нищо не помагаше, в единадесет часа трябваше да съм на площада. Затова в десет часа тихо станах и казах, че се чувствувам по-добре. Както обикновено в такива случаи бе обявено, че или трябва отново да легна в леглото, или следобед да ида на училище. Отвърнах, че на драго сърце ще отида в училище. Бях си направил план.

Без пари не биваше да се срещна с Кромер. Налагаше се да измъкна малката касичка, която ми принадлежеше. В нея нямаше толкова пари, знаех, съвсем не бяха достатъчно; все пак имаше нещо и някакъв усет ми казваше, че и малкото би било по-добро, отколкото нищо, и че поне бих могъл някак си да настроя по-добре Кромер.

Страшно зле ми беше на душата, когато се промъкнах по чорапи в стаята на майка и взех касичката си от нейното писалище; но все пак това не беше толкова лошо, колкото вчерашното. Задушаваше ме сърцебиене и не ми стана по-добре, когато долу, на стълбището, при първия оглед разбрах, че касичката е заключена. Беше много лесно да я строша, стигаше само да прокъсам една тънка тенекиена решетка; но разрезът ми причиняваше болка, едва с това щях да съм извършил кражба. До този момент само си бях измъквал сладкиши или плодове. А сега това щеше да е откраднато, макар парите да бяха мои собствени. Усещах отново как се приближавах с една крачка до Кромер и неговия свят и как направо стъпка по стъпка слизах надолу и въпреки това продължавах. Дявол да ме вземе, вече нямаше път назад! Със страх преброих парите, касичката звънтеше като доста пълна, а сега в ръката ми бяха плачевно малко, шестдесет и пет пфенига. Скрих касичката в долния коридор, стиснах парите в шепата си и излязох от къщата по-различно, отколкото друг път бях излизал от вратата й. От горе някой ме повика, както ми се стори; бързо се отдалечих.

Имаше още много време, промъкнах се по заобиколни пътища, през малките улички на един преобразен град; под никога невиждани облаци, покрай къщи, които ме оглеждаха, и хора, които ме подозираха. Пътем се сетих, че един от съучениците ми веднъж бе намерил на пазара за добитък цял талер. На драго сърце бих се помолил бог да направи чудо, че й аз да бъда удостоен с такава находка. Но сега вече нямах право да се моля. Пък дори и тогава касичката ми не би била отново здрава.

Франц Кромер ме видя отдалеч, но се приближи до мен съвсем бавно, сякаш не ми обръщаше внимание. Когато беше почти редом, кимна ми заповеднически да го последвам и спокойно продължи да върви, без нито един-единствен път да се огледа назад, надолу по Щрогасе и през моста, докато не се спря при една от последните къщи пред някаква нова постройка. Никой не работеше там, стените стърчаха голи, без врати и прозорци. Кромер се огледа и влезе през вратата, аз подире му. Той пристъпи зад стената, кимна ми да отида до него и протегна ръка.

— Набави ли ги? — попита хладно.

Извадих свитата си в юмрук ръка от джоба и изсипах парите в дланта му. Той ги преброи още преди да звънне последният петак.

— Това са шейсет и пет пфенига? — каза Кромер и ме изгледа.

— Да — отвърнах стеснително. — Това е всичко, което имам, то е твърде малко, зная добре. Но е всичко. Нямам повече.

— Мислех те за по-умен — укори ме той с почти кротка забележка. — Между честните мъже всичко трябва да е уредено. Не искам нищо да ти отнема, не искам нещо нередно, ти го знаеш. Прибери си петачетата, на! Другият, ти знаеш кой, няма и да се опита да се пазари и сваля цената. Той плаша.

— Но аз нямам, нямам нищо повече, това беше от касичката ми.

— Твоя си работа. Не искам да те правя нещастен. Но ти имаш да ми даваш още една марка и трийсет и пет пфенига. Кога ще си ги получа?

— О, разбира се, ще ги получиш, Кромер! Сега още не зная, може би скоро ще ги имам, утре или вдругиден. Ти все пак разбираш, че не мога да кажа на баща си.

— Това не ме засяга. Не съм такъв, че да искам да ти навредя. Че аз можех да си взема парите още преди обяд, видиш ли, а съм беден. Облечен си с хубави дрехи и получаваш за обяд по-хубави неща, отколкото аз. Но не искам да те издам. Е, да речем, ще почакам още малко. Вдругиден ще ти свирна, подиробед. Дотогава ти ще го уредиш. Нали познаваш моя сигнал?

Той ми го изсвири, често го бях чувал.

— Да — казах аз, — зная го.

Кромер си тръгна, сякаш не бяхме стояли заедно. Между нас имаше една сделка, нищо повече.

 

 

И днес още, мисля си, изсвирването на Кромер би ме уплашило, ако внезапно го чуех отново. Оттогава го чувах често, струваше ми се, че го слушам непрестанно. Нямаше място, нямаше игра, нямаше работа, нямаше мисъл, които да не бяха пронизвани от това изсвирване, то ме правеше зависим и вече беше моя съдба. Често отивах в нашата малка цветна градина, която много обичах, в меките пъстроцветни есенни следобеди и някакъв странен подтик ми казваше отново да се заема с момчешки игри от ранните времена; играех, така да се каже, ролята на момче, по-малко от мен, което беше още добро и свободно, невинно и приютено. Но посред играта, винаги очакван и въпреки това винаги ужасно смущаващ и изненадващ, сигналът на Кромер прозвучаваше отнякъде, прерязваше нишката, разрушаваше илюзиите. Тогава трябваше да тръгна, да последвам моя мъчител на лоши и омразни места, да давам сметка и да изслушвам предупрежденията му за парите. Цялото продължи може би няколко седмици, но на мен те изглеждаха години, вечност. Рядко имах пари, някакъв петак или грош, откраднат от кухненската маса, когато Лина оставяше там пазарната кошница. Всеки път бивах укоряван от Кромер и обливан с презрение; аз бях този, който го лъжеше и искаше да го лиши от естественото му право, аз бях този, който го крадеше, аз бях този, който го правеше нещастен! В живота неволята не е стигала толкова често тъй близо до сърцето ми, никога не съм чувствувал по-голяма безнадеждност, по-голяма зависимост.

Касичката напълних с жетони и отново я поставих на мястото й, никой не попита за нея. Но и това всеки ден можеше да се струпа върху мен. Често, много повече, отколкото от грубото подсвирване на Кромер, се страхувах от майка ми, когато тихо влизаше при мен — не идваше ли, за да ме попита за касичката?

Тъй като много пъти отивах при моя сатана без пари, той започна да ме измъчва и използува по друг начин. Налагаше ми да му работя. Неговият баща му бе възложил уреждането на различни неща и аз трябваше да ги извършвам. Или той ми поръчваше да направя нещо тежко, десет минути да скачам на един крак, да закача някаква книжна фигурка за дрехата на минувач. Много нощи тези мъчения продължаваха в сънищата ми и лежах в потта на кошмарите.

Известно време бях болен. Често повръщах и имах леки студени тръпки, нощем обаче се мятах в пот и горещина. Майка ми долавяше, че нещо не е в ред, проявяваше към мен голямо съчувствие, което ме измъчваше, защото не можех да й отвърна с доверие.

Една вечер, когато бях вече в леглото, тя ми донесе парче шоколад. Това беше ехо от ранните години, тогава привечер, след като съм бивал прилежен през деня, често преди заспиване получавах една такава награда. Ето че тя стоеше до мене и ми подаваше парче шоколад. Толкова ми беше болно, че можах само да поклатя глава. Тя попита какво ми е, погали косите ми. Успях само да изрека: „Нищо, нищо! Не искам нищо!“ Майка сложи шоколада на нощното шкафче и излезе. Когато на другия ден поиска да ме разпита за това, престорих се, че не си го спомням. Веднъж тя доведе доктора, който ме прегледа и ми предписа обливания със студена вода сутрин.

Тогавашното ми състояние беше един вид безумие. Посред спокойствието и реда в нашия дом живеех плах и измъчен като призрак, не вземах участие в битието на другите, понякога за час губех власт над себе си. По отношение на баща си, който често, раздразнен, ми искаше обяснения, бях затворен и студен.