Херман Хесе
Демиан (8) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Седма глава
Госпожа Ева

Веднъж през ваканцията отидох до къщата, в която преди години Макс Демиан живееше с майка си. Някаква възрастна жена се разхождаше из градината. Заговорих я и узнах, че къщата е нейна. Попитах я за семейство Демиан. Тя си ги спомняше добре, ала не знаеше къде живеят сега. Но тъй като долови моя интерес, покани ме в дома си, извади един кожен албум и ми показа фотография на майката на Демиан. Вече едва можех да си я спомня, а щом видях малкия портрет, сърцето ми спря да бие — това беше моето съновидение! Това бе тя — едрата, почти мъжествена женска фигура, която приличаше и на Демиан, с черти на майчинство, черти на строгост, черти на дълбока страст, красива и изкусителна, красива и недостигаема, демон и майка, съдба и любима. Това бе тя.

И сякаш дивно чудо ме прониза — узнах, че моето съновидение живее на земята. Имаше една жена, която изглеждаше така, която носеше чертите на моята съдба! Къде бе тя? Къде? А тя бе майката на Демиан.

Наскоро след това предприех пътешествието си. Странно пътуване! Без отдих странствувах от място на място, следвах всяко хрумване, непрестанно търсех тази жена. Идваха дни, когато срещах само фигури, в които имаше смътен отзвук, прилика с нея, те ме мамеха по уличките на чужди градове, през гари и влакове като в объркани сънища. После наставаха други дни, когато осъзнавах колко безполезно е моето търсене; тогава седях бездеен някъде в парк, в градина на хотел, в чакалня, взирах се в себе си и се опитвах да съживя образа в мен. Но той бе станал плах и бегъл, никога не можех да спя, само докато влакът летеше през неизвестни местности, клюмвах за четвърт час. Веднъж в Цюрих една дама ме сподири, хубава и някак дръзка жена. Едва я погледнах и продължих нататък, сякаш беше въздух. Бих предпочел веднага да умра, отколкото да даря с внимание, дори само за час, друга жена.

Долавях, че моята съдба ме привлича, че осъществяването й е близко, и бях луд от нетърпение, но нищо не можех да направя за това. Един път на някаква гара, мисля, че беше в Инсбрук, на прозореца на потеглящ влак видях силует, който ми приличаше на нейния, и дни наред бях нещастен. Ала неочаквано през нощта образът отново ми се яви насън, събудих се със срамно и вяло чувство за безсмислието на моята гонитба и направо отпътувах обратно за вкъщи.

Няколко седмици по-късно се записах в университета в X. Всичко ме разочарова. Курсът от лекции по история на философията, който слушах, беше също така схематизиран и без живец, както и действията на следващите младежи. Всичко беше по шаблон, всеки постъпваше като другите и разпалената веселост върху момчешките лица изглеждаше толкова опечаляващо празна и като купена по конфекция. Но аз бях свободен, целият мой ден ми принадлежеше, живеех си тихо и хубаво сред старинните зидове на града, а на масата ми стояха няколко тома от Ницше, живеех с него, чувствувах самотата на душата му, подразбирах съдбата, която неудържимо го гони, страдах с него и бях честит, че има някой, който така неумолимо върви по своя път.

В една късна вечер се разхождах из града, духаше есенен вятър, откъм пивниците слушах песните на студенти от корпорациите, през отворените прозорци избликваха облаци тютюнев дим и в тежкия си порой пеенето, високо и стегнато, пак беше като в униформа, безжизнено и безкрило.

Стоях до един уличен ъгъл и слушах, от две кръчми в нощта прииждаше ритуално изпълняваното веселие на младежите. Навред съвместност, навред киснене заедно, навред прехвърляне на бремето върху съдбата, бягство в топлата близост на стадото!

Зад мен бавно минаваха двама мъже, чух откъслек от разговора им.

— Не е ли и тук като в колибата на младите мъже в някое негърско село? — попита единият.

— Всичко е тъкмо така, дори татуирането е още на мода. Виждате ли, това е младата Европа.

Гласът ми прозвуча странно, предупредително-познат. Тръгнах подир двамата в тъмната улица. Първият беше японец, дребен и елегантен, под един уличен фенер видях да грее жълтото му усмихнато лице.

Тогава другият заговори отново:

— Е, при вас в Япония няма да е по-добре. Хората, които не тичат подир стадото, са навред рядкост. И тук има такива.

Всяка дума ме пронизваше, проникваше у мен с радостен страх. Познавах говорещия. Беше Демиан.

Във ветровитата нощ следвах Демиан и японеца през тъмните улички, слушах разговора им и се наслаждавах на звучността на Демиановия глас. Той бе запазил стария си тон, бе съхранил старата красива увереност и спокойствие и имаше власт над мен. Сега всичко бе добро, бях го намерил.

В края на една уличка от предградието японецът се сбогува и отключи вратата на някаква къща. Демиан си тръгна по обратния път, бях се спрял и го изчаках по средата на улицата. С разтуптяно сърце го видях да идва отсреща, изправен и гъвкав, в кафява мушама, с окачен на ръката тънък бастун. Той приближаваше, без да промени равномерната си стъпка, докато стигна съвсем близо до мен, свали шапка и ми показа своето нявгашно светло лице с решителната уста и странната непомраченост на широкото чело.

— Демиан! — извиках аз.

Той ми протегна ръка.

— Значи ти си това, Синклер, очаквах те. Знаеше ли, че съм тук?

— Не знаех с точност, но определено се надявах. Видях те за пръв път едва тази вечер, нали през цялото време вървя подир вас.

— Следователно ти си ме познал веднага.

— Естествено, макар наистина да си се променил. Но ти имаш белега.

— Белега ли, какъв белег?

— По-рано го нарекохме Каиновия белег, ако още си спомняш. Това е нашият знак. Винаги си го имал, затова станах твой приятел, но сега е по-ясен.

— Не знаех това или всъщност може би. Веднъж нарисувах един твой портрет, Демиан, и бях удивен, че открих приликата му и с мен. Това ли беше знакът?

— Да, беше добре, че сега си тук. И майка ми ще се радва.

Аз се сепнах.

— Майка ти? И тя ли е тук? Та тя съвсем не ме познава.

— О, знае за тебе. Ще те познае, дори без да й казвам кой си. Отдавна не си се обаждал.

— Ох, често имах желание да пиша, но не вървеше. От известно време долавях, че скоро ще те намеря. Всеки ден очаквах това.

Той мушна ръката си в моята и продължи да върви с мен. От него се излъчваше спокойствие, което вдъхвах. Скоро забъбрихме както преди. Спомнихме си училищните години, часовете по подготовка за конфирмация, също и онази нещастна среща тогава през ваканцията, само за най-ранната и най-тясната връзка помежду ни, за историята с Франц Кромер, и сега не стана дума.

Неусетно бяхме увлечени от странен и пълен с предчувствия разговор, като отзвук от беседата на Демиан с японеца, приказвахме и за студентския живот, а оттам бяхме стигнали до нещо друго, което привидно беше твърде далечно; но все пак в думите на Демиан бе свързано в същностна цялост.

Той говореше за духа на Европа и за знака на съвремието. Навред, казваше той, господствували обединения, създавали се стада, но никъде нямало любов и свобода. Всички тези общности, от студентските корпорации и певческите хорове чак до държавите, били принудително формирани, били общности от боязън, от страх, от обърканост, в сърцевината си били мързеливи и стари, близо до рухване.

— Общността — каза Демиан — е нещо хубаво, но това, което виждаме да разцъфтява навред, съвсем не е общност. Тя ще възникне отново само върху взаимното опознаване на отделните личности и за известно време ще преобрази света. Това, което сега съществува като общност, е само съставяне на стада. Хората тичат един към друг, защото се страхуват един от друг, господарите за себе си, работниците за себе си, учените за себе си! А защо се страхуват? Човекът изпитва страх само когато е вътрешно раздвоен. Те се боят, защото никога не са познали себе си. Общност само от хора, които се страхуват от непознатото в себе си! Те всички чувствуват, че законите, по които живеят, вече не са верни, че се водят по стари скрижали и нито религиите, нито нравствеността им, нищо не е съобразено с това, което ни е необходимо. Сто и повече години Европа само още проучва и строи фабрики! Те знаят точно колко грама барут са потребни, за да се погуби един човек, но не знаят как да се молят на бога, не знаят дори как в течение на час да се забавляват! Погледни някога в една такава студентска кръчма! Или в някое място за забавление, където се стичат богати хора. Безнадеждно! Мили Синклер, от всичко това не може да произлезе нищо ведро. Хората, които така наплашени се събират, са изпълнени от страх, изпълнени от озлобление, никой не се доверява никому. Придържат се към идеали, които вече не са идеали, и замерват с камъни всеки, издигнал нов идеал. Долавям, че има противоречия, те ще се разразят, повярвай ми, ще дойдат скоро! Естествено, няма да „подобрят“ света. Дали работниците ще убият своите фабриканти или Русия и Германия ще стрелят една срещу друга, ще се сменят само собствениците. И все пак няма да е напразно. Ще се докаже обезценяването на сегашните идеали, ще бъдат премахнати боговете от каменната ера. Този свят, такъв, какъвто е сега, иска да умре, иска да загине и ще загине.

— И какво ще стане тогава с нас? — попитах аз.

— С нас? Ох, навярно и ние ще загинем! Разбира се, могат да бъдат убити и такива като нас, само че няма да свършим. Около това, което остане от нас, или около тези от нас, които надживеят всичко, ще се съсредоточи волята на бъдещето. Ще се прояви волята на човечеството, която известно време нашата Европа надвикваше със своя пазар на техника и наука. А после ще проличи, че волята на човечеството никога и никъде не може да бъде еднаква с тази на днешните общности, държави и народи, обединения и църкви, но че това, което природата изисква от хората, е вписано в отделния човек, в теб и мен. То е било у Исус, било е и у Ницше. Когато днешните общности рухнат, ще се отвори място само за тия важни течения, които, естествено, всеки ден могат да изглеждат различно.

Късно се спряхме пред една градина край реката.

— Тук живеем ние — каза Демиан, — ела скоро при нас, очакваме те горещо.

Радостен, през захладнялата нощ изминах дългия път до моя дом. Тук и там из града шумяха и се олюляваха прибиращи се студенти. Много пъти бях забелязвал противоречието между техния комичен начин на веселие и моя самотен живот, често с чувство за лишение, а често и с присмех. Но никога не бях наблюдавал така, както днес, със спокойствие и вътрешна сила колко малко ме засяга това, колко далечен и изчезнал бе за мен този свят. Спомних си за чиновници от родния ми град, стари достойни господа, които обичаха възпоминанията за своите прекарани в кръчмите семестри, като обожание на блажен рай и на „изгубена“ свобода, издигаха в култ студентските си години, както обикновено някои поети или романтици се посвещават на детството. Навред едно и също! Навред те търсеха „свободата“ и „щастието“ някъде зад себе си само от страх, че можеха да напомнят тяхната собствена отговорност и да ги подсетят за собствения им път. Няколко години се пиянствува и празнува шумно, а после хората се свиват, стават сериозни господа на държавна служба. Да, при нас се мързелува, мързелува се и тази студентска глупост е по-малко тъпа и по-малко лоша от стотици други.

Когато стигнах до далечното си жилище и се настаних в леглото, всички тези мисли бяха отлетели и цялото мое съзнание в очакване не се откъсваше от голямото обещание, дадено ми през деня. Щом пожелая, още утре мога да видя майката на Демиан. Нека студентите си киснат в кръчмите и си оставят белези от рани по лицата, нека светът бъде мързелив и дочака своя залез — какво ме засяга! Аз се осланях единствено на това, че моята съдба ще ми се яви в нов образ.

Спах непробудно, до късен предобед. Новият ден настъпи за мен като тържествен празник, какъвто от коледните дни през юношеството си вече не бях преживявал. Бях обзет от най-дълбоко вълнение, но без всякакъв страх. Чувствувах, че за мен изгрява съдбовен ден, виждах и възприемах света около себе си преобразен, очакващ, неразделен и тържествен, и дори тихо ръмящият есенен дъжд беше хубав, лек и празничен, ековит от отрадно сериозна музика. За първи път външният свят беше в чисто съзвучие с моята душа — настъпваше тържество на душата, тогава заслужаваше да се живее. Никоя къща, никоя витрина, никое лице на улицата не ме смущаваше, всичко беше каквото се следваше да бъде, нямаше пустинния облик на всекидневното и обикновеното, а бе изпълнено от очакване, стоеше почтително и готово за съдбата. Така като малко момче виждах света в утрините на големи празници, на Рождество и на Великден. Не знаех, че този свят още можел да бъде толкова хубав. Бях привикнал да живея затворено в себе си и да се примирявам, че съм загубил усет за външното, че помръкването на блестящите багри е неизбежно свързано с отшумяването на детските години и че свободата и мъжествеността на душата до известна степен се заплащат с отказ от едно прелестно сияние. Възхитен сега откривах, че всичко това беше само засипано и затъмнено и че бе възможно освободилият се, отказалият се от детско щастие да види света сияещ и да изпита съкровената тръпка на детското възприятие.

Настана часът, в който отново стигнах до градината в предградието, където тази нощ се сбогувах с Макс Демиан. Скрита от високи, дъждовносиви дървета, стоеше малка къща, светла и пълна с живот, зад голяма стъклена стена се виждаха високи стебла на цветя, зад блестящи прозорци — тъмни стени на стаи с картини и лавици с книги. Външната врата водеше непосредствено в малко топло антре, една безмълвна стара слугиня в черно с бяла престилка ме посрещна и пое палтото ми.

Тя ме остави в антрето сам. Огледах се и веднага бях пренесен в моя сън. Горе, на тъмната дървена облицовка, над една врата, под стъкло в черна рамка, висеше добре познатата ми картина, моята птица със златистожълтата ястребова глава, която се измъкваше от черупката на света. Трогнат се спрях, бях толкова радостен и така ме болеше сърцето, като че ли в този миг при мен се връщаше като отговор и осъществяване всичко, което някога бях направил и преживял. Видях с бързината на светкавица през душата ми да пробягва дълъг низ от картини; родната бащина къща със стария каменен герб на свода над вратата, момчето Демиан, което рисува герба, мен самия като момче, страхливо и заплетено в злата магия на врага Кромер, отново себе си — юноша, в ученическата ми стая край тихата маса да рисувам птицата на моя копнеж с душа, объркана в мрежата на собствените си нишки — и всичко, и всичко чак до този миг отекваше, потвърждаваше се, получаваше отговор и одобрение у мен.

С овлажнели очи се взирах в моята картина и четях в себе си самия. Тогава погледът ми се сведе, под изображението на птицата в отворената врата стоеше едра жена с тъмна рокля. Тя беше.

Не можех да изрека нито дума. С лице, което напомняше лицето на нейния син, но бе отвъд възраст и време, одухотворено и волево, красивата достойна жена ми се усмихваше приветливо. Погледът й беше осъществяване, поздравът й означаваше завръщане у дома. Мълком й протегнах ръцете си, тя обгърна и двете със здрави топли длани.

— Вие сте Синклер, веднага ви познах. Бъдете добре дошъл!

Гласът й беше дълбок и топъл, пиех го като сладко вино. А сега вдигнах поглед към нейното спокойно лице, към черните бездънни очи, свежата зряла уста и откритото княжеско чело, което носеше белега.

— Колко се радвам — казах аз и целунах ръцете й. — Мисля, че през целия си живот винаги съм бил на път и едва сега съм се завърнал в родния дом.

Тя се усмихна майчински.

— Човек никога не стига до родния дом — каза тя приятелски. — Но там, където се събират дружелюбни пътища, там целият свят поне за час изглежда като роден.

Тя изрази това, което бях почувствувал на път към нея. Гласът и думите много напомняха тези на сина й и все пак бяха по-различни. Всичко беше по-зряло, по-топло, по-естествено. Но също както преди време Макс никому не правеше впечатление на момче, така и майка му съвсем не приличаше на майка с отраснал син, толкова млад и приятен беше лъхът около нейното лице и коси, толкова опъната и гладка златистата й кожа, така цъфтяща устата. По-царствена, отколкото в сънищата ми, жената стоеше пред мен и нейната близост беше любовно щастие, погледът й — осъществяване.

Следователно това бе новият образ, в който моята съдба ми се явяваше вече не строга, не усамотяваща се, не зряла и пълна с наслади! Не вземах никакви решения, не давах обети — бях стигнал до една цел, до възвишение, откъдето по-нататъшният път се виждаше широк и прекрасен, устремен към обетовани земи, засенчен от дърветата на близкото щастие, освежаван от близките градини на различни удоволствия. Каквото ще да става с мен, но бях честит да зная, че на света съществува тази жена, да пия нейния глас, да вдишвам близостта й. Нека ми бъде майка, любима, богиня — стига само да бъде, стига само моят път да върви близо до нейния! Тя посочи към картината с моя ястреб.

— Никога с нищо не бихте доставили по-голяма радост на нашия Макс освен с тази картина — говореше жената замислено. — И на мен също. Очаквахме ви и когато картината се получи, знаехме, че вече сте на път към нас. Когато бяхте малко момче, Синклер, един ден моят син се върна от училище и сподели: „Там има едно момче, което носи знак на челото, то трябва да ми стане приятел.“ Това бяхте вие. Не ви е било леко, но ние хранехме доверие към вас. Веднъж, когато бяхте за ваканция вкъщи, отново се срещнахте с Макс. Тогава трябва да бяхте на шестнадесет години. Макс ми разказа за това…

Прекъснах я:

— О, и за тази среща ли ви е разказал! Тя беше в най-злощастното ми време.

— Да, Макс определи: на Синклер му предстои най-трудното. Той ще направи още един опит да избяга в общността — дори се заседява в кръчмите, — но няма да му се удаде. Неговият знак е забулен, ала все пак тайно му свети. Не беше ли така?

— О, да, така беше, точно така. Тогава намерих Беатриче, а после при мен отново дойде един предводител. Казваше се Писториус. Едва с появата му си изясних защо времето на моето юношество бе толкова свързано с Макс, защо не можех да се откъсна от него. Мила госпожо, мила майко, в ония години често вярвах, че би трябвало да се самоубия. За всекиго ли е тъй труден този път?

Тя докосна косите ми с ръка, лека като въздух.

— Винаги е трудно да се родиш. Знаете, че птицата с мъка се измъква от яйцето. Припомнете си отминалото и се запитайте: толкова ли труден беше пътят и само труден ли? Не беше ли и хубав? Бихте ли си пожелали друг, по-красив, по-лек?

Разтърсих глава.

— Беше тежък — казах аз като навън, — беше тежък, преди да ми се явят съновиденията.

Тя кимна и погледът й ме прониза.

— Да, човек трябва да намери своя сън, от този, момент пътят става лек. Но няма безкрайни сънища, всеки се прекъсва от нов и не бива никой да искаш да задържиш.

Изплаших се много. Това предупреждение ли беше? Или бе вече отблъскване? Все едно, бях готов да се оставя тя да ме ръководи и да не питам за целта.

— Не зная — казах аз — колко дълго ще трае моят сън. Бих желал да бъде вечен. Под изображението на птицата моята съдба ме посрещна като майка и като любима. На нея се подчинявам и на никого другиго.

— Докато сънят е ваша съдба, дотогава трябва да му останете верен — потвърди тя сериозно.

Обзе ме тъга и копнежното желание да умра в този омагьосан час. Усещах сълзите — колко безкрайно дълго не бях плакал — неудържимо да избликват у мен и да ме надмогват. Рязко се отдръпнах, пристъпих, до прозореца и погледнах със слепи очи над саксиите с цветята.

Зад себе си чух гласа на жената, звучеше спокойно и все пак бе пълен с нежност като налята до ръба чаша с вино:

— Синклер, вие сте дете! Вашата съдба, разбира се, ви обича. Някога тя ще ви принадлежи напълно, така както мечтаете, ако й останете верен.

Бях си наложил и отново обърнах лице към нея. Майката на Демиан ми подаде ръка.

— Имам неколцина приятели — каза тя, усмихвайки се, — неколцина, не много, но съвсем близки приятели, които ме наричат госпожа Ева. И вие можете да ме назовавате така, ако желаете.

Тя ме отведе до вратата, отвори я и посочи към градината.

— Там отвън ще намерите Макс.

Стоях замаян и покъртен под високите дървета, по-буден или по-сънноунесен от всякога, не знаех. Дъждът кротко се стичаше по клоните. Бавно навлязох в градината, която се простираше надалеч край брега на реката. Най-после открих Демиан. Той беше в градинската беседка, гол до кръста, и упражняваше боксови удари в окачена торбичка с пясък.

Спрях се удивен. Демиан изглеждаше чудесно, широки гърди, здрава мъжествена глава, вдигнатите ръце със стегнати мускули бяха силни и прилежни, движенията му сякаш избликваха от бедрата, раменете и плешките като игрив извор.

— Демиан! — извиках аз. — Какво правиш тук?

Той се усмихна весело.

— Упражнявам се. Обещах на малкия японец да се борим на ринга, момъкът е пъргав като котка и, естествено, също така коварен. Но с мен няма да се справи. Чувствувам се задължен съвсем леко да нараня гордостта му.

Демиан облече ризата и палтото си.

— Беше ли днес при майка ми?

— Да, Демиан, каква чудесна майка имаш! Госпожа Ева! Името й отива съвършено, тя е като майка на всички същества.

Един миг той се взираше замислен в лицето ми.

— Ти вече знаеш името й? Можеш да бъдеш горд, момче! Ти си първият, комуто го е казала още в началния час.

От този ден влизах и излизах в тяхната къща като син и брат, но и като влюбен. Когато затварях портата след себе си, дори още щом отдалеч видех да изплуват високите дървета на градината, бях богат и щастлив. Отвън беше „действителността“, отвън бяха улиците и къщите, хората и институциите, библиотеките и аудиториите — тук вътре обаче бяха приютени любов и задушевност, живееха приказката и мечтата. И въпреки това в никакъв случай не съществувахме откъснати от света, с мисли и разговори често бяхме сред него, само че в друго поле, от множеството на хората не бяхме отделени с граница, а само чрез по-различен начин на виждане. Задачата ни бе да представляваме в света един остров или навярно образец, във всеки случай обаче да бъдем вестители на нова възможност за живот. Отдавна уединен, аз се научих да познавам общността, допустима между хора, изпитали преди пълно усамотение. Никога вече не жадувах да се върна при трапезата на щастливите, при празниците на веселите, никога вече не ме обзе завист или носталгия, когато гледах задружността на другите И постепенно бях посветен в тайната на ония, които носят в себе си „белега“.

Ние, тези с белега, с право можехме да минаваме в света за странни, дори за побъркани и опасни. Бяхме събудени или пробуждащи се и нашият стремеж бе все по-съвършената будност, докато стремежът и търсеното щастие на останалите бяха насочени към това все по-тясно да свържат своите мнения, идеали и задължения, своя живот и щастие с битието на стадото. И там имаше порив, и там съществуваха сила и величие. Но докато според нашето схващане ние, белязаните, представлявахме волята на природата за новото, за особеното и бъдещото, другите живееха с волята за неизменност. За тях човечеството — те го обичаха както и ние — беше нещо завършено, което следваше да бъде съхранено и закриляно. За нас човечеството беше далечно бъдеще, към което всички бяхме на път, чийто образ никой не познаваше, чиито закони никъде не бяха написани.

Освен госпожа Ева, Макс и мен към нашия кръг принадлежаха, по-далечни и по-близки, още неколцина, търсещи по твърде различен начин. Някои вървяха по особени пътеки, бяха си поставили чудати цели и застъпваха своеобразни мнения и задължения, сред тях имаше астролози и кабалисти, също и един последовател на граф Толстой и всякакви нежни, плахи, раними хора, привърженици на нови секти, сторонници на индийските упражнения, вегетарианци и други. Всъщност духовно нямахме нищо общо с всички тях освен вниманието, което всеки дължи към тайната житейска мечта на останалите. По-близо до нас стояха други, такива, които проследяваха как в миналото човечеството е търсело богове и нови идеали и чиито студии често ми напомняха тези на моя Писториус. Те донасяха книги, превеждаха текстове от стари езици, показваха изображения на древни символи и ритуали и ни учеха да прозираме как всички идеали, притежание на досегашното човечество, се състоят от мечтите на несъзнателната душа, от мечтите, в които човечеството пипнешком следва дирята от предчувствия за своите бъдещи възможности. Така преминавахме чудното хилядоглаво кълбо от богове на Стария свят чак до развиделяването на християнското покръстване.

Изповедите на благочестивите самотници ни бяха известни и преобразяванията на религиите от народ към народ. И от всичко, което събирахме, за нас произтичаше критиката на нашето време и на сегашна Европа, която с чудовищни стремежи бе създала на човечеството нови, могъщи оръжия, но накрая бе затънала в дълбока и най-крещяща опустошеност на духа. Защото тя бе спечелила целия свят, за да загуби в замяна душата си.

И тук се срещаха вярващи и ревностни привърженици на определени надежди и изцелителни учения. Имаше будисти, които искаха да посветят Европа в своята вяра, и толстоисти, и съмишленици на други изповедания. В тесния кръг слушахме и не възприемахме никое от тези учения по-различно, отколкото символите. На нас, белязаните, не ни бе отредена грижата за извайването на бъдещето. Всяко верую, всяко изцелително учение ни изглеждаше предварително мъртво и безполезно. И възприемахме като дълг и свобода единствено това: всеки от нас да бъде до съвършенство той самият, така съвършено да се справя с изискванията и да живее по волята на действения кълн на природата у него, че неизвестното бъдеще да ни намери готови за всичко и за всяко нещо, което би донесло.

Защото това, изречено и неизречено, за всички нас беше ясно по чувство: едно ново раждане и рухването на сегашното наближаваше и вече бе осезаемо. Понякога Демиан ми казваше: „Това, което иде, е невъобразимо. Душата на Европа е животно, лежало безкрайно дълго във вериги. Когато бъде освободено, първите му движения няма да са от най-приятните. Но пътищата, прави и заобиколни, са без значение, щом на бял свят излиза само истинската потребност на душата, която толкова отдавна, все отново и отново е била лъгана и зашеметявана. Тогава ще настане нашият ден. Тогава ще сме потребни не за водачи или нови законодатели — новите закони ние няма да доживеем, — по-скоро като проявяващи добра воля, такива, които са готови да бъдат спътници и да стоят там, където съдбата ги призове. Виж, всички хора с готовност правят и най-невероятното, когато идеалите им са застрашени. Но никой не се явява, ако чува нов идеал, ново, може би опасно и злокобно движение на растежа. Малцината, които тогава ще се явят и ще са готови да го съпроводят, ще бъдем ние. Затова сме белязани, както е бил белязан Каин, да предизвиква страх и омраза и да изтласка тогавашното човечество от тясната идилия в опасни широти. Всички люде, които са въздействували върху развитието на човечеството, всички без разлика са били способни и влиятелни само защото са били готови за съдбата. Това се отнася за Мойсей и Буда, приложимо е към Наполеон и Бисмарк. На каква вълна служи някой, от какъв полюс бива ръководен, не е по негов избор. Ако Бисмарк би разбрал социалдемократите и би се приспособил към тях, щеше да бъде умен управник, а не човек на съдбата. Така е било с Наполеон, с Цезар, с Лойола, с всички! Винаги трябва да се мисли от гледна точка на биологията и на еволюцията. Когато преобразуванията по повърхността на земята са тласнали водните животни към сушата, а сухоземните във водата, тогава тъкмо готовите за съдбата индивиди са могли да осъществят новото, нечуваното и да спасят своя вид с нови приспособявания. Дали са били същите, които преди сред вида си са изпъквали като консервативни и съхраняващи се, или по-скоро са били чудаците и революционерите, не знаем. Но те са имали готовност и са могли да спасят своите видове и в едно ново развитие. Това знаем. Ето защо трябва да сме готови.“

И госпожа Ева често присъствуваше при такива разговори, но сама не беседваше по този начин. За всеки от нас, който споделяше своите мисли, тя бе слушател и ехо, преливаше от доверие, преливаше от разбиране, сякаш всички мисли произтичаха и отново се връщаха към нея. Да седя в близост, понякога да слушам гласа й и да споделям атмосферата на зрелост и задушевност, която я обграждаше, за мен беше щастие.

Тя веднага долавяше, щом в душата ми се надигаше някаква промяна, някакво помрачаване или обновяване. Струваше ми се, че в нощите сънищата ми бяха внушени от нея. Често й ги разказвах, те й бяха разбираеми и естествени, нямаше странности, които тя да не можеше да следва с ясни чувства. Известно време сънищата ми бяха като отливки от нашите дневни разговори. Присъни ми се, че целият свят се бунтува и аз съм сам или с Демиан, напрегнато очаквам великата участ. Съдбата оставаше забулена, но носеше някои от чертите на госпожа Ева — да бъда избран или отхвърлен от нея, това беше жребият.

Понякога тя ми казваше с усмивка: „Това не е целият ви сън, Синклер. Вие сте забравили най-доброто…“ И се случваше после отново да се сетя за забравеното и да не мога да схвана как така се е изличило от паметта ми.

От време на време бивах недоволен и измъчван от силно желание. Мислех, че вече не бих могъл да понеса да я виждам редом, без да я прегърна. И това госпожа Ева забеляза веднага. Когато веднъж, след като няколко дни не бях се появявал, отново дойдох смутен, тя ме взе настрана и каза: „Вие не бива да се отдавате на желания, в които не вярвате. Зная какво желаете. Трябва да съумеете да се откажете от тези желания или да ги изживеете напълно, истински. Само ако сте в състояние така да молите, че в себе си да сте съвсем сигурен в отклика, едва тогава желанието се изпълнява. Но вие пожелавате и отново съжалявате за въжделението си и едновременно се страхувате. Всичко това трябва да бъде преодоляно. Искам да ви разкажа една приказка.“

И тя ми разправи за младежа, който бил влюбен в някаква звезда. Стоял край морето, протягал ръце, молел се на звездата, мечтаел и устремявал мислите си към нея. Ала знаел и вярвал, че знае: звездата не може да бъде прегърната от човек. Той смятал за своя съдба да обича една звезда, без надежда за осъществяване и върху тези мисли изградил цяла житейска поема за отказа и безмълвното вярно страдание, което трябвало да го направи по-добър и по-облагороден. Но всичките му мечти се насочвали към звездата. Веднъж нощем той отново стоял край морето на висока скала, гледал към звездата и изгарял от любов. И в миг на голям копнеж полетял и рухнал в пустотата под нея. Но още в момента на скока мълниеносно помислил: „Това е невъзможно!“ Ето че разбит лежал долу на брега. Не умеел да обича. Ако в мига, в който скочил, имал душевната сила да вярва твърдо и непоколебимо в осъществяването, би полетял нагоре и би се слял със звездата.

— Любовта не бива да моли — каза госпожа Ева, — не и да изисква. Любовта трябва да има силата да постигне увереност в себе си самата. Тогава няма вече да бъде привличана, а ще привлича. Синклер, вашата любов е привличана от мен. Когато някой ден тя ме привлече, ще дойда. Не искам да давам подарък, искам да бъда спечелена.

Но друг път госпожа Ева ми разправи по-особена приказка. Имало един влюбен, безнадеждно влюбен. Той съвсем се затворил в душата си и мислел, че изгаря от любов. Престанал да вижда синьото небе и зелената гора и потокът не шумял за него, и арфата не звучала, всичко било потънало и светът загубен, той самият — беден и нещастен, а любовта му растяла, много повече желаел да пропадне и да умре, отколкото да не се стреми красивата жена, която обичал, да бъде негова. Тогава доловил как тази любов изпепелила всичко друго в душата му и ставала все по-могъща, привличала и привличала хубавата жена, тя трябвало да я последва, тя идвала, той стоял с протегнати ръце, за да я притисне в обятията си. Но когато застанала пред него, била съвсем преобразена и с тръпка на ужас влюбеният почувствувал и видял, че е притеглил до себе си целия загубен свят. Тя стояла пред него и му се отдала, небе и гора, и поток, всичко се възправяло пред очите му в нови багри, свежо и чудесно, принадлежало му, говорело на неговия език. И вместо да спечели само една жена, имал в сърцето си целия свят и всяка звезда от небето горяла у него и пръскала искряща наслада в душата му. Той обичал, и при това намерил себе си. Но повечето от хората обичат, за да загубят себе си.

Струваше ми се, че любовта към госпожа Ева е единственото съдържание на моя живот. Но всеки ден тя изглеждаше различна. Понякога вярвах, че определено чувствувам. Очарованата ми душа не се стреми към нейната личност, тя е само един символ на моята съкровеност и иска да ме отведе все по-дълбоко към мен самия. Често чувах от нея думи, които ми звучаха като отговори на моето подсъзнание по палещи въпроси, а те ме вълнуваха. После отново идваха мигове, когато в близост с госпожа Ева изгарях от чувствена жажда и целувах предметите, до които се бе докосвала. И постепенно се преплитаха чувствена и платонична любов, действителност и символ. По-късно се случваше така, че вкъщи, в стаята си, мислех за нея в спокойна задушевност и вярвах, че при това усещам ръката й в моята, устните й върху моите. Или бивах у тях, гледах лицето й, говорех с нея, чувах гласа й и все пак не знаех дали тя е реалност или привидение. Започнах да предусещам как една любов може да се притежава дълго и безсмъртно. При четенето на една книга открих ново познание, то породи същото чувство както целувка на госпожа Ева. Тя ме погали по косите и ми се усмихна с нейната зряла, уханна топлота и аз имах чувството, както когато бях направил крачка напред към себе си. Всичко важно и съдбовно за мен можеше да приеме нейния образ. Тя беше в състояние да се превъплъти във всяка от мислите ми и всяка от тях — в нея.

Страхувах се от коледната ваканция, която прекарах при родителите си, защото смятах, че за мен ще бъде мъченичество в продължение на две седмици да живея далеч от госпожа Ева, но не бе никаква мъка, беше чудесно да си бъда у дома и да мисля за нея. Когато се върнах в X., още два дни не отидох в къщата на госпожа Ева, за да се насладя на тази увереност и независимост от нейното сетивно присъствие. Сънувах и сънища, в които моето съединяване, моето свързване с нея протичаше по нови параболични начини. Тя беше море, в което се вливах като поток. Тя беше звезда и аз самият като звезда бях на път към нея, срещахме се и се чувствувахме привлечени взаимно, оставахме заедно и блажено кръжахме за вечни времена в близки звучащи сфери един около друг.

Разказах й този сън, когато я посетих за първи път след ваканцията.

— Сънят е хубав — каза тя тихо, — превърнете го в действителност.

Когато се запролетяваше, преживях един ден, който никога няма да забравя. Влязох в преддверието, прозорецът беше отворен и топъл въздушен поток кълбеше навътре тежкия дъх на зюмбюли. Тъй като не видях никого, аз се изкачих по стълбището към кабинета на Макс Демиан. Почуках леко на вратата и влязох, без да дочакам отговор, както бях привикнал.

Стаята беше тъмна, всички завеси бяха спуснати. Вратата към малкото съседно помещение, където Макс си бе обзавел химическа лаборатория, стоеше отворена. Оттам проникваше ясната бяла светлина на пролетното слънце, което надзърташе иззад дъждовните облаци. Мислех, че там няма никого, и отдръпнах една от завесите.

Тогава близо до закрития от завесата прозорец видях Макс Демиан да седи на табуретка, свит и странно променен, и като светкавица ме прониза чувството: ти някога вече си преживявал това. Той бе отпуснал неподвижно ръце с длани върху скута, неговото леко склонено напред безтрепетно лице с отворени, невиждащи очи, в зениците им малко ярко отражение от светлина блещукаше мъртво като в парче стъкло. Бледото лице беше дълбоко съсредоточено, без никакъв друг израз освен една ужасна скованост, приличаше на прастара животинска маска от портала на някакъв храм. Демиан сякаш не дишаше.

Тръпки ме побиха от спомена — така, точно така го бях виждал вече веднъж преди много години, когато бях малко момче. Очите му пак бяха втренчени навътре, пак безжизнено една до друга лежаха ръцете, а по лицето му пъплеше муха. И тогава, може би преди шест години, Демиан изглеждаше точно толкова стар и неподвластен на времето, нито една от гънките на лицето му днес не беше по-различна.

Връхлетян от страх, тихо напуснах стаята и слязох по стълбището. В преддверието срещнах госпожа Ева. Тя беше бледа и изглеждаше уморена, каквато не бях я виждал, край прозореца прелетя сянка, яркото бяло слънце изведнъж се скри.

— Бях при Макс — зашушнах аз, — случило ли се е нещо? Той спи или е потънал в мисли, не зная, по-рано веднъж го видях така.

— Нали все пак не го разбудихте? — попита тя незабавно.

— Не, той не ме чу, веднага излязох навън. Госпожа Ева, кажете ми, какво става с него?

Тя прокара опакото на ръката си по своето чело.

— Бъдете спокоен, Синклер, нищо няма да му се случи. Той се е оттеглил. Това няма да трае дълго.

Госпожа Ева се изправи и отиде в градината, макар току-що да бе заваляло. Долових, че не бива да тръгвам с нея. Заразхождах се нагоре и надолу из преддверието, вдъхвах упойващия аромат на зюмбюлите, приковавах поглед над вратата в моята картина с птицата, дишах с болка при странните сенки, от които къщата бе изпълнена в тази сутрин. Какво беше това? Какво се беше случило?

Госпожа Ева скоро се върна. По тъмните й коси блестяха дъждовни капки. Тя седна в дълбокото си кресло. Умора тегнеше над нея. Пристъпих, приведох се и целунах капките по косите й. Очите й бяха ясни и спокойни, но за мен капките имаха вкуса на сълзи.

— Трябва ли да отида да го видя? — попитах шепнешком.

Тя едва-едва се усмихна.

— Не ставайте малко момче, Синклер — предупреди ме тя високо, като че ли търсеше да прокара път в себе си самата. — Идете си и по-късно елате отново. Сега не мога да говоря с вас.

Излязох и се отдалечих от къщата и града по посока на планините срещу косия слаб дъжд, облаците бяха надвиснали ниско като под тежкото бреме на страх. Долу вятърът бе притихнал, а високо в небето, изглежда, бушуваше буря, много пъти за мигове слънцето, бледо и ярко, надзърташе през стоманената сивота на облаците.

Тогава по небето премина лек жълт облак, задържа се пред сивата стена и за няколко секунди от синьото и жълтото вятърът извява един образ — великанска птица, която се откъсна от синия хаос и с широки махове на крилете изчезна в небето. Тогава бурята взе да се чува и заплющя дъжд, примесен с град. Мигновен, невероятен и страховит гръм тресна над местността, сякаш тя бе шибана с камшик, веднага след това слънцето отново хвърли поглед и над близките върхове, над кафявата гора, светна матов и недействителен бледият сняг.

Когато часове по-късно мокър и посърнал се върнах, сам Демиан ми отвори външната врата.

Той ме отведе горе, в своята стая, в лабораторията гореше газова лампа, наоколо имаше разпръснати листа. Изглежда, Демиан бе работил.

— Седни — покани ме той, — трябва да си уморен. Толкова е ужасно времето, а се и вижда, че доста си бил навън. Чаят ще дойде веднага.

— Днес става нещо — започнах колебливо — и не може да е само от леката буря.

Той ме погледна изпитателно.

— Видял ли си нещо?

— Да, за момент в облаците видях ясна картина.

— Каква картина?

— Беше една птица.

— Ястребът-врабчар ли? Птицата от твоя сън?

— Да, беше моят ястреб, жълт и огромен, великански и летеше в синьо-черното небе.

Демиан въздъхна дълбоко. На вратата се почука. Старата прислужница донесе чай.

— Вземи, Синклер, моля. Мисля, че не си видял случайно птицата.

— Случайно? Такива неща виждат ли се случайно?

— Добре, не. Това означава нещо и знаеш ли какво?

— Не, долавям само, че предвещава някакво разтърсване, крачка към съдбата. Мисля, че ще засегне всички нас.

Демиан, възбуден, се заразхожда насам-натам.

— Крачка към съдбата! — извика той високо. — Тази нощ и аз сънувах същото. И майка ми вчера имаше предчувствие, което говори за същото. Сънувах, че се качвам по някаква стълба до дънера на дърво или кула. Когато стигнах догоре, видях цялата страна — беше широка равнина, с градове и села — да гори. Още не мога да ти разкажа всичко и за мен самия не всичко е ясно.

— По отношение на себе си ли тълкуваш съня? — попитах аз.

— По отношение на мен? Естествено. Никой не сънува нещо, което не се отнася до него. Но това няма значение само за мен, прав си. Отличавам сравнително точно сънищата, когато ми показват вълнения в собствената душа, от другите, много редки, в които се намеква за цялата човешка участ. Рядко съм спохождан от подобни сънища и никога, ни за един, не бих могъл да кажа, че е пророчески и че се е сбъднал. Тълкуванията са твърде неточни. Но определено знам: сънувах нещо, което има смисъл само за мен. Сънят ми принадлежи, спада именно към другите, по-ранните, и ги продължава. Това са сънищата, Синклер, които пораждат предчувствия, за каквито вече ти говорих. Че нашият свят е твърде ленив, знаем, ала това още не е причина да се предрича неговият залез или нещо подобно. Но от няколко години ме навестяват сънища, от които заключавам или чувствувам, или както искаш, следователно предусещам, че се приближава сгромолясването на един стар свят. Отначало това бяха съвсем слаби, далечни предчувствия, но те стават все по-ясни и все по-силни. Още не зная нищо друго, освен че надвисва нещо голямо и страховито, че то ще засегне и мен самия. Синклер, ще преживеем това, за което понякога сме беседвали! Светът иска да се обнови, той мирише на смърт. Нищо ново не идва без смърт. Това е по-ужасно, отколкото съм си го мислил.

Уплашен го гледах втренчено.

— Не можеш ли да ми разкажеш края на твоя сън — помолих плахо.

Той поклати глава.

— Не.

Вратата се отвори и влезе госпожа Ева.

— А, вие седите тук заедно! Деца, нали няма да сте тъжни?

Изглеждаше свежа и вече съвсем не уморена. Демиан й се усмихна, тя се приближи до нас като майка до наплашени деца.

— Не сме тъжни, майко, просто потълкувахме малко тези нови знаци. Но в тях няма нищо. Онова, което иска да дойде, изведнъж ще нахлуе и тогава ще научим каквото ни е потребно.

Но аз се чувствувах зле и след като се сбогувах и сам минах през преддверието, усетих аромата на зюмбюлите повехнал, блудкав, мъртвешки. Над нас беше паднала сянка.