Херман Хесе
Демиан (Историята за младостта на Емил Синклер)

Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествено напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?

 

За да разкажа историята си, трябва да започна отдалеч. Би следвало, ако ми бе възможно, да се върна много по-назад, до най-ранните години на детството и дори отвъд тях, в далнината на моето потекло.

Писателите, когато създават романи, се стараят да заприличат на всевишния — могат да обгледат и схванат напълно която и да било човешка история и да я представят така, сякаш бог си я разказва сам, без всякакви забулвания и от начало до край значима. Не умея това, дори толкова малко, колкото умеят писателите. Историята ми е по-важна за мен, отколкото историята на някакъв писател за него, защото е моя собствена и е историята на един човек, не на измислен, на възможен, на идеален или изобщо на несъществувал, а на действителен, неповторим, жив човек. Наистина днес по-малко, отколкото някога, се знае какво е това действително жив човек и хората биват убивани вкупом, а всеки човек е един скъпоценен, неповторим опит на природата. Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории. Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена, ето защо всеки човек, докато живее и изпълнява волята на природата, е чудесен и достоен за всяко внимание. У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител.

Днес малцина знаят какво е човекът. Мнозина го чувствуват и затова умират по-лесно, както ще умра по-лесно и аз, ако успея да напиша тази история докрай.

Не смея да се нарека знаещ човек. Бях и още съм само търсещ човек, но вече не търся по звездите и в книгите, започвам да долавям поученията, които ми нашепва моята кръв. Историята ми не е приятна, не е сладка и съзвучна, както измислените истории, тя има вкус на безсмислие и объркване, на безумие и сън, както животът на всички хора, които не искат повече да се залъгват.

Животът на всеки човек е път към самия себе си, проправяне на път, загатване на пътека. Никога никой човек не се е слял напълно със себе си; всеки обаче се стреми към това, един едва доловимо, друг по-ясно, кой както може. И всеки до края носи със себе си остатъци от своето раждане, слуз и яйчена черупка от един прасвят. Някой никога не стига до човека, остава жаба, остава гущер, остава мравка. Някой е с човешко тяло и опашка на риба. Но всеки е творение на природата, което иска да уподоби човека. И всички имат общ произход, майките, и всички ние произлизаме от едно и също лоно: но всеки, като опит и създание от глъбините, се стреми към свои собствени цели. Бихме могли взаимно да се разбираме; но всеки може да тълкува само себе си.

Първа глава
Два свята

Започвам моята история с преживяване от времето, когато бях на десет години и ходех в гимназията на нашето градче.

И много спомени ме облъхват и ме вълнуват съкровено, с болка и приятна тръпка; тъмни улички, светли домове и кули, биене на часовник и човешки лица, стаи, пълни с уют и сгряващо удобство, стаи, пълни с тайни и дълбок призрачен страх. Ухаеше на топла теснота, на питомни зайчета и слугини, на домашни лечебни средства и на сушени плодове. Там два свята тичаха един през друг, денят и нощта идваха от два полюса.

Единият свят беше бащината къща, но той дори бе по-тесен, всъщност обхващаше само моите родители. Този свят в по-голямата си част ми бе добре познат, той се наричаше майка и баща, наричаше се любов и строгост, образец и училище. Присъщи му бяха мекият блясък, яснотата и чистотата, той беше гнездо на приветливи слова, измити ръце, чисти дрехи, добри нрави. Тук сутрин се пееше хорал, празнуваше се Коледа. В този свят имаше прави линии и пътища, които водеха към бъдещето, имаше дълг и вина, утежнена съвест и изповед, опрощение и добри намерения, любов и почит, библейски изрази и мъдрост. Човек трябваше да се придържа към бащиния свят, за да бъде животът му ясен и чист, красив и подреден.

Вторият свят обаче започваше посред нашата собствена къща и беше съвсем различен, миришеше на друго, говореше друго, обещаваше и изискваше друго. В този втори свят имаше слугини и занаятчийски калфи, истории за призраци и скандални слухове, оттам идеше пъстър прилив на ужасни, примамващи, страховити, загадъчни неща, работи, като кланица и затвор, пияници и джавкащи жени, отелващи се крави, паднали коне, разкази за кражби с взлом, за убийства и самоубийства. Всички тези красиви и жестоки, диви и страховити неща съществуваха наоколо, в най-близката уличка, в най-близката къща, навред обикаляха полицейски служители и странници. Пияни биеха жените си, привечер кълба млади момичета се изтърколваха от фабриките, стари жени можеха да омагьосват и да разболяват, разбойници живееха в гората, подпалвачи биваха залавяни от горски надзиратели, навред набъбваше и миришеше този разновиден, буен свят, навред, само не в нашите стаи, където бяха мама и татко. И това беше много добре. Беше чудесно, че тук, у нас, цареше мир, ред и спокойствие, дълг и чиста съвест, опрощение и любов и чудесно, че съществуваше и всичко останало, другото, всичко гръмко и крещящо, жадно и насилническо, от което все пак с един скок човек можеше да избяга при майка си.

А най-странното бе как тия два свята граничеха, колко близко един до друг бяха! Например нашата слугиня Лина, когато вечер, по време на молитвата във всекидневната, седеше до вратата, положила измити ръце на добре изгладената престилка, и със своя ясен глас пееше песента, тогава тя принадлежеше напълно към майка ми и баща ми, към нас, към светлото и правилното. Веднага след това в кухнята или в бараката за дърва, където ми разказваше историята за човечето без глава, или когато в малкото магазинче на месаря се караше със съседските жени, Лина беше друга, принадлежеше към втория свят, беше окръжена от тайни. И така ставаше с всичко, най-често и с мен самия. Разбира се, принадлежах към светлия и правилния свят, бях дете на моите родители, но накъдето и да обърнех очи и уши, навред съществуваше и другото, живеех и във втория свят, макар той често да ми изглеждаше чужд и злокобен, макар там постоянно да ме обземаше чувството за неспокойна съвест и страх. Понякога дори с най-голямо удоволствие бих живял в забранения свят и често завръщането в светлото — колкото необходимо и колкото добро да би било — преживявах почти като завръщане в не толкова красивото, в по-скучното и по-пустото. Понякога пък мислех: моята цел в живота е да бъда такъв, каквито бяха баща ми и майка ми, толкова светъл и чист, толкова самоуверен и придържащ се към реда; но дотогава предстоеше далечен път, дотогава трябваше да проседя години в училище, да уча, да издържам проверки и изпити, а пътят все водеше и край другия, край по-тъмния свят, пресичаше го и съвсем не беше невъзможно да останеш и да, потънеш в него. Съществуваха истории за блудни синове, на които бе тръгнало точно така. Четях ги със страст. В тях винаги завръщането при бащата и доброто беше такова избавление, такава величавост; напълно схващах, че единствено това е правилното, доброто, желателното и въпреки всичко онази част от историята, която се разиграваше под знака на лошото и безпътното, бе за мен далеч, по-привлекателна и ако смеех да кажа и да призная, всъщност понякога просто ми беше жал, че Блудния се разкайва и отново намира своя път. Това обаче не се изричаше, не се и мислеше. Ала то съществуваше някак като предусет и възможност, съвсем на дъното на чувството. Когато си представях дявола, въображението ми можеше да го нарисува много добре долу на улицата, открит или предрешен, на пазарния площад или в някаква кръчма, но никога у дома.

Моите сестри също се числяха към светлия свят. Те бяха, както често ми изглеждаше, по нрав, по същина по-близо до баща ми и майка ми, бяха по-добри, по-нравствени, по-безгрешни от мен. Имаха слабости, имаха грешки, но ми се струваше, че у тях те не отиваха твърде надълбоко, не така, както при мен, за когото докосването до лошото често беше толкова тежко и мъчително и който стоеше много по-близо до тъмния свят. Сестрите ми, също както родителите ни, следваше да бъдат щадени и уважавани и ако влизах в спор с тях, след това пред съвестта си винаги аз бях лошият, подстрекателят, аз трябваше да моля за извинение. Защото чрез сестрите си човек обижда родителите, доброто и повеленото. Съществуваха тайни, които по-скоро бих могъл да споделя с най-порочните улични момчета, отколкото с моите сестри. В добрите дни, когато беше светло и моята съвест спокойна, често ми беше приятно да играя със сестрите, да бъда добър и внимателен с тях и да виждам себе си в една чудесна благородна светлина. Така трябваше да бъде, ако човек е ангел! Това беше най-възвишеното, което знаехме, и смятахме за сладостно и удивително да бъдем ангели, окръжени от ясни звуци и ухания, да си представяме всичко като Коледа и щастие. О, колко рядко идваха такива часове и дни! Често по време на игра, при добри, безобидни, позволени игри, бивах обземан от страст и буйност, дотегливи за сестрите ми, което водеше до спор и беда, а после, ако върху мен се излееше гняв, бивах ужасен, правех и говорех неща, чиято непочтеност, още докато ги вършех и изривах, усещах като дълбока и опалваща. След това настъпваха лоши, мрачни часове на съжаление и разкаяние, а накрая — болезненият миг, в който молех за прошка, и после отново светъл лъч, тихо благородно щастие, без раздвоение, за часове или мигове.

Учех в гимназията, синовете на кмета и на главния лесничей бяха в моя клас и понякога идваха у нас, буйни юноши, все пак принадлежаха към добрия, позволения свят. Въпреки това имах близки отношения със съседските момчета, ученици в народното училище, които ние иначе презирахме. И трябва да започна разказа си с едно от тях.

В някакъв свободен следобед — едва бях навършил десет годни — се разхождах с две съседски момчета. Тогава към нас се присъедини един по-голям, силен и суров младеж, на около тринадесет години, ученик от народното училище, син на шивач. Баща му беше пияница и цялото семейство се ползуваше с лошо име. Франц Кромер ми беше добре познат, страхувах се от него и не ми харесваше, че сега се срещнахме. Той вече имаше мъжки маниери и подражаваше по походка и начин на говорене на младите фабрични работници. Под предводителството на Франц се спуснахме край моста по брега надолу и се скрихме от света под първата мостова дъга. На десния бряг между извитата стена на моста и лениво влачещата се вода бяха струпани много отпадъци, изпочупени вещи и вехтории, объркани кълба ръждясала тел и друга смет. Понякога там се намираха и някои употребими неща; под ръководството на Франц Кромер трябваше да претърсим това място и да му показваме какво намираме. Тогава той или си го вземаше, или го хвърляше във водата. Казваше ни да внимаваме дали там няма нещо от олово, месинг или калай, всичко прибра за себе си, а също и един стар рогов гребен. В негово присъствие се чувствувах много притеснен не защото знаех, че ако научеше моят баща, би ми забранил подобно общуване, а от страх пред самия Франц. Радвах се, че ме бе взел и се отнасяше към мен както към другите. Той заповядваше, ние се подчинявахме, сякаш по някакъв стар обичай, макар аз да бях с тях за пръв път.

Накрая седнахме на земята, Франц плюеше във водата и изглеждаше като мъж; имаше изваден зъб и плюеше през пролуката, оставена от него, и улучваше където си поиска. Поде се разговор и момчетата почнаха да се хвалят и перчат с всякакви училищни геройства и диви лудории. Дума не казвах и дори се страхувах, че с мълчанието си ще привлека вниманието и ще насоча към себе си гнева на Кромер. Двамата ми другари още отначало се бяха отдръпнали от мен и минали на негова страна, сред тях аз бях чужденец и усещах, че намират облеклото и държанието ми за предизвикателни. За Франц бе невъзможно да ме обича — бях гимназист и господарско синче, — а другите двама, добре чувствувах това, щом обстоятелствата наложат, ще се отрекат от мен и ще ме изоставят.

Накрая от чист страх и аз започнах да разказвам. Измислих една голяма разбойническа история, герой на която направих себе си. В градината до ъгловата мелница, разказвах аз, с мой другар през нощта сме откраднали цял чувал ябълки, и то не някакви обикновени, а само ренети и златна пармена, най-добрите сортове. Бягах в тази история от опасностите на мига, а съчиняването и разказването й не ми беше трудно. И за да не мълча отново и може би за да се забъркам още по-лошо, заблестях с цялото си разказваческо умение. Един от нас, разказвах аз, винаги трябвало да стои на пост, докато другият бил на дървото и хвърлял долу ябълките, чувалът бил толкова пълен, че накрая сме се принудили да го отворим и да оставим половината, но след половин час сме се върнали и взели и тях.

Когато свърших, се надявах на известно одобрение, накрая се бях разгорещил и опиянил от самото измисляне. Двамата по-малки мълчаха и чакаха, Франц Кромер обаче ме изгледа пронизително, с полупритворени очи и със заплашителен глас попита:

— Истина ли е това?

— Да — казах аз.

— Значи, е чистата истина?

— Да, чистата истина — уверих го упорито, докато вътрешно се задушавах от страх.

— Можеш ли да се закълнеш?

Много се изплаших, но веднага казах „да“.

— Е, тогава повтори: „В името на бога и вечното спасение.“

Повторих: „В името на бога и вечното спасение.“

— Е, добре — заключи тогава той и се обърна.

Мислех, че с това се уреди, зарадвах се, когато той скоро се вдигна и си тръгнахме. Бяхме стигнали до моста и аз плахо казах, че трябва да си прибера вкъщи.

— Няма да стане така — усмихна се Франц. — Ние сме в една посока.

Той продължи да върви бавно и аз не се осмелявах да се откъсна от него, но действително се влачеше по посока на нашата улица. Когато стигнахме там и видях нашата врата с дебелата месингова ръчка на бравата, отражението на слънцето в прозорците и завесите в стаята на майка ми, отдъхнах си дълбоко. О, завръщане у дома! Добро, благословено завръщане вкъщи, в светлината, в мира!

Когато бързо отворих вратата и се вмъкнах, готов да я хлопна зад себе си, Франц Кромер веднага се втурна вътре. В хладния мрачен, настлан с плочи вход, който се осветяваше само откъм двора, той застана до мен, улови ме за ръка и каза тихо:

— Недей да бързаш толкова!

Уплашен го изгледах. Хватката му около моята ръка беше здрава като желязо. Премислих какво можеше да има наум и дали смяташе да ме малтретира. Ако закрещя сега, мислех си аз, високо и силно, дали някой от горе ще успее да слезе достатъчно бързо, за да ме спаси? Но се отказах от това.

— Какво има? — попитах аз. — Какво искаш?

— Не много, трябва само да те питам още нещо. Другите не бива да чуят.

— Така ли? Какво още да ти кажа? Знаеш, че трябва да се качвам горе.

— И ти знаеш — каза Франц тихо — чия е овощната градина до ъгловата мелница.

— Не, не зная. Мисля, че е на мелничаря.

Франц ме обгърна с ръка и ме притегли плътно до себе си така, че виждах лицето му съвсем близо до моето. Очите му бяха зли, той се подсмихваше злъчно, лицето му издаваше жестокост и могъщество.

— Да, момчето ми, вече мога да ти кажа на кого е градината. Отдавна зная, че оттам са крадени ябълки, зная също, че собственикът е обещал да даде две марки на всеки, който разкрие от кого са откраднати плодовете.

— Мили боже! — извиках аз. — Но ти няма да му кажеш!

Долавях, че би било безполезно да се обръщам към неговото чувство за достойнство. Той беше от другия свят. За него предателството не бе престъпление. Определено усещах това. В тези неща хората от „другия“ свят не бяха като нас.

— Да не кажа нищо? — усмихна се Кромер. — Мили приятелю, мислиш ли, че съм фалшификатор и че сам мога да си правя монети от по две марки? Аз съм бедно момче, нямам богат баща като тебе и ако мога да спечеля две марки, трябва да ги спечеля. Навярно той ще ми даде дори повече.

Изведнъж Франц ме пусна отново. Коридорът на нашата къща вече не ухаеше на спокойствие и сигурност, светът около мен рухваше. Той щеше да ме издаде, бях престъпник, ще кажат на баща ми, може би дори ще дойде полиция? Всички ужаси на хаоса ме заплашваха, всичко грозно и опасно бе призовано срещу мен. Това, че изобщо не бях крал, беше съвсем без значение. Свръх всичко се и заклех. Боже мой, боже мой!

Сълзи напираха в очите ми. Чувствувах, че би трябвало да се откупя, и отчаяно зарових из всичките си джобове. Никаква ябълка, никакво джобно ножче, нищо нямаше в тях. Тогава се сетих за часовника си. Беше стар сребърен часовник и не вървеше, носех го „само така“. Бе принадлежал на баба ми. Бързо го измъкнах.

— Кромер — казах аз, — слушай, ти не бива да ме предаваш, не би било хубаво от твоя страна. Искам да ти подаря моя часовник, ето виж; за съжаление нямам нищо друго. Можеш да го вземеш, сребърен е и машината е добра, има само някаква малка повреда, трябва да се поправи.

Той се усмихна и взе часовника в широката си ръка. Погледнах тази ръка и усетих колко сурова и дълбоко враждебна, ми бе тя, как посягаше към моя живот и към моето спокойствие.

— Той е от сребро — казах плахо.

— Пет пари не давам за твоето сребро и за стария ти часовник! — отряза той е дълбоко презрение. — Сам си го дай на поправка.

— Но, Франц — извиках, като треперех от страх, — почакай още малко! Все пак вземи часовника! Действително е сребърен, самата истина. Пък и нямам нищо друго.

Той ме изгледа хладно и презрително.

— И тъй, ти знаеш при кого ще ида. Или мога да кажа и на полицията, познавам добре старши полицая.

Франц се обърна и се накани да тръгне. Задърпах ръкава му. Това не биваше да стане. По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да понеса всичко, което щеше да се случи, ако той си тръгнеше така.

— Франц — умолявах аз с пресипнал от вълнение глас, — не прави глупости. Нали е само шега?

— Да, шега, ала на теб може да ти излезе скъпа.

— Кажи ми, Франц, какво трябва да направя? Всичко ще направя.

Измери ме е полуприевитите си очи и отново се засмя.

— Не ставай глупав — каза той престорено благодушно. — Много добре го знаеш, както и аз. Мога да спечеля две марки; не съм богат човек, че да ги хвърля, това ти е ясно. А пък ти си богат, имаш дори часовник. Стига само да ми дадеш две марки, и тогаз всичко ще е наред.

Схванах логиката. Но две марки! За мен бяха толкова много и недостижими, колкото десет, колкото сто, колкото хиляда марки. Нямах никакви пари. Имаше една касичка — стоеше при майка ми, — в нея бяха събрани няколко пфенига десетачета или петачета, получавани при посещенията на чичо ми или други такива поводи. Иначе не разполагах с нищо. На тази възраст още не получавах джобни пари.

— Нямам нищо — казах тъжно, — нямам никакви пари. Но иначе съм готов да ти дам всичко. Имам една книга за индианци, и оловни войници, и компас. Ще ти ги донеса.

Кромер само трепна с дръзката си зла уста и плю на пода.

— Не дрънкай глупости! — каза той заповеднически. — Боклуците можеш да си ги запазиш. Компас! Не ме ядосвай повече, чуваш ли, дай парите!

— Ала аз нямам никакви, никога не получавам пари. Не съм виновен за това.

— Е, тогава утре ще ми донесеш двете марки. След училище ще чакам долу на пазарния площад. Решено. Ако не донесеш пари, ще има да видиш!

— Да, но откъде да ги взема? Господи, след като изобщо нямам никакви…

— У вас вкъщи има достатъчно пари. Твоя работа. И тъй, утре след училище. И ти казвам, ако не ги донесеш… — Той ме стрелна в очите с ужасен поглед, плю още веднъж и изчезна като сянка.

Не можех да се кача горе. Животът ми беше разбит. Мислех да избягам и никога вече да не се връщам или да се удавя. Но това не бяха съвсем ясни представи. Седнах в тъмното на най-долното стъпало на стълбището, сгуших се и се отдадох на нещастието си. Там Лина ме намери разплакал, когато слизаше с кошницата да вземе дърва.

Помолих я горе да не казва нищо и се качих. На закачалката до стъклената врата стояха шапката на татко и летният чадър на майка, от тези неща ме облъхна родственост и нежност, сърцето ми ги поздрави умолително и благодарно, както блудният син възприема вида и дъха на старата родна къща. Но сега всичко това вече не ми принадлежеше, тук беше светлият бащин и майчин свят, а аз бях дълбоко и виновно потънал в чуждото течение, заплетен в приключение и грях, заплашван от враг и очакван от опасност, страх и позор. Шапката и летният чадър, добрата стара настилка от блокчета пясъчник, голямата картина над шкафа в коридора и гласът на по-възрастната ми сестра откъм всекидневната — всичко това беше по-мило, по-нежно и по-приятно, откогато и да било, обаче то вече не беше утеха и сигурно добро, а само упрек. Всичко това вече не беше мое, не можех да споделя неговата веселост и спокойствие. По обувките си носех нечистотия, която не се остъргваше на изтривалката, водех със себе си сянка, а в родния ми свят не знаеха нищо. Колко тайни бях имал, колко страхове, но всичко предишно бе игра и шега в сравнение с това, което днес вмъквах в този дом. Съдбата ме гонеше, към мен се протягаха ръце, от които и майка ми не можеше да ме закриля, за които и тя не биваше да знае. Дали престъплението ми беше кражба или лъжа (не се ли заклех с лъжлива клетва в името на бога и вечното блаженство), бе все едно. Грехът ми не бе един или друг, моят грях беше, че подадох ръка на дявола. Защо тръгнах с него? Защо послушах Кромер и го слушах по-покорно, отколкото някога баща си? Защо съчиних измамната история за онази кражба? Перчих ли се с престъпления, като че бяха геройски дела? А сега дяволът улови ръката ми, врагът идеше по моите стъпки.

В един миг вече не изпитвах страх от утрешния ден, а преди всичко от страшната убеденост, че сега моят път ще поведе все надолу и към мрачното. Долавях ясно, че от провинението ми ще последват нови, че появата при сестрите, поздравът и целувката на родителите беше лъжа, че носех съдба и тайна, които криех дълбоко.

За момент, докато наблюдавах шапката на баща ми, у мен проблесна доверие и надежда. Бих могъл да му кажа всичко, да изслушам и приема неговата присъда и наказание и да го направя свой довереник и спасител. Би било изкупление, покаяние, каквито често бях преживявал, тежък горчив час, тежка и пълна с разкаяние молба за прошка.

Колко приятно звучеше! Колко хубаво примамваше! Но нищо нямаше да излезе от това. Знаех, че няма да го направя. Знаех, че сега имах тайна, вина, която трябваше единствен аз и сам да изкупя. Може би тъкмо сега се намирах на кръстопът, може би от този час завинаги щях да принадлежа на лошия, да споделям тайни със злите, да завися от тях, да им се подчинявам и да им приличам. Играх на мъж и герой, сега се налагаше да изтърпя последиците от ролята.

Беше ми приятно, че баща ми, щом влязох, спря поглед на моите мокри обувки. Това го отклони, той не забеляза по-лошото и аз следваше да понеса упрек, който тайно свързвах с другото. При това у мен заискри странно ново чувство, зло и режещо чувство, пълно с упорство — изпитвах превъзходство по отношение на баща си! В течение на цял един миг усещах известно презрение заради неговата неосведоменост, укорите заради мокрите обувки ми се струваха дребнави. Ако знаеше — мислех си аз и в собствените си очи изглеждах престъпник, когото разпитват за една открадната кифла, докато той би трябвало да признае убийство. Ако знаеше! Това беше грозно и отвратително чувство, но силно и носеше някаква дълбока привлекателност и ме обвързваше към моята тайна и моята вина по-здраво, отколкото всяка друга мисъл. Може би, мислех аз, Кромер вече е отишъл при полицията и е съобщил за случая, и над главата ми надвисва буря, докато тук гледат на мен като на малко дете.

От цялото преживяване, разказана досега, този миг беше най-важният и е най-дълбоко запечатан в паметта ми. Той беше първата драскотина в светостта на бащата, първото прорязване в стълба, на който се крепеше моят детски живот и който всеки човек, преди да стане той самият, трябва да разруши. От тези незрими за другите преживявания се изтегля вътрешната, съществената линия на нашата съдба. Такова едно порязване и одраскване зараства отново, бива излекувано и забравено, но в тайната камера раната продължава да е жива и да кърви.

Аз самият веднага изтръпнах от ужас пред новото чувство, незабавно бих могъл да целувам краката на баща ми, за да му се извиня. Но нямаше нищо съществено, за което да се иска прошка, а едно дете чувствува и знае това, толкова дълбоко и добре, колкото всеки мъдрец.

Изпитвах потребността да размисля върху моите неща, да разсъдя за утрешния път; но не успявах. През цялата вечер се занимавах единствено с това да привикна към променения въздух в нашата всекидневна. Стенен часовник и маса, Библия и огледало, лавица с книги и картини на стената, всичко едновременно си вземаше сбогом, със замръзващо сърце трябваше да наблюдавам как моят свят, как моят добър, щастлив живот се превръща в минало, откъсва се от мен и да доловя как с нови всмукващи се корени съм всаден и хванат в тъмното и чуждото отвън. За, пръв път имах усещане за смърт и смъртта беше горчива, защото тя е раждане, уплаха, и боязън пред страшната промяна.

Радвах се, когато най-сетне легнах в леглото си. Преди това като последно адско мъчение трябваше да понеса вечерната молитва, към нея изпяхме и песен, една от най-обичните ми. Но не пеех с другите и всеки тон беше жлъч и отрова за мен. Не се молех с останалите, след като баща ми изрече благословията и завърши:

„… Бъди с всички нас!“ — някакво трепване ме откъсна от този кръг. Божията милост беше с всички тях, но вече не с мен. Оттеглих се студен и дълбоко уморен.

В леглото, след като известно време лежах, обгърнат от приятна топлина и приютеност, сърцето ми още веднъж се залута назад към страха, трепкаше плахо около отминалото. Майка ми както винаги ми бе казала „лека нощ“, стъпките й още не бяха отшумели в стаята, светлината на нейната свещ още гореше в отвора на вратата. Сега, мислех си, ще се върне още веднъж, тя ще почувствува и ще ме целуне и попита, ще попита мило и многообещаващо; в този момент можех да заплача, тогава камъкът в гърлото ми би се стопил, бих я прегърнал и й разказал всичко, тогава би се оправило, спасението би дошло! И когато вратата се бе затворила и бе станало тъмно, аз още известно време се вслушвах и мислех, че би следвало и трябвало това да се случи.

Тогава отново се върнах към действителните неща и запреценявах врага си. Виждах го ясно, беше присвил едното си око, устата му се усмихваше сурово и докато я наблюдавах, а неизбежното ме разяждаше, той ставаше все по-голям и по-омразен и лошото му око мяташе дяволски светкавици. Врагът седя наблизо, докато заспивах, после обаче не сънувах него, не и днешния ден, а ми се присъни как се возим в лодка с родителите, сестрите ми и аз, всичко наоколо ни беше облято от непомраченото спокойствие и блясъка на един ваканционен ден. Посред нощ се събудих, още усещах привкуса на блаженството, още виждах белите летни рокли на сестрите ми да греят на слънцето и от целия този рай се върнах към земното и отново стоях срещу врага със злото око.

На сутринта, когато майка ми забързано влезе и извика, че вече било късно и защо още съм лежал в леглото, аз изглеждах зле и щом тя попита дали не ме боли нещо, повърнах.

С това като че ли бях спечелил. Много обичах да бъда леко болен и един предобед да лежа и да пия чай от лайка, да слушам как майка ми разтребва в съседната стая и как Лина отвън, в коридора, посреща месаря. Предобедът без училище беше нещо вълшебно и приказно, тогава слънцето играеше в стаята и не беше същото слънце, срещу което в училище пускаха зелените завеси. Днес обаче и това нямаше приятен вкус и бе придобило някакъв фалшив звук.

Ох, да бих умрял! Но бях само малко неразположен, както често ми се беше случвало, и това не уреждаше нищо. То ме бранеше от училището, ала в никакъв случай не ме защищаваше срещу Кромер, който в единадесет часа щеше да ме чака на пазарния площад. И приветливостта на майка този път не ми даваше утеха; беше тягостна и причиняваше болка. Скоро се престорих на заспал и отново почнах да размишлявам. Нищо не помагаше, в единадесет часа трябваше да съм на площада. Затова в десет часа тихо станах и казах, че се чувствувам по-добре. Както обикновено в такива случаи бе обявено, че или трябва отново да легна в леглото, или следобед да ида на училище. Отвърнах, че на драго сърце ще отида в училище. Бях си направил план.

Без пари не биваше да се срещна с Кромер. Налагаше се да измъкна малката касичка, която ми принадлежеше. В нея нямаше толкова пари, знаех, съвсем не бяха достатъчно; все пак имаше нещо и някакъв усет ми казваше, че и малкото би било по-добро, отколкото нищо, и че поне бих могъл някак си да настроя по-добре Кромер.

Страшно зле ми беше на душата, когато се промъкнах по чорапи в стаята на майка и взех касичката си от нейното писалище; но все пак това не беше толкова лошо, колкото вчерашното. Задушаваше ме сърцебиене и не ми стана по-добре, когато долу, на стълбището, при първия оглед разбрах, че касичката е заключена. Беше много лесно да я строша, стигаше само да прокъсам една тънка тенекиена решетка; но разрезът ми причиняваше болка, едва с това щях да съм извършил кражба. До този момент само си бях измъквал сладкиши или плодове. А сега това щеше да е откраднато, макар парите да бяха мои собствени. Усещах отново как се приближавах с една крачка до Кромер и неговия свят и как направо стъпка по стъпка слизах надолу и въпреки това продължавах. Дявол да ме вземе, вече нямаше път назад! Със страх преброих парите, касичката звънтеше като доста пълна, а сега в ръката ми бяха плачевно малко, шестдесет и пет пфенига. Скрих касичката в долния коридор, стиснах парите в шепата си и излязох от къщата по-различно, отколкото друг път бях излизал от вратата й. От горе някой ме повика, както ми се стори; бързо се отдалечих.

Имаше още много време, промъкнах се по заобиколни пътища, през малките улички на един преобразен град; под никога невиждани облаци, покрай къщи, които ме оглеждаха, и хора, които ме подозираха. Пътем се сетих, че един от съучениците ми веднъж бе намерил на пазара за добитък цял талер. На драго сърце бих се помолил бог да направи чудо, че й аз да бъда удостоен с такава находка. Но сега вече нямах право да се моля. Пък дори и тогава касичката ми не би била отново здрава.

Франц Кромер ме видя отдалеч, но се приближи до мен съвсем бавно, сякаш не ми обръщаше внимание. Когато беше почти редом, кимна ми заповеднически да го последвам и спокойно продължи да върви, без нито един-единствен път да се огледа назад, надолу по Щрогасе и през моста, докато не се спря при една от последните къщи пред някаква нова постройка. Никой не работеше там, стените стърчаха голи, без врати и прозорци. Кромер се огледа и влезе през вратата, аз подире му. Той пристъпи зад стената, кимна ми да отида до него и протегна ръка.

— Набави ли ги? — попита хладно.

Извадих свитата си в юмрук ръка от джоба и изсипах парите в дланта му. Той ги преброи още преди да звънне последният петак.

— Това са шейсет и пет пфенига? — каза Кромер и ме изгледа.

— Да — отвърнах стеснително. — Това е всичко, което имам, то е твърде малко, зная добре. Но е всичко. Нямам повече.

— Мислех те за по-умен — укори ме той с почти кротка забележка. — Между честните мъже всичко трябва да е уредено. Не искам нищо да ти отнема, не искам нещо нередно, ти го знаеш. Прибери си петачетата, на! Другият, ти знаеш кой, няма и да се опита да се пазари и сваля цената. Той плаша.

— Но аз нямам, нямам нищо повече, това беше от касичката ми.

— Твоя си работа. Не искам да те правя нещастен. Но ти имаш да ми даваш още една марка и трийсет и пет пфенига. Кога ще си ги получа?

— О, разбира се, ще ги получиш, Кромер! Сега още не зная, може би скоро ще ги имам, утре или вдругиден. Ти все пак разбираш, че не мога да кажа на баща си.

— Това не ме засяга. Не съм такъв, че да искам да ти навредя. Че аз можех да си взема парите още преди обяд, видиш ли, а съм беден. Облечен си с хубави дрехи и получаваш за обяд по-хубави неща, отколкото аз. Но не искам да те издам. Е, да речем, ще почакам още малко. Вдругиден ще ти свирна, подиробед. Дотогава ти ще го уредиш. Нали познаваш моя сигнал?

Той ми го изсвири, често го бях чувал.

— Да — казах аз, — зная го.

Кромер си тръгна, сякаш не бяхме стояли заедно. Между нас имаше една сделка, нищо повече.

 

 

И днес още, мисля си, изсвирването на Кромер би ме уплашило, ако внезапно го чуех отново. Оттогава го чувах често, струваше ми се, че го слушам непрестанно. Нямаше място, нямаше игра, нямаше работа, нямаше мисъл, които да не бяха пронизвани от това изсвирване, то ме правеше зависим и вече беше моя съдба. Често отивах в нашата малка цветна градина, която много обичах, в меките пъстроцветни есенни следобеди и някакъв странен подтик ми казваше отново да се заема с момчешки игри от ранните времена; играех, така да се каже, ролята на момче, по-малко от мен, което беше още добро и свободно, невинно и приютено. Но посред играта, винаги очакван и въпреки това винаги ужасно смущаващ и изненадващ, сигналът на Кромер прозвучаваше отнякъде, прерязваше нишката, разрушаваше илюзиите. Тогава трябваше да тръгна, да последвам моя мъчител на лоши и омразни места, да давам сметка и да изслушвам предупрежденията му за парите. Цялото продължи може би няколко седмици, но на мен те изглеждаха години, вечност. Рядко имах пари, някакъв петак или грош, откраднат от кухненската маса, когато Лина оставяше там пазарната кошница. Всеки път бивах укоряван от Кромер и обливан с презрение; аз бях този, който го лъжеше и искаше да го лиши от естественото му право, аз бях този, който го крадеше, аз бях този, който го правеше нещастен! В живота неволята не е стигала толкова често тъй близо до сърцето ми, никога не съм чувствувал по-голяма безнадеждност, по-голяма зависимост.

Касичката напълних с жетони и отново я поставих на мястото й, никой не попита за нея. Но и това всеки ден можеше да се струпа върху мен. Често, много повече, отколкото от грубото подсвирване на Кромер, се страхувах от майка ми, когато тихо влизаше при мен — не идваше ли, за да ме попита за касичката?

Тъй като много пъти отивах при моя сатана без пари, той започна да ме измъчва и използува по друг начин. Налагаше ми да му работя. Неговият баща му бе възложил уреждането на различни неща и аз трябваше да ги извършвам. Или той ми поръчваше да направя нещо тежко, десет минути да скачам на един крак, да закача някаква книжна фигурка за дрехата на минувач. Много нощи тези мъчения продължаваха в сънищата ми и лежах в потта на кошмарите.

Известно време бях болен. Често повръщах и имах леки студени тръпки, нощем обаче се мятах в пот и горещина. Майка ми долавяше, че нещо не е в ред, проявяваше към мен голямо съчувствие, което ме измъчваше, защото не можех да й отвърна с доверие.

Една вечер, когато бях вече в леглото, тя ми донесе парче шоколад. Това беше ехо от ранните години, тогава привечер, след като съм бивал прилежен през деня, често преди заспиване получавах една такава награда. Ето че тя стоеше до мене и ми подаваше парче шоколад. Толкова ми беше болно, че можах само да поклатя глава. Тя попита какво ми е, погали косите ми. Успях само да изрека: „Нищо, нищо! Не искам нищо!“ Майка сложи шоколада на нощното шкафче и излезе. Когато на другия ден поиска да ме разпита за това, престорих се, че не си го спомням. Веднъж тя доведе доктора, който ме прегледа и ми предписа обливания със студена вода сутрин.

Тогавашното ми състояние беше един вид безумие. Посред спокойствието и реда в нашия дом живеех плах и измъчен като призрак, не вземах участие в битието на другите, понякога за час губех власт над себе си. По отношение на баща си, който често, раздразнен, ми искаше обяснения, бях затворен и студен.

Втора глава
Каин

Спасението от моите мъки дойде от съвсем неочаквана страна и едновременно с него се появи нещо ново в живота ми, което продължава да въздействува и до днес.

Наскоро в нашата гимназия бе постъпил нов ученик. Беше син на заможна вдовица, преселила се в града ни, и носеше траурна лента на ръкава си. Учеше се в по-горен клас и беше няколко години по-голям, но и на мен, както и на всички, той скоро ми направи впечатление. Този забележителен ученик като че ли беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше, у никого не оставаше представата за момче. Между нас, държащите се детински юноши, той се движеше чужд и съвършен като мъж, нещо повече, като господар. Не го обичаха — не вземаше участие в игрите, още по-малко в сбиванията, на другите се харесваше единствено независимият му решителен тон по отношение на учителите. Казваше се Макс Демиан.

Веднъж стана тъй, както от време на време се случваше в училището ни, че по някакви причини в нашата много голяма учебна стая дойде още един клас. Беше класът на Демиан. Ние, малките, имахме библейска история, а големите трябваше да пишат съчинение. Докато ни набиваха в главите историята на Каин и Авел, аз дълго гледах към Демиан, чието лице странно ме привличаше, наблюдавах това умно, светло, необикновено здраво лице, внимателно и одухотворено, наведено над работата; той съвсем не приличаше на ученик, който решава възложена задача, а на изследовател, зает с разработката на собствени проблеми. Всъщност не ми беше приятен, напротив, имах нещо срещу него, струваше ми се твърде самоуверен и хладен, струваше ми се много предизвикателно сигурен в своята същност и очите му имаха израза на възрастните — какъвто децата никога не са обичали, — малко тъжен и с проблясъци на присмех. Но все пак продължавах да го гледам, той можеше да бъде за мен приятен или жалък; но едва ме бе погледнал веднъж и аз изплашен отклоних очите си. Когато премислям днес как изглеждаше Демиан като ученик, мога да кажа: във всяко отношение по-различен от другите, изобщо личеше отпечатъкът на своеобразното и личностното и затова привличаше вниманието — едновременно обаче той правеше всичко, за да не се набива в очи, носеше се и се държеше като преоблечен принц сред селски момчета и полагаше всякакви усилия да бъде привидно равен на тях.

След училище на път към къщи Демиан крачеше зад мен. Когато другите се бяха разпръснали на различни страни, ме настигна и поздрави. И с този поздрав, макар при това да наподобяваше нашия ученически тон, той беше толкова мъжествен и любезен.

— Ще повървим ли известно време заедно? — попита приветливо.

Бях поласкан и кимнах. После му описах къде живея.

— А, там ли? — каза Демиан с усмивка. — Вече познавам сградата. Над вратата на вашата къща е изваяно нещо толкова забележително, което веднага ме заинтересува.

Съвсем не можех веднага да се сетя какво имаше предвид и бях изненадан, че той, изглежда, познаваше нашата къща по-добре от мен. Действително върху ключовия камък на свода над вратата е имало нещо като герб, но с течение на времето полузаличен и често замазван с боя, доколкото знаех, нямаше нищо общо с нас и нашия род.

— Не ми е известно — казах плахо. — Това е изображение на птица или нещо подобно, навярно е съвсем старо. Някога, по-рано, постройката трябва да е принадлежала на манастир.

— Възможно е — кимна той. — Вгледай се някога по-добре! Такива неща често са много интересни. Мисля, че там е изобразен ястреб-врабчар.

Продължихме да вървим, бях много смутен. Изведнъж Демиан се засмя, като че ли му бе хрумнало нещо весело.

— Да, аз, разбира се, присъствувах на вашия час — каза той живо. — Историята за Каин, който имал белег на челото, нали? Хареса ли ти?

Не, на мен рядко ми харесваше нещо от всичко, което трябваше да учим. Не се осмелявах обаче да му го кажа, защото се чувствувах така, сякаш с мен говореше възрастен. Отвърнах, че историята ми е харесала доста.

Демиан ме потупа по рамото.

— Няма нужда да се залъгваме, мили. Но историята действително е твърде забележителна, смятам, че е много по-забележителна от редица други, с които се занимаваме в часовете. Учителят съвсем не каза нещо особено за това, само най-обичайното за бог и за греха и така нататък. Но вярвам… — Той помълча, усмихна се и попита: — Интересува ли те обаче? Да, вярвам — продължи той, — че историята за Каин може да се схване и по съвсем друг начин. Повечето неща, които ни преподават, са, естествено, напълно верни и правилни, но всички те могат да бъдат разглеждани и другояче, не както го правят учителите, и тогава за огромната част се открива много по-богат смисъл. Например човек не може да бъде доволен от казаното за Каин със знака на челото, така както ни бива обясняван. Не намираш ли? Разбира се, може да се случи някой да убие брат си по време на спор и след това да изпита страх и да отстъпи малодушно, също е възможно. Но това, че за своята страхливост в добавка е бил отличен с един орден, който го брани и у всички останали всява страх, е наистина много странно.

— Разбира се — казах аз с интерес. Работата започна да привлича вниманието ми. — Но как другояче трябва да се тълкува историята?

Той ме удари по рамото.

— Съвсем просто. Това, което се е случило и с което започва историята, е белегът. Имало е един човек с белег на лицето, което вдъхвало страх у другите. Те не се осмелявали да го докоснат. Той им импонирал, той и неговите деца. Може би или положително това действително не е било белег като някакво пощенско клеймо, толкова грубо рядко става в живота. По-скоро него едва доловимо, злокобно, малко повече дух и смелост в погледа, отколкото хората са свикнали да виждат. Този човек е имал власт, от този човек са се бояли. Той носи „знак“. Можеш да го обясниш както пожелаеш. А се пожелава винаги това, което е удобно някому и му дава право. Хората се страхували от децата на Каин, нали имали знак. Следователно белегът не се тълкувал такъв, какъвто бил — едно отличие, — а тъкмо като противоположното. Говори се, че мъжете с такъв знак носели прокоба, и е вярно. Хората със смелост и характер винаги са много зловещи за другите. И това, че цял един род от безстрашни и злокобни обикаля наоколо, е много неудобно и ето че прикачват на този род прозвище и измислица, за да му отмъстят и се почувствуват поне малко обезщетени за всичкия изтърпян страх. Схващаш ли?

— Да… това значи ли… че Каин изобщо не е бил лош? Тогава и цялата история в Библията всъщност съвсем ли не е била вярна?

— И да, и не; толкова старите, прастарите истории винаги са верни, но те невинаги са записани така и невинаги ги обясняват правилно. Накратко: мисля, че Каин е бил необикновен човек и единствено защото са изпитвали страх от него, са му прикачили тази история. Разказът просто е бил мълва, нещо, каквото хората навред бъбрят, и може да бъде верен дотолкова, доколкото, че Каин и децата му действително са носили един вид белег и са били по-различни от останалите хора.

Бях много учуден.

— И после убеден ли си, че и това за убийството съвсем не е вярно? — попитах заинтригуван.

— О, не! Положително е вярно. Силният убил един слаб. Дали действително е бил брат му, в това, разбира се, можем и да се съмняваме. То не е важно, в края на краищата, всички хора са братя. Следователно силният убил слабия. Може би извършеното е било геройско дело, може би не. Във всеки случай обаче останалите слаби вече били обзети от голям страх, те се оплаквали много и когато ги попитали: „Защо просто не го убихте“, не отговаряли: „Защото сме страхливци“, а казвали: „Не бива. Той има белег. Бог го е белязал.“ Приблизително така трябва да е възникнала тази заблуда. Е, хайде, аз те задържах. Довиждане!

Демиан сви в Алтгасе и ме остави сам по-учуден, отколкото когато и да било преди. Но едва бе отминал, и на мен всичко казано ми се струваше напълно невероятно! Каин — един благороден човек, Авел — страхливец! Белегът на Каин — отличие! Това бе невъзможно, бе богохулно и скверно! Но къде оставаше добрият бог? Не беше ли приел жертвата на Авел, не беше ли обичал Авел? О, не, глупави приказки! И аз допуснах, че Демиан бе искал да се пошегува с мен и се бе опитал да ме подхлъзне. Дяволски хитър момък беше, да, а и да говори умееше, но така… не…

И все пак никога досега не бях разсъждавал тъй дълго върху някоя библейска или друга история. И отдавна никога така напълно и за часове, за цяла една вечер, не бях забравял Франц Кромер. Вкъщи още веднъж препрочетох историята, както е дадена в Библията, кратка и ясна, и бе съвсем смахната работа да й се търси някакво особено тайно тълкуване. Тогава всеки убиец би могъл да се обяви за любимец на бога! Не, това беше безсмислие! Приятен оставаше само начинът, по който на Демиан се удаваше да говори за подобни неща, тъй леко и хубаво, като че ли всичко беше самопонятно, а и да го изрича с такива очи!

Явно у мен самия нещо не беше в ред, дори в голямо безредие. Бях живял в един светъл и чист свят, сам разновидност на Авел, а сега се намирах толкова дълбоко в „другия“, толкова пропаднал и потънал, но в действителност и не бях много виновен за това! И какво сега? Да, тогава у мен проблесна един спомен, който едва не ме задуши. В оная тежка вечер, от която започна моята сегашна беда, това се случи и спрямо баща ми, тогава изведнъж в продължение на миг бях прозрял и презрял него и светлите му свят и мъдрост! Да, тогава аз самият бях Каин, носех белег и си бях въобразил, този знак не е позор, а отличие, и чрез моята злост и моето нещастие стоя по-високо от баща си, по-високо от добрите и благочестивите. В първия момент това още нямаше формата на ясни мисли, но всички те се съдържаха в преживяването ми, то бе само припламване на чувства, на странни вълнения, които причиняваха болка и все пак ме изпълваха с гордост.

Като си помисля колко чудато говореше Демиан за безстрашните и за страхливите! Колко странно бе разтълкувал белега от челото на Каин! И как при това очите му, забележителните очи на зрял човек, удивително светеха! И в ума ми се стрелна, макар и неясно, не е ли и той самият, Демиан, един вид Каин? Защо ще го защищава, ако не се чувствува сроден нему? Защо има такава мощ в погледа? Защо говори толкова презрително за другите, за страхливите, всъщност те са смирените и към тях бог е благосклонен.

Тия мои мисли нямаха край. В кладенеца беше паднал камък, а кладенецът бе младата ми душа. И за дълго, за много дълго време историята на Каин, убийството и белегът бяха средоточието, от което повеждаха началото си всички мои опити за познание, съмнение и критика.

 

 

Забелязах, че и останалите ученици доста се занимаваха с Демиан. За историята с Каин не казах никому нищо, но, изглежда, Демиан интересуваше и другите. Най-малкото се заразнасяха безброй слухове за Новия. Само да можех да узная всичките, всеки би хвърлил малко светлина върху него, всеки би могъл да се разтълкува. Още помня, че отначало се заговори: майката на Демиан била много богата. Казваха още, че никога не ходела на църква, също и синът й. Някой твърдеше: били евреи, но можели да излязат и прикрити мохамедани. По-нататък се разправяха приказки за физическата сила на Макс Демиан. Сигурно беше, че той страшно унизил най-силния в техния клас, който го карал да се борят и при неговия отказ го нарекъл страхливец. Присъствувалите на сблъсъка казваха, че Демиан просто с една ръка го хванал за тила и здраво го притиснал. Тогава момчето пребледняло, а след това се измъкнало незабелязано и дни наред не можело да си служи с ръката. Цяла една вечер дори се носеше слухът, че било умряло. Известно време се твърдеше всичко, вярваше се на всичко, вълнуващо и чудно беше всичко. После за някое време се наситиха. Но не след дълго сред нас, учениците, плъзнаха нови слухове, които осведомяваха, че Демиан имал интимни връзки с момичета и „знаел всичко“.

Междувременно моята работа с Франц Кромер продължаваше по същия насилнически път. Не можех да се избавя от него, защото дори понякога той да ме оставяше на спокойствие за дни, все пак бях обвързан. В съня ми Кромер живееше като моя сянка и онова, което не ми бе сторил в действителността, фантазията ми му позволяваше да го направи в сънищата, когато напълно ставах негов роб. Живеех в тия сънища — всякога сънувах много — повече, отколкото в реалността, губех сила и живот от тази сянка. Между другото често ми се присънваше, че Кромер ме изтезава, че ме заплюва и мачка и което беше по-лошо, че ме изкушава за тежки престъпления, нещо повече, не ме изкушава, а просто ме принуждава със силното си влияние. Най-страшният от тези сънища, от който се събуждах полуобезумял, съдържаше покушение върху баща ми. Кромер наточваше нож и ми го даваше в ръката, стояхме зад дърветата на една алея и дебнехме някого, не знаех кого; но когато някой се зададе и Кромер с натиск върху ръката ми каза, че този е, когото трябва да пробода, той беше моят баща. Тогава се събудих.

Наистина освен за тези неща аз още разсъждавах за Каин и Авел, но много по-малко за Демиан. Когато той отново се приближи до мен, по някакъв странен начин това също ми се присъни. Отново сънувах малтретирания и изнасилване, от които страдах, но вместо Кромер този път ме тормозеше Демиан. И — това бе съвсем ново и ми направи дълбоко впечатление — всичко, което бях изтърпял от Кромер с мъка и насилие над себе си, от Демиан го изстрадвах на драго сърце и с чувство, което съдържаше колкото блаженство, толкова и страх. Този сън се повтори, после Кромер отново зае мястото си.

Отдавна не можех вече да разгранича точно преживяното в тези сънища от преживяното наяве. Но във всеки случай моята лоша връзка с Кромер продължаваше своя ход, не се прекъсна и след като най-после изплатих дължимата сума чрез малки кражби. Не, сега той знаеше за тези кражби, защото винаги ме питаше откъде съм взел парите, и аз му бях повече в ръцете, отколкото някога. Често ме заплашваше, че ще открие всичко на баща ми, и тогава моят страх биваше толкова голям, колкото и дълбокото съжаление, че не бях го направил сам още в началото. Но колкото и злощастен да бях, пак не се разкайвах за всичко, най-малкото не винаги; понякога дори смятах, че чувствувам: всичко би трябвало да бъде така. Над мен тегнеше проклятие и бе безполезно да искам да го превъзмогна.

Вероятно от това състояние не по-малко страдаха и родителите ми. Над мен се бе надвесил чужд дух, вече не подхождах на нашата общност — а тя беше толкова съкровена, — по която много пъти ме връхлиташе нетърпима носталгия като по загубен рай. Бивах нерядко, особено от майка ми, третиран повече като болен, отколкото като злодей, но как всъщност стояха нещата, можех да схвана най-добре по държането на двете ми сестри. Държане, което беше необикновено щадящо, и въпреки това безкрайно ме натъжаваше, ясно проличаваше, че бях един вид обсебен, който трябваше да бъде повече жален за състоянието си, отколкото укоряван, но у когото се бе вселило тъкмо злото. Чувствувах, че за мен се молят по-другояче, отколкото обикновено, чувствувах и безплодността на това молене. Често усещах да ме обгаря копнежът за облекчение, пламенното желание за истинска изповед, но предусещах също, че нито на баща ми, нито на майка ми бих могъл да кажа и обясня всичко правилно. Знаех, че те биха го възприели милостиво и биха ме щадили много, дори съжалявали, но не и разбрали напълно, и всичко това би изглеждало един вид изплъзване, докато то все пак беше съдба.

Зная, някои не ще повярват, че дете, което още няма единадесет години, е в състояние да чувствува така. На тях аз не разказвам своите преживявания. Разказвам ги на тези, които познават хората по-добре. Възрастният, който се е научил да превръща в мисли част от своите чувства, не допуска такива мисли у детето и сега смята, че и преживяванията не ги е имало. Но аз много рядко в живота си съм преживявал и страдал толкова дълбоко, както тогава.

 

 

Веднъж, в един дъждовен ден, моят мъчител ми бе поръчал да бъда на градския площад и стоях там, чаках го и ровех с крака влажните кестенови листа, които все още се ронеха от тъмните, прогизнали дървета. Пари нямах, но бях сложил настрана и носех със себе си две парчета сладкиш, за да мога да дам нещичко на Кромер. Отдавна бях свикнал да стоя така някъде в някой ъгъл и да го чакам, неведнъж твърде дълго време, и се отнасях към това, както човек се отнася към неотменното.

Най-после Кромер дойде. Днес той се спря при мен за малко. Няколко пъти ме смушка в ребрата, засмя се, прибра сладкиша, дори ми предложи една влажна цигара, която аз, разбира се, не взех и беше по-приветлив от обикновено.

— Ах, да не забравя — каза той на тръгване, — следващия път да доведеш и сестра си, — по-голямата. Как се казваше тя?

Не разбирах нищо и не му отговарях. Само го гледах учудено.

— Не проумяваш ли? Трябва да ми доведеш сестра си.

— Да, Кромер, но не върви. Не бива, пък и тя не би дошла с мен.

Бях склонен да приема, че това отново е само една хитрина и предлог. Той често постъпваше така, изискваше нещо невъзможно, вдъхваше ми страх, обезкуражаваше ме и после постепенно ме оставяше да преговаряме с него. Тогава трябваше да се откупя с малко пари или с други дарове.

Този път беше съвсем различно: Той почти не се ядоса на моя отказ.

— Е — вметна тогава бегло, — ти можеш и да попремислиш. Иска ми се да се запозная със сестра ти: Все някога ще стане. Просто ще я вземеш на някаква разходка, а аз ще се присъединя към вас. Утре ще ти свирна, тогава ще си поприказваме още един път за това.

Когато Кромер си тръгна, изведнъж леко ми просветна смисълът на неговото искане. Бях още съвсем дете, но подочувах, че момчетата и момичетата, когато станат малко по-големи, могат да правят някакви тайни, отблъскващи и забранени неща един с друг. И следователно сега аз… най-внезапно ми стана ясно колко чудовищно беше! Решението ми никога да не направя това, веднага бе твърдо взето. Но какво щеше да се случи по-късно и как Кромер би си отмъстил, едва се осмелявах да мисля. За мен започна ново мъченичество, само то ми липсваше.

Безутешен тръгнах по пустия площад с ръце в джобовете. Нови мъки, ново робство!

Тогава ме повика нечий бодър, дълбок глас. Уплашен се затичах. Някой бягаше подире ми, една ръка кротко ме улови отзад. Беше Макс Демиан: Предадох се.

— Ти ли си? — попитах несигурно. — Толкова ме изплаши!

Той ме измери с очи и никога погледът му не бе бил толкова поглед на възрастен, проницателен и с превъзходство, колкото сега. Отдавна не бяхме си говорили!

— Съжалявам — каза той със своя вежлив, и при това особено характерен начин. — Но слушай, човек не бива да допуска така да се плаши.

— Е, да, ама се случва.

— Така изглежда. Но виж, когато се сепваш от някого, комуто нищо не си направил, той започва да размишлява. Това го учудва, събужда любопитството му. Въобразява си, че те изплашил необикновено, и по-нататък мисли: така става просто когато човек изпитва страх. Плашливите винаги се страхуват, но аз вярвам, че ти не си плашлив, нали? Е, разбира се, не си и герой, има неща, от които се страхуваш, срещаш и хора, които също ти вдъхват страх. А никога не бива да се боиш. Не, никога не бива да се изпитва страх от човека. Нали не се страхуваш от мен? Или?

— О, не, съвсем не.

— Видя ли, но има хора, пред които тръпнеш от страх?

— Не зная… Остави ме, какво искаш от мен?

Демиан изравни крачката си с моята — бях тръгнал по-бързо с мисълта за бягство — и странишком улавях неговия поглед.

— Представи си — започна той отново, — че имам добри намерения по отношение на теб. В никакъв случай не бива да изпитваш страх. С удоволствие бих искал да направя един експеримент с тебе, той е весел, едновременно можеш да научиш нещо, което ще ти бъде много полезно. Внимавай! И така, понякога опитвам с изкуството, което се нарича четене на мисли. В това няма никакво магьосничество, но ако не знаеш как се прави, изглежда твърде своеобразно. Дори можеш много да изненадаш хората. Е, хайде да опитаме веднъж. И тъй, отнасям се към теб добре, интересувам се от теб и бих искал да разбера каква е твоята същност. Вече съм осъществил първата крачка. Изплаших те — значи, ти си боязлив. Следователно има неща и хора, от които се страхуваш. На какво може да се дължи? Човек не бива да се страхува от никого. Ако се боиш от някого, стигаш дотам, че му даваш власт над себе си. Например: извършил си нещо лошо, а другият го знае — тогава той се сдобива с власт над теб, схващаш ли? Ясно е, нали?

Безпомощно го гледах в лицето, което беше сериозно и умно, както винаги, но и добро, обаче без каквато и да е нежност, по-скоро строго. В израза му личеше справедливост или нещо подобно. Не знаех какво ставаше с мен; Демиан стоеше пред очите ми като някакъв вълшебник.

— Вникна ли? — попита ме той още веднъж.

Кимнах, нищо не можех да отвърна.

— Казах ти, разбира се, четенето на мисли изглежда твърде смешно, но протича съвсем естествено. Бих могъл например сравнително точно да кажа какво си помисли за мен, когато веднъж ти разказах историята за Каин и Авел. Е, то няма нищо общо със сегашния случай. Смятам също за възможно някога да си ме сънувал. Но да оставим настрана и това! Ти си умно момче, а повечето са толкова глупави. С удоволствие говоря от време на време с някое умно момче, към което изпитвам доверие. Прав ли съм?

— О, да, само че аз не разбирам това…

— Нека не се отклоняваме от веселия експеримент. И така, вече открихме: момчето С. е плашливо. То се страхува от някого, вероятно има някаква тайна с човек, който му е много неприятен. Така ли е приблизително?

Както в сън се подчинявах на Демиановия глас, на влиянието му. Едва кимнах. Нима не говореше някакъв глас, който можеше да идва от мен самия? Който знаеше всичко? Знаеше всичко по-добре, по-ясно, отколкото аз самият?

Демиан ме тупна силно по рамото.

— Значи е така. Можех да си го представя. Сега още само един-единствен въпрос. Знаеш ли как се казва момчето, което преди това си тръгна от тебе?

Изплаших се страшно. Докосната, тайната ми се сви болезнено в мен, не искаше да излезе на бял свят.

— Какво момче? Нямаше никакво момче, сам бях.

Демиан се усмихна.

— Кажи ми само — усмихна се той, — как се казва?

Прошепнах:

— Имаш предвид Франц Кромер?

Удовлетворен, той поклати глава.

— Браво, ти си чудесно момче! Ще станем приятели. Но сега искам да ти кажа: този Кромер или както и да се нарича, е лош момък. Лицето му говори, че е подлец. Какво мислиш?

— О, да — въздъхнах аз, — лош е, той е сатана! Но не бива да го научи, за бога, не бива да научи. Познаваш ли го? Познава ли те?

— Не се безпокой. Той си отиде и не ме познава. Засега. Но бих искал, и то с голямо удоволствие, да се запозная с него. В Народното училище ли ходи?

— Да.

— В кой клас?

— В пети. Не му казвай нищо, моля те, моля те, нему казвай нищо.

— Бъди спокоен, нищо лошо няма да ти се случи. Вероятно не ти е приятно да ми разкажеш малко повече за този Кромер?

— Не мога, не, остави ме!

Демиан мълча известно време.

— Жалко — каза тогава, — бихме могли да продължим експеримента, но не искам да те мъча. Ала нали все пак знаеш, че не е правилно да се страхуваш от него. Такъв страх съсипва човека съвсем и той трябва да се избави от него. И ти следва да се избавиш, ако искаш да станеш добро момче. Разбираш ли?

— Естествено, напълно си прав… но не върви. Не знаеш…

— Ти забеляза, че някои неща зная по-добре, отколкото си предполагал. Пари ли му дължиш?

— Да, и пари, те обаче не са най-главното. Не мога да кажа, не мога.

— Следва ли, че няма да помогне, ако ти дам толкова пари, колкото му дължиш. Спокойно бих могъл да ти ги дам.

— Не, работата не е в това. Моля те, не казвай никому нито дума. Ще ме направиш нещастен.

— Разчитай на мен, Синклер. Някога по-късно ще ми откриеш твоята тайна…

— Никога! Никога! — извиках аз буйно.

— Единствено по твое желание. Мисля, че навярно някога по-късно ще ми кажеш повече. Само по твоя воля, разбира се! Но нали не смяташ, че ще действувам също като Кромер.

— О, не… но ти съвсем не знаеш за случая.

— Съвсем не, само размишлявам над обстоятелствата и никога няма да постъпя така, както постъпва Кромер, можеш да ми вярваш, пък и нищо не ми дължиш.

Мълчахме дълго време и аз се поуспокоих. Но проникновеността на Демиан ми се струваше все по-загадъчна.

— Тръгвам си за вкъщи — заяви той и в дъжда се загърна по-добре в лодена си. — Бих искал само още веднъж да ти кажа, след като сме стигнали дотам, че трябва да се избавиш от този момък, ако няма друг начин, тогава го пребий до смърт. Би ми внушавало уважение и допадало, ако го направиш, дори бих ти помагал.

Отново почувствувах страх. Ненадейно пак си спомних историята на Каин. Стана ми страшно и заплаках тихо. Твърде много неща около мен ми навяваха необясним страх.

— Е, добре — усмихна се Макс Демиан, — иди си вкъщи! После ще го оправим, макар че убийството би било най-лесното. При подобни работи винаги най-простото е най-добро. С този приятел Кромер си попаднал в лоши ръце.

Прибрах се у дома и ми се струваше, че не ме е имало цяла година. Всичко изглеждаше по-различно. Между мен и Кромер се възправяше някакво бъдеще, някаква надежда. Вече не бях сам! И едва сега разбрах колко страшно сам бях със своята тайна в продължение на седмици и седмици. И веднага ми хрумна това, което много пъти бях премислял, че една изповед пред моите родители би могла да ме облекчи, ако не и изцяло да ме освободи. Сега едва ли не се бях изповядал пред друг, пред чужд човек и предчувствието за избавление ме облъхна като силен аромат! И все пак още дълго време страхът ми не бе преодолян и очаквах безкрайни и страховити разправии с моя враг. И толкова по-странно ми се видя, че всичко мина тъй тихо, съвсем потайно и спокойно.

Изсвирванията на Кромер пред нашата къща заглъхнаха — за ден, за два, за три дни, за цяла седмица. Не смеех да повярвам и вътрешно бях нащрек дали няма ненадейно, тъкмо когато никак не го очаквам, той отново да се появи. Но Кромер го нямаше и нямаше. Недоверчив по отношение на новата свобода, още не можех истински да повярвам в нея, докато най-после веднъж срещнах Франц Кромер. Той слизаше по Зайлергасе точно отсреща, щом ме видя, трепна, изкриви лице в някаква дива гримаса и веднага се обърна назад, за да не му се наложи да се разминем.

Преживях нечуван миг. Моят враг бягаше от мен. Моят сатана се страхуваше от мен! Радост и изненада ме пронизваха. В тези дни и Демиан се появи отново. Чакаше ме пред училището.

— Здрасти — казах аз.

— Добро утро, Синклер. Искам само да чуя как си. Кромер те остави вече на мира, нали?

— Ти ли успя? Но как, как? Съвсем не разбирам… Той изобщо изчезна.

— Това е добре. Ако някога се върне пак, мисля, че няма да го направи, макар наистина да е дръзко момче, тогава просто му кажи да си спомни за Демиан.

— Но как се свързва това? Споразумя ли се с него, или го наби?

— Не, не обичам да постъпвам така. Просто поговорих с момчето както и с теб, но му изясних, че ще е от полза за него да не те тревожи повече.

— Ох, и ти не си му дал никакви пари?

— Не, момчето ми, нали ти самият вече бе опитвал този път?

Демиан се изплъзваше, колкото и настойчиво да се мъчех да го разпитам, и по отношение на него останах със старото притеснено чувство — странна смесица от благодарност и плахост, от удивление и страх, от благосклонност и вътрешна съпротива.

Имах намерение скоро да го видя отново и тогава мислех да говоря с него повече за всичко това, също и за случая Каин. Но не възникна възможност.

Благодарността изобщо не бе добродетел, в която вярвах, и тя да се изисква от дете, ми изглежда неестествено. Така не се учудвах много на собствената си пълна неблагодарност, проявявана по отношение на Макс Демиан. Днес определено съм убеден, че бих бил болен и духовно осакатен за цял живот, ако той не ме бе освободил от ноктите на Кромер. Още тогава възприемах това освобождение като най-голямото събитие в моя млад живот, но на самия освободител не отдавах достатъчно внимание, след като бе извършил чудото.

За мен, както казах, неблагодарността не е интересна. Единствено странна намирам липсата на любопитство, която доказах. Как беше възможно да преживея един-единствен спокоен ден, без да стигна по-близо до тайните, с които Демиан ме бе поставил в досег? Как можех да обуздая любопитството си да науча повече за Каин, повече за Кромер, повече за четенето на мисли?

Едва ли е възможно да се проумее, но е така. Отведнъж се бях измъкнал от демоничната мрежа, отново виждах светът да се простира пред мен светъл и радостен, вече не бях подложен на страхове и задушаващо сърцебиене. Просеката беше направена, вече не бях измъченият клетник, а отново ученик, както винаги. Природата ми се мъчеше толкова бързо, колкото й бе възможно, да се върне към равновесие и спокойствие и отдаваше труд преди всичко да изтласка далеч от себе си многото грозно и заплашително, което я заобикаляше и да го забрави. Удивително бързо цялата дълга история на моята вина и наплашване се изскубна от паметта ми, без видимо да остави някакви белези от рани или следи.

Днес разбирам, че също така бързо се опитвах да забравя и моя помощник и спасител. От скръбната долина на моето проклятие, от страшното робство на Кромер с всички подтици и сили на моята поразена душа бягах назад, натам, където по-рано бях щастлив и доволен — в изгубения рай, който отново се отваряше, в светлия бащин и майчин свят, при сестрите ми, към аромата на чистота, към богоугодничеството на Авел.

Още на другия ден след краткия ми разговор с Демиан, когато най-после напълно се убедих, че съм си възвърнал свободата и вече не се страхувах от повтаряне на предишните случаи, направих това, което толкова често и с копнеж бях желал — изповядах се. Отидох при майка ми и й показах касичката, чиято ключалка беше повредена, а тя вместо с пари беше напълнена с жетони, и й разказах колко дълго време чрез собствената си вина съм бил прикован към един зъл мъчител. Майка не разбра всичко, но видя касичката, видя моя променен поглед, чу моя променен глас, усети, че бях оздравял, че й бях върнат.

И тогава с възвишени чувства почнах да преживявам празника на моето ново приемане, завръщането на блудния син. Майка ми ме заведе при татко, историята беше повторена, въпросите и възклицанията на почуда, се трупаха, родителите ми ме галеха по главата и си отдъхваха след дългото притеснение. Всичко беше чудесно, всичко беше като в разказите, всичко се разливаше в чудно съзвучие.

Сега летях в тази хармония с истинска страст. Все не можех да се донаситя на това, че отново имах своя мир и родителското доверие, станах образцово момче, стоях си вкъщи, играех повече от всякога със сестрите си и при молитвите пеех приятните стари песни с чувствата на избавения и върнатия към вярата. Правех го от сърце, нямаше лъжа при това!

Но въпреки всичко редът не беше пълен! И тъкмо тук е единствената точка, от която вярно се изяснява защо забравях за Демиан. Нему би трябвало да се изповядам! Изповедта би била не толкова красива и трогателна, но за мен по-плодоносна. Сега с всичките си корени се вкопчвах в някогашния си райски свят, връщах се у дома и бях приет с почести. Но Демиан в никакъв случай не принадлежеше към този свят, не бе подходящ за него. И той, по-различно, отколкото Кромер, но все пак също беше изкусител, и Демиан ме обвързваше с втория, с лошия, със злия свят, а днес и завинаги вече не исках нищо да зная за него. Не исках и не можех да възхвалявам Авел и да помагам за прославата на Каин сега, тъкмо когато сам отново бях станал един Авел.

Такава беше външната връзка, а вътрешната — следната: бях се избавил от ръцете на Кромер и на дявола, но не чрез собствена сила и успех. Бях се опитал да се разхождам по пътеките на света, а те излязоха твърде хлъзгави за мен. Сега, когато една приятелска ръка ме бе спасила, аз тичах, без да хвърля поглед наоколо си, назад към майчиния скут и към приютеността на една обградена с грижи благочестива детинност. Правех се по-млад, по-зависим, по-детински, отколкото бях. Трябваше да сменя зависимостта от Кромер с нова, защото бях безсилен да вървя сам. Така и с моето сляпо сърце избрах зависимостта от баща и майка, от стария, обичан, „светъл свят“, за който вече знаех, че не бе единственият. Ако не бях постъпил така, то би трябвало да се държа за Демиан и да му се доверя. А това, че се възпрях, тогава ми изглеждаше най-оправдано недоверие заради неговите учудващи мисли; в действителност обаче то не беше нищо друго освен страх. Защото Демиан би изисквал от мек повече, много повече, отколкото изискваха родителите ми, той би се опитвал да ме направи по-самостоятелен с подтикване и назидание, с присмех и ирония. Да, днес зная: на този свят нищо не е по-противно на човека, освен това да върви по пътя към себе си.

И въпреки всичко близо половин година по-късно не можах да издържа на изкушението и по време на една разходка попитах баща ми какво е мнението му за това, че някои хора обявяват Каин за по-добър от Авел.

Той беше много удивен и ми обясни, че подобно схващане не било нещо ново. То дори било възникнало още в раннохристиянското време и се изучавало в сектите, една от които се нарекла „Каинити“. Но, естествено, смелото учение не било нищо друго, освен един опит на дявола да разруши нашата вяра. Защото, ако човек повярвал в правдата на Каин и в неправдата на Авел, тогава щяло да се изведе заключението, че бог се е заблудил, че следователно библейският бог не е истинският и единственият, а лъжебог. Действително каинитите учели и проповядвали нещо подобно, но тази ерес отдавна вече била изчезнала за човечеството и само се учудвал, че някой мой съученик е могъл да узнае нещо за нея. И все пак той сериозно ме предупреди да забравя тези разсъждения.

Трета глава
Разбойникът

Би било красиво, нежно и приятно да разказвам за моето детство, за моята приютеност при баща и майка, за синовната любов и достатъчно игривото оживяване в кротко, мило, светло окръжение. Но ме интересуваха само крачките, които правех в моя живот, за да стигна до себе си. Всички хубави места за отдих, острови на щастието и раят, чието вълшебство не ми беше непознато, оставях да лежат в блясъка на далечината и не жадувах повторно да стъпя там.

Ето защо говоря, доколкото още се спирам на моите детски години, само за това, което ми предоставяше нещо ново, тласкаше ме напред и ме увличаше. Тези подтици винаги идваха от „другия свят“, винаги носеха със себе си страх, притеснение и нечиста съвест, винаги бяха някак революционни и заплашваха мира, в който на драго сърце бих продължил да живея.

Идваха годините, в които отново следваше да открия, че и в мен самия живее праначален нагон, който трябваше да се спотаява и скрива в позволения и светъл свят. Както на всеки човек, така и на мен бавно събуденото чувство на пола ми изглеждаше враг и разрушител, нещо забранено, изкушение и грях. Това, което моето любопитство търсеше, което предизвикваше у мен сънища, наслади и страх, голямата тайна на пубертета, никак не прилягаше към нежната грижовност и щастието в моя детски свят. Постъпвах както всички. Водех двойствения живот на дете, което вече не е дете. Съзнанието ми живееше в родното и позволеното, съзнанието ми отричаше новия свят, който се надигаше с още неясни очертания. Но едновременно живеех и в сънища, подтици, желания, които бяха подмолни и над които оня съзнателен живот, макар все по-страхливо, изграждаше мостове, защото детският свят у мен се рушеше. Както почти всички родители, така и моите не ми помагаха при събуждането на жизнените нагони, за които не се говореше. Те с неизчерпаема грижовност ми помагаха само в безнадеждните ми опити да отричам действителното и да обитавам по-дълго един детски свят, който ставаше все по-недействителен и все по-лъжовен. Не зная дали родителите изобщо могат да направят много в това отношение и не упреквам моите. Всъщност беше лично дело да се оправя със себе си, да намеря своя път, и аз го търсех неумело, както повечето добре възпитани хора.

Всеки човек преживява тази трудност. За носителя на средни възможности това е точката от битието, при която изискването на собствения живот влиза в най-остър спор с околния свят и от която пътят напред трябва да се извоюва в най-сурова борба. Мнозина преживяват това умиране и ново раждане, което е наша участ, само този единствен път в живота, при изтляването и бавното загиване на детството, когато всичко, което ни е станало мило, иска да ни изостави и изведнъж усещаме около себе си самотата и смъртния студ на вселената. И мнозина остават завинаги да висят над тази стръмна скала, през целия си живот са болезнено залепени към безвъзвратно отминалото, към мечтата за изгубения рай — най-лошата и най-убийствената от всички мечти.

Но да се върнем отново назад към историята. Усещанията и съновиденията, които ми възвестяваха края на детството, не са толкова значими, за да бъдат разказвани. Важното бе: „тъмният свят“, „другият свят“ се бе появил отново. Онова, което някога беше Франц Кромер, сега се спотайваше у мен самия. С това и отвън другият свят отново печелеше власт над мен.

От историята с Кромер бяха изтекли няколко години. Драматичното и изпълнено с чувство за вина време от моя живот тогава вече бе останало много надалеч и изглеждаше мимолетен кошмар, отминал в нищото. Франц Кромер отдавна беше изчезнал от живота ми и аз едва му обръщах внимание, ако някога го срещнех. Но другата важна фигура от моята трагедия, Макс Демиан, вече не изчезна напълно от окръжението ми, макар дълго време да стоеше далеч в покрайнината, видим, макар и без въздействие. Едва постепенно той отново се приближаваше, отново излъчваше сили и влияния.

Мъча се да си спомня какво знаех за Демиан по онова време. Възможно е, в течение на една година или дори по-дълго, да не съм говорил нито веднъж с него. Избягвах го, а той в никакъв случай не се натрапваше. Само когато се срещахме, ми кимваше. При тези случаи понякога ми се струваше, че в неговата вежливост се е примесил тънък звук на присмех или ироничен упрек, но може и да съм си въобразявал. Историята, която преживях с Демиан, и странното влияние, което тогава той упражни върху духа ми, бяха като че ли забравени от него, както и от мен.

Търсех фигурата му с очи и сега, когато си го спомням, съзнавам: все пак винаги е присъствувал и винаги съм го забелязвал. Виждах го да отива на училище сам или сред другите по-големи ученици, наблюдавах го как — странен, самотен и тих, сякаш се движеше сред тях подобно на съзвездие, обвит в своя собствена атмосфера — той живееше по собствени закони. Никой не го обичаше, никой не му бе близък, единствена неговата майка, но и с нея, изглежда, се държеше не като дете, а като възрастен. Учителите по възможност го оставяха на мира, той беше добър ученик, ала не се опитваше да се хареса никому и от време на време узнавахме, по слухове, за някоя дума, за забележка или възражение, които бил направил на някой учител и в които имало предостатъчно остро предизвикателство или ирония.

Припомням си, със затворени очи, и виждам да се появява образът на Демиан. Къде беше това? Да, сякаш отново оживява. Беше на уличката пред нашата къща. Тогава един ден го видях да стои с бележник в ръка и да рисува. Рисуваше старото изображение от герба с птицата над нашата врата. Стоях до един прозорец, скрит зад завесата, и го гледах, и с дълбоко удивление наблюдавах внимателното му, смело светло лице, обърнато към изображението, лицето на мъж, на изследовател или художник, с чувство на превъзходство и силна воля, странно светло и смело лице със знаещи очи.

И отново го виждам. Това беше малко по-късно, на улицата; всички, връщайки се от училище, стояхме около един кон, който беше паднал. Лежеше още привързан за ока, пред селска кола, пръхтеше търсещо и жалостиво, с широко отворени ноздри и кървеше от някаква невидима рана, така че от неговата страна белият прах на улицата бавно се напояваше и потъмняваше. Когато с чувство на погнуса се отвърнах от гледката, забелязах лицето на Демиан. Той не се беше промъкнал напред, стоеше твърде назад, удобно и сравнително изискано, както му подобаваше. В погледа му, видимо насочен към главата на коня, отново се бе появила дълбоката, тиха, почти фанатична и все пак безстрастна внимателност. Дълго трябваше да го наблюдавам и тогава почувствувах, все още далеч от съзнанието, нещо много своеобразно. Видях лицето на Демиан и видях не само че то не беше детско, а и лице на мъж; съзирах повече или вярвах, че съзирам или долавям това не бе просто лицето на мъж, а и още нещо друго. Като че ли върху него се бе наслагало и някакво женско лице, тъкмо такова ми изглеждаше то в един момент, не мъжко или детско, не старо или младо, а някак хилядагодишно, някак извън летоброенето, изваяно, белязано от други времена, не от тези, в които живеем. Такъв вид можеха да имат животни или дървета, или звезди — не знаех, тогава не възприех точно това, което сега като възрастен казвам, но нещо подобно. Може би той беше хубав, може би ми допадаше, а може би беше отвратителен, неприемлив, не успявах да реша, само виждах: Демиан беше по-различен от нас, бе като животно, някакъв дух или картина, не зная какъв, но той беше различен, невъобразимо по-различен от всички ни.

Моят спомен не ми казва нищо повече, а може би и това вече отчасти е почерпено от по-късно впечатление.

Едва когато станах доста по-голям, най-после отново встъпих в по-близък досег с него. Демиан не бе, както изискваше обичаят, конфирмиран в църквата със своите връстници и с това веднага бяха свързани всякакви слухове. В училище отново разправяха, че всъщност бил евреин или не, езичник, а други знаеха, че той и майка му живеели без всякаква религия или принадлежали към някаква легендарна секта. Мисля, че във връзка с това бях чул и подозрението, че живеел с майка си като с любима. Навярно досега той е бил възпитаван без връзка с религията, но в момента това е предизвикало страх да не би да се отрази зле върху бъдещето му. Във всеки случай майка му се бе решила, макар и две години след неговите връстници, той да вземе участие в конфирмацията. Обстоятелствата се стекоха така, че месеци наред той беше мой другар в часовете по подготовка за това.

Известно време се държах съвсем настрана от него не исках да имам нищо общо, намирах го твърде много обгърнат от слухове и тайни, но по-скоро ми пречеше чувството, че съм му задължен, останало у мен след аферата с Кромер. А тъкмо тогава бях достатъчно зает и със собствените си тайни. За мен обучението, с което ни подготвяха за конфирмация, съвпадна с най-решителните прояснения по половите въпроси и въпреки добрата ми воля, моят интерес към религиозното учение бе твърде накърнен. Нещата, за които духовникът ни говореше, за мен лежаха надалеч, в тиха, свята недействителност, те може би бяха много хубави и ценни, ала в никакъв случай не актуални и вълнуващи, а именно другите неща бяха такива в най-голяма степен.

Колкото това състояние ме правеше безразличен към обучението, толкова повече моят интерес отново се насочваше към Макс Демиан. Изглежда, нещо ни свързваше. Трябва с възможно най-голяма точност да проследя тия нишки. Доколкото мога да си спомня, това се поде в един час, рано сутринта, когато в класната стая лампата още светеше. Нашият учител по религия бе започнал да разказва историята на Каин и Авел. Едва долавях думите му, бях сънлив и почти не слушах. Тогава пасторът започна с тържествен глас убедително да говори за белега на Каин. В този момент долових един вид докосване или предупреждение и вдигайки очи, видях, че от първите редици на чиновете към мен бе обърнато лицето на Демиан със светъл говорещ поглед, чийто израз можеше да бъде и присмех, и сериозност. Той се взря в мен само за момент, но изведнъж почнах напрегнато да слушам думите на пастора, слушах го да говори за Каин и за неговия белег и дълбоко в себе си усещах едно прозрение, че не е така, както той учи, че това може да се разглежда и другояче, че бе възможна критика!

От тази минута между мен и Демиан отново съществуваше връзка и странно, едва чувството за известна съпринадлежност бе възникнало в душата ми, и аз като чрез вълшебство го видях пренесено в пространството. Не знаех дали той самият можеше да направи така и дали това беше чиста случайност — тогава още твърдо вярвах в случайностите, — след няколко дни Демиан изведнъж смени мястото си в часовете по религия и вече седеше точно пред мен (още помня как с удоволствие сред жалкия мирис на жителите на бедни къщи в препълнената класна стая сутрин долавях от неговия тил свежия дъх на фин сапун) и отново след няколко дни той пак смени мястото си и сега вече седеше до мен и така остана по време на занятията през цялата зима и през цялата пролет.

Сутрешните часове се бяха преобразили напълно. Вече не бяха сънливи и скучни. Аз им се радвах. Понякога и двамата с голямо внимание слушахме пастора, стигаше един поглед от страна на моя съсед, за да ме насочи към някоя забележителна история, странна пословица. И друг негов поглед, съвсем определен, беше достатъчен да ме предупреди и да събуди у мен критика и съмнение.

Твърде често обаче бяхме лоши ученици и не чувахме нищо от обучението. Демиан винаги се отнасяше много внимателно към учители и съученици, никога не го видях да прави ученически лудории, никога човек не можеше да го чуе да се смее високо или да бъбри, никога той не си навлече укор от страна на преподавател. Но съвсем тихо, повече със знаци и погледи, отколкото с прошепнати думи, умееше да ме накара да взема участие в неговите собствени занимания. А те донякъде бяха необикновени.

Например Демиан ми казваше кои от учениците го интересуват и по какъв начин ги изучава. Някои познаваше много точно. В началото на урока ме предупреждаваше: когато ти дам знак с палец, тогава еди-кой си ще се обърне към нас или ще се почеше по тила и така нататък. После по време на часа, когато често вече не мислех за това, Макс неочаквано с ясно забележим жест с палец ме караше бързо да погледна към един или друг от посочените ученици и всеки път виждах как, сякаш някой ги дърпа с конец, те правеха внушения жест. Измъчвах Макс, че трябва веднъж да опита това и с учител, но той не искаше да го направи. Ала един път, когато пристигнах за часа и му казах, че днес не съм си подготвил домашното и много се надявам пасторът да не ме изпита, Демиан ми помогна. Пасторът търсеше ученик, който да каже наизуст част от катехизиса, и неговото блуждаещо око се спря на виновното ми лице. Той бавно се приближаваше и протягаше пръст към мен, името ми беше вече на устните му, но тогава изведнъж стана разсеян или неспокоен, побутна си яката, тръгна към Демиан, който неотклонно го гледаше в лицето, сякаш искаше да го попита нещо, но неочаквано се обърна, кашля известно време, после изпита друг ученик.

Едва постепенно открих, докато тези шеги много ме забавляваха, че моят приятел често предприема такава игра и с мен самия. Случваше ми се по пътя за училище внезапно да ме обхване чувството, че от известно време Демиан върви подире ми, и когато се обърнех назад, той действително ме следваше.

— Всъщност можеш ли да направиш така, че някой да мисли това, което ти искаш? — попитах го аз.

Демиан с готовност ми обясни, спокойно и делово, по своя маниер на възрастен:

— Не — каза той, — не е възможно. Човек няма свободна воля, макар пасторът да си даде вид, че го направи така. Нито другият може да мисли това, което сам иска, нито аз мога да го накарам да мисли, каквото искам. Но човек може да наблюдава някого добре и тогава често сравнително точно да каже какво той мисли или чувствува, тогава в повечето случаи е и възможно да предречеш какво ще извърши в следващия момент. То е много просто, само че хората не го знаят. Естествено, изисква се обучение. Има например известни видове пеперуди, обикновено нощни, при които женските се срещат много по-рядко, отколкото мъжките. Тези пеперуди продължават рода си както всички други животни, мъжката опложда женската, която после снася яйца. Ако ти уловиш женска от този вид пеперуди — природоизследователите често са го опитвали — и я поставиш някъде, то през нощта при нея ще долетят мъжки твърде отдалеч! Летели часове, представи си! На много километри всички те усещат присъствието на единствената женска пеперуда в местността! Хората се мъчат да обяснят това, но върви трудно. Трябва да притежават някакво чудесно обоняние или нещо подобно на нюха на добрите ловджийски кучета — намират невидима диря и могат да я следват. Схващаш ли? Това са особени неща, природата е пълна с такива и никой не умее да ги обясни. Но ще ти кажа: ако при тези пеперуди женските се срещаха толкова често, колкото и мъжките, те не биха притежавали тънко обоняние! Имат го просто защото са се приучили на това! Когато едно животно или един човек съсредоточи цялото си внимание, цялата си воля върху определено нещо, тогава го постига. Ето всичко. Точно така е и с това, което имаш предвид. Наблюдавай достатъчно внимателно един човек, тогава ще знаеш за него повече, отколкото той самият за себе си.

Беше ми на езика да изговоря думите „четене на мисли“ и с това да напомня сцената с Кромер, останала толкова далеч назад във времето. Но и тя беше нещо странно между нас двамата: никога и никой — нито той, нито аз — не направи и най-лекия намек затова, че преди няколко години веднъж Демиан се бе намесил толкова сериозно в моя живот, сякаш никога по-рано помежду ни не бе имало нищо, или че всеки от нас смяташе с положителност — другият го е забравил. Случи се, веднъж или дори два пъти, когато вървяхме заедно по улицата, да срещнем Франц Кромер, но не разменихме никакъв поглед, не изговорихме нито дума за него.

— А как стои въпросът с волята? — попитах аз. — Ти говориш, че човек няма свободна воля, после отново казваш: стига само непоколебимо да насочиш волята си към нещо, тогава можеш да постигнеш своята цел. Но това не е така! Когато не съм господар на волята си, тогава не мога и както пожелая да я насочвам насам или натам.

Демиан ме потупа по рамото. Правеше го винаги… когато му създавах радост.

— Добре е, че питаш — каза той усмихнат. — Човек трябва винаги да пита, винаги да се съмнява. Но работата е много проста. Например, ако една такава пеперуда поиска да устреми своята воля към някаква звезда или някъде другаде, то не би могла. Но тя и не се опитва изобщо. Пеперудата търси само това, което има смисъл и стойност за нея, което й е потребно и което безусловно трябва да притежава. И тъкмо тогава и се удава да постигне невероятното — развива вълшебно шесто чувство, каквото няма никое друго животно освен нея! Нашего брата, естествено, имаме по-широко поле за действие и повече интереси, отколкото едно животно. Но и ние сме свързани в относително тесен кръг и не можем да излезем от него. Мога да си фантазирам едно и друго, да си въобразявам нещо, да искам безусловно да стигна до Северния полюс или до някъде другаде, но да осъществя и достатъчно силно да желая, мога само, ако желанието лежи напълно в мен самия, ако действително изпълва цялото ми същество. Доколкото е така, доколкото опитваш нещо, което ти е повелено отвътре, дотолкова успяваш в него, тогава можеш да напрягаш волята си като добър кон. Ако например сега намисля да повлияя нашият господин пастор за в бъдеще да не носи вече очила, то това не върви. Просто е игра. Но някога, през есента, след като със силна воля исках да бъда преместен от моя преден чин по-назад, всичко протече съвсем добре. Тогава се появи един, който по азбучен ред стоеше пред мен и до момента бе боледувал, и тъй като някой трябваше да му освободи място, естествено, аз бях този, който го направи, защото и моята воля бе готова незабавно да се хване за случайността.

— Да — казах аз, — тогава ми се видя много странно. От момента, в който взехме да се интересуваме един от друг, ти се придвижваше все по-близо до мен. Но как стана? Отначало не дойде веднага да седиш редом с мен, а няколко пъти сяда на предния чин, нали? Как успя в това?

— Беше така. Сам не знаех точно къде искам да отида, когато жадувах да се преместя от първото си място. Понятно ми беше единствено, че изпитвам желание да седя много по-назад. Това беше моята воля да дойде при теб, която обаче още не бях осъзнал. Едновременно твоята собствена воля ме е привличала и ми е помагала. Едва тогава, когато седях пред теб, стигнах до мисълта, че желанието ми вече е постигнато наполовина, и забелязах, че всъщност не жадувах нищо друго, освен да седим редом.

— Но тогава не беше се появил никакъв нов ученик.

— Не, ала постъпих просто както желаех и набързо седнах до теб. Момчето, с което смених мястото си, беше само учудено и допусна да го направя. И пасторът наистина забеляза едва по-късно, че е станала някаква промяна — изобщо всеки път, когато имаше работа с мен, нещо тайнствено го измъчваше, той знаеше например, че се казвам Демиан и че не е правилно аз, с инициала „Д“, да седя съвсем отзад, сред тези със „С“! Но това не проникна до неговото съзнание, защото моята воля се противопоставяше и защото винаги го смущавах. И все пак отново му прави впечатление, че нещо не е както трябва, поглежда ме и почва да проследява добрият човек! Но тогава си служа с едно просто средство. Всеки път го гледам съвсем, съвсем неотклонно в очите. А почти всички хора не понасят добре това. Всички стават неспокойни. Когато искаш да постигнеш нещо от някого и най-неочаквано приковеш поглед в очите му, а видът му не издаде неспокойствие, тогава се откажи! Нищо няма да получиш от този човек никога! Но това се случва много рядко. Всъщност аз знам един-единствен човек, при когото нищо не ми помага.

— Кой е той? — попитах бързо.

Демиан ме измери с малко присвити очи, както когато се замисляше. После отклони погледа си и не ми отговори, а аз, въпреки неудържимото си любопитство, не повторих въпроса.

Но вярвах, че тогава той говореше за майка си. Видимо живееха много задушевно, но никога не ми разказваше за нея и никога не ме водеше у тях вкъщи. Аз дори не знаех как изглежда майка му.

 

 

Понякога правех опити да постъпя по същия начин с него и така да съсредоточа волята си, че да постигна искащото. Възникваха желания, които ми се струваха достатъчно настойчиви, но не се получаваше нищо, не вървеше. Да говоря за това с Демиан, не можех и да си позволя. Никога не бих му признал какво си пожелавах. А и той не ме питаше.

Междувременно в моята доверчивост по въпросите на религията се появиха някои пукнатини. Но по мисленето си, повлияно от Демиан, се различавах много от ония мои съученици, които проявяваха пълно безверие. Имаше неколцина, от които при повод можеше да се чуе, че било жалко и недостойно за хората да вярват в бог и истории от рода на тази за Светата Троица и невинно заченатия Исус, били просто за смях и позор, че тия глупости и до днес се продавали на дребно. В никакъв случай не мислех така. И онова, в което се съмнявах, познавах достатъчно от целия опит на детството си и от действителността на един благочестив живот, какъвто водеха родителите ми, знаех, че в него не съществуваше нито нещо недостойно, нито лицемерно. Нещо повече, сега както и преди изпитвах най-дълбоко уважение към религиозното. Демиан само ме бе привикнал да разглеждам и да тълкувам разказите и религиозните принципи по-свободно, по-лично, по-шеговито и с повече фантазия; най-малкото винаги на драго сърце и с удоволствие следвах тълкуванията, които той ми представяше. Много от тях, естествено, ми изглеждаха твърде груби, както и отношението му към историята на Каин. И веднъж, по време на обучението, с което ни подготвяха за конфирмация, Демиан ме изплаши със схващане може би още по-дръзко. Учителят говореше за Голгота. Библейският разказ за страданията и умирането на Спасителя ми бе направил дълбоко впечатление от най-ранна възраст, някога, още малко момче, примерно на разпети петък, след като баща ми прочетеше на глас историята за мъките, аз съкровено и развълнувано се вживявах в този болезнено красив, блед, призрачен и все пак страшно жив свят, в Гетсиманската градина и на Голгота и когато слушах „Матеус пасион“ от Бах, тъмният, могъщ, страден блясък на този тайнствен свят ме обливаше с целия мистичен потрес. И днес още в тази музика и в „Актус трагикус“ намирам същината на цялата поезия и целия художествен изказ. В края на оня час Демиан замислено ми каза:

— Синклер, това е нещо, което не ми харесва. Прочети още веднъж историята и, така да се каже, я опитай на езика си, в нея има нещо блудкаво, а именно работата с двамата разбойници. Величаво е как трите кръста се издигат един до друг там на хълма! Но само да не беше тази съглашателска библейска история с почтения разбойник! Първоначално той е престъпник, извършил е позорни дела, бог знае какво още, а накрая това се стопява и той празнува такова едно сълзливо тържество на подобрение и разкаяние! Какъв смисъл има подобно разкаяние на две крачки от гроба, моля те? Това отново не е нищо друго освен истинска попска история, сладникава и непочтена, със скучна трогателност и крайно назидателна първооснова. Ако днес ти би трябвало да избереш за свой приятел един от двамата разбойници или да обмислиш кого от двамата по-скоро би дарил с доверието си, то е съвсем сигурно, че не плачливия покаяник. Не, другият е мъж и има характер. Пет пари не дава за връщането към добрата вяра, което при неговото положение, разбира се, би било само празна приказка, той върви по своя път до края и в последния момент не се отрича страхливо от дявола, който дотогава би трябвало да му е помагал. Този разбойник е с характер, а в библейските истории хората с характер на драго сърце биват измамвани. Може би той също е потомък на Каин, не смяташ ли?

Бях много смутен. Тук, в историята за разпъването на кръста, мислех, че съвсем добре познавам всичко, и едва сега видях с колко малко лично участие, с колко малко сила на въображението и фантазията я бях слушал и чел. Въпреки това новата мисъл на Демиан ми звучеше като фатална и заплашваше да преобърне в мен понятия, на чието по-нататъшно съществуване мислех, че би трябвало да държа. Не, човек не може да се отнася така с всички и с всеки, не и с най-святото.

Демиан, както винаги, веднага забеляза моята съпротива още преди да бях изрекъл каквото и да било.

— Зная — започна той сдържано, — това е стара история. Само не вземай думите ми сериозно! Но искам да ти кажа нещо: тук е една от точките, при които много ясно може да се види слабостта на тази религия. Отнася се за това, че като цяло бог от Стария и Новия завет е една наистина отлична фигура, ала не е това, което всъщност трябва да представлява. Той е доброто, благородното, бащинското, красивото, също и възвишеното, сантименталното — съвсем правилно! Но светът се състои и от другото. И всичко останало просто се приписва на дявола, една ненакърнена половина от света, завършена част, бива скривана и смъртно премълчавана. Точно както те прославят бог като баща на всеобхватния живот, а целият полов живот, върху който се крепи битието, просто убийствено премълчават и доколкото е възможно, го обясняват като дело на дявола и греха.

Нямам нищо против, че се почита бог Йехова, ни най-малко. Но мисля: трябва да боготворим и смятаме за свято всичко — целия свят, не само тази изкуствено отделена, официална половина! А тогава би следвало заедно с богослужението да имаме и дяволослужение. Това бих намерил за правилно. Или би следвало да се създаде бог, който да включва в себе си и дявола и който не трябва да затваря очи, когато на света се случват най-естествените неща.

Демиан, противно на стила си, бе заговорил почти буйно, веднага след това все пак се усмихна отново и престана да ме увещава.

У мен обаче тези думи улучиха загадката на всичките ми момчешки години, която носех със себе си във всеки, час и за която никому не бях продумал дума. Казаното от Демиан за бога и дявола, за божественоофициалния и за смъртнопремълчавания сатанински свят беше точен израз на моя собствена мисъл; мой собствен мит, мисълта за двата свята или двете половини на света — светлата и тъмната. С осъзнаването, че моят проблем е проблем на всички хора, проблем на целия живот и на човешкото мислене, неочаквано ме облъхна свята сянка, завладяха ме и страх, и благоговение, когато видях и изведнъж почувствувах колко дълбоко най-присъщото ми, моят личен живот и моето мислене са дял от вечното течение на големите идеи. Прозрението ми не беше радостно, макар и някак да ме укрепваше и ощастливяваше. Беше сурово, имаше тръпчив вкус, защото в него бе вложен някакъв звук на отговорност, на самота, на това, че не бива повече да бъдеш дете.

За пръв път в живота си откривах толкова съкровена тайна, като разказвах на другар за моето съществуващо от най-ранните ми детски дни гледище за „двата свята“, и той веднага схвана, че най-дълбокото ми светоусещане се съгласява с него и му дава право. Но не беше в нрава на Демиан да използува нещо такова. Слушаше с по-голямо внимание от това, с което някога ме бе дарявал, и ме гледаше в очите дотогава, докато трябваше да отклоня моите. Защото в погледа му отново виждах тази странна животинска отвъдвременност, тази необозрима възраст.

— Някой друг път пак ще поговорим за това — каза той, като ме щадеше. — Виждам, че мислиш повече, отколкото можеш да кажеш някому. Ако е така, тогава знаеш също, че никога не си преживял докрай това, което си премислил, а така не е хубаво. Единствено мисълта, която изживяваме, има стойност. Ти си знаел, че твоят „позволен свят“ е само половината от света, и си се опитвал да премълчиш тази втора половина, както правят пасторите и учителите. Но няма да ти се удаде! Не се удава никому, щом е почнал да размишлява.

Това ме засегна дълбоко.

— Но — почти извиках аз — все пак и без това действително, наистина има забранени и грозни неща, не можеш да отречеш! И те, разбира се, са забранени и би трябвало да се откажем от тях. Аз, естествено, зная, че има убийство и най-различни пороци, но трябва ли просто защото съществуват, да се впусна в тях и да стана престъпник?

— Днес не бихме могли да изчерпим това — каза Макс успокояващо. — Ти не бива да убиваш, разбира се, или да изнасилваш и умъртвяваш момичета, не. Но още не си стигнал там, където може да се прозре всъщност какво значи „позволено“ и „забранено“. Доловил си едва една част от истината. До другата ще дойдеш по-късно, уповавай се на това! Сега например от година или може би повече у теб има един подтик, по-силен от всички други, а той минава за „забранен“. Гърците и много други народи, напротив, са направили от този подтик божество и са го чествували с големи празненства. Следователно „забраната“ не е вечна, може да се промени. И днес, разбира се, всеки може да спи с една жена, стига да е бил с нея при пастора и да са се оженили. При други народи това е по-различно и досега. Ето защо всеки от нас трябва да открие за себе си какво е позволено и какво забранено, забранено нему. Никога човек не може да върши нещо забранено и при това да бъде голям подлец. А и обратното — всъщност то е просто въпрос на удобство! Който е твърде ленив, за да мисли сам и да си бъде съдия, тъкмо той се приспособява към забраните, щом като са дадени. На такъв му е лесно. Някои сами долавят повели у себе си, на тях са им забранени неща, каквито всеки честен човек прави ежедневно, и са им разрешени други, каквито обикновено са запретени. Всеки сам трябва да отговаря за себе си.

Изглежда, Демиан внезапно съжали, че бе казал толкова много неща, и млъкна. Още тогава по усет можах до известна степен да разбера чувството, което изпитваше. Колкото приятно и привидно, без да се замисля, да се стремеше да произнесе тъкмо своите хрумвания, то за него би бил непоносим до смърт един разговор, воден „просто само за да се приказва“, както веднъж се изрази. Но у мен Демиан долови, заедно с истинския интерес, твърде много игра, твърде много радост от умното беседване или нещо подобно, накратко, липсата на съвършена сериозност.

 

 

Когато препрочетох последната дума, която написах — „съвършена сериозност“, — изведнъж отново ми дойде наум една друга сцена, най-натрапчивата, която преживях с Макс Демиан някога, в онова още полудетско време.

Нашата конфирмация наближаваше и в последните часове по религиозно обучение се разглеждаше причастието. За пастора те бяха важни, той се стараеше и в тези часове се долавяше нещо от святост и настроение. Но тъкмо през няколкото последни часа на напътствия моите мисли бяха свързани с друго, и то с личността на приятеля ми. В очакване на конфирмацията, която ни бе представяна като тържествено приемане в общността на църквата, неотменно ме преследваше мисълта, че стойността на това около половингодишно обучение по религия не бе във всичко, научено тук, а в близостта и влиянието на Демиан. Сега не бях готов да встъпя в църквата, а в нещо съвсем друго, в един орден на мисловността и личността, който някак си трябваше да съществува на земята, и възприемах моя приятел като негов представител или вестител.

Мъчех се да прогоня тази мисъл, гледах сериозно на това, въпреки всичко да преживея с известно достойнство тържеството на конфирмацията, а то като че ли малко подхождаше на новата ми идея. Но можех да правя каквото поискам, мисълта съществуваше и постепенно се свързваше с близкото църковно тържество, бях готов да го чествувам по-различно от останалите, за мен то трябваше да означава приемане в един мисловен свят, какъвто го бях открил у Демиан.

В ония дни стана така, че още веднъж оживено спорихме с него; беше точно през един от часовете на напътствия. Моят приятел се бе затворил и никак не се радваше на приказките ми, те издаваха доста многознайничене и сякаш важничех с тях.

— Говорим твърде обстойно — каза той с необикновена сериозност. — Мъдрите слова нямат никаква стойност, абсолютно никаква. Чрез тях човек само се отдалечава от себе си. А да се отдалечаваш от себе си е грях. Би трябвало да можеш напълно да се приютиш в себе си като костенурка.

Веднага след това влязохме в учебната зала. Часът започна. Стараех се да внимавам и Демиан не ми пречеше. След известно време откъм страната, където той седеше до мен, започнах да долавям нещо особено, някаква празнота или хлад, или нещо подобно, като че неусетно мястото бе опустяло. Когато това усещане взе да ме притеснява, аз се обърнах.

Тогава видях приятеля ми да стои изправен в добра стойка както винаги. И все пак изглеждаше съвсем различно от обичайното, от него се излъчваше нещо, окръжаваше го нещо, което не познавах. Мислех, че е затворил очите си, но видях, че ги държеше отворени. Те обаче не виждаха, не бяха зрящи, а втренчени и обърнати навътре или към някаква голяма далечина. Демиан седеше съвършено неподвижен, изглеждаше, че дори не диша, устата му беше като изрязана от дърво или камък. Лицето му беше побеляло, равномерно бледо като камък и кестенявите коси бяха най-живото у него. Ръцете му лежаха отпред върху чина, безжизнени и застинали като вещи, като камъни или плодове, безкръвни и неподвижни, но не отпуснати, а здрави, добри обвивки на някакъв скрит, силен живот.

Разтреперах се от тази гледка. „Той е мъртъв!“ — помислих и едва не го изрекох гласно. Но знаех, че не е мъртъв. Погледът ми като омагьосан бе прикован в лицето му, в тази бледа каменна маска, и чувствувах — това беше Демиан! Такъв, какъвто биваше, когато вървеше и говореше с мен, бе само половината Демиан, някой, който от време на време играе роля, приспособява се и участвува в нещо от любезност. А истинският Демиан изглеждаше така, като този, толкова вкаменен, прастар, животински, каменист, красив и студен, мъртъв и злокобно пълен с нечуван живот. А наоколо му тази тиха пустота, този етер, това звездно пространство, тази самотна смърт!

Разтърсен от тръпки, усещах — сега той напълно се бе приютил в себе си. Никога не се бях чувствувал толкова изолиран. Не можех да споделя нищо, Демиан беше недостижим за мен, бе по-далеч, отколкото ако пребиваваше на най-далечния остров на света. Надали схващах, че никой освен мен не вижда това! Трябваше всички да го видят, трябваше всички да настръхнат! Но никой не му обръщаше внимание. Демиан седеше картинен, както си мислех, вдървен като идол, една муха кацна на челото му, бавно мина по носа и устните — той не трепна с нито една своя фибра.

Къде, къде бе сега? Какво мислеше, какво чувствуваше? На някакво небе ли беше, в някакъв ад ли?

Невъзможно ми бе да го попитам. Когато в края на часа отново го видях да живее и да диша, когато погледът му срещна моя, той бе такъв, какъвто и преди. Откъде се завръщаше? Къде бе престоял? Изглеждаше отруден. Лицето му отново бе добило цвят, ръцете му отново се движеха, но сега кестенявата коса беше без блясък и като уморена.

През следващите дни в моята спалня на няколко пъти опитвах едно упражнение: сядах сковано на някакъв стол, втренчвах очи, държах се съвършено неподвижно и чаках да видя колко дълго ще издържа и какво ще изпитам при това. Но бивах само омаломощен и усещах много силно смъдене на клепките.

Наскоро след това беше конфирмацията, от която не са ми останали никакви по-важни спомени.

Сега всичко беше по-различно. Около мен детството рухна в развалини. Родителите ми ме наблюдаваха с известна смутеност. Сестрите ми бяха станали съвсем чужди. Едно отрезвяване правеше фалшиви и по-бледи обикновените ми чувства и радости, градината беше без ухание, гората не привличаше, светът стоеше около мен като зала за разпродажба на стари вещи, вял и без блясък, книгите бяха хартия, музиката — шум. Така около есенно дърво се оронват листата, то не усеща, дъжд го облива или слънчеви лъчи, студ, а в него животът бавно се оттегля най-навътре, до сърцевината. То не умира; само чака.

Беше решено, че след ваканцията ще постъпя в друго училище и за пръв път ще трябва да се отделя от къщи. Понякога майка ми се приближаваше до мен с особена нежност, предварително си вземаше сбогом, стараеше се да омагьоса сърцето ми за любов, носталгия и незабравимост. Демиан беше отпътувал. Аз бях сам.

Четвърта глава
Беатриче

В края на ваканцията заминах за Ст., без да бях видял отново приятеля си. Родителите ми, и двамата, дойдоха с мен и с цялата възможна грижовност ме предадоха под закрилата на пансион за момчета при един учител от гимназията. Те биха се вкаменили от ужас, ако знаеха в какви неща сега ме оставяха да се впусна.

Все още стоеше въпросът дали с времето от мене ще стане добър син и полезен гражданин, или моята природа ще ме тласне по други пътища. Последният ми опит да бъда щастлив под сянката на бащината къща и дух продължи дълго, понякога почти излизаше сполучлив, но накрая претърпя пълно крушение.

Забележителната празнота и самотност, които почувствувах за пръв път по време на ваканцията след конфирмацията ми (как по-късно опознах тази празнота, този разреден въздух!), не отминаха толкова бързо. Сбогуването с родния край ми се удаде странно леко, всъщност се срамувах, че не бях по-тъжен, че не бях меланхоличен, сестрите ми плачеха силно — аз не можех. Сам се чудех на себе си. Винаги бях емоционално и всъщност твърде добро дете. Сега напълно се бях променил. Държах се съвършено безразлично към външния свят и дни наред се занимавах единствено с това да се вслушвам в себе си и да долавям потоците, забранените и тъмните потоци, които скритом шумяха в мен. Много бързо бях израсъл, едва през последната половин година и избуял, слаб и незрял гледах към света. Момчешката ми миловидност беше съвсем изчезнала, сам чувствувах, че такъв не биха могли да ме обичат, в никакъв случай, и сам не се обичах. Често изпитвах силен копнеж по Макс Демиан; но нерядко мразех и него, смятах, че е виновен за обедняването на живота ми, което възприемах като ужасна болест.

В нашия ученически пансион отначало нито ме обичаха, нито ми обръщаха внимание, първо взеха да ме закачат, после се отдръпнаха и виждаха в мен и божа кравичка, и неприятен особняк. Харесах се в тази роля, дори я играех пресилено и се окопавах в самота, която външно постоянно изглеждаше като най-мъжествено презрение към света, а тайно често страдах от разяждащи пристъпи на меланхолия и отчаяние. В училище продължавах да черпя от знанията, натрупани вкъщи, в сравнение с предишния, сегашният ми клас беше по-назад и аз свикнах да гледам на връстниците си малко пренебрежително, сякаш бяха деца.

Една година и дори и по-дълго измина така и първите завръщания вкъщи по време на ваканциите не внесоха нови токове и аз на драго сърце си заминавах.

Беше в началото на ноември. Създал си бях навика при всякакво време да правя малки разходки за размисъл, при които често се наслаждавах на един вид блаженство, блаженство, пълно с меланхолия, презрение към света и себепрезрение. Така една вечер вървях бавно във влажната мъглива дрезгавина из околността на града, широката алея на обществен парк, съвсем безлюдна, ме приканваше, пътят беше дебело застлан с нападали листа, в които с тайнствена наслада ровех с крака, миришеше на влага и горчивина, далечните дървета изплуваха от мъглата призрачно големи, недействителни.

В края на алеята се спрях нерешително, гледах втренчено черната шума и жадно вдишвах влажния лъх на тленност и отмиране, нещо в мен му откликваше и го поздравяваше. Колко блудкав беше вкусът на живота!

От един страничен път с развята пелерина се приближаваше човек, тъкмо щях да продължа, ето че някой ме извика.

— Ало, Синклер!

Човекът се приближи, беше Алфонс Бек, най-големият в нашия пансион. Всякога го приемах на драго сърце, нямах нищо против него, освен че се отнасяше към мен, както към всички по-млади, винаги иронично, наставнически. Минаваше за мечешки силен, явно държеше в своя власт шефа на пансиона и беше герой на много от гимназиалните слухове.

— Ама какво търсиш ти тук — извика той дружелюбно с тон, какъвто имат по-възрастните, когато от време на време поискат да се принизят до някой от нас. Е, можем да се обзаложим, стихове ли съчиняваш?

— И наум не ми идва — отклоних го грубо.

Той се усмихна, тръгна редом с мен и започна да бъбри, както аз вече бях отвикнал.

— Не бива да се страхуваш, Синклер, че не разбирам нищо от тези работи. Наистина има нещичко, щом човек така ходи във вечерта и мъглата, налегнат от есенни мисли, с удоволствие реди стихове, зная аз. Естествено, за умиращата природа и за изгубената младост, която прилича на нея. Погледни Хайнрих Хайне.

— Не съм толкова сантиментален — защищавах се аз.

— Е, добре, нека бъде така! Но при това време ми се струва, че човек би постъпил добре да потърси някое тихо място, където ще получи чаша вино или нещо подобно. Ще дойдеш ли за малко с мен? Тъкмо и аз съм съвсем сам — или не обичаш? Не бих искал да те изкушавам, драги, ако трябва да си останеш примерно момче.

Малко по-късно вече седяхме в една кръчмичка в покрайнината на града, пиехме някакво съмнително вино и се чукахме с дебелите чаши. Отначало не ми хареса, ала все пак беше нещо ново. Скоро обаче, непривикнал с виното, станах много разговорлив, сякаш у мен се бе отворил някакъв прозорец и светът надзърташе в него — колко дълго, колко страшно дълго не бях открил нищо от душата си! Започнах да фантазирам и посред фантазиите поднесох историята на Каин и Авел!

Бек ме слушаше с удоволствие — най-после някой, комуто можех да дам нещо! Той ме потупваше по рамото, наричаше ме дяволско момче и сърцето ми преливаше от насладата, че — надигналата се потребност от слово и споделяне бе волно отприщена — бях признат и значех нещо за един по-възрастен. Когато Бек ме нарече гениален шмекер, думите се вляха в душата ми като сладко силно вино. Светът пламна в нови цветове, мислите ми прииждаха от сто смели извора, дух и огън пламтеше у мен. Говорихме за учители и другари, струваше ми се, че чудесно се разбираме. Говорихме за гърците и за езичеството, а Бек все искаше да ме доведе до признания за любовни приключения. Но за такива не можех да беседвам. Нищо не бях преживял, нямаше нищо за разправяне. А каквото бях почувствувал у себе си, изградил, фантазирал, наистина бе заседнало и гореше в мен, не беше угасено и от виното, но и не бе споделимо. Бек знаеше за момичетата много повече и аз обжегнат слушах тези приказки. Ето че научавах невероятни неща, никога не бях ги смятал за възможни, а те се появяваха в безцветната действителност, изглеждаха самопонятни. На своите може би вече осемнадесет години Алфонс Бек бе събрал опит. Между другото и този, че с момичетата работата била такава: не искали нищо друго, освен да се разкрасяват и да бъдат ухажвани, това било, разбира се, много хубаво, но не истинското. Човек можел да се надява на по-голям успех при жените. Те били много по-умни. Например госпожа Ягелт, която имаше магазинче за тетрадки и моливи, с нея можело да се говори, а пък всичко, каквото вече се било случвало зад щанда на книжарничката, не ставало за никоя книга.

Седях дълбоко омагьосан и пленен. В никакъв случай не бих могъл да обичам госпожа Ягелт, но все пак бе нечувано. Изглежда, там течаха извори, най-малкото за по-възрастните, за каквито никога не бях и мечтал. Един фалшив звук се появи в това и всичко придоби вкус на по-дребнаво и по-всекидневно, отколкото по мое мнение трябваше да бъде вкусът на любовта — но въпреки всичко беше действителност, беше живот и приключение, до мен седеше човекът, който го бе преживял и комуто то изглеждаше естествено.

Нашите разговори малко се бяха принизили, бяха загубили нещо. И аз вече не бях гениалното малко момче, а просто юноша, който слуша някакъв мъж. Но и така бе приятно, райско, в сравнение с това, което животът ми беше в течение на дълги месеци. Пък и, както едва сега постепенно започнах да чувствувам, беше забранено, строго забранено — от седенето в кръчмата до темата на разговора ни. Във всеки случай откривах в него дух, откривах революция.

С голяма яснота си спомням онази нощ, когато двамата тръгнахме за пансиона късно във влажната студена тъмнина край мъждивите газови фенери, аз за пръв път бях пиян. Това не беше хубаво, бе и крайно мъчително, но в него имаше и някаква привлекателност, някаква сладост, привкус на бунт и оргия, то беше живот и дух. Бек смело се зае с мен, макар страшно да ми се присмиваше като на зелен начинаещ, и ме извлече, почти ме пренесе до пансиона, където успя да промуши мен и себе си през останал отворен прозорец на коридора.

Но с отрезвяването, при което след съвсем кратък мъртвешки сън се събудих с болки, ме завладя безумна мъка. Седнах в леглото, бях с дневната си риза, дрехите и обувките ми разхвърляни по пода, миришеха на тютюн и на повърнато и между главоболие, гадене и жажда до полуда пред взора на душата ми изплува образ, който отдавна не бях съзирал. Видях родния край и бащината къща, баща ми и майка ми, сестрите ми и градината, видях моята тиха спалня у дома, училището и пазарния площад, видях Демиан и часовете, когато се подготвяхме за конфирмация, и всичко това беше светло, всичко тънеше в блясък, всичко беше чудно, божествено и чисто, и всичко, всичко — днес го знаех — до вчера, допреди часове ми бе принадлежало, бе ме очаквало, а сега, едва сега, в този час, бе пропаднало и прокълнато, вече не ми принадлежеше, отблъскваше ме, гледаше към мен с погнуса! Цялата любов и искреност, които някога до най-далечната, най-златната градина на детството бях познал от моите родители, всяка целувка на мама, всяка Коледа, всяка благочестива светла неделна утрин у дома, всяко цвете в градината — всичко бе опустошено, всичко бях изпотъпкал с крака! Ако сега дойдеха стражари и ме вържеха като престъпник и осквернител на храм и ме поведяха към бесилка, бих бил съгласен, бих тръгнал на драго сърце, бих намирал това за правилно и справедливо.

Следователно така изглеждах вътрешно! Аз, който се лутах в света и го презирах! Аз, който бях с горд дух и споделях мислите на Демиан! Така изглеждах външно — някакъв измет и мръсник, пиян и нечист, гнусен и подъл, един див звяр, обсебен от ужасни страсти. Така изглеждах аз, аз, който идвах от онези градини, където всичко беше чистота, блясък и прелестна нежност, аз, който обичах музиката на Бах и хубавите стихове! Още чувам с отврата и възмущение в ушите ми да ехти моят собствен смях, пиянски, неовладян смях, който избухва от глупашки приумици. Това бях аз!

Въпреки всичко обаче да изстрадаш тия мъки беше усещане, близко до насладата. Толкова дълго, сляп и тъп, бях лазил бавно, толкова дълго сърцето ми бе седяло мълчаливо и бедно в ъгъла, че и тези самообвинения, този ужас, цялото отвратително чувство бе добре дошло за душата ми. Все пак беше чувство, лумваха пламъци и в тях тръпнеше сърце! Объркан, посред злината усещах нещо като освобождение и пролет.

Междувременно гледано отвън, неудържимо се свличах към пропастта. Първото напиване скоро не беше единствено. Мнозина от нашето училище ходеха в кръчми и правеха щуротии, бях един от най-младите сред ония, които участвуваха в тях, и вече не малкият, не и този, когото търпят, а предводител и звезда, прочут лудешки смел посетител на кръчми. Отново принадлежах напълно на тъмния свят, на дявола, и в този свят минавах за фамозен човек.

А всъщност на душата ми беше тежко до плач. Живеех в саморазрушителна разблудност и докато пред другарите си минавах за водач и дявол, за страшно решително и весело момче, дълбоко в мен тръпнеше боязлива душа, пълна със страх. Още помня, че веднъж очите ми се насълзиха, когато, напускайки една кръчма в неделна утрин, видях на улицата да играят деца, чисти и доволни, с току-що сресани коси и празнични дрехи. И докато до бирени локви по мръсните маси в долни кръчми забавлявах приятелите си с нечувани цинизми и често ги плашех, със скрито в сърцето уважение към всичко, което осмивах, вътрешно разплакан, падах на колене пред душата си, пред миналото, пред майка ми, пред бога.

Това, че никога не можех да бъда единен с моите придружители, че и сред тях оставах самотен, поради което и страдах толкова, имаше сериозна причина. Бях кръчмарски герой и присмехулник, нравех се на най-грубите, проявявах дух, проявявах смелост в мислите и словата си за учители, училище, родители, църква — устоявах на цинизми и сам дръзвах на някои, но никога не участвувах, когато моите сподвижници отиваха при момичета, бях сам, макар изпълнен от пламенен копнеж по любов, безнадежден копнеж, докато по собствените ми думи би следвало да бъда загрубял сладострастник. Никой не беше по-раним, никой не беше по-свенлив от мен. И ако понякога виждах да минават млади бюргерски дъщери, хубави и чисти, светли и приятни, чудесни, чисти мечти, в сравнение със себе си ги намирах хиляди пъти по-добри и по-чисти. Известно време не можех да вляза в книжарничката на госпожа Ягелт, защото се изчервявах, щом я зърнех, и мислех за това, което ми бе разказвал Алфонс Бек.

Сега, колкото повече и по-продължително се чувствувах самотен и по-различен в моето ново общество, толкова по-малко можех да се освободя от него. Действително вече не знаех дали всъщност пиенето и говоренето на небивалици някога ми бе доставяло удоволствие, пък и никога не свикнах да пия, без всеки път да усещам мъчителните последици на това. Всичко беше като принуда. Правех каквото трябваше, защото иначе изобщо не знаех какво да предприема. Страхувах се дълго да остана сам, плашех се от многото нежни, срамни сърдечни стремления, към каквито постоянно се чувствувах склонен, боях се от нежните любовни мисли, които толкова често ме навестяваха.

Най-много ми липсваше приятел. Имах двама или дори трима съученици, които приемах на драго сърце, но спадаха към добрите, а моите пороци отдавна не бяха тайна за никого. Те ме избягваха. От всички бях смятан за безнадежден играч, под чиито крака земята се олюлява. Учителите знаеха много за мен, неколкократно бях строго наказван, окончателното ми изключване от училището беше нещо, което се очакваше. Аз самият го знаех, отдавна вече не бях добрият ученик, а мамех, мъчително се промъквах с чувството, че това не би могло да трае дълго.

Има много пътища, по които бог ни прави самотни, и ни води към нас самите. Този път той избра тогава, и за мен. Всичко беше като лош сън. Над нечистотия, и лепкава смет, над счупените бирени чаши и преминали в цинично бъбрене нощи аз се виждам — един омагьосан мечтател, неспокоен и измъчен, да пълзи по отвратителен и нечист път. Има такива сънища, в които човек, устремил се към една принцеса, затъва в локви от нечистотии, в занемарени улички, пълни с воня и мръсотия. Така ставаше и с мен. По този не особено изискан начин като че ли ми бе отредено да бъда уединен, между мен и детството ми се появи заключена райска врата с безжалостни, сияещи пазачи. Това беше едно начало, пробуждане на носталгията по мен самия.

И досега се изплашвам и усещам тръпки, както когато, разтревожен с писмо от ръководителя на пансиона, баща ми за пръв път се яви в Ст. и неочаквано застана пред мен. Към края на онази зима той дойде за втори път, но тогава вече бях суров и равнодушен, допуснах да ме укорява, да моли, да ми напомня за майка. Накрая, беше много разсърден, каза, че ако не се променя, ще остави да бъда прогонен от училището за срам и позор и ще ме пъхне в поправително заведение. Нека се опита! След като си замина, ми стана жал за него, но той не бе постигнал нищо, не бе намерил път към сина и в отделни мигове чувствувах, че му отмъщавам.

Какво щеше да излезе от мен, ми беше все едно. По странен и съвсем нехубав начин, с кисненето си в кръчмите и надменното изтъкване бях влязъл в спор със света, тази беше моята форма на протест. При това се съсипвах, понякога работата ми изглеждаше така: ако на света не са потребни хора като мен, ако той не намира за тях по-добро място, по-високи задачи, то тъкмо те пропадат. Нека светът понесе щетите.

В онази година коледната ваканция беше направо неприятна. Майка ми се изплаши, когато ме видя отново. Бях израсъл още повече, слабото ми лице изглеждаше сиво и опустошено, с отпуснати черти и зачервени клепачи. Лекият мъх, който загатваше мустаци, и очилата, носех ги отскоро, ме правеха за нея още по-чужд. Сестрите ми отстъпиха назад и се захилиха. Всичко беше потискащо. Потискащ и горчив разговорът с баща ми в неговия кабинет, потискащи поздравленията на неколцината роднини, потискащ беше преди всичко Бъдни вечер. Откакто живеех на този свят, в нашата къща това беше най-големият ден, вечерта на празничност, на любов, на благодарност, на обновения съюз между родителите ми и мен. Този път всичко беше само тягостно и предизвикваше смут. Както обикновено баща ми прочете от Евангелието за овчарите на полето, които пазят цялото си стадо, както винаги сестрите ми стояха сияещи край масата с подаръците си, но гласът на баща ми не звучеше радостно и лицето му изглеждаше старо, разстроено, и майка ми беше тъжна, за мен всичко това също беше еднакво мъчително и натрапено, подаръци и пожелания за щастие, Евангелие и коледно дърво. Сладкишите миришеха приятно и сякаш излъчваха гъсти облаци още по-приятни спомени. Елхата ухаеше и разказваше за неща, които вече не съществуваха. Копнеех вечерта да свърши и празничните дни да отминат.

Така продължи през цялата зима. Едва неотдавна бях настойчиво предупреден от учителския съвет и заплашен с изключване. Нямаше да се проточи дълго. Е, от мен да мине.

Изпитвах особена, спотаена ненавист към Макс Демиан. През цялото това време не бях го виждал. В началото на моята учебна година в Ст. му бях писал два пъти, но не получих никакъв отговор, затова по време на ваканцията не го посетих.

 

 

Случи се тъй, че в същия парк, където през есента; се срещнах с Алфонс Бек, в началото на пролетта, когато живият плет вече се раззеленяваше, едно момиче ми направи впечатление. Излязох да се разходя сам, налегнат от неприятни мисли и грижи, защото здравето ми се бе влошило, освен това постоянно имах парични затруднения, дължах различни суми на другарите си, трябваше да измислям неотложни разходи, за да получа отново нещо от къщи, в няколко магазина бяха набъбнали сметките ми за пури и подобни неща. Не че тези грижи бяха стигнали толкова надълбоко — ако в най-близко време престоят ми тук приключеше и аз се удавех или бъдех отведен в изправително заведение, това нямаше да зависи от подобни дреболии. Но все пак още живеех очи в очи с тези некрасиви неща и страдах от тях.

През оня пролетен ден в парка срещнах млада жена, която силно ме привлече. Беше висока и кръшна, елегантно облечена и с умно момчешко лице. В миг я харесах, принадлежеше към типа, който обичах, и тя вече занимаваше въображението ми. Едва ли беше много по-възрастна от мен, ала много по-зряла, изискана, хубаво облечена и почти дама, но с една лека следа на палавост и момчешки нрав в израза на лицето, което ми допадаше необикновено.

Никога не бе ми се удало да се приближа до момиче, в което бях влюбен, не ми се удаде и сега. Но впечатлението бе по-дълбоко от всички предишни и влиянието на тази влюбеност върху живота ми — могъщо.

Неочаквано отново имах пред себе си един образ, възвишен, почитан образ — ах, и никаква потребност, никакъв напор не беше толкова дълбок и буен в мен, както желанието за страхопочитание и обожание! Дадох й името Беатриче, защото знаех за нея, без да бях чел Данте, от една английска картина, репродукция на която притежавах. На нея бе изобразена девича фигура от времето на английските прерафаелити, стройна, с много удължени крайници, с фино продълговато лице, одухотворени черти и ръце. Моето красиво младо момиче не приличаше напълно на нея, макар също да бе стройно и с някаква момчешка ъгловатост, която обичах, и да притежаваше нещо от въодушевлението или одухотвореността на лицето.

Не бях разменил с Беатриче нито една-единствена дума. И въпреки това тогава тя упражни върху ми най-дълбоко влияние. Тя постави пред мен своя образ, отвори ми едно светилище, направи ме молител в един храм. Изведнъж се отказах от кисненето в кръчмите и нощните скитания, отново можех да бъда сам, отново четях с удоволствие, отново с удоволствие се разхождах.

Внезапният прелом ми донесе достатъчно подигравки, но вече притежавах нещо, което обичах и обожавах, отново имах идеал, животът отново бе пълен с предусет и пъстър тайнствен здрач — това ме правеше нечувствителен към присмеха. Отново бях при себе си самия, чувствувах се като у дома си, макар и само като роб и слуга на един обожаван лик.

Не мога да мисля за онова време без известно вълнение. Отново се опитвах с най-искрено старание от развалините на един рухнал жизнен период да си съградя „светъл свят“. И пак живеех всецяло с единственото желание да премахна тъмното и злото в себе си и напълно да се подслоня в светлото, на колене пред божествата. И все пак този сегашен, „светъл свят“ донякъде бе мое собствено творение; той вече не беше бягство назад и сгушване под майчино крило и в безотговорна приютеност, това бе ново, открито от мен самия и подтикнато, служене с отговорност и себеовладяване. Проблемите на пола, от които страдах и от които отново и отново бягах, трябваше сега, в този свят огън, да се превърнат в дух и благоговение. Не биваше да има вече нищо тъмно, нищо грозно, нощи, преминали в стенания, никакво сърцебиене при вида на неприлични картини, никакво дебнене пред забранени врати, никаква похотливост. Вместо всичко това си издигнах олтар с образа на Беатриче и като се посвещавах на нея, се посвещавах на духа и на боговете.

Онази част от живота, която изтръгвах от тъмните сили, я пренесох в жертва на светлия. Не удоволствието беше моя цел, а чистотата, не щастието, а красотата и духовността.

Този култ към Беатриче промени напълно живота ми. Довчера скорозрял циник, сега бях жрец с целта да стана светец. Не само се отказах от лошия живот, към който бях привикнал, мъчех се да променя всичко, мъчех се да внеса чистота, благородство и достойнство във всичко това — разбирах ядене и пиене, говор и обличане. Започвах утрините със студени обливания с вода, каквито отначало трудно си налагах. Държах се сериозно и достойно, ходех изправен с по-забавена и достолепна крачка. За външните наблюдатели това може да е изглеждало и комично, но вътре в мен беше просто богослужение.

От всички необичайни упражнения, в които търсех израз на новото си съзнание, за мен беше важно едно. Започнах да рисувам. Залових се за това, защото между ангелския портрет на Беатриче, който притежавах, и онова момиче нямаше достатъчно прилика. Исках да се опитам да го нарисувам за себе си. С никога неизлитвани радост и надежда внесох в стаята си — неотдавна получих отделна стая — хубава хартия, бои и четки, подготвих си палитра, стъкло, порцеланови панички, моливи. Фините темперни бои в малки туби, които си купих, ме плениха. Сред тях имаше едно огненозелено, което още мисля, че виждам как за пръв път грейна в белите блюдца.

Започнах внимателно. Да нарисувам лице, ми беше трудно, исках най-напред да опитам с нещо друго. Рисувах орнаменти, цветя и малки фантастични пейзажи, едно дърво до параклис, римски мост с кипариси. Понякога съвсем се увличах от това забавно действие, бях щастлив като дете с кутийката бои. Накрая обаче се залових да рисувам Беатриче.

Няколко листа бяха съвсем несполучливи и захвърлени. Колкото повече се стараех да си представя лицето на момичето, което от време на време срещах на улицата, толкова по-малко успявах. Най-после се отказах от това и просто взех да рисувам едно лице, като следвах въображението и направленията, които произтичаха от започнатото, от цвета и четката. Това, което се получаваше, беше едно мечтано лице и аз не бях доволен. Но веднага продължавах опита и всеки нов лист говореше малко по-ясно, приближаваше се до типа, макар в никакъв случай не и до действителността.

Все повече и повече привикнах с мечтателна четка да изтеглям линии и да запълвам полета, за които нямах образец, те зазвучаваха от свирещи клавиши, от интуитивното. Най-сетне един ден, почти несъзнателно, завърших лице, което ми говореше повече от предишните. То не беше лицето на онова момиче, отдавна вече не можеше да бъде. Бе нещо друго, недействително, но и не по-малко ценно. То изглеждаше повече глава на юноша, отколкото девиче лице, косата не беше руса като на моето хубаво момиче, а кестенява, с червеникав; оттенък, брадата — силна и енергична, а устата червена като цвят, цялото бе някак сковано и сходно с маска, но вглъбено и преизпълнено от таен живот.

Когато седях пред завършения лик, той ми направи странно впечатление. Изглеждаше ми един вид изображение на бог или свята маска, полумъжка, полуженска, без възраст, също така колкото волева, толкова и мечтателна и също толкова скована, колкото и тайно оживена. Това лице имаше да ми каже нещо, то ми принадлежеше, поставяше изисквания към мен. А имаше и прилика с някого, не знаех с кого.

Известно време картината придружаваше всички мои мисли и споделяше живота ми. Държах я скрита в едно чекмедже, никой не биваше да я намери и да ми се присмива. Но щом останех сам в стаичката си, изваждах картината и се занимавах с нея. Вечер я забождах с кабарче на тапета срещу леглото и я съзерцавах до заспиване и сутрин първият ми поглед бе насочен към рисунката.

Тъкмо по онова време отново почнах много да сънувам както винаги преди това като дете. Струваше ми се, че години наред не бях имал никакви съновидения. Сега те се завръщаха, образи от съвършено нов вид, и все по-често и по-често сред тях се появяваше нарисуваният лик, жив и говорещ, приветлив или враждебен към мен, понякога разкривен до муцуна, а понякога безкрайно красив, хармоничен и благороден.

И една сутрин, когато се събудих от такива сънища, изведнъж прозрях картината. Изглеждаше ми толкова приказно добре позната, сякаш викаше моето име, сякаш ме разбираше като майка, струваше ми се, че през всичките години е била посветена на мен. С разтуптяно сърце се взирах в листа, в кестенявите гъсти коси, полуженствената уста, високото чело със странната светлота (то само се бе успокоило) и в себе си чувствувах все по-близки и по-близки откритието, повторното намиране, познанието.

Скочих от леглото, застанах пред лицето и го гледах съвсем отблизо, в широко отворените зеленикави очи, дясното бе малко по-нависоко от другото. И изведнъж това дясно око трепна, трепна леко и нежно, но ясно и с трепването аз познах образа…

Как можах едва толкова късно да го открия! Беше лицето на Демиан.

По-късно често, много често сравнявах портрета с действителните черти на Демиан, както бяха запазени в паметта ми. Те съвсем не бяха същите, макар да имаха сходство. Но все пак това беше Демиан.

Веднъж, във вечер на ранното лято, слънчевите лъчи, коси и червени, нахлуваха през моя прозорец, който гледаше на запад. В стаята се здрачаваше. Тогава, ми хрумна да прикрепя с гвоздейче на прозоречната рамка портрета на Беатриче или на Демиан и да видя как ще изглежда, пронизан от залязващото слънце. Лицето се разля без очертания, но обрамчените в червеникаво очи, светлотата на челото и яркочервената уста пламнаха дълбоко и диво сред оцветения фон. Дълго седях срещу картината и когато тя бе угаснала. Постепенно ме облада чувството, че това не е Беатриче, не е и Демиан, а моят образ. Картината не приличаше на мен — пък и не биваше да прилича, чувствувах го, — но тя беше това, което представляваше моят живот, беше моята съкровеност, моята съдба или моят демон. Така би изглеждал приятелят ми, ако някога отново бих си намерил такъв. Така би изглеждала любимата ми, ако нявга бих имал такава. Такъв би бил животът и такава смъртта ми — това беше звукът и ритъмът на собствената участ.

През онези седмици се бях заел с едно четиво, което ми направи по-дълбоко впечатление от всичко, познато отпреди. И по-късно рядко съм преживявал така други книги, може би само още Ницше. Беше том на Новалис с писма и сентенции, много от които не разбирах, но всички те неизказано ме увличаха и поглъщаха. Хрумна ми една от мъдростите. Написах я с перо под картината. „Съдба и душа са названия на едно понятие“. Сега бях разбрал това.

Момичето, което наричах Беатриче, още срещах често. Вече не изпитвах вълнение при това, винаги обаче едно леко съзвучие, един емоционален предусет: „Ти си свързана с мен, но не ти, само твоят образ; ти си дял от моята съдба.“

 

 

Копнежът ми по Макс Демиан отново се засили. Не знаех нищо за него, от години нищо. Един-единствен път го срещнах през ваканцията. Сега виждам, че съм премълчал тази кратка среща в записките си, и виждам, че съм го направил от срам и суета. Трябва да запълня пропуснатото.

И така веднъж през ваканцията, когато с надменното и постоянно някак уморено лице от времето на скитничеството ми по кръчмите се разхождах бавно из моя роден град, размахвах бастуна си и гледах филистерите със старите, останали неизменни презрени лица, срещнах моя нявгашен приятел. Едва го бях съгледал, и потръпнах. Светкавично си помислих за Франц Кромер. Дали Демиан действително бе забравил тази история! Беше ми толкова неприятно да му бъда задължен — всъщност, разбира се, за глупава детинска история, но все пак именно задължен…

Явно изчакваше да види дали ще го поздравя и когато направих това с възможното пълно спокойствие, той ми подаде ръка. Отново неговото ръкостискане! Толкова здраво, топло и все пак хладно, мъжествено! Демиан ме изгледа внимателно в лицето и каза:

— Ти си пораснал, Синклер.

А той самият ми се струваше съвсем непроменен, еднакво стар, еднакво млад както винаги.

Демиан се присъедини към мен, разходихме се, говорихме само за незначителни неща, нито дума за някога. Сетих се, че навремето му бях писал много пъти, без да получа отговор. Ах, дано бе забравил и тези глупави, глупави писма! Той не каза нищо и за тях.

Тогава още нямаше никаква Беатриче и никаква картина. Беше още във времето на моето безпътство. Извън града го поканих да отидем заедно в една пивница. Той дойде. Самохвално поръчах бутилка вино, налях, чукнах се с него и се показах много запознат с пияческите нрави на студентите, изпразних първата чаша на един дъх.

— Често ли ходиш в пивници? — попита ме той.

— О, да — казах провлечено. — Какво да се прави иначе? В края на краищата това всякога е най-веселото.

— Намираш ли? Може и да е така. Има нещо много хубаво в опиянението, в Бакхусовото! Но намирам, че повечето хора, които стоят дълго в пивниците, съвсем са загубили тези усещания. Струва ми се, че тъкмо обикалянето на кръчмите е нещо наистина филистерско. Да, цяла една нощ с горящи факли, с истинско красиво опиянение и шемет! Но така непрестанно чаша подир чаша вече, естествено, не е истинското. Ти би ли могъл да си представиш Фауст, как той вечер след вечер седи на една постоянна маса?

Пих и му хвърлих враждебен поглед.

— Да, но нали не всеки е Фауст — отрязах аз.

Той ме изгледа някак смутен. После се усмихна със старата бодрост и превъзходство.

— Е, защо да спорим? Във всеки случай битието на пияницата или на покварения човек навярно е по-оживено, отколкото на безукорния бюргер. И после, някога прочетох, че животът в поквара е една от най-добрите подготовки за мистика. Нали винаги е имало и хора като свети Августин, които се превръщали в ясновидци. Преди това той бил човек на насладата и на лекия разпуснат живот.

Бях недоверчив и в никакъв случай не исках да позволя да ме поучава. Затова казах надменно:

— Да, всеки според вкуса си. Мен, да си призная открито, съвсем не ме е грижа дали ще ставам ясновидец или нещо друго.

Демиан ме стрелна с леко присвити, разбиращи очи.

— Мили Синклер — каза той бавно, — нямах намерение да ти говоря неприятни неща. Впрочем с каква цел пиеш сега, ние и двамата, разбира се, не знаем. Това, което е у теб и формира твоя живот, сигурно вече го знае. Толкова е добре да вярваме, че в себе си имаме някой, който знае всичко, иска всичко, прави всичко по-добре от нас самите. Но, прощавай, трябва да се прибера вкъщи.

Сбогувахме се бързо, останах твърде зле настроен, доизпих шишето и когато поисках да си тръгна, разбрах, че Демиан вече беше платил. Това ме ядоса още повече.

Мислите ми отново се задържаха на тази дребна случка. Те бяха погълнати от Демиан. И думите, които тогава, в пивницата край града, ми беше казал, също изплуваха в паметта ми, странно свежи и съхранени. „Толкова е добре да вярваме, че в себе си имаме някой, който знае всичко.“

Гледах към картината, която висеше на прозореца и бе съвсем угаснала. Но аз виждах очите още да горят. Това бе погледът на Демиан или на този, който беше в мен. На този, който знаеше всичко.

Какъв копнеж по Демиан изпитвах! Не знаех нищо за него, той беше недостигаем за мен. Знаех само, че навярно следва някъде и че щом завършил гимназия, майка му напуснала нашия град.

Изравях всичките си спомени за Макс Демиан още от моята история с Кромер. И отново зазвуча толкова много, което той някога ми беше казал, и всичко още имаше смисъл, беше актуално, засягаше ме! Също и това, което при нашата последна, толкова нерадостна среща беше казал за покварения човек и за светеца, изведнъж ясно застана пред душата ми. Нима и с мен не се бе случило точно така? Не бях ли живял сред пиянство и нечистотия, шемет и пилеене, докато с един нов жизнен подтик у мен не бе оживяло тъкмо противоположното, изискването за чистота, копнежът за святост?

Така продължавах да вървя по дирята на спомените, отдавна бе настъпила нощ и навън валеше. И в моите спомени чувах да ръми дъжд, беше в часа под кестеновите дървета, където някога Демиан ме бе разпитал за Франц Кромер и бе отгатнал първите ми тайни. Едно след друго се появяваше всичко, разговори, водени по пътя към училището, часовете по подготовка за конфирмация. И накрая се сещах за най-ранната ми среща с Макс Демиан. За какво бе ставало дума тогава? Не можех да си спомня веднага, но си давах време, бях съвсем потънал в това. И ето че отново изплува и този спомен. Бяхме се спрели пред нашата къща, след като той бе споделил с мен мнението си за Каин. Тогава бе заговорил и за стария, полуизличен герб над нашата къщна врата върху разширяващия се от долу на горе ключов камък. Беше казал, че го интересува и че трябва да се обръща внимание на такива неща.

През нощта сънувах Демиан и герба, който постоянно се преобразяваше. Демиан го държеше в ръце, беше ту малък и сив, ту страшно голям и многоцветен, а той ми обясняваше, че винаги бил един и същ. Накрая обаче ме принуди да изям герба. Когато го преглътнах, с чудовищна уплаха усетих, че погълнатата, птица от герба беше жива у мен, изпълваше ме и започна отвътре да ме прояжда. Обзет от смъртен страх, се сепнах и пробудих.

Разсъних се, беше посред нощ и в стаята се чуваше, че вали. Станах, за да затворя прозореца, и при това настъпих нещо светло, което лежеше на пода. На сутринта видях, че е било моята рисунка. Лежеше влажна на пода и някак се бе издула. Опънах я да изсъхне между два листа попивателна хартия в една тежка книга. Когато на следващия ден я погледнах отново, беше изсъхнала, но се бе и променила. Червената уста бе побледняла и станала някак по-тясна. Сега вече тя беше устата на Демиан.

Заех се да направя нова рисунка с птицата от герба. Как всъщност изглеждаше тя, не си представях ясно, а някои неща, както помнех, вече и отблизо не можеха много добре да се различат, тъй като изображението беше старо и често пъти замазвано с боя. Птицата беше кацнала или легнала върху нещо, може би върху цвете, кошница или гнездо, или корона на дърво. Не ме бе грижа много за това, като наченка ми послужи всичко, за което имах ясна представа. По някаква неразгадаема потребност започнах веднага със силни багри, на моя лист главата на птицата беше златножълта. Продължих по приумица да правя и другите неща и за няколко дни завърших рисунката.

Сега тя изобразяваше граблива птица с остра, смела ястребова глава. Половината й тяло стоеше в тъмно земно кълбо, от което тя като от огромно яйце се мъчеше да излезе на синия небесен фон. Когато наблюдавах листа по-дълго време, все повече и повече ми се струваше, че това е цветният герб, който се бе явил в съня ми.

Не ми беше възможно да напиша писмо на Демиан, дори и да знаех докъде. Реших обаче със същото сънно предчувствие, с което тогава вършех всичко, да му изпратя картината с ястреба, все едно дали тя ще стигне до него, или не. Не добавих нищо, дори името си не поставих, грижливо изрязах краищата, купих голям плик и надписах някогашния адрес на моя приятел. Тогава го изпратих.

Наближаваше времето за един изпит и трябваше повече от обикновено да работя в училище. Учителите отново се отнасяха към мене с уважение, откакто изведнъж промених недостойния си живот. И сега не бях много добър ученик, но вече нито аз, нито който и да било мислеше за това, че само преди година и половина за всички беше толкова вероятно дисциплинарното ми изключване от училище.

Сега отново баща ми пишеше повече в предишния тон, без упреци и заплахи. Но нямах никакво желание да обяснявам на него или на който и да е друг как протече моето преобразяване. Беше случайност, че тази промяна съвпадна с изискванията на родителите и учителите ми. Това преобразяване не ме отведе до другите, не ме приближи до никого, само ме направи по-самотен. То бе устремяване нанякъде, към Демиан, към далечна съдба. Дори аз самият не знаех целта, а бях понесен от него. Започна се с Беатриче, но от известно време живеех с моите изрисувани листа и разсъжденията си за Демиан, в един толкова недействителен свят, че съвсем го изгубих от погледа и мислите си. Никому не бих могъл да кажа нито дума за моите сънища, моите очаквания, за вътрешното си преобразяване, дори и да го желаех.

Но как бих го пожелал?

Пета глава
Птицата се измъква от яйцето

Нарисуваната от мен призрачна птица беше на път и търсеше приятеля ми. Получих ответ по най-чуден начин.

Веднъж след междучасие в нашата класна стая, на моето място, намерих пъхнато в книгите ми някакво листче. То беше сгънато точно така, както бе обичайно да се сгъват писъмцата, които съучениците понякога по време на урок си пращаха скришом. Учуди ме само кой би могъл да остави тази бележка, защото нямах такава връзка с никой от съучениците си. Помислих, че това ще е покана за някакво ученическо забавление, в което нямаше да взема участие, и сложих бележката нечетена в книгата. Едва по време на урока тя случайно попадна отново в ръката ми.

Играех с хартията, разгънах я неволно и видях написани няколко думи. Хвърлих поглед, една дума го прикова, аз изплашен зачетох, а сърцето ми се сви пред съдбата като в голям студ.

„Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.“

След многократното прочитане на тези редове изпаднах в дълбок размисъл. Нямаше съмнение, това бе отклик на Демиан. Никой освен аз и той не можеше да знае за птицата. Беше получил моята картина. Разбрал бе и ми помагаше с намек. Но как се свързваше всичко? И — мъчеше ме и преди всичко това — какво значеше Абраксас? Никога не бях чувал или чел думата. „Богът се казва Абраксас.“

Часът отмина, без да чуя нещо от урока. Започна новият, последният от предобедните. Водеше го млад помощник-учител, дошъл наскоро от университета, той много ни допадаше, защото беше толкова млад и не се одързостяваше да проявява по отношение на нас фалшиво достолепие.

Под ръководството на доктор Фолен четяхме Херодот. Това четиво спадаше към малкото училищни занимания, които ме интересуваха. Но този път не ме увличаше. Механично бях отворил книгата си, но не следях превода, продължавах да тъна в собствените си мисли. Впрочем вече много пъти от опит бях установил, колко правдиво беше казаното от Демиан тогава, в часовете по религия. Човек постига това, което желае достатъчно силно. Когато по време на обучението бивах крайно погълнат от собствените си мисли, можех да бъда спокоен, че учителят ще ме остави на мира. А когато човек бива разсеян или сънлив, тогава учителят веднага застава пред него — и това вече ми се бе случвало. Но ако действително мислеше, действително беше потънал в размишления, тогава бе предпазен. Бях вече опитвал и това с неотклонния силен поглед, и то намери потвърждение. Някога, по времето на Демиан, не ми се удаваше, сега често долавях, че с поглед и мисъл можеш много да уредиш.

И тъй, седях, но бях много далеч от Херодот и от училището. В този момент обаче гласът на учителя прониза като светкавица съзнанието ми и аз се сепнах, изпълнен от страх. Той самият стоеше съвсем близо пред мен, чувах гласа му, смятах, че бе извикал моето име. Но не ме погледна. Отдъхнах си.

Тогава отново чух гласа му. Изричаше високо думата Абраксас.

В едно обяснение, чието начало бях пропуснал, доктор Фолен продължаваше. „Не би трябвало да си представяме толкова наивни възгледите на ония секти и мистични обединения от древността, както те изглеждат от зрителния ъгъл на едно рационалистично наблюдение. Древността изобщо не познава наука в нашия сегашен смисъл. В замяна е имало занимание с философско-мистични истини, и то много високо развито. Отчасти от това възникват магията и шегата, които твърде често са водили и до измама и престъпление. Но магията също е с благороден произход и дълбоки идеи. Такова е и учението за Абраксас, което преди малко приведох за пример. Това име се споменава във връзка с гръцките магически формули и много често се смята за название на някакъв вълшебник дявол, каквито дивите племена и досега почитат. Изглежда, че Абраксас означава много повече. Бихме могли да си обясним името като на божество, което носи символната задача да съедини божественото със сатанинското.“

Дребният учен мъж продължаваше да говори изискано и усърдно, никой не беше особено внимателен и тъй като името не се спомена повече, то и моето внимание скоро отново се насочи към мен самия.

„Да съедини божественото със сатанинското“ — отекваше в мен. Тук можех да се включа. Това ми бе познато от разговорите с Демиан през последните дни на нашето приятелство. Тогава Демиан бе казал, че, естествено, сме имали бог, когото уважаваме, но той представлявал само произволно отделена половина на света (това бил официалният, позволеният, „светлият“ свят). Но би трябвало да се почита и целият свят, следователно или да имаме бог, който да е и дявол, или едновременно с богослужението да устройваме и дяволослужение. А сега следователно Абраксас беше богът, който бе колкото бог, толкова и дявол.

Известно време с голямо усърдие продължавах да търся следата, без да я издиря по-нататък. Безуспешно прерових цяла една библиотека заради Абраксас. Въпреки това по същността си никога не съм бил особено склонен към този начин на пряко и съзнателно търсене, при който се намират само истините, а те остават в ръката ти като камък.

Фигурата на Беатриче, с която известно време толкова много и съкровено се бях занимавал, сега постепенно залезе или по-скоро бавно отстъпваше, все повече и повече се приближаваше към хоризонта и ставаше призрачна, далечна, бледа. Тя вече не стигаше до душата.

Тогава в моето странно, свито в черупка съществование, което водех като лунатик, започна да възниква нов образ. Копнежът по живота зацъфтя у мен, по-скоро копнежът по любовта и шепотът на страстта, които известно време можах да разтворя в обожанието на Беатриче, изискваха нови образи и цели. Все още за мен не се задаваше никакво осъществяване и ми бе по-невъзможно откогато и да било да измамя копнежа и да очаквам нещо от момичетата, при които моите другари опитваха щастието си. Отново сънувах бурно; и то дори повече през деня, отколкото през нощта. Представи, образи или желания се надигаха у мен и ме отвличаха от външния свят, така че с тези картини в себе си, с тези блянове или сенки живеех повече и имах по-истинска и по-пламенна връзка, отколкото с действителното ми окръжение.

Един определен сън или игра на фантазията, който винаги се повтаряше, бе за мен много значим. Този сън, най-важният и най-неблагоприятният в моя живот, протичаше така: връщах се в бащината си къща, над вратата на дома ни птицата от герба светеше в жълто на синя основа, вкъщи ме посрещаше майка ми, но когато пристъпвах и исках да я прегърна, вече не беше тя, а една никога невиждана фигура, едра и силна, която приличаше на моята рисунка и на Макс Демиан, но бе по-различна и въпреки едрината си, съвсем женствена. Тази фигура ме притегляше до себе си и ме вземаше в дълбоки тръпнолюбовни обятия. Блаженство и ужас се смесваха, прегръдката беше богослужение, а също толкова и престъпление. Твърде много спомен за майка ми, твърде много и от спомена за моя приятел Демиан одухотворяваше фигурата, която ме прегръщаше. Тази ласка накърняваше всяко страхопочитание и въпреки това беше блаженство. Често се събуждах от този сън с дълбоко чувство за щастие, често със смъртен страх и измъчена съвест като при ужасен грях.

Само постепенно и несъзнателно между толкова съкровения образ и дадения ми отвън знак за търсения бог възникваше връзка. Но после тя ставаше по-тясна, по-задушевна и аз почнах да долавям, че тъкмо в този сън-предусет зова Абраксас. Блаженство и страх, мъж и жена смесени, най-святото и ужасното, преплетени едно с друго, дълбоката вина, тръпнеща в най-нежната невинност — такъв беше образът на моята любовна мечта, такъв беше и Абраксас. Любовта вече не бе животински тъмна страст, както наплашен отначало я бях преживял, но вече не бе и благочестиво одухотворена, не бе обожание, както я бях принесъл в жертва на портрета на Беатриче. Тя беше и двете, двете, и още много повече. Беше ангел и дявол, мъж и жена в едно, човек и звяр, най-върховното добро и най-крайното зло. Струваше ми се, че ми е предопределено да изживея това, че е моя съдба, да го опитам. Копнеех по него и се страхувах, но то винаги присъствуваше, винаги беше в мен.

През идната пролет трябваше да завърша гимназия и да отида да следвам, още не знаех къде и какво. Над устните ми пораснаха малки мустаци, вече бях възмъжаващ човек и все пак съвършено безпомощен, без цели. Неотклонно бе само едно: гласът у мен, мечтаният образ. Чувствувах повелята сляпо да приема това предводителство. Но ми беше трудно, всекидневно се противях. Навярно бях побъркан, мислех си нерядко, навярно не бях като останалите хора. Но ми се удаваше това, което другите постигаха, можех да направя всичко, с малко усърдие и старание, успявах да чета Платон, да реша тригонометрични задачи или да проследя някакъв химически анализ. Само едно ми бе непосилно: да изтръгна тъмноскритата в мен цел и някъде пред себе си да я нарисувам, както правеше оня, който определено знаеше, че иска да бъде професор или съдия, лекар или човек на изкуството, колко дълго щеше да трае това и какви ли предимства можеше да има? Но не смогвах. Навярно някога и аз ще стана нещо такова, откъде да зная? Навярно трябва да търся, да продължавам да търся години наред и нищо няма да излезе, няма да стигна до никаква цел. Или все пак ще осъществя една цел, но тя ще бъде лоша, опасна, страховита.

Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествен напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?

Често правех опити да нарисувам могъщия образ на любовта от моя сън. Никога не ми се удаваше. Ако бях успял, щях да изпратя рисунката на Демиан. Къде беше той? Не знаех, знаех само, че бе свързан е мен. Кога щях да го видя отново?

Ведрото спокойствие от седмиците и месеците, когато се занимавах с Беатриче, отдавна бе минало. Тогава вярвах, че съм стигнал до остров и съм намерил покой. Но така беше винаги — едва едно състояние ми бе станало приятно, едва един сън ми се бе отразил благотворно, и той вече беше повехнал и без блясък. Напразно бе да го оплаквам! Сега живеех в огън от неутолени изисквания, в напрегнато очакване, което много пъти ме правеше съвсем див и бесен. Често виждах фигурата от съня със свръхжива яснота пред себе си, много по-ясна, отколкото собствената ми ръка, говорех, изплаквах й се, проклинах я. Наричах я майка и със сълзи на очи коленичех пред нея, наричах я любима и предусещах зрялата й, осъществяваща всичко целувка, наричах я дявол и уличница, вампир и убиец. Примамваше ме към най-нежни любовни сънища и към опустошително безсрамие, за нея нищо не беше твърде добро и приятно, нищо твърде лошо и низко.

Цялата онази зима преживях във вътрешна буря, която трудно мога да опиша. Отдавна бях свикнал със самотата, тя не ме потискаше, живеех с Демиан, с ястреба, с фигурата от голямото съновидение, тя беше моя съдба и моя любима. Това беше достатъчно, за да живееш, защото всичко гледаше към великото и далечното и всичко загатваше Абраксас. Но никой от тия сънища, никоя от моите мисли не ми принадлежеше, никоя не можех да призова, на никоя не можех по собствено желание да дам някакъв цвят. Те идваха и ме грабваха, бях управляван от тях, оживяван от тях.

Иначе външно бях уверен. Не се страхувах от хората, моите съученици бяха схванали това и проявяваха към мен едно тайно уважение, което често ме караше да се усмихвам. И ако исках, можех много добре да прозра повечето от тях, при случай дори да ги учудя с това. Само че пожелавах рядко или никога. Винаги бях зает със себе си, винаги с мен самия. И най-съкровено желаех най-после веднъж да изживея нещо, да дам нещо от себе си, да го излъча навън в света, да встъпя във връзка и борба с този свят. Понякога, докато вечер бродех по улиците и от вечно вълнение и до полунощ не можех да се прибера вкъщи, от време на време си мислех: в този миг би трябвало да ме срещне моята любима и като минавам край най-близкия ъгъл, да чуя, че ме зове от съседния отворен прозорец. Понякога всичко това ми се струваше непоносимо мъчително и бях склонен да се лиша от живота си.

Тогава си намерих, както се казва, „благодарение на случая“ странно убежище. Но такива случаи няма. Щом този, комуто нещо е необходимо, го намира, то не случаят му го е дал, а той сам е бил поведен от собственото си изискване и потребност.

При моите обиколки из града в малката църква на едно предградие, без да се отбивам, два или три пъти чух да свири орган. Следващия път, когато минах оттам, пак чух да се свири и познах, че се изпълняваше Бах. Пристъпих към вратата, обаче я намерих заключена и тъй като уличката бе почти безлюдна, седнах на един крайъгълен камък до църквата, вдигнах високо яката на палтото си и се заслушах. Не беше голям, макар и доста добър орган, но се свиреше чудно, със своеобразен, крайно личен израз на воля и упоритост, който звучеше като молитва. Имах чувството: човекът, който свири там, знае, че в тази музика е заключено съкровище, и се домогва, настоява, мъчи се за това съкровище като за свой живот. Не разбирам особено от музикална техника, ала тъкмо този израз на душата чрез звуците още от дете схващах инстинктивно и в себе си долавях музикалното като самопонятно.

След това музикантът изпълни нещо съвременно, можеше да бъде от Регер. Църквата беше почти тъмна, само съвсем слабо сияние идеше от близкия прозорец. Чаках музиката да свърши, после се заразхождах нагоре и надолу, докато видях органистът да излиза. Беше още млад човек, но по-възрастен от мен, с недодялана и грубовата фигура, и се отдалечаваше бързо със силни и сякаш гневни крачки.

От този ден нататък понякога във вечерните часове сядах пред църквата или се разхождах наоколо. Веднъж намерих вратата отворена и мръзнейки половин час, седях на пейката с щастливо чувство, докато горе органистът свиреше при съвсем оскъдна газова светлина. От музиката, която изпълняваше, слушах не само него, струваше ми се, че всичко, което той свиреше, бе сродно, имаше някаква тайнствена взаимовръзката. Всичко проехтяло тук беше религиозно, беше посветено и благочестиво, но не набожно като посетителите на църквите и пасторите, а с благочестието на поклонниците и просяците от средновековието, благочестиво с отдаденост на велико чувство, издигнало се над всички вероизповедания. Майсторите преди Бах и старите италианци бяха свирени прилежно. И всички говореха едно и също, всички казваха това, което и музикантът таеше в душата си. Изразяваха копнеж, най-съкровено обхващане на света и най-диво самоотделяне от него, затаено пламенно вслушване в собствената тъмна душа, опиянение от отдадеността и дълбоко любопитство към чудото.

Когато веднъж тайно проследих органиста при излизането му от църквата, забелязах далеч, съвсем в покрайнината на града, да се отбива в малка кръчма.

Не можах да устоя и влязох подир него. Тука го видях за пръв път. Той седеше до масата в един ъгъл на малката стаичка, с черна филцова шапка на главата, с чаша вино пред себе си, и лицето му бе такова, каквото очаквах. Беше грозно и някак първично, търсещо и скрито, своенравно и волево, но при това около устата някак меко и детинско. Всичко мъжествено и силно бе съсредоточено в очите и челото, долната част на лицето беше нежна, незряла, неовладяна и отчасти чувствителна. Брадата издаваше нерешителност, нещо момчешко в нея противоречеше на челото и погледа. Харесаха ми тъмнокафявите очи, пълни с гордост и враждебност.

Мълчешком седнах срещу него, в кръчмата нямаше никой друг. Органистът ми хвърли искрящ поглед, сякаш искаше да ме прогони. Но устоях и го наблюдавах, неотклонно, докато той грубо промърмори:

— Какво гледате така дяволски остро? Искате ли нещо от мен?

— Нищо не искам — казах аз, — но вече съм получил много от вас.

Той сбърчи чело.

— Така, да не сте поклонник на музиката? Намирам за отвратително човек да се покланя на музиката.

Не допуснах да ме сплаши.

— Често съм ви слушал в църквата там, отвъд — обясних аз. — Впрочем не желая да ви досаждам. Мислех, че при вас може би ще намеря нещо особено, не зная какво точно. Но по-добре изобщо не ми обръщайте внимание! Нали мога да ви слушам в църквата!

— Но аз винаги заключвам.

— Неотдавна бяхте забравили и аз влязох вътре. Инак обикновено стоя отвън и сядам на крайъгълния камък.

— Така ли? Бихте могли понякога да влизате, вътре е по-топло. Стига само да почукате на вратата, по-силно обаче и не тъкмо когато свиря. А сега, какво искахте да кажете? Вие сте съвсем млад човек, вероятно ученик или студент? Музикант ли сте?

— Не. Но обичам да слушам музика, и то такава, каквато вие свирите, повелителна музика, при която се долавя: ето един човек разтърсва небето и ада. Много обичам музиката, вярвам в нея, защото тя е толкова малко морална. Всичко друго е морално, а аз търся нещо, което не е такова. От моралното винаги просто съм страдал. Не мога да се изразя добре. Знаете ли, би трябвало да има бог, който да е едновременно бог и дявол? Трябва да има, чувах за това.

Музикантът бутна широката си шапка назад, разтърси тъмната си коса и я отметна от голямото чело. При това ме прониза с поглед, наклони към мен лице през масата. Тихо и напрегнато попита:

— Как се казва богът, за когото говорите?

— За съжаление не зная почти нищо за него, всъщност само името. Наричат го Абраксас.

Музикантът някак недоверчиво се озърна, като че ли някой можеше да ни подслушва. После се надвеси по-близо до мен и каза шепнешком:

— Така си и мислех, кой сте вие?

— Ученик от гимназията.

— Откъде знаете за Абраксас?

— Узнах случайно.

Той удари с юмрук по масата, така че чашата му с виното се разплиска.

— Случайно! Не говорете глупости, млади човече! За Абраксас не се узнава случайно, запомнете това! Ще ви кажа повече за него. Зная малко.

Музикантът замълча и изтегли стола си назад. Когато аз, изпълнен с очакване, го погледнах, направи гримаса.

— Не тук! Друг път. Ето, вземете.

С тези думи посегна към джоба на палтото си, което не бе свалил, и извади няколко печени кестена, които ми подхвърли.

Не казах нищо, взех ги, ядох и бях много доволен.

— И тъй — прошепна органистът подир малко, — откъде знаете за него?

Не се поколебах да му открия.

— Бях сам и безпомощен — заразказвах аз, — тогава се сетих за един приятел от ранните ми години, за когото вярвам, че знае твърде много. Нарисувах нещо — птица, която излиза от земното кълбо. Пратих му рисунката. След известно време, когато вече изобщо не се надявах, получих едно листче, където бе написало на ръка: „Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.“

Той не отвърна нищо, всеки белеше кестените си, ядяхме ги към виното.

— Няма ли да изпиете още чашка? — попита той.

— Не, благодаря, не обичам да пия.

Органистът се усмихна някак разочаровано:

— Както желаете. При мен е другояче. Ще остана още тук. А сега си вървете.

После, втория път, когато подир органовата музика тръгнах с него, той вече не беше особено разговорлив. Въведе ме през една стара уличка в отдавнашна внушителна къща и в голяма, някак празна и запусната стая, където освен пианото нищо не загатваше за музика, докато голям библиотечен шкаф и писалище придаваха на помещението вида на кабинет на учен.

— Колко много книги имате! — казах с възхищение.

— Част от тях са от библиотеката на баща ми, при когото живея. Да, млади човече, живея при баща и майка, но не мога да ви ги представя, в къщата хората, с които дружа, не се радват на голямо уважение. Знаете ли, аз съм блуден син. Баща ми е легендарно честолюбив човек, бележит пастор и проповедник в този град. А аз, за да го узнаете веднага, съм неговият даровит и многообещаващ син, който обаче се е отклонил от правия път и донякъде е побъркан. Бях теолог и малко преди държавния изпит напуснах този порядъчен факултет, макар всъщност още да съм свързан със специалността, що се отнася до личните ми проучвания… Какви ли не богове са си измисляли хората, за мен това продължава да е много важно и интересно. Впрочем сега съм музикант и както изглежда, скоро ще получа скромното място на органист. Тогава, естествено, пак ще съм при църквата.

Огледах цялата дълга редица от гръбчета на книги, открих гръцки, латински, хебраистки заглавия, доколкото можех да видя при слабата светлина на малката настолна лампа. Междувременно моят познат бе легнал на пода в мрака до стената и се ровеше в нещо.

— Елате тук — повика ме той след известно време. — Сега ще пофилософствуваме, това ще рече, да си затворим муцуните, да лежим по корем, и да мислим.

Органистът драсна клечка кибрит и запали хартии и цепеници в камината, пред която бе легнал. Пламъкът се издигна високо, мъжът раздухваше и стъкваше огъня с подчертана предпазливост. Свлякох се до него на разнищения килим. Той бе приковал поглед в огъня, който привлече и мен, и двамата мълком лежахме повече от час пред обхваналия дървата трепкащ пламък, виждахме ги да лумват и шумят, да падат и се извиват, да трепват и гаснеят, да блясват и накрая да се стелят и да приличат в тиха вглъбена жарава.

— Почитането на огъня не е било най-глупавото, което хората са измислили — промълви той веднъж, сякаш на себе си.

Иначе никой от нас не каза нито дума. С вперени очи, не можех да се откъсна от огъня, бях потънал в унес и тишина, виждах изваяния от пушека и образи в пепелта. Веднъж се сепнах. Моят другар хвърли в жарта късче смола, веднага се вдигна малко тънко пламъче, в което видях птицата с жълтата ястребова глава. Златисто припламващи нишки пронизваха замиращата жар на камината и се свързваха в мрежа, появяваха се букви и образи, спомени за лица, за, животни, за растения, за червеи и змии. Когато, оборавил се, погледнах към другия, той, опрял брада върху юмруците си, гледаше втренчено, увлечено и фанатично в пепелта.

— Трябва да си тръгвам — казах тихо.

— Е, отивайте си, довиждане.

Органистът не стана и тъй като лампата бе угасена, трябваше с мъка, опипом да си намеря път през тъмната стая, тъмните коридори и стълбището на омагьосаната отколешна къща. На улицата се спрях и погледнах нагоре към старата къща. Нито един прозорец не светеше. В зрака от газовия фенер пред вратата блестеше малка месингова табела.

„Писториус, главен пастор“ — прочетох на нея.

Едва вкъщи, когато след вечеря седях в моята малка стая, ми хрумна, че не научих нищо кито за Абраксас, нито за Писториус, че ние едва ли разменихме и десет думи. Но бях много доволен от посещението си. А за следващия път той ми беше обещал съвсем необикновена стара музика за орган, една пасакалия от Букстехуде.

 

 

Без да зная, органистът Писториус ми бе дал първия урок, когато заедно лежахме на пода пред камината в мрачната му отшелническа стая. Съзерцаването на огъня ми се отрази добре, то усили и потвърди у мен склонности, които винаги бях имал, но собствено никога не бях развивал. Постепенно си изясних донякъде и това.

Още като малко дете от време на време проявявах склонността да се вглеждам в причудливи форми на природата, не да ги наблюдавам, а да се посвещавам на присъщата им магия, на техния заплетен дълбок език. Дълги и извити корени на дървета, цветни жили в скали, петна от масло, които плуват над водата, пукнатини в стъкла — всички неща от този род тогава имаха за мен голямо вълшебство, най-вече обаче водата и огънят, пушекът, облаците, прахът и съвсем особено кръжащите цветни петна, които виждах, щом затворех очи. В дните след първото ми посещение у Писториус това отново започна да нахлува у мен, тъй като забелязах, че изключително дългото взиране в огъня ми носи известно укрепване, радост и повишено самочувствие, което долавях оттогава. Беше забележително благотворно и обогатяващо да се прави това.

Към малкия опит, който бях насъбрал досега по пътя към моята жизнена цел, се прибави нещо ново: наблюдаването на такива образувания, отдаването на ирационални, на объркани, странни форми на природата, които пораждат у нас чувството за съзвучие на душата ни с волята, която ги е създала, и скоро се възправяме пред изкушението да ги сметнем за свой собствен каприз, за свои собствени създания, виждаме да тръпне и да се разлива границата между нас и природата и се учим да откриваме настроението, в което не знаем дали образите върху ретината на нашите очи произлизат от външни или от вътрешни впечатления. Никъде освен при това упражнение не правим толкова просто и лесно откритието колко много сме творци, колко много и как безспирно нашата душа взема участие в непрестанното създаване на света. Нещо повече, неделимата божественост, която действува у нас и в природата, е една и съща, ако външният свят загине, то и само един от нас би бил способен отново да го съгради, защото планина и река, дърво и лист, корен и цвят, всичко, сътворено в природата, лежи предсътворено у нас, произтича от душата, чиято същина е вечност, чиято същина не познаваме, макар че тя от време на време ни дава да я почувствуваме като любовна и творческа сила.

Едва няколко години по-късно намерих потвърждение за подобно наблюдение в една книга, а именно у Леонардо да Винчи, който говори за това, колко добро и дълбоко вълнуващо било да се наблюдава стена, оплюта от много хора. Пред петната на влажната стена той изпитал същото, което Писториус и аз пред огъня.

При следващото ни събиране органистът ми даде едно обяснение.

— Ние изтегляме границите на собствената си личност винаги твърде тесни! Всякога смятаме за своя личност само това, което разграничаваме като индивидуално, откриваме като отклонено. Но се състоим от цялата наличност на света, всеки от нас, и също както тялото ни носи в себе си цялата родословна таблица на развитието на живота чак до рибите и още по-назад, така и в душата си имаме всичко, което нявга е било вселено в човешките души. Всички богове и дяволи, които някога са съществували, било за гърците, било за китайците или за золуските племена — всички те са с нас, присъствуват като възможности, като желания, като излази. Ако човечеството измре до едно-единствено не особено надарено дете, което не е имало удоволствието да бъде обучавано, то това дете пак би намерило целия път на нещата, то би създало божества, демони, рай, повели и забрани, Стар и Нов завет, би могло да възпроизведе всичко отново.

— Да, добре — вметнах аз, — но в какво се състои тогава стойността на отделния човек? Защо още се стремим, щом притежаваме у нас всичко вече готово?

— Чакайте! — извика Писториус буйно. — Има голяма разлика дали само носите света в себе си и дали знаете това. Някой побъркан може да изрече мисли, които напомнят за Платон, и малък ученик от някакъв хернхутерски институт да размишлява творчески върху дълбоките митологични връзки, които се срещат при гностиците или при Заратустра. Но младежът не знае нищо за това! Той е дърво или камък, в най-добрия случай някакво животно, докато не го узнае. Но после, когато просветне първата искра на това познание, едва тогава става човек. Нали няма да вземете за човеци всички двуноги, които ходят по улицата, просто защото вървят изправени и износват малките си девет месеца? Все пак виждате колко много от тях са риби или овце, червеи или таралежи, колко много са мравки, колко много пчели! Е, у всеки от тях съществуват възможностите да се развие като човек, но едва когато той ги предусети и дори отчасти се научи да ги осъзнае, тези възможности ще му принадлежат.

Приблизително от този род бяха нашите разговори. Те рядко ми носеха нещо съвършено ново, нещо съвсем изненадващо. Всички обаче, и най-баналният, с леки, но постоянни удари на чук биеха в една и съща точка у мен, всички помагаха и ме извайваха, всички помагаха да се свлекат от мен кожи, да се разчупи яйчената черупка и след всеки аз вдигах глава малко по-високо, малко по-свободно, докато моята жълта птица измъкна красивата си; ястребова глава от строшената черупка на света.

Често взаимно си разказвахме нашите сънища. Писториус умееше да им дава тълкование. Тъкмо си спомних един чудноват пример. Бе ми се присънило, че летя, но така, сякаш; до известна степен бях запокитен във въздуха от голям порив, на който не бях господар. Чувството от този полет бе въодушевяващо, ала скоро се превърна в страх, когато се видях неволно увлечен до опасна висота. Тогава направих спасителното откритие, че мога да управлявам моето издигане и падане, като задържам дъха си или издишвам. Затова Писториус каза:

— Поривът, който те е извел да литнеш, е голямото човешко притежание, съхранено у всеки. Това е чувството за свързаност с корените на всяка сила, но човек скоро изтръпва от страх пред него. Дяволски опасно е. Затова мнозинството от хората на драго сърце се отказват от летене и предпочитат да се движат по тротоара съобразно законните предписания. Но вие не, вие ще летите по-нататък, както се полага на едно прилежно момче, и виж ти, тогава ще откриете чудото, че постепенно го овладявате, че към голямата всеобща сила, която ви тласка напред, се присъединява и фина малка, но собствена сила, един орган, едно кормило. Това е възхитително! Без това човек бива носен от ветровете не по своя воля, така става например с обезумелите. Отредени са им по-дълбоки предчувствия, отколкото на хората, които се движат по тротоара, ала към тях нямат ни ключ, ни кормило и остават да шумят в бездната. Вие обаче, Синклер, вие ще осъществите делото си! И как, моля? Явно още съвсем не знаете това, нали? Но ще го постигнете чрез един нов орган, посредством регулатор на дишането. И тогава ще можете да видите колко малко „лична“ е вашата душа в глъбината си. Не вие ще измислите този регулатор! Не е нов. Той е една заемка, съществува от хилядолетия. Това е органът за равновесие на рибите, плавателният мехур. И фактически и до днес има само няколко редки и консервативни видове риби, при които плавателният мехур е едновременно разновидност на бял дроб и при определени обстоятелства наистина може да служи за дишане, различава се само на косъм от белия дроб, който насън вие сте използували като балон.

Писториус дори ми донесе един том „Зоология“ и ми показа имена и изображения на ония допотопни риби. А в себе си със странна тръпка почувствувах жива една функция от ранните периоди на развитието.

Шеста глава
Борбата на Яков

Не мога да преразкажа накратко онова, което узнах за Абраксас от странния музикант Писториус. Но най-важното, на което ме научи той, беше една по-нататъшна крачка по пътя към мен самия. Тогава, на моите едва осемнадесет години, бях необикновен млад човек — в стотици неща съзрял рано, в стотици много изостанал и безпомощен. Когато от време на време се сравнявах с другите, често се чувствувах горд и надменен, но също толкова често потиснат и обезкуражен. Много пъти гледах на себе си като на гений, много пъти като на полупобъркан. Не ми се удаваше да участвувам в радостите и живота на връстниците си и често ме разяждаха упреци и грижи, като че ли бях безнадеждно отделен от тях, като че ли животът бе заключен за мен.

Писториус, сам възрастен чудак, ме научи да не губя кураж и себеуважение, тъй като винаги намираше нещо ценно в моите думи и сънища, във фантазиите и мислите ми, всякога ги приемаше сериозно и сериозно ги обсъждаше, даваше ми пример.

— Вие ми разказахте — започна той, — че обичате музиката затова, защото тя не е моралистична. От мен да мине. Но и вие самият не би трябвало да бъдете моралист! Не бива да се сравнявате с другите и ако природата ви е създала като прилеп, да искате да се превърнете в птица щраус. Понякога се смятате за странен, самоупреквате се, че вървите по други пътища, различни от тези на мнозинството. Трябва да се отучите от това. Гледайте в огъня, вглеждайте се в облаците, и щом се появят предчувствията и заговорят гласовете във вашата душа, уповавайте се на тях и не питайте първо дали това е приемливо и за господин учителя или за господин бащата, или за някакъв добър бог. По този начин човек се разваля, стига до тротоара и става допотопна вкаменелост. Мили Синклер, нашият бог се нарича Абраксас, той е и бог, и дявол, има в себе си и светлия, и тъмния свят. Абраксас не е против нито една от вашите мисли, против никой от сънищата ви. Никога не забравяйте това. Но той ще ви изостави, ако някога станете безукорен и нормален. Тогава ще ви зареже и ще потърси нова глава, на която да втълпи мислите си.

От всички мои сънища най-верен ми беше оня тъмен любовен сън. Често, често го сънувах, влизах под герба с птицата в нашата стара къща, исках да прегърна майка ми, но вместо нея държах в прегръдката си едрата полумъжествена, полумайчинска жена, от която се страхувах и към която все пак ме тласкаше най-пламенно желание. И този сън никога не можех да разкажа на моя приятел. Запазвах го за себе си, макар всичко друго да му бях отключил. Сънят беше моят кът, моята тайна, моето убежище.

Когато бивах потиснат, молех Писториус да ми изсвири пасакалията на стария Букстехуде. Тогава в здрачната тайнствена църква седях прехласнат в тази странна задушевна, самовглъбена, вслушваща се в себе си музика, която всеки път ми се отразяваше благотворно, даряваше ме с по-голяма готовност да дам право на гласовете в душата.

От време на време за някой и друг час, след като органът вече беше отзвучал, ние седяхме в църквата и гледахме слабата светлина да прониква през високите островърхи прозорци и да изчезва.

— Звучи смешно — каза Писториус, — че някога бях теолог и едва не станах пастор. Но заблудата, до която стигнах, се отнасяше само до формата. Да бъда пастор, е моя професия и моя цел. Само че твърде рано изпитах доволство и се поставих на разположение на Йехова още преди да познавам Абраксас. Всяка религия е хубава, религията е душа, все едно дали приемаш християнско причастие, или отиваш на поклонение в Мека.

— Но тогава — казах аз — всъщност би трябвало да станете пастор.

— Не, Синклер, не, та нали би се налагало да лъжа. Нашата религия се упражнява така, сякаш не е никаква. Дава си вид, че е дело на разума. Бих могъл при необходимост да бъда католик, но протестантски пастор — не. Неколцината действително вярващи — познавам такива — на драго сърце се придържат към дословното, на тях не бих могъл да открия, да речем, че за мен Христос не е никаква личност, а древен герой, мит, чудовищен призрак, чрез който човечеството само се вижда изрисувано на стената на вечността. А другите, които идват в църквата, за да чуят някоя мъдра дума, за да изпълнят дълг, за да не пропуснат нищо, и така нататък, да, какво би трябвало да им кажа? Да ги убеждавам, да ги покръствам ли смятате вие? Но аз съвсем не желая това. Пасторът не желае да печели привърженици, той иска да живее само сред вярващи, сред себеравни и да бъде носител и изразител на чувството, от което си създаваме богове.

Органистът замълча. После продължи:

— Нашата нова вяра, за която сега избрахме името на Абраксас, е хубава, мили приятелю. Той е най-доброто, което имаме. Но Абраксас е още кърмаче, не са му пораснали криле. Ах, една самотна религия още не е истинската. Тя трябва да бъде обща, да има култ и опиянение, празници и тайни обреди… — Писториус се замисли и вглъби в себе си.

— Може ли тайните религиозни обреди да се извършват от сам човек или от малък кръг? — попитах колебливо.

— Би могло — кимна той. — Отдавна ги чествувам, създадох култове, за които би трябвало години да преседя в затвора, ако се знаеше за тях. Но съм убеден, че и това още не е истинското.

Неочаквано Писториус ме удари по рамото, така че трепнах.

— Момче — изрече той настойчиво, — и вие имате тайнства, уверен съм, би трябвало да ви спохождат сънища, за които не ми говорите. Не искам да зная за тях. Но ви казвам: изживейте тия сънища, представете ги, издигнете им олтари! Това още не е съвършеното, но е един път. Дали някога ние — аз и вие — и още неколцина други ще обновим света, ще проличи по-късно. Но в себе си би трябвало да го обновяваме всеки ден, иначе нищо няма да излезе от нас. Помислете върху това! Вие сте на осемнадесет години, Синклер, и не ходите при уличните момичета, а би трябвало да имате еротични сънища, еротични желания. Навярно те са такива, че се страхувате от тях. Не се бойте! Те са най-доброто, което имате. Можете да ми вярвате. Аз загубих много с това, че на вашите години потиснах любовните си мечти. Човек не бива да постъпва така. След като знае за Абраксас, не бива да го прави повече. Не бива да се страхуваме от нищо и да смятаме за забранено нищо, което душата в нас желае.

Изплашен вметнах:

— Но нали все пак не можеш да правиш всичко, каквото ти хрумне? Нали не бива да се погубва човек само защото е неприятен на някого?

Той се премести по-близо до мен.

— При стечение на обстоятелствата може и това. Разбира се, в повечето случаи най-често е само една заблуда. Естествено, и аз съвсем не мисля, че просто трябва да правите каквото ви мине през ума. Не, но не бива да накърнявате хрумванията, които имат своя добър смисъл, с това, че ги прогонвате от себе си и морализирате върху тях. Вместо да приковете себе си или някого другиго на кръста, можете с възвишени мисли да си пиете от бокала вино и едновременно да разсъждавате над тайнството на жертвата. И до ден-днешен човек не може без такива действия да се отнася с внимание и любов към своите нагони и така наречените изкушения. Тогава те показват смисъла си, а всички имат смисъл. Когато някога отново ви хрумне нещо наистина неимоверно или греховно, Синклер, когато бихте искали да погубите някого или да направите нещо гигантски неприлично, тогава помислете в миг, че Абраксас е този, който фантазира така във вас! Човекът, когото вие бихте искали да убиете, никога не е господин Едикойси, той положително е само един предрешен. Ако мразим някого, в неговия облик мразим нещо, което се крие в нас самите. Онова, което не носим в себе си, не ни вълнува.

Писториус никога не ми беше казал нещо, което да ме бе засягало толкова дълбоко до най-съкровеното. Не можех да отговоря, но онова, което най-силно и най-странно ме развълнува, беше еднозвучието на тези окуражаващи думи със словата на Демиан, които от години влачех със себе си. Те не знаеха нищо един за друг, а и двамата ми говореха едно и също.

— Нещата, които виждаме — каза Писториус тихо, — са същите, които са и у нас. Няма друга действителност освен тази, която носим у себе си. Поради това мнозинството от хората живеят толкова нереално — те смятат за действителни външните образи и изобщо не оставят да проговори собственият им свят, светът в тях самите. Възможно е при това да са щастливи. Но след като веднъж познаеш другото, вече нямаш избор, трябва да тръгнеш по пътя на останалите. Синклер пътят на мнозинството е лек, нашият е тежък. Е, хайде да вървим.

Няколко, дни по-късно, след като два пъти напразно го бях чакал, късно вечерта видях Писториус на улицата как самотен в студения мощен вятър зави край един ъгъл, препъвайки се много пиян. Не исках да го повикам. Той се размина с мен, без да ме забележи, беше се втренчил пред себе си с горящи и самотни очи, сякаш следваше загадъчен призив на непознатото. Вървях подире му по продължение на цялата улица, той се движеше като теглен от невидима тел с фанатична и все пак свободна походка, като призрак. Тъжен се прибрах вкъщи при моите неразгадани сънища.

— Така сега той обновява света в себе си — рекох си аз и още в същия момент чувствувах, че това бе замислено низко и морализаторско. Какво знаех за неговите сънища? Може би в пиянството си Писториус вървеше по по-надежден път, отколкото аз в моята плахост.

 

 

В междучасията след учебните часове понякога ми правеше впечатление, че един съученик, на когото никога не бях обръщал внимание, търси моята близост. Той беше дребен, на вид слаб, мечтателен юноша с червеникаворуси, редки коси, в погледа и държането му имаше нещо своеобразно. Една вечер, когато се прибирах към къщи, той ме бе издебнал в уличката, остави ме да отмина, после затича подире ми и се спря, пред нашата врата.

— Искаш ли нещо от мен? — попитах аз.

— Просто бих желал, веднъж да поговоря с теб — каза той плахо. — Бъди така добър и ела да, извървим няколко крачки заедно.

Последвах го и долових, че беше дълбоко развълнуван и изпълнен от очакване; Ръцете му трепереха.

— Спиритуалист ли си? — попита той съвсем неочаквано.

— Не, Кнауер — казах аз с усмивка, — ни най-малко. Как така ти дойде на ума подобно нещо?

— Но си теософ?

— Също не.

— Ах, не бъди толкова затворен! Съвсем добре долавям, че в теб има нещо особено. Таи се в очите ти. Определено вярвам, че общуваш с духове. Не питам от любопитство, Синклер, не. Аз самият съм търсещ човек, знаеш ли, толкова съм самотен!

— Разкажи ми — ободрих го аз, — сам зная за духове толкова малко, че все едно нищо. Живея в моите сънища, а ти си доловил това. Другите хора също живеят в сънища, но не в собствените си, там е разликата.

— Да, може би е така — прошепна той. — Зависи единствено от вида на сънищата, в които се живее. Чувал ли си вече за бялата магия?

Трябваше да отрека.

— Това е, когато хората се научават да властвуват над себе си. Могат да бъдат безсмъртни, а също и да омагьосват.

— Никога ли не си правил такива упражнения?

На любопитния ми въпрос за тези упражнения отначало Кнауер започна да се държи тайнствено, но едва когато тръгнах да си вървя, той измъкна тайната.

Например, ако искам да заспя или да се съсредоточа, правя такова упражнение. Намислям си нещо, да речем, някое име, една дума или геометрична фигура. После си внушавам намисленото пределно силно, мъча се да си го представя, докато почувствувам, че е в главата ми. По-късно си втълпявам, че то е в гърлото ми, и така нататък, докато най-сетне ме изпълни цял. Тогава съм непоколебим и вече нищо не може да накърни спокойствието ми.

Донякъде проумявах какво подразбираше. Но безпогрешно чувствувах, че той имаше и нещо друго на сърце, беше странно възбуден и припрян. Опитвах се да го улесня да постави въпроса си и наистина скоро изложи същинската си молба.

— И ти ли още се въздържаш? — попита ме той страхливо.

— Какво разбираш под това? Половото влечение ли имаш предвид?

— Да, да, от две години се въздържам, откакто зная за учението. Преди това се бях поддал на един порок, ти го знаеш. Значи никога не си бил при жена?

— Не — казах аз, — не съм намерил подходяща.

— Но ако намериш такава, за която мислиш, че е подходяща, ще спиш ли с нея?

— Да, естествено, ако тя няма нищо против — отвърнах малко присмехулно.

— Ох, но тогава и ти си на погрешен път! Вътрешните сили могат да се формират само ако човек спазва пълно въздържание. Правя го в продължение на две години. Две години и малко повече от месец. Толкова е трудно! Понякога едва изтърпявам.

— Слушай, Кнауер, не вярвам въздържанието да е толкова страшно важно.

— Зная — отхвърли думите ми той, — така разправят всички. Но от теб не го очаквах. Който иска да върви по един по-възвишен път, трябва да остане чист, безусловно!

— Е, направи го тогава! Но не разбирам защо трябва да бъде „по-чист“ от другите оня, който потиска инстинкта си. Или можеш ли да прогониш сексуалното от всичките си мисли и сънища?

Той ме погледна отчаяно.

— Не, съвсем не. Господи, та точно така трябва да бъде! През нощта сънувам сънища, които дори на себе си не бих могъл да разкажа. Страшни сънища, знаеш ли!

Спомних си какво ми каза Писториус за това. Но колкото и да възприемах думите му като правилни, не исках да ги препредавам, не можех да внушавам съвети, които не произлизаха от моя собствен опит и за чието следване не се смятах дорасъл и аз самият. Смълчах се и се чувствувах потиснат, че някой търсеше от мен съвет, какъвто не можех да му дам.

— Опитвах всичко — оплакваше се Кнауер до мен, — правих каквото можеше да се направи — със студена вода, със сняг, с гимнастика и тичане, но нищо не помогна. Всяка нощ се събуждам от сънища, за които съвсем не бива да мисля. А най-ужасното е: поради тях постепенно почвам отново да губя всичко духовно, което съм научил. Вече почти не успявам да се съсредоточа или да заспя, често по цели нощи лежа буден. Няма да издържа така дълго. Ако в края на краищата не мога да изведа борбата, ако се предам и отново се омърся, тогава ще бъда по-лош от всички други, които изобщо никога не са се борили. Разбираш това, нали?

Кимнах, но не можех да добавя нито дума. Започна да ми става скучно, изплаших се от самия себе си, че с открито признатите си беда и отчаяние той не ми правеше дълбоко впечатление. Усещах само: не мога да ти помогна.

— Следователно ти изобщо не ме познаваш — заключи накрая той уморен и тъжен. — Съвсем не, а трябва да има някакъв път. Как го намираш?

— Не мога да ти кажа нищо, Кнауер, при това хората не са в състояние да си помагат. И на мен никой не ми е помогнал. Ти трябва да разсъдиш сам и после да постъпиш тъй, както действително произтича от твоята същност. Няма нищо друго. Ако не можеш да намериш себе си, тогава няма да намериш никакъв друг дух, повярвай ми.

Разочарован и изведнъж смълчан, притихнал, дребният момък ме измери с очи. После погледът му пламна от някаква внезапна злоба, а той направи срещу мен гримаса и бясно закрещя:

— Ама че хубав светец си ми! И ти имаш порок, зная! Преструваш се на мъдрец, а тайно си затънал в същата нечистотия, в която съм и аз, и другите. Ти си свиня, свиня като мен самия. Всички сме свине!

Тръгнах си, а Кнауер стърчеше сам. Той направи две-три крачки подире ми, после изостана, обърна се назад и затича. Изпитах неприятно чувство — смесица на съжаление и отвращение, от което не можах да се избавя, докато, стигнал вкъщи, в моята малка стаичка, не извадих и наредих около себе си няколкото мои картини и с копнежна сърдечност не се отдадох на собствените си съновидения. Тогава незабавно се появи и моят сън за вратата на къщата и герба, за майка ми и непознатата, и виждах толкова свръхясно чертите на жената, че още същата вечер се заех да рисувам портрета й.

Когато след няколко дни тази рисунка беше завършена в петнадесет минути като в сън, безпаметно отдаден, вечерта я поставих на стената, приближих настолната лампа и се възправих срещу нея като пред дух, с когото трябваше да се боря до сетната присъда. Това беше лице, сходно с предишното, по някои черти приличаше на моя приятел Демиан, но и на мен самия.

Едното око беше видимо по-високо от другото, погледът ме пронизваше с унесна непреклонност, сякаш беше съдбата.

Стоях пред него и от вътрешно напрежение се смразяваха и гърдите ми. Питах портрета, оплаквах му се, галех го и го умолявах; наричах го майка, наричах го любима, наричах го уличница и проститутка, наричах го Абраксас. Междувременно си спомнях думите на Писториус — или бяха на Демиан? — не можех да се сетя кога ги бяха изричали, но мислех, че ги чувам отново. Това бяха думи за борбата на Яков с божия ангел и „Няма да те оставя да си отидеш, ако не ме благословиш“.

В светлината на лампата при всяко призоваване нарисуваното лице се преобразяваше. Ставаше светло и ясно, черно и мрачно, свеждаше бледи клепачи над угасващи очи, отваряше ги отново и стрелкаше жарки погледи, беше жена, беше мъж, беше момиче, беше малко, дете, животно, разливаше се в петно, отново изпъкваше едро и отчетливо. Накрая, следвайки някакъв силен, вътрешен зов, затворих очи и вече гледах картината в мен, пред духовния ми взор по-силна и по-могъща. Исках да коленича пред нея, но тя толкова беше проникнала, че не можех да я отделя от себе си, сякаш беше станала просто моят Аз.

Тогава долових тежък тътен като от пролетна буря и затръпнах от неописуемо ново чувство и преживяване на страх, пред мен пламваха звезди и угасваха. Но спомените се връщаха назад до първите най-забравени времена на детството, дори чак до предсътворяването и ранните степени на изграждане, сгъстени течаха край мен. Но спомените, които изглеждаха, че повтарят целия ми живот чак до най-скритното, не спираха с вчера и днес, те продължаваха, отразяваха бъдеще, откъсваха ме от днешния ден, в нови форми на живота, чиито картини бяха необикновено светли и заслепяващи, но за никоя от тях по-късно не можех истински да си спомня.

През нощта се събудих от дълбок сън, бях облечен и лежах напреки на леглото. Запалих светлината, чувствувах, че трябва да извикам в паметта си нещо важно, вече не помнех нищо за последните часове. Запалих светлината, възпоминанието бавно изплува. Потърсих портрета, нямаше го на стената, не беше и на масата.

Тогава сметнах, че смътно си спомням: бях го изгорил. Или беше сън, че го бях изгорил в ръцете си, а пепелта погълнал?

Тласкаше ме силно тръпнещо безпокойство. Сложих си шапката, минах през стаята и улицата като под нечия принуда, тичах и тичах през улици и площади, сякаш понесен от буря, вслушах се пред тъмната църква на моя приятел, търсех и търсех в смътен порив, без да зная какво. Прекосих едно предградие, където имаше публични домове и тук-там още горяха светлини. По-нататък се простираха нови строежи и купчини керемиди, полупокрити от сив сняг. Сетих се, тъй като вървях като сомнамбул, притискан от някакъв чужд гнет из тази пустош, за новостроящия се квартал в родния ми град, където някога ме бе отвел моят мъчител Кромер за първата ни разплата. Тук в сивата нощ пред очите ми се издигаше подобен строеж, срещу мен зееше червата дупка за вратата. Тя ме привлече да се вмъкна, исках да се отклоня и се препънах в купчина пясък и сгур; подтикът беше по-силен, трябваше да вляза. През дъски и изпочупени тухли, като се олюлявах, вървях навътре в празните помещения. Миришеше неопределено на влажна студенина и на камъни. Там имаше и купчина пясък като светлосиво петно, иначе всичко беше тъмно. Тогава някакъв ужасен глас извика:

— За бога, Синклер, откъде идеш?

И в мрака до мен се изправи човек, дребно слабо момче като привидение, и докато косите ми още бяха настръхнали, познах съученика си Кнауер.

— Как тъй дойде тук? — попита той, полудял от вълнение. — Как можа да ме намериш?

Не разбирах.

— Не търсех теб — отвърнах смутено; всяка дума ми причиняваше болка и мъчително се откъсваше от помъртвелите ми, тежки и сякаш замръзнали устни.

Той ме гледаше втренчено.

— Не си ме търсил?

— Не. Нещо ме привлече насам. Викаше ли ме? Трябва да ме бе извикал. Какво правиш тук? Все пак нощ е.

Кнауер ме прегърна конвулсивно с тънките си ръце.

— Да, нощ. Скоро ще настъпи утрото. О, Синклер, чудесно е, че не си ме забравил! Можеш ли да ми простиш?

— Какво?

— Ах, бях толкова ужасен!

Едва сега в паметта ми се върна нашият разговор. Преди четири или пет дни беше това? Струваше ми се, че е изтекъл цял живот. Но вече в един дъх знаех всичко. Не само това, което се бе случило помежду ни, но и защо бях дошъл и какво искаше да направи Кнауер тук, вън от града.

— Ти мислеше значи да се самоубиеш, Кнауер?

Той се тресеше от студ и страх.

— Да, исках, но не зная дали бих могъл. Мислех да изчакам, докато настъпи утрото.

Изтеглих го навън. Първите хоризонтални светли ивици на деня вече горяха, неизразимо студени и безрадостни, на сивото небе. Известно време водих момчето за ръка, някой говореше с моя глас. „Сега ще си отидеш вкъщи и никому нищо няма да казваш. Тръгнал си по измамен път, по измамен път! Не сме свине, както си мислиш, ние сме хора. Създаваме богове и се борим с тях, а те ни благославят.“

Мълчаливо вървяхме по-нататък и се разделихме. Когато си отидох вкъщи, беше светъл ден.

Най-хубавото, което времето в Ст. още ми донесе, бяха часовете с Писториус, прекарани при органа или пред огъня на камината. Заедно четохме един гръцки текст за Абраксас, той ми прочете откъси от превод на Ведите и ме учеше да произнасям святото „ом“. Но не тъкмо тези знания поощряваха душевното ми развитие, те по-скоро постигаха обратното. Онова, което ми се отразяваше благотворно, беше, че си проправях път напред в мен самия, беше укрепващото доверие в собствените ми мечти, мисли и предчувствия и засилващото се съзнание за мощта, която носех в себе си.

С Писториус се разбирах по всякакъв начин. Беше достатъчно само настойчиво да мисля за него, тогава бях уверен, че той ще дойде при мен или че ще ми изпрати някакъв поздрав. Можех точно така, както и Демиан, да го попитам нещо, без той самият да бе редом: достатъчно ми беше неотклонно да си го представям и да отправя моите въпроси към него като интензивни мисли. Тогава цялата душевна сила, съсредоточена във въпроса, се връщаше в мен като отговор. Само че това, което си представях, не беше личността на Писториус, не и на Макс Демиан — беше сънуваният и нарисуван от мен лик, мъжко-женският образна моя демон, когото бях призовал. Сега той вече не живееше само в сънищата ми, не и изобразен върху хартия, а в душата ми като въжделен образ и извисяване на мен самия.

Странно, а понякога и смешно беше отношението, в което бе встъпил с мен неуспелият самоубиец Кнауер. От нощта, когато му бях изпратен, той бе привързан като верен слуга или куче, стремеше се да сближи живота си с моя и сляпо ме следваше. Идваше при мен с най-чудновати въпроси и желания, искаше да види духове, искаше да изучи кабала и не ми вярваше, когато твърдях, че нищо не разбирам от тези работи. Смяташе, че притежавам всякаква мощ, но беше странно, че често със своите чудати и глупави въпроси се явяваше тъкмо тогава, когато имах да развържа някакъв възел в мен самия, и че капризните му хрумвания и желания често ми даваха ключовата дума или тласъка за решение. Много пъти той ми досаждаше и аз господарски го отпращах, но все пак долавях: и Кнауер ми беше изпратен и това, което му давах, удвоено ми се възвръщаше, и той бе за мен предводител или може би някакъв брод. Несравнимите книги и ръкописи, които той ми носеше и в които сам търсеше своето изцеление, ме научиха на повече, отколкото в момента можех да прозра.

По-късно Кнауер неусетно изчезна от моя път. С него не беше потребно обяснение. Без каквото едва ли можеше да мине Писториус, с този приятел, когато ученическите ми години в Ст. изтичаха, преживях още някои своеобразни неща.

Дори и на най-безобидния човек едва ли може да се спести веднъж или поне няколко пъти в живота да не влезе в конфликт с красивите добродетели на пиетета и благодарността. Всеки трябва да направи крачката, която го разделя от баща му, от неговите учители, всеки трябва да долови нещо от суровостта на самотата, макар че повечето хора малко могат да я издържат и скоро отново се подслоняват някъде, от родителите ми и техния свят, „светлия“ свят на прекрасното мое детство, не се отлъчих в бурна борба, а бавно и почти незабелязано все се отдалечавах и отчуждавах от тях. Това будеше съжаление, често при посещенията в родния дом ми носеше горчиви часове; но не стигаше до сърцето ми, беше поносимо.

Там обаче, където не по привичка, а по много личен подтик сме проявявали любов и почитание, там, където с най-дълбоко чувство в сърцето сме били последователи и приятели, там е по-горчив и по-страшен мигът, когато мислим, че с един замах ни се открива: водещото течение у нас иска да се отклони от обичаните. Тогава всяка мисъл, която оборва приятеля и учителя, се забива с отровен шип в собственото ни сърце, тогава всеки удар на защита улучва собственото ни лице. Тогава на оня, който смята, че носи в себе си самия валиден морал, думите „невярност“ и „неблагодарност“ неочаквано му се явяват като позорни прозвища и жигосване, тогава изплашеното сърце страхливо бяга назад към милите долини на детските добродетели и не може да повярва, че е направило и този разрив и че тази връзка също трябва да се пререже.

Бавно, с времето, у мен едно чувство се бе обърнало срещу това безусловно да призная за предводител приятеля ми Писториус. Онова, което преживях в най-важните месеци на юношеството ми, беше приятелството с него — съветите, утешенията, близостта му. Чрез Писториус ми бе говорил бог, от неговата уста към мен се бяха върнали сънищата ми, изяснени и разтълкувани. Бе ми дарил смелостта да бъда такъв, какъвто съм. А сега долавях как бавно назряваше противодействие срещу него. В думите му чувах твърде много поучаващо, чувствувах, че той разбира съвършено само една част от мен.

Нямаше спор, нямаше никаква сцена помежду ни, никакъв разлом, нито дори разплата. Казах му само една-единствена, всъщност безобидна дума — но тя дойде тъкмо в мига, в който между нас една илюзия се разпадна на цветни късчета.

От известно време мен ме бе потискал далечен предусет, който стана ясно чувство, в един неделен ден в стария кабинет на Писториус. Лежахме на пода пред огъня и той говореше за тайни култове и форми на религии, които изследваше, над които размишляваше и чието вероятно бъдеще го занимаваше. На мен обаче всичко това ми изглеждаше повече куриозно и интересно, отколкото важно за живота, идеше със звук на ученост, звук на морно търсене под развалините на някогашни светове. И изведнъж долових една отврата срещу целия този начин, срещу този култ на митологията, срещу тази игра на мозайка с унаследените форми на вярванията.

— Писториус — подхвърлих с бликнала изневиделица злост, която изненада и уплаши и мен самия, — трябва веднъж да ми разкажете един сън, действителен, сънуван през нощта; това, което разправяте сега, е толкова… толкова вехтошарско!

Никога не бе ме чувал да говоря така, и аз самият в същия миг почувствувах светкавично, със срам и уплаха, че стрелата, която пуснах срещу него и която го улучи в сърцето, бях взел от собствената му оръжейна — че самоупреците, които от време на време го слушах да произнася с ироничен тон, сега му бях хвърлил в злобно заострена форма.

Той го долови моментално и веднага притихна. Със страх в сърцето го погледнах и видях, че ужасно пребледняваше.

След дълга, тежка пауза отново сложи дърва в огъня и каза тихо:

— Имате пълно право, Синклер, умно момче сте, ще ви спестя вехтошарските неща.

Писториус говореше много спокойно, но аз ясно чувах гласа на болката от нараняването. Какво направих!

Сълзите ми почти избликваха, исках сърдечно да се обърна към него, да го моля за извинение, да го уверя в моята любов, в нежната ми благодарност. Идваха ми наум трогателни думи, но не можех да ги изрека. Продължих да лежа, гледах огъня и мълчах. И Писториус мълчеше, така лежахме, огънят догаряше и угасваше и с всеки поразителен пламък чувствувах да изгаря и да отлита нещо красиво и задушевно, което нямаше да се върне.

— Страхувам се, че вие ме разбирате погрешно — казах накрая много сподавено и със сух, дрезгав глас. Тъпите, безсмислени думи като че ли механично се откъсваха от устните ми, сякаш ги четях от някакъв вестникарски роман.

— Разбирам ви съвсем добре — каза Писториус тихичко. — Вие, естествено, имате право. — Той почака, после бавно продължи: — Доколкото един човек може да има право по отношение на друг.

„Не, не — викаше някой в мен, — аз съм несправедлив.“ Но не можех да изрека нищо. Знаех, че с моята единствена малка дума се бях насочил към съществена слабост — към неговата беда и рана. Бях докоснал точката, при която той самият се съмняваше в себе си. Неговият идеал бе „вехтошарски“, той търсеше в миналото, беше романтик. И изведнъж почувствувах дълбоко: тъкмо това, което Писториус бе за мен и ми бе дал, той не можеше да бъде за себе си и да си го даде. Беше ме повел по път, който той, водачът, трябваше да премине и изостави.

Бог знае как възниква една такава дума! Съвсем нямах лоши намерения и не подозирах злополуката. Произнесох нещо, което в момента на изговарянето сам изобщо не знаех, поддадох се на незначително, малко шеговито, малко злостно хрумване, а от това произлезе съдба. Бях проявил малка пренебрежителна суровост, а за него тя беше съд.

О, колко силно желаех тогава той да бе се разсърдил, да бе се защитил, да бе ми накрещял! Но Писториус не стори нищо такова, всичко това трябваше да направя аз в себе си, сам. Той би се усмихнал, ако би могъл, а от факта, че не можеше, разбирах най-добре колко много го бях засегнал.

И когато Писториус възприе така безгласно удара от мен, от своя нахален и неблагодарен ученик, възприе го мълчешком и дори ми даде право, като призна моята дума за съдба и ме накара да се ненавиждам, всъщност той направи неприличието на постъпката ми хиляда пъти по-голямо.

Когато замерях, мислех, че ще улуча един силен, отбраняващ се, сега той беше тих, търпелив, беззащитен човек, който мълчешком се предаде.

Дълго време останахме да лежим пред гаснещия огън, в който всяка пламнала фигура, всеки огънал се изпепелен клон извикваше в паметта ми щастливи, красиви, богати часове и вината за заклеването ми срещу Писториус се струпваше по-голяма и по-голяма. Накрая вече не можех да се понасям. Станах и си тръгнах. Дълго стоях пред вратата на стаята, дълго и на тъмното стълбище, дълго и вън пред къщата, като очаквах, че той може би ще тръгне подир мен. После продължих пътя си и часове наред бродих из града и предградието, из парка и гората чак до вечерта. И тогава за пръв път усетих белега на Каин на челото ми.

Едва постепенно стигнах до размишления. Всичките ми мисли имаха една цел, едно намерение, да ме обвинят и да защитят Писториус. И всички завършваха с противното. Хиляда, пъти бях готов да се разкая и да взема обратно прибързаната си дума — но все пак тя беше вярна. Едва сега ми се удаде да разбера Писториус, да съградя пред себе си цялата негова мечта. Мечтаел да стане пастор, да възвести нова религия, да даде нови форми на извисеност, на любов и обожание, да сътвори нови символи. Но той нямаше такава мощ, нямаше такава мисия. Беше вгнезден твърде топло сред вече станалото, познаваше твърде точно отминалото, знаеше твърде много за Египет, за Индия, за Митра и за Абраксас. Любовта му бе свързана с картини, каквито земята вече беше виждала, и при това дълбоко в душата си сам добре знаеше, че новото трябва да бъде непознато и различно, да извира от свежа земя, а не да бъде загребано от сбирки и библиотеки. Негов дълг навярно беше да помага на хората да тръгнат към себе си самите, както бе направил с мен. Да им даде нечуваното, да им даде новите богове, не му бе отредено.

И тук изведнъж като остър камък ме опали познанието: за всекиго има „длъжност“, но за никого не е така, че той сам да си я избере, опише и дръзне да я изпълнява както си пожелае. Беше измамно да се искат нови богове, напълно измамно да искаш да дадеш нещо на света. Нямаше никакъв, никакъв, никакъв друг дълг за събудения човек освен един — да търси себе си самия, да бъде непоколебим в себе си, опипом да върви напред по своя собствен път, все едно накъде води. Това ме разтърси дълбоко и за мен беше плодът от последното ми преживяване. Често ме бяха занимавали представи за бъдещето, бях мечтал за роли, които би следвало да са ми отредени, може би на поет или пророк, художник или нещо друго. Всичко това нямаше значение. Не бях на този свят, за да съчинявам стихове, да проповядвам, да рисувам нито аз, нито който и да било човек! Всичко това се проявява спонтанно и покрай другото. Истинската професия за всеки бе само една — да стигне до себе си самия. Той можеше да завърши като поет или луд, като пророк или престъпник, това не беше негова работа, дори в края на краищата и без значение. Неговото дело бе да намери собствената си съдба, не някоя произволна, и да я развие в себе си, напълно и несломимо. Всичко друго беше половинчато, опит за изплъзване, бягство назад към идеалите на масата, приспособяване и боязън пред собствената душа. Страховита и свята, пред мен се издигаше новата картина, стотици пъти предусещана, може би често дори назовавана, но едва сега преживяна. Бях едно изчадие на природата, изчадие, запратено в неизвестността, може би към новото, може би към нищото, да накарам това изчадие да действува от прабездната, да почувствувам в себе си неговата воля и да я усвоя напълно като собствена, единствено това беше моя „професия“. Единствено това!

Вече бях преживял голяма самотност. Сега подозирах, че има по-дълбока и че тя е неотменна.

Не направих опит да успокоя Писториус. Останахме приятели, но връзката ни бе променена. Един-единствен път говорихме за това или собствено само той отвори дума. Писториус каза: „Имах желание да стана пастор, вие го знаете. С най-голямо удоволствие бих искал да бъда пастор в новата религия, за която имаме някои предчувствия. Никога не бих могъл, знаех и зная от дълго, без напълно да го признавам и на себе си. Ала ще поема други пасторски задължения може би посредством органа, може би по някакъв друг начин. Но винаги трябва да бъда обграден от нещо, което възприемам като красиво и свято: органова музика и таен обред, символ и мит — това ми е потребно и не искам да се откажа от него. Тук е моята слабост, защото понякога зная, Синклер, в някои времена зная, че не бива да изпитвам такива желания, че те са лукс и слабост. Би било по-велико, по-правилно, ако съвсем просто се покоря на съдбата, без изисквания. Но не мога да го направя. Това е единственото, което не мога. Навярно вие ще успеете някога, то е тежко, единственото действително тежко нещо, което съществува, момчето ми. Често съм мечтал за това, но не мога, тръпки ме побиват. Не мога да стоя съвсем гол и самотен, аз съм и едно бедно, слабо куче, на което са потребни малко топлина и храна, а от време на време да усети и близостта на себеравните си. Който наистина не желае абсолютно нищо освен съдбата си, той вече няма близки, стои съвсем сам и е окръжен единствено от студената вселена. Знаете ли, това е Исус в Гетсиманската градина. Живели са мъченици, които на драго сърце допускали да ги приковат на кръста, но не са били герои, не са били освободени, и те са искали нещо, което им е било свидно и родно, имали са образци, имали са идеали. Оня, който желае само съдбата, вече няма нито образци, нито идеали, нищо мило, нищо утешително! И всъщност по този път трябва да се върви! Хора като вас и мен са действително много самотни, но все пак ние си принадлежим взаимно, изпитваме тайното задоволство да бъдем други, да се отклоним, да пожелаем необикновеното. И това би трябвало да отпадне, ако човек иска да върви неотклонно по пътя на съдбата. Той не бива и да се домогва да бъде революционер, образец, мъченик. Не можеш да го изведеш до мисъл…“

Не, това не можеше да се изведе до мисъл, но да се сънува, да се предусеща, да се предчувствува. На няколко пъти изпитах нещо подобно, когато за цял час оставах в безмълвие. Тогава надниквах в себе си и гледах съдбовния си образ в широко отворените втренчени очи. Те можеха да преливат от мъдрост или от безумие, очите можеха да излъчват любов или дълбока злина, беше все едно. Но нищо от това не биваше да се избере, нищо не биваше да се пожелае. Човек трябваше да желае само себе си, само съдбата си. По част от тоя път Писториус ми бе служил за водач.

В ония дни се лутах като слепец, в мен бушуваше буря, всяка крачка беше опасност. Не виждах нищо освен непроницаемата тъмнина пред себе си, в която всичките ми досегашни пътища изчезнаха и потънаха. И в душата си виждах образа на предводителя, който напомняше на Демиан и в чиито очи бе стаена съдбата ми.

На някакъв лист написах: „Един предводител ме изостави. Обгръща ме непрогледност. Не мога да направя сам нито крачка. Помогни ми!“

Исках да изпратя това на Демиан, но се отказах. Всеки път, когато пожелавах да го сторя, то ми се виждаше глупаво и безсмислено. Но знаех наизуст малката молитва и често си я повтарях. Тя ме придружаваше във всеки час. Започнах да прозирам, да предчувствувам какво е молитва.

 

 

Моето ученичество завърши. Трябваше да направя едно ваканционно пътешествие, баща ми го беше намислил, и после да постъпя в университета. В кой факултет, още не знаех. Искаше ми се да изкарам един семестър философия, а и с всичко друго също бих се примирил.

Седма глава
Госпожа Ева

Веднъж през ваканцията отидох до къщата, в която преди години Макс Демиан живееше с майка си. Някаква възрастна жена се разхождаше из градината. Заговорих я и узнах, че къщата е нейна. Попитах я за семейство Демиан. Тя си ги спомняше добре, ала не знаеше къде живеят сега. Но тъй като долови моя интерес, покани ме в дома си, извади един кожен албум и ми показа фотография на майката на Демиан. Вече едва можех да си я спомня, а щом видях малкия портрет, сърцето ми спря да бие — това беше моето съновидение! Това бе тя — едрата, почти мъжествена женска фигура, която приличаше и на Демиан, с черти на майчинство, черти на строгост, черти на дълбока страст, красива и изкусителна, красива и недостигаема, демон и майка, съдба и любима. Това бе тя.

И сякаш дивно чудо ме прониза — узнах, че моето съновидение живее на земята. Имаше една жена, която изглеждаше така, която носеше чертите на моята съдба! Къде бе тя? Къде? А тя бе майката на Демиан.

Наскоро след това предприех пътешествието си. Странно пътуване! Без отдих странствувах от място на място, следвах всяко хрумване, непрестанно търсех тази жена. Идваха дни, когато срещах само фигури, в които имаше смътен отзвук, прилика с нея, те ме мамеха по уличките на чужди градове, през гари и влакове като в объркани сънища. После наставаха други дни, когато осъзнавах колко безполезно е моето търсене; тогава седях бездеен някъде в парк, в градина на хотел, в чакалня, взирах се в себе си и се опитвах да съживя образа в мен. Но той бе станал плах и бегъл, никога не можех да спя, само докато влакът летеше през неизвестни местности, клюмвах за четвърт час. Веднъж в Цюрих една дама ме сподири, хубава и някак дръзка жена. Едва я погледнах и продължих нататък, сякаш беше въздух. Бих предпочел веднага да умра, отколкото да даря с внимание, дори само за час, друга жена.

Долавях, че моята съдба ме привлича, че осъществяването й е близко, и бях луд от нетърпение, но нищо не можех да направя за това. Един път на някаква гара, мисля, че беше в Инсбрук, на прозореца на потеглящ влак видях силует, който ми приличаше на нейния, и дни наред бях нещастен. Ала неочаквано през нощта образът отново ми се яви насън, събудих се със срамно и вяло чувство за безсмислието на моята гонитба и направо отпътувах обратно за вкъщи.

Няколко седмици по-късно се записах в университета в X. Всичко ме разочарова. Курсът от лекции по история на философията, който слушах, беше също така схематизиран и без живец, както и действията на следващите младежи. Всичко беше по шаблон, всеки постъпваше като другите и разпалената веселост върху момчешките лица изглеждаше толкова опечаляващо празна и като купена по конфекция. Но аз бях свободен, целият мой ден ми принадлежеше, живеех си тихо и хубаво сред старинните зидове на града, а на масата ми стояха няколко тома от Ницше, живеех с него, чувствувах самотата на душата му, подразбирах съдбата, която неудържимо го гони, страдах с него и бях честит, че има някой, който така неумолимо върви по своя път.

В една късна вечер се разхождах из града, духаше есенен вятър, откъм пивниците слушах песните на студенти от корпорациите, през отворените прозорци избликваха облаци тютюнев дим и в тежкия си порой пеенето, високо и стегнато, пак беше като в униформа, безжизнено и безкрило.

Стоях до един уличен ъгъл и слушах, от две кръчми в нощта прииждаше ритуално изпълняваното веселие на младежите. Навред съвместност, навред киснене заедно, навред прехвърляне на бремето върху съдбата, бягство в топлата близост на стадото!

Зад мен бавно минаваха двама мъже, чух откъслек от разговора им.

— Не е ли и тук като в колибата на младите мъже в някое негърско село? — попита единият.

— Всичко е тъкмо така, дори татуирането е още на мода. Виждате ли, това е младата Европа.

Гласът ми прозвуча странно, предупредително-познат. Тръгнах подир двамата в тъмната улица. Първият беше японец, дребен и елегантен, под един уличен фенер видях да грее жълтото му усмихнато лице.

Тогава другият заговори отново:

— Е, при вас в Япония няма да е по-добре. Хората, които не тичат подир стадото, са навред рядкост. И тук има такива.

Всяка дума ме пронизваше, проникваше у мен с радостен страх. Познавах говорещия. Беше Демиан.

Във ветровитата нощ следвах Демиан и японеца през тъмните улички, слушах разговора им и се наслаждавах на звучността на Демиановия глас. Той бе запазил стария си тон, бе съхранил старата красива увереност и спокойствие и имаше власт над мен. Сега всичко бе добро, бях го намерил.

В края на една уличка от предградието японецът се сбогува и отключи вратата на някаква къща. Демиан си тръгна по обратния път, бях се спрял и го изчаках по средата на улицата. С разтуптяно сърце го видях да идва отсреща, изправен и гъвкав, в кафява мушама, с окачен на ръката тънък бастун. Той приближаваше, без да промени равномерната си стъпка, докато стигна съвсем близо до мен, свали шапка и ми показа своето нявгашно светло лице с решителната уста и странната непомраченост на широкото чело.

— Демиан! — извиках аз.

Той ми протегна ръка.

— Значи ти си това, Синклер, очаквах те. Знаеше ли, че съм тук?

— Не знаех с точност, но определено се надявах. Видях те за пръв път едва тази вечер, нали през цялото време вървя подир вас.

— Следователно ти си ме познал веднага.

— Естествено, макар наистина да си се променил. Но ти имаш белега.

— Белега ли, какъв белег?

— По-рано го нарекохме Каиновия белег, ако още си спомняш. Това е нашият знак. Винаги си го имал, затова станах твой приятел, но сега е по-ясен.

— Не знаех това или всъщност може би. Веднъж нарисувах един твой портрет, Демиан, и бях удивен, че открих приликата му и с мен. Това ли беше знакът?

— Да, беше добре, че сега си тук. И майка ми ще се радва.

Аз се сепнах.

— Майка ти? И тя ли е тук? Та тя съвсем не ме познава.

— О, знае за тебе. Ще те познае, дори без да й казвам кой си. Отдавна не си се обаждал.

— Ох, често имах желание да пиша, но не вървеше. От известно време долавях, че скоро ще те намеря. Всеки ден очаквах това.

Той мушна ръката си в моята и продължи да върви с мен. От него се излъчваше спокойствие, което вдъхвах. Скоро забъбрихме както преди. Спомнихме си училищните години, часовете по подготовка за конфирмация, също и онази нещастна среща тогава през ваканцията, само за най-ранната и най-тясната връзка помежду ни, за историята с Франц Кромер, и сега не стана дума.

Неусетно бяхме увлечени от странен и пълен с предчувствия разговор, като отзвук от беседата на Демиан с японеца, приказвахме и за студентския живот, а оттам бяхме стигнали до нещо друго, което привидно беше твърде далечно; но все пак в думите на Демиан бе свързано в същностна цялост.

Той говореше за духа на Европа и за знака на съвремието. Навред, казваше той, господствували обединения, създавали се стада, но никъде нямало любов и свобода. Всички тези общности, от студентските корпорации и певческите хорове чак до държавите, били принудително формирани, били общности от боязън, от страх, от обърканост, в сърцевината си били мързеливи и стари, близо до рухване.

— Общността — каза Демиан — е нещо хубаво, но това, което виждаме да разцъфтява навред, съвсем не е общност. Тя ще възникне отново само върху взаимното опознаване на отделните личности и за известно време ще преобрази света. Това, което сега съществува като общност, е само съставяне на стада. Хората тичат един към друг, защото се страхуват един от друг, господарите за себе си, работниците за себе си, учените за себе си! А защо се страхуват? Човекът изпитва страх само когато е вътрешно раздвоен. Те се боят, защото никога не са познали себе си. Общност само от хора, които се страхуват от непознатото в себе си! Те всички чувствуват, че законите, по които живеят, вече не са верни, че се водят по стари скрижали и нито религиите, нито нравствеността им, нищо не е съобразено с това, което ни е необходимо. Сто и повече години Европа само още проучва и строи фабрики! Те знаят точно колко грама барут са потребни, за да се погуби един човек, но не знаят как да се молят на бога, не знаят дори как в течение на час да се забавляват! Погледни някога в една такава студентска кръчма! Или в някое място за забавление, където се стичат богати хора. Безнадеждно! Мили Синклер, от всичко това не може да произлезе нищо ведро. Хората, които така наплашени се събират, са изпълнени от страх, изпълнени от озлобление, никой не се доверява никому. Придържат се към идеали, които вече не са идеали, и замерват с камъни всеки, издигнал нов идеал. Долавям, че има противоречия, те ще се разразят, повярвай ми, ще дойдат скоро! Естествено, няма да „подобрят“ света. Дали работниците ще убият своите фабриканти или Русия и Германия ще стрелят една срещу друга, ще се сменят само собствениците. И все пак няма да е напразно. Ще се докаже обезценяването на сегашните идеали, ще бъдат премахнати боговете от каменната ера. Този свят, такъв, какъвто е сега, иска да умре, иска да загине и ще загине.

— И какво ще стане тогава с нас? — попитах аз.

— С нас? Ох, навярно и ние ще загинем! Разбира се, могат да бъдат убити и такива като нас, само че няма да свършим. Около това, което остане от нас, или около тези от нас, които надживеят всичко, ще се съсредоточи волята на бъдещето. Ще се прояви волята на човечеството, която известно време нашата Европа надвикваше със своя пазар на техника и наука. А после ще проличи, че волята на човечеството никога и никъде не може да бъде еднаква с тази на днешните общности, държави и народи, обединения и църкви, но че това, което природата изисква от хората, е вписано в отделния човек, в теб и мен. То е било у Исус, било е и у Ницше. Когато днешните общности рухнат, ще се отвори място само за тия важни течения, които, естествено, всеки ден могат да изглеждат различно.

Късно се спряхме пред една градина край реката.

— Тук живеем ние — каза Демиан, — ела скоро при нас, очакваме те горещо.

Радостен, през захладнялата нощ изминах дългия път до моя дом. Тук и там из града шумяха и се олюляваха прибиращи се студенти. Много пъти бях забелязвал противоречието между техния комичен начин на веселие и моя самотен живот, често с чувство за лишение, а често и с присмех. Но никога не бях наблюдавал така, както днес, със спокойствие и вътрешна сила колко малко ме засяга това, колко далечен и изчезнал бе за мен този свят. Спомних си за чиновници от родния ми град, стари достойни господа, които обичаха възпоминанията за своите прекарани в кръчмите семестри, като обожание на блажен рай и на „изгубена“ свобода, издигаха в култ студентските си години, както обикновено някои поети или романтици се посвещават на детството. Навред едно и също! Навред те търсеха „свободата“ и „щастието“ някъде зад себе си само от страх, че можеха да напомнят тяхната собствена отговорност и да ги подсетят за собствения им път. Няколко години се пиянствува и празнува шумно, а после хората се свиват, стават сериозни господа на държавна служба. Да, при нас се мързелува, мързелува се и тази студентска глупост е по-малко тъпа и по-малко лоша от стотици други.

Когато стигнах до далечното си жилище и се настаних в леглото, всички тези мисли бяха отлетели и цялото мое съзнание в очакване не се откъсваше от голямото обещание, дадено ми през деня. Щом пожелая, още утре мога да видя майката на Демиан. Нека студентите си киснат в кръчмите и си оставят белези от рани по лицата, нека светът бъде мързелив и дочака своя залез — какво ме засяга! Аз се осланях единствено на това, че моята съдба ще ми се яви в нов образ.

Спах непробудно, до късен предобед. Новият ден настъпи за мен като тържествен празник, какъвто от коледните дни през юношеството си вече не бях преживявал. Бях обзет от най-дълбоко вълнение, но без всякакъв страх. Чувствувах, че за мен изгрява съдбовен ден, виждах и възприемах света около себе си преобразен, очакващ, неразделен и тържествен, и дори тихо ръмящият есенен дъжд беше хубав, лек и празничен, ековит от отрадно сериозна музика. За първи път външният свят беше в чисто съзвучие с моята душа — настъпваше тържество на душата, тогава заслужаваше да се живее. Никоя къща, никоя витрина, никое лице на улицата не ме смущаваше, всичко беше каквото се следваше да бъде, нямаше пустинния облик на всекидневното и обикновеното, а бе изпълнено от очакване, стоеше почтително и готово за съдбата. Така като малко момче виждах света в утрините на големи празници, на Рождество и на Великден. Не знаех, че този свят още можел да бъде толкова хубав. Бях привикнал да живея затворено в себе си и да се примирявам, че съм загубил усет за външното, че помръкването на блестящите багри е неизбежно свързано с отшумяването на детските години и че свободата и мъжествеността на душата до известна степен се заплащат с отказ от едно прелестно сияние. Възхитен сега откривах, че всичко това беше само засипано и затъмнено и че бе възможно освободилият се, отказалият се от детско щастие да види света сияещ и да изпита съкровената тръпка на детското възприятие.

Настана часът, в който отново стигнах до градината в предградието, където тази нощ се сбогувах с Макс Демиан. Скрита от високи, дъждовносиви дървета, стоеше малка къща, светла и пълна с живот, зад голяма стъклена стена се виждаха високи стебла на цветя, зад блестящи прозорци — тъмни стени на стаи с картини и лавици с книги. Външната врата водеше непосредствено в малко топло антре, една безмълвна стара слугиня в черно с бяла престилка ме посрещна и пое палтото ми.

Тя ме остави в антрето сам. Огледах се и веднага бях пренесен в моя сън. Горе, на тъмната дървена облицовка, над една врата, под стъкло в черна рамка, висеше добре познатата ми картина, моята птица със златистожълтата ястребова глава, която се измъкваше от черупката на света. Трогнат се спрях, бях толкова радостен и така ме болеше сърцето, като че ли в този миг при мен се връщаше като отговор и осъществяване всичко, което някога бях направил и преживял. Видях с бързината на светкавица през душата ми да пробягва дълъг низ от картини; родната бащина къща със стария каменен герб на свода над вратата, момчето Демиан, което рисува герба, мен самия като момче, страхливо и заплетено в злата магия на врага Кромер, отново себе си — юноша, в ученическата ми стая край тихата маса да рисувам птицата на моя копнеж с душа, объркана в мрежата на собствените си нишки — и всичко, и всичко чак до този миг отекваше, потвърждаваше се, получаваше отговор и одобрение у мен.

С овлажнели очи се взирах в моята картина и четях в себе си самия. Тогава погледът ми се сведе, под изображението на птицата в отворената врата стоеше едра жена с тъмна рокля. Тя беше.

Не можех да изрека нито дума. С лице, което напомняше лицето на нейния син, но бе отвъд възраст и време, одухотворено и волево, красивата достойна жена ми се усмихваше приветливо. Погледът й беше осъществяване, поздравът й означаваше завръщане у дома. Мълком й протегнах ръцете си, тя обгърна и двете със здрави топли длани.

— Вие сте Синклер, веднага ви познах. Бъдете добре дошъл!

Гласът й беше дълбок и топъл, пиех го като сладко вино. А сега вдигнах поглед към нейното спокойно лице, към черните бездънни очи, свежата зряла уста и откритото княжеско чело, което носеше белега.

— Колко се радвам — казах аз и целунах ръцете й. — Мисля, че през целия си живот винаги съм бил на път и едва сега съм се завърнал в родния дом.

Тя се усмихна майчински.

— Човек никога не стига до родния дом — каза тя приятелски. — Но там, където се събират дружелюбни пътища, там целият свят поне за час изглежда като роден.

Тя изрази това, което бях почувствувал на път към нея. Гласът и думите много напомняха тези на сина й и все пак бяха по-различни. Всичко беше по-зряло, по-топло, по-естествено. Но също както преди време Макс никому не правеше впечатление на момче, така и майка му съвсем не приличаше на майка с отраснал син, толкова млад и приятен беше лъхът около нейното лице и коси, толкова опъната и гладка златистата й кожа, така цъфтяща устата. По-царствена, отколкото в сънищата ми, жената стоеше пред мен и нейната близост беше любовно щастие, погледът й — осъществяване.

Следователно това бе новият образ, в който моята съдба ми се явяваше вече не строга, не усамотяваща се, не зряла и пълна с наслади! Не вземах никакви решения, не давах обети — бях стигнал до една цел, до възвишение, откъдето по-нататъшният път се виждаше широк и прекрасен, устремен към обетовани земи, засенчен от дърветата на близкото щастие, освежаван от близките градини на различни удоволствия. Каквото ще да става с мен, но бях честит да зная, че на света съществува тази жена, да пия нейния глас, да вдишвам близостта й. Нека ми бъде майка, любима, богиня — стига само да бъде, стига само моят път да върви близо до нейния! Тя посочи към картината с моя ястреб.

— Никога с нищо не бихте доставили по-голяма радост на нашия Макс освен с тази картина — говореше жената замислено. — И на мен също. Очаквахме ви и когато картината се получи, знаехме, че вече сте на път към нас. Когато бяхте малко момче, Синклер, един ден моят син се върна от училище и сподели: „Там има едно момче, което носи знак на челото, то трябва да ми стане приятел.“ Това бяхте вие. Не ви е било леко, но ние хранехме доверие към вас. Веднъж, когато бяхте за ваканция вкъщи, отново се срещнахте с Макс. Тогава трябва да бяхте на шестнадесет години. Макс ми разказа за това…

Прекъснах я:

— О, и за тази среща ли ви е разказал! Тя беше в най-злощастното ми време.

— Да, Макс определи: на Синклер му предстои най-трудното. Той ще направи още един опит да избяга в общността — дори се заседява в кръчмите, — но няма да му се удаде. Неговият знак е забулен, ала все пак тайно му свети. Не беше ли така?

— О, да, така беше, точно така. Тогава намерих Беатриче, а после при мен отново дойде един предводител. Казваше се Писториус. Едва с появата му си изясних защо времето на моето юношество бе толкова свързано с Макс, защо не можех да се откъсна от него. Мила госпожо, мила майко, в ония години често вярвах, че би трябвало да се самоубия. За всекиго ли е тъй труден този път?

Тя докосна косите ми с ръка, лека като въздух.

— Винаги е трудно да се родиш. Знаете, че птицата с мъка се измъква от яйцето. Припомнете си отминалото и се запитайте: толкова ли труден беше пътят и само труден ли? Не беше ли и хубав? Бихте ли си пожелали друг, по-красив, по-лек?

Разтърсих глава.

— Беше тежък — казах аз като навън, — беше тежък, преди да ми се явят съновиденията.

Тя кимна и погледът й ме прониза.

— Да, човек трябва да намери своя сън, от този, момент пътят става лек. Но няма безкрайни сънища, всеки се прекъсва от нов и не бива никой да искаш да задържиш.

Изплаших се много. Това предупреждение ли беше? Или бе вече отблъскване? Все едно, бях готов да се оставя тя да ме ръководи и да не питам за целта.

— Не зная — казах аз — колко дълго ще трае моят сън. Бих желал да бъде вечен. Под изображението на птицата моята съдба ме посрещна като майка и като любима. На нея се подчинявам и на никого другиго.

— Докато сънят е ваша съдба, дотогава трябва да му останете верен — потвърди тя сериозно.

Обзе ме тъга и копнежното желание да умра в този омагьосан час. Усещах сълзите — колко безкрайно дълго не бях плакал — неудържимо да избликват у мен и да ме надмогват. Рязко се отдръпнах, пристъпих, до прозореца и погледнах със слепи очи над саксиите с цветята.

Зад себе си чух гласа на жената, звучеше спокойно и все пак бе пълен с нежност като налята до ръба чаша с вино:

— Синклер, вие сте дете! Вашата съдба, разбира се, ви обича. Някога тя ще ви принадлежи напълно, така както мечтаете, ако й останете верен.

Бях си наложил и отново обърнах лице към нея. Майката на Демиан ми подаде ръка.

— Имам неколцина приятели — каза тя, усмихвайки се, — неколцина, не много, но съвсем близки приятели, които ме наричат госпожа Ева. И вие можете да ме назовавате така, ако желаете.

Тя ме отведе до вратата, отвори я и посочи към градината.

— Там отвън ще намерите Макс.

Стоях замаян и покъртен под високите дървета, по-буден или по-сънноунесен от всякога, не знаех. Дъждът кротко се стичаше по клоните. Бавно навлязох в градината, която се простираше надалеч край брега на реката. Най-после открих Демиан. Той беше в градинската беседка, гол до кръста, и упражняваше боксови удари в окачена торбичка с пясък.

Спрях се удивен. Демиан изглеждаше чудесно, широки гърди, здрава мъжествена глава, вдигнатите ръце със стегнати мускули бяха силни и прилежни, движенията му сякаш избликваха от бедрата, раменете и плешките като игрив извор.

— Демиан! — извиках аз. — Какво правиш тук?

Той се усмихна весело.

— Упражнявам се. Обещах на малкия японец да се борим на ринга, момъкът е пъргав като котка и, естествено, също така коварен. Но с мен няма да се справи. Чувствувам се задължен съвсем леко да нараня гордостта му.

Демиан облече ризата и палтото си.

— Беше ли днес при майка ми?

— Да, Демиан, каква чудесна майка имаш! Госпожа Ева! Името й отива съвършено, тя е като майка на всички същества.

Един миг той се взираше замислен в лицето ми.

— Ти вече знаеш името й? Можеш да бъдеш горд, момче! Ти си първият, комуто го е казала още в началния час.

От този ден влизах и излизах в тяхната къща като син и брат, но и като влюбен. Когато затварях портата след себе си, дори още щом отдалеч видех да изплуват високите дървета на градината, бях богат и щастлив. Отвън беше „действителността“, отвън бяха улиците и къщите, хората и институциите, библиотеките и аудиториите — тук вътре обаче бяха приютени любов и задушевност, живееха приказката и мечтата. И въпреки това в никакъв случай не съществувахме откъснати от света, с мисли и разговори често бяхме сред него, само че в друго поле, от множеството на хората не бяхме отделени с граница, а само чрез по-различен начин на виждане. Задачата ни бе да представляваме в света един остров или навярно образец, във всеки случай обаче да бъдем вестители на нова възможност за живот. Отдавна уединен, аз се научих да познавам общността, допустима между хора, изпитали преди пълно усамотение. Никога вече не жадувах да се върна при трапезата на щастливите, при празниците на веселите, никога вече не ме обзе завист или носталгия, когато гледах задружността на другите И постепенно бях посветен в тайната на ония, които носят в себе си „белега“.

Ние, тези с белега, с право можехме да минаваме в света за странни, дори за побъркани и опасни. Бяхме събудени или пробуждащи се и нашият стремеж бе все по-съвършената будност, докато стремежът и търсеното щастие на останалите бяха насочени към това все по-тясно да свържат своите мнения, идеали и задължения, своя живот и щастие с битието на стадото. И там имаше порив, и там съществуваха сила и величие. Но докато според нашето схващане ние, белязаните, представлявахме волята на природата за новото, за особеното и бъдещото, другите живееха с волята за неизменност. За тях човечеството — те го обичаха както и ние — беше нещо завършено, което следваше да бъде съхранено и закриляно. За нас човечеството беше далечно бъдеще, към което всички бяхме на път, чийто образ никой не познаваше, чиито закони никъде не бяха написани.

Освен госпожа Ева, Макс и мен към нашия кръг принадлежаха, по-далечни и по-близки, още неколцина, търсещи по твърде различен начин. Някои вървяха по особени пътеки, бяха си поставили чудати цели и застъпваха своеобразни мнения и задължения, сред тях имаше астролози и кабалисти, също и един последовател на граф Толстой и всякакви нежни, плахи, раними хора, привърженици на нови секти, сторонници на индийските упражнения, вегетарианци и други. Всъщност духовно нямахме нищо общо с всички тях освен вниманието, което всеки дължи към тайната житейска мечта на останалите. По-близо до нас стояха други, такива, които проследяваха как в миналото човечеството е търсело богове и нови идеали и чиито студии често ми напомняха тези на моя Писториус. Те донасяха книги, превеждаха текстове от стари езици, показваха изображения на древни символи и ритуали и ни учеха да прозираме как всички идеали, притежание на досегашното човечество, се състоят от мечтите на несъзнателната душа, от мечтите, в които човечеството пипнешком следва дирята от предчувствия за своите бъдещи възможности. Така преминавахме чудното хилядоглаво кълбо от богове на Стария свят чак до развиделяването на християнското покръстване.

Изповедите на благочестивите самотници ни бяха известни и преобразяванията на религиите от народ към народ. И от всичко, което събирахме, за нас произтичаше критиката на нашето време и на сегашна Европа, която с чудовищни стремежи бе създала на човечеството нови, могъщи оръжия, но накрая бе затънала в дълбока и най-крещяща опустошеност на духа. Защото тя бе спечелила целия свят, за да загуби в замяна душата си.

И тук се срещаха вярващи и ревностни привърженици на определени надежди и изцелителни учения. Имаше будисти, които искаха да посветят Европа в своята вяра, и толстоисти, и съмишленици на други изповедания. В тесния кръг слушахме и не възприемахме никое от тези учения по-различно, отколкото символите. На нас, белязаните, не ни бе отредена грижата за извайването на бъдещето. Всяко верую, всяко изцелително учение ни изглеждаше предварително мъртво и безполезно. И възприемахме като дълг и свобода единствено това: всеки от нас да бъде до съвършенство той самият, така съвършено да се справя с изискванията и да живее по волята на действения кълн на природата у него, че неизвестното бъдеще да ни намери готови за всичко и за всяко нещо, което би донесло.

Защото това, изречено и неизречено, за всички нас беше ясно по чувство: едно ново раждане и рухването на сегашното наближаваше и вече бе осезаемо. Понякога Демиан ми казваше: „Това, което иде, е невъобразимо. Душата на Европа е животно, лежало безкрайно дълго във вериги. Когато бъде освободено, първите му движения няма да са от най-приятните. Но пътищата, прави и заобиколни, са без значение, щом на бял свят излиза само истинската потребност на душата, която толкова отдавна, все отново и отново е била лъгана и зашеметявана. Тогава ще настане нашият ден. Тогава ще сме потребни не за водачи или нови законодатели — новите закони ние няма да доживеем, — по-скоро като проявяващи добра воля, такива, които са готови да бъдат спътници и да стоят там, където съдбата ги призове. Виж, всички хора с готовност правят и най-невероятното, когато идеалите им са застрашени. Но никой не се явява, ако чува нов идеал, ново, може би опасно и злокобно движение на растежа. Малцината, които тогава ще се явят и ще са готови да го съпроводят, ще бъдем ние. Затова сме белязани, както е бил белязан Каин, да предизвиква страх и омраза и да изтласка тогавашното човечество от тясната идилия в опасни широти. Всички люде, които са въздействували върху развитието на човечеството, всички без разлика са били способни и влиятелни само защото са били готови за съдбата. Това се отнася за Мойсей и Буда, приложимо е към Наполеон и Бисмарк. На каква вълна служи някой, от какъв полюс бива ръководен, не е по негов избор. Ако Бисмарк би разбрал социалдемократите и би се приспособил към тях, щеше да бъде умен управник, а не човек на съдбата. Така е било с Наполеон, с Цезар, с Лойола, с всички! Винаги трябва да се мисли от гледна точка на биологията и на еволюцията. Когато преобразуванията по повърхността на земята са тласнали водните животни към сушата, а сухоземните във водата, тогава тъкмо готовите за съдбата индивиди са могли да осъществят новото, нечуваното и да спасят своя вид с нови приспособявания. Дали са били същите, които преди сред вида си са изпъквали като консервативни и съхраняващи се, или по-скоро са били чудаците и революционерите, не знаем. Но те са имали готовност и са могли да спасят своите видове и в едно ново развитие. Това знаем. Ето защо трябва да сме готови.“

И госпожа Ева често присъствуваше при такива разговори, но сама не беседваше по този начин. За всеки от нас, който споделяше своите мисли, тя бе слушател и ехо, преливаше от доверие, преливаше от разбиране, сякаш всички мисли произтичаха и отново се връщаха към нея. Да седя в близост, понякога да слушам гласа й и да споделям атмосферата на зрелост и задушевност, която я обграждаше, за мен беше щастие.

Тя веднага долавяше, щом в душата ми се надигаше някаква промяна, някакво помрачаване или обновяване. Струваше ми се, че в нощите сънищата ми бяха внушени от нея. Често й ги разказвах, те й бяха разбираеми и естествени, нямаше странности, които тя да не можеше да следва с ясни чувства. Известно време сънищата ми бяха като отливки от нашите дневни разговори. Присъни ми се, че целият свят се бунтува и аз съм сам или с Демиан, напрегнато очаквам великата участ. Съдбата оставаше забулена, но носеше някои от чертите на госпожа Ева — да бъда избран или отхвърлен от нея, това беше жребият.

Понякога тя ми казваше с усмивка: „Това не е целият ви сън, Синклер. Вие сте забравили най-доброто…“ И се случваше после отново да се сетя за забравеното и да не мога да схвана как така се е изличило от паметта ми.

От време на време бивах недоволен и измъчван от силно желание. Мислех, че вече не бих могъл да понеса да я виждам редом, без да я прегърна. И това госпожа Ева забеляза веднага. Когато веднъж, след като няколко дни не бях се появявал, отново дойдох смутен, тя ме взе настрана и каза: „Вие не бива да се отдавате на желания, в които не вярвате. Зная какво желаете. Трябва да съумеете да се откажете от тези желания или да ги изживеете напълно, истински. Само ако сте в състояние така да молите, че в себе си да сте съвсем сигурен в отклика, едва тогава желанието се изпълнява. Но вие пожелавате и отново съжалявате за въжделението си и едновременно се страхувате. Всичко това трябва да бъде преодоляно. Искам да ви разкажа една приказка.“

И тя ми разправи за младежа, който бил влюбен в някаква звезда. Стоял край морето, протягал ръце, молел се на звездата, мечтаел и устремявал мислите си към нея. Ала знаел и вярвал, че знае: звездата не може да бъде прегърната от човек. Той смятал за своя съдба да обича една звезда, без надежда за осъществяване и върху тези мисли изградил цяла житейска поема за отказа и безмълвното вярно страдание, което трябвало да го направи по-добър и по-облагороден. Но всичките му мечти се насочвали към звездата. Веднъж нощем той отново стоял край морето на висока скала, гледал към звездата и изгарял от любов. И в миг на голям копнеж полетял и рухнал в пустотата под нея. Но още в момента на скока мълниеносно помислил: „Това е невъзможно!“ Ето че разбит лежал долу на брега. Не умеел да обича. Ако в мига, в който скочил, имал душевната сила да вярва твърдо и непоколебимо в осъществяването, би полетял нагоре и би се слял със звездата.

— Любовта не бива да моли — каза госпожа Ева, — не и да изисква. Любовта трябва да има силата да постигне увереност в себе си самата. Тогава няма вече да бъде привличана, а ще привлича. Синклер, вашата любов е привличана от мен. Когато някой ден тя ме привлече, ще дойда. Не искам да давам подарък, искам да бъда спечелена.

Но друг път госпожа Ева ми разправи по-особена приказка. Имало един влюбен, безнадеждно влюбен. Той съвсем се затворил в душата си и мислел, че изгаря от любов. Престанал да вижда синьото небе и зелената гора и потокът не шумял за него, и арфата не звучала, всичко било потънало и светът загубен, той самият — беден и нещастен, а любовта му растяла, много повече желаел да пропадне и да умре, отколкото да не се стреми красивата жена, която обичал, да бъде негова. Тогава доловил как тази любов изпепелила всичко друго в душата му и ставала все по-могъща, привличала и привличала хубавата жена, тя трябвало да я последва, тя идвала, той стоял с протегнати ръце, за да я притисне в обятията си. Но когато застанала пред него, била съвсем преобразена и с тръпка на ужас влюбеният почувствувал и видял, че е притеглил до себе си целия загубен свят. Тя стояла пред него и му се отдала, небе и гора, и поток, всичко се възправяло пред очите му в нови багри, свежо и чудесно, принадлежало му, говорело на неговия език. И вместо да спечели само една жена, имал в сърцето си целия свят и всяка звезда от небето горяла у него и пръскала искряща наслада в душата му. Той обичал, и при това намерил себе си. Но повечето от хората обичат, за да загубят себе си.

Струваше ми се, че любовта към госпожа Ева е единственото съдържание на моя живот. Но всеки ден тя изглеждаше различна. Понякога вярвах, че определено чувствувам. Очарованата ми душа не се стреми към нейната личност, тя е само един символ на моята съкровеност и иска да ме отведе все по-дълбоко към мен самия. Често чувах от нея думи, които ми звучаха като отговори на моето подсъзнание по палещи въпроси, а те ме вълнуваха. После отново идваха мигове, когато в близост с госпожа Ева изгарях от чувствена жажда и целувах предметите, до които се бе докосвала. И постепенно се преплитаха чувствена и платонична любов, действителност и символ. По-късно се случваше така, че вкъщи, в стаята си, мислех за нея в спокойна задушевност и вярвах, че при това усещам ръката й в моята, устните й върху моите. Или бивах у тях, гледах лицето й, говорех с нея, чувах гласа й и все пак не знаех дали тя е реалност или привидение. Започнах да предусещам как една любов може да се притежава дълго и безсмъртно. При четенето на една книга открих ново познание, то породи същото чувство както целувка на госпожа Ева. Тя ме погали по косите и ми се усмихна с нейната зряла, уханна топлота и аз имах чувството, както когато бях направил крачка напред към себе си. Всичко важно и съдбовно за мен можеше да приеме нейния образ. Тя беше в състояние да се превъплъти във всяка от мислите ми и всяка от тях — в нея.

Страхувах се от коледната ваканция, която прекарах при родителите си, защото смятах, че за мен ще бъде мъченичество в продължение на две седмици да живея далеч от госпожа Ева, но не бе никаква мъка, беше чудесно да си бъда у дома и да мисля за нея. Когато се върнах в X., още два дни не отидох в къщата на госпожа Ева, за да се насладя на тази увереност и независимост от нейното сетивно присъствие. Сънувах и сънища, в които моето съединяване, моето свързване с нея протичаше по нови параболични начини. Тя беше море, в което се вливах като поток. Тя беше звезда и аз самият като звезда бях на път към нея, срещахме се и се чувствувахме привлечени взаимно, оставахме заедно и блажено кръжахме за вечни времена в близки звучащи сфери един около друг.

Разказах й този сън, когато я посетих за първи път след ваканцията.

— Сънят е хубав — каза тя тихо, — превърнете го в действителност.

Когато се запролетяваше, преживях един ден, който никога няма да забравя. Влязох в преддверието, прозорецът беше отворен и топъл въздушен поток кълбеше навътре тежкия дъх на зюмбюли. Тъй като не видях никого, аз се изкачих по стълбището към кабинета на Макс Демиан. Почуках леко на вратата и влязох, без да дочакам отговор, както бях привикнал.

Стаята беше тъмна, всички завеси бяха спуснати. Вратата към малкото съседно помещение, където Макс си бе обзавел химическа лаборатория, стоеше отворена. Оттам проникваше ясната бяла светлина на пролетното слънце, което надзърташе иззад дъждовните облаци. Мислех, че там няма никого, и отдръпнах една от завесите.

Тогава близо до закрития от завесата прозорец видях Макс Демиан да седи на табуретка, свит и странно променен, и като светкавица ме прониза чувството: ти някога вече си преживявал това. Той бе отпуснал неподвижно ръце с длани върху скута, неговото леко склонено напред безтрепетно лице с отворени, невиждащи очи, в зениците им малко ярко отражение от светлина блещукаше мъртво като в парче стъкло. Бледото лице беше дълбоко съсредоточено, без никакъв друг израз освен една ужасна скованост, приличаше на прастара животинска маска от портала на някакъв храм. Демиан сякаш не дишаше.

Тръпки ме побиха от спомена — така, точно така го бях виждал вече веднъж преди много години, когато бях малко момче. Очите му пак бяха втренчени навътре, пак безжизнено една до друга лежаха ръцете, а по лицето му пъплеше муха. И тогава, може би преди шест години, Демиан изглеждаше точно толкова стар и неподвластен на времето, нито една от гънките на лицето му днес не беше по-различна.

Връхлетян от страх, тихо напуснах стаята и слязох по стълбището. В преддверието срещнах госпожа Ева. Тя беше бледа и изглеждаше уморена, каквато не бях я виждал, край прозореца прелетя сянка, яркото бяло слънце изведнъж се скри.

— Бях при Макс — зашушнах аз, — случило ли се е нещо? Той спи или е потънал в мисли, не зная, по-рано веднъж го видях така.

— Нали все пак не го разбудихте? — попита тя незабавно.

— Не, той не ме чу, веднага излязох навън. Госпожа Ева, кажете ми, какво става с него?

Тя прокара опакото на ръката си по своето чело.

— Бъдете спокоен, Синклер, нищо няма да му се случи. Той се е оттеглил. Това няма да трае дълго.

Госпожа Ева се изправи и отиде в градината, макар току-що да бе заваляло. Долових, че не бива да тръгвам с нея. Заразхождах се нагоре и надолу из преддверието, вдъхвах упойващия аромат на зюмбюлите, приковавах поглед над вратата в моята картина с птицата, дишах с болка при странните сенки, от които къщата бе изпълнена в тази сутрин. Какво беше това? Какво се беше случило?

Госпожа Ева скоро се върна. По тъмните й коси блестяха дъждовни капки. Тя седна в дълбокото си кресло. Умора тегнеше над нея. Пристъпих, приведох се и целунах капките по косите й. Очите й бяха ясни и спокойни, но за мен капките имаха вкуса на сълзи.

— Трябва ли да отида да го видя? — попитах шепнешком.

Тя едва-едва се усмихна.

— Не ставайте малко момче, Синклер — предупреди ме тя високо, като че ли търсеше да прокара път в себе си самата. — Идете си и по-късно елате отново. Сега не мога да говоря с вас.

Излязох и се отдалечих от къщата и града по посока на планините срещу косия слаб дъжд, облаците бяха надвиснали ниско като под тежкото бреме на страх. Долу вятърът бе притихнал, а високо в небето, изглежда, бушуваше буря, много пъти за мигове слънцето, бледо и ярко, надзърташе през стоманената сивота на облаците.

Тогава по небето премина лек жълт облак, задържа се пред сивата стена и за няколко секунди от синьото и жълтото вятърът извява един образ — великанска птица, която се откъсна от синия хаос и с широки махове на крилете изчезна в небето. Тогава бурята взе да се чува и заплющя дъжд, примесен с град. Мигновен, невероятен и страховит гръм тресна над местността, сякаш тя бе шибана с камшик, веднага след това слънцето отново хвърли поглед и над близките върхове, над кафявата гора, светна матов и недействителен бледият сняг.

Когато часове по-късно мокър и посърнал се върнах, сам Демиан ми отвори външната врата.

Той ме отведе горе, в своята стая, в лабораторията гореше газова лампа, наоколо имаше разпръснати листа. Изглежда, Демиан бе работил.

— Седни — покани ме той, — трябва да си уморен. Толкова е ужасно времето, а се и вижда, че доста си бил навън. Чаят ще дойде веднага.

— Днес става нещо — започнах колебливо — и не може да е само от леката буря.

Той ме погледна изпитателно.

— Видял ли си нещо?

— Да, за момент в облаците видях ясна картина.

— Каква картина?

— Беше една птица.

— Ястребът-врабчар ли? Птицата от твоя сън?

— Да, беше моят ястреб, жълт и огромен, великански и летеше в синьо-черното небе.

Демиан въздъхна дълбоко. На вратата се почука. Старата прислужница донесе чай.

— Вземи, Синклер, моля. Мисля, че не си видял случайно птицата.

— Случайно? Такива неща виждат ли се случайно?

— Добре, не. Това означава нещо и знаеш ли какво?

— Не, долавям само, че предвещава някакво разтърсване, крачка към съдбата. Мисля, че ще засегне всички нас.

Демиан, възбуден, се заразхожда насам-натам.

— Крачка към съдбата! — извика той високо. — Тази нощ и аз сънувах същото. И майка ми вчера имаше предчувствие, което говори за същото. Сънувах, че се качвам по някаква стълба до дънера на дърво или кула. Когато стигнах догоре, видях цялата страна — беше широка равнина, с градове и села — да гори. Още не мога да ти разкажа всичко и за мен самия не всичко е ясно.

— По отношение на себе си ли тълкуваш съня? — попитах аз.

— По отношение на мен? Естествено. Никой не сънува нещо, което не се отнася до него. Но това няма значение само за мен, прав си. Отличавам сравнително точно сънищата, когато ми показват вълнения в собствената душа, от другите, много редки, в които се намеква за цялата човешка участ. Рядко съм спохождан от подобни сънища и никога, ни за един, не бих могъл да кажа, че е пророчески и че се е сбъднал. Тълкуванията са твърде неточни. Но определено знам: сънувах нещо, което има смисъл само за мен. Сънят ми принадлежи, спада именно към другите, по-ранните, и ги продължава. Това са сънищата, Синклер, които пораждат предчувствия, за каквито вече ти говорих. Че нашият свят е твърде ленив, знаем, ала това още не е причина да се предрича неговият залез или нещо подобно. Но от няколко години ме навестяват сънища, от които заключавам или чувствувам, или както искаш, следователно предусещам, че се приближава сгромолясването на един стар свят. Отначало това бяха съвсем слаби, далечни предчувствия, но те стават все по-ясни и все по-силни. Още не зная нищо друго, освен че надвисва нещо голямо и страховито, че то ще засегне и мен самия. Синклер, ще преживеем това, за което понякога сме беседвали! Светът иска да се обнови, той мирише на смърт. Нищо ново не идва без смърт. Това е по-ужасно, отколкото съм си го мислил.

Уплашен го гледах втренчено.

— Не можеш ли да ми разкажеш края на твоя сън — помолих плахо.

Той поклати глава.

— Не.

Вратата се отвори и влезе госпожа Ева.

— А, вие седите тук заедно! Деца, нали няма да сте тъжни?

Изглеждаше свежа и вече съвсем не уморена. Демиан й се усмихна, тя се приближи до нас като майка до наплашени деца.

— Не сме тъжни, майко, просто потълкувахме малко тези нови знаци. Но в тях няма нищо. Онова, което иска да дойде, изведнъж ще нахлуе и тогава ще научим каквото ни е потребно.

Но аз се чувствувах зле и след като се сбогувах и сам минах през преддверието, усетих аромата на зюмбюлите повехнал, блудкав, мъртвешки. Над нас беше паднала сянка.

Осма глава
Началото на края

Успях да се наложа да остана в X. и през летния семестър. Вместо в къщата, сега почти винаги седяхме в градината край реката. Японецът, който впрочем действително беше загубил боксовата борба, си бе заминал. Отсъствуваше и толстоистът. Демиан си бе взел кон и ден след ден дълго яздеше. Често бивах сам с майка му.

Понякога се удивлявах от спокойствието на моя живот. От толкова дълго бях свикнал да бъда сам, да си налагам лишения, мъчително да се боря със страданията си, че тези месеци в X. ми се струваха като остров на мечтите, където без особени усилия, очарован, можех да живея само сред красиви и приятни неща и чувства. Предусещах, че това е въведение към онази нова, по-съвършена общност, за която мислехме, и от време на време моето щастие се засенчваше от дълбока тъга, защото добре знаех, че то не може да бъде за дълго. Не ми бе отредено да дишам с пълни гърди и с приятни усещания, потребна ми бе мъка и ожесточено преследване. Предчувствувах: един ден ще се събудя от тези красиви видения на любовта и отново ще бъда сам, съвсем сам, в студения свят на другите, където за мен има единствено усамотеност или борба, никакъв мир, никакво съжителство.

Тогава с двойна нежност се примъквах в близост до госпожа Ева, радостен, че моята съдба все още носеше тези красиви черти.

Летните седмици отминаваха бързо и леко, семестърът вече отзвучаваше. Скоро щеше да настане време за сбогуване, не биваше да мисля за това и не го правех, а се задържах по хубавите дни като пеперуда на медоносно цвете. Сега беше щастливото ми време, първото осъществяване на моя живот и моето приемане в един съюз — какво можеше да стане по-нататък? Отново ще трябва с борба да си пробивам път, да страдам от копнеж, да имам сънища, да бъда сам.

В един от тези дни бях обхванат от предусет, толкова силен, че любовта ми към госпожа Ева изведнъж пламна болезнено. Боже мой, колко скоро вече няма да я виждам, няма да чувам твърдата й добра стъпка из къщата; няма да намирам нейните цветя върху масата си! И какво бях постигнал? Бях мечтал и сънувал, бях се самоизмамвал в приятно усещане, вместо да я спечеля, вместо да се боря за нея и да я притегля завинаги до себе си. Припомних си всичко, което някога ми бе казала за истинската любов, стотици тънко предупредителни думи, стотици леки примамвания, може би и обещания — какво бях извлякъл от това? Нищо, нищо!

Заставах посред моята стая, съсредоточавах цялото си съзнание и мислех за Ева. Исках да събера силите на душата си, за да я накарам да почувствува моята любов, за да я привлека към себе си. Тя трябваше да дойде и да закопнее за моята прегръдка, ненаситна, целувката ми да се впие в нейните зрели, мили устни.

Стоях и се напрягах, докато откъм пръстите на ръцете и на краката ми пролази хлад. Чувствувах, че силата ми чезне. За няколко мига в мен се сви нещо здраво и плътно, нещо светло и студено; в миг имах усещането, че в сърцето си нося кристал, и знаех — това беше моето Аз. Студът изпълзя до гърдите ми.

Когато се съвзех от напрежение, почувствувах, че идва нещо. Бях уморен до смърт, но готов да видя Ева да влиза в стаята ми, пламнал и възхитен.

Сега по дългата улица се разнесе тропот на копита, който наближаваше и изведнъж спря. Спуснах се към прозореца, долу Демиан слизаше от коня. Затичах се към него.

— Какво има, Демиан? Нали не се е случило нищо на майка ти?

Той не чуваше думите ми. Беше много блед и от двете страни на челото по бузите му се стичаше пот. Върза юздата на разгорещения кон за градинската ограда, улови ме под ръка и ме изведе на улицата.

— Знаеш ли вече нещо?

Не знаех нищо.

Демиан притисна ръката ми и обърна към мен лице с тъмен, съчувствуващ странен поглед.

— Да, момчето ми, започва се. Ти знаеш, нали, за голямото напрежение с Русия…

— Какво? Война ли има? Никога не бих повярвал.

Той говореше тихо, макар наблизо да нямаше никакъв човек.

— Още не е обявена, но война има. Очаквай я. Не исках да те обременявам с това, но оттогава вече на три пъти забелязах нови знаци. Следователно няма да бъде пропадане на света, земетресение или революция. Ще бъде война. Ще видиш как ще се разрази. А за хората ще бъде удоволствие, още сега те се радват на избухването й. Толкова блудкав им е станал животът. Но ти ще видиш, Синклер, това е само началото. Навярно ще бъде голяма война, много голяма война. И тя обаче ще е само начало. Започва Новото и това ново ще бъде ужасно за тези, които се придържат към старото. Какво ще правиш ти?

Бях поразен и всичко казано още ми звучеше чуждо и невероятно.

— Не зная, а ти?

Той повдигна рамене:

— Щом почнат да мобилизират, ще тръгна. Аз съм лейтенант.

— Ти? Не съм чул нито дума за това!

— Да, то бе едно от моите приспособявания. Знаеш, никога не съм изпитвал удоволствие външно да бия на очи, винаги съм се старал или по-скоро съм полагал преголеми усилия да бъда коректен. Убеден съм, че след осем дни ще бъда на бойното поле…

— За бога!

— Да, момче, не бива да го приемаш сантиментално. Разбира се, всъщност на мен няма да ми прави удоволствие да давам команда „огън!“ срещу живи хора, но това ще е второстепенно. Сега всеки от нас ще бъде повлечен от огромното колело. Ти също, положително и ти ще бъдеш сред свиканите под знамената.

— А майка ти, Демиан?

Едва в момента осъзнах какво бях почувствувал преди четвърт час. Колко се бе изменил светът! Бях съсредоточил всичката си сила, за да моля настойчиво най-приятния образ да се яви при мен. А сега необикновено преобразена, съдбата ме гледаше от една заплашителна, чудовищна маска.

— Майка ми ли? За нея не бива да се тревожиш. Тя е уверена, по-уверена от всеки друг на този свят днес. Много ли я обичаш?

— Ти го знаеш, Демиан.

Той се усмихна ясно и съвсем волно.

— Момченце, естествено, зная, още никой не се е обръщал към майка ми с госпожа Ева, без да я е обичал. Впрочем как стана това? Ти нея или мен бе призовал днес?

— Да, призовавах… Зовях госпожа Ева.

— Тя го бе доловила. И изведнъж ме прати, трябвало да дойда при теб, тъкмо й разказвах вестите от Русия.

Върнахме се назад и вече почти не говорехме, той отвърза коня си и се качи.

Едва горе в стаята си почувствувах колко бях сломен от вестта на Демиан и още повече от предишното напрягане. Но госпожа Ева ме бе чула. С мислите си бях стигнал до сърцето й. Тя би дошла сама, ако не…

Колко странно беше всичко това и всъщност колко хубаво! Е, нека започне война. Нека започне осъществяването на онова, за което често бяхме говорили! А Демиан знаеше толкова много предварително! Колко странно, че сега потокът на света няма да се оттича някъде край нас… че сега изведнъж ще мине през сърцата ни, приключение и дива съдбовност ни зоват сега или скоро и ще настъпи мигът, в който светът ще има нужда от нас, щом поиска да се преобрази. Демиан имаше право, това не бива да се възприема сантиментално. Забележително бе само, че сега свързвах самотното дело „съдба“ с толкова много неща, с всичко, което трябваше да преживея заедно с целия свят. Да бъде!

Бях готов. Вечерта, когато минах през града, по всички ъгли кипеше голямо оживление. Навред думата „война“!

Отидох в къщата на госпожа Ева. Вечеряхме в градинската беседка. Бях единственият гост. Никой не изрече нито дума за война. Само по-късно, малко преди да си тръгна, госпожа Ева каза:

— Мили Синклер, днес вие ме зовяхте, знаете защо не дойдох лично. Но не забравяйте: сега вече познавате призива и винаги, когато ви е потребен някой, който носи белега, призовете го отново.

Тя се изправи и тръгна през здрача на градината. Едра и царствена, Тайнствената крачеше между смълчаните дървета, над главата й светеха малки и нежни многобройни звезди.

 

 

Стигам до края. Нещата следваха своя забързан ход. Вече имаше война и Демиан, странно чужд в униформата, в сребристосивия шинел, замина. На връщане придружих майка му до вкъщи. Скоро и аз се сбогувах с нея, тя ме целуна по устата, за миг ме задържа до гърдите си и нейните големи очи горяха близо и неотклонно в моите.

Всички хора сякаш бяха побратимени. Те мислеха за отечеството и за честта. Но това беше съдбата — в един миг я виждаха с неприкрито лице. Млади мъже идваха от казармите, качваха се във влаковете и върху много лица откривах белег — не нашия, — хубав и достоен белег, който означаваше любов и смърт. Бивах прегръщан от хора, а никога не бях ги виждал, разбирах това и отвръщах на прегръдките им на драго сърце. Те го правеха в опиянение, не по воля на съдбата, но опиянението беше свято, вълнуваше, защото всички бяха уловили в кратък разтърсващ поглед очите на съдбата.

Когато стигнах на бойното поле, вече беше почти зима.

В началото, въпреки изненадите на стрелбата, бях разочарован от всичко. По-рано дълго бях размишлявал защо толкова крайно рядко човек е готов да умре за един идеал. Сега видях, че мнозина, дори всички хора, са способни да умрат за един идеал. Само че той не бива да бъде личен, не свободен, не избран, а общ и възложен.

С времето обаче прозрях, че бях подценявал хората, колкото и да ги уеднаквяваха службата и общата опасност, все пак видях мнозина живи и умиращи чудесно да се приближават до волята на съдбата. Много от тях, твърде много, и то не само при атака, но и по всяко време, имаха оня непоколебим, далечен поглед някак на обсебени, който вече не издава убеденост в една цел, а означава пълна преданост на страховитото. Нека тези хора вярват и мислят каквото си искат, те обаче бяха готови, бяха полезни, от тях можеше да се оформи бъдещето. И колкото по-скован изглеждаше светът в нагласата си за война и геройство, за чест и други стари идеали, толкова по-далечен и невероятен звучеше всеки глас на привидна човечност, всичко това беше само повърхност, също както и въпросът за външните и политическите цели на войната оставаше само повърхност. Но в дълбочина се зараждаше нещо. Нещо като нова човечност. Защото можах да видя мнозина — някои от тях умираха редом с мен, — по усет стигнали до схващането, че омраза и гняв, убийство и унищожение не са свързани с обектите. Не, обектите, също както и целите, бяха съвсем случайни. Прачувствата, и най-дивите, не се отнасяха до врага, кървавите им деяния бяха само едно излъчване на вътрешното, на раздвоената душа, която искаше да бушува и убива, да унищожава и умира, за да може да бъде родена отново. Една огромна птица се бореше да се измъкне от черупката на яйцето, а яйцето беше светът и светът трябваше да рухне в развалини.

В една предпролетна нощ стоях на пост пред уединените селски стопанства, които бяхме завзели. Вятърът, уморен, имаше своенравни пориви, по високото фламандско небе яздеха облачни армии, някъде назад, едва загатната, оставаше луната. През целия ден бях: неспокоен, някаква угриженост ме смущаваше. Сега, на моя тъмен пост, с особено вълнение си припомнях образи от досегашния ми живот, госпожа Ева, Демиан. Стоях облегнат на една топола с поглед, застинал към развълнуваното небе, чиито тайнствено трептящи светлини; бързо се превръщаха в големи поредици от мъчителни картини. По странното забавяне на пулса, по нечувствителността на кожата ми спрямо вятър и дъжд, по искрящата будност на душата ми аз усещах, че около мен трябва да е някой предводител.

В облаците можеше да се види голям град, навън от него излизаха милиони хора и се разпиляваха на ята из ширни простори. По средата, между тях, се появи могъща божествена фигура с искрящи звезди в косите, висока като планина, с чертите на госпожа Ева. В нея като в огромна пещера потънаха човешките потоци и изчезнаха. Богинята се сниши и сгуши, белегът на челото й светеше ярко. Изглежда, бе налегната от сън, тя затвори очи, а едрото й лице се изкриви от болка. Ненадейно викна ясно и от челото й изскочиха звезди, много, хиляди светли звезди, които се виеха в чудесни дъги и полукръгове, високо в черното небе.

Една от звездите зашумя с ясен звук право към мен, като че ли ме търсеше, тогава с рев се разпръсна на хиляди искри, нещо ме вдигна нагоре и отново ме хвърли на земята, с гръм светът се срути върху ми.

Намерили ме бяха близо до тополата, засипан с пръст и цял в рани.

Лежах в някакво мазе, над мен мърмореха санитари. Лежах в някаква кола и се друсах през пусти полета. Повечето време бях унесен в сън или в безсъзнание. Но колкото по-дълбоко спях, толкова по-стихийно усещах, че нещо ме привлича, че следвам сила, която властвува над мен.

Лежах в някакъв обор върху слама, беше тъмно, някой настъпи ръката ми. Но моята душа искаше да продължа, влечението да тръгна и оттук беше по-силно. Отново лежах в кола, а по-късно бях положен на носилка или дървена стълба и все по-силно чувствувах, че ми е повелено да стигна някъде, чувствувах единствено напора най-после да загина.

Ето че бях при целта. Беше нощ, бях в пълно съзнание, много силно тъкмо сега усещах могъщи привличането и напора у себе си. Вече лежах в една зала, настанен на земята, и чувствувах, че съм там, където бях призован. Огледах се наоколо, плътно до моя матрак имаше друг. На него лежеше някой, който се наклони напред и ме видя. На челото си носеше белега, беше Макс Демиан.

Не можех да говоря и той не можеше или не искаше. Макс само ме гледаше. Върху лицето му падаше светлината на лампа, окачена на стената. Той ми се усмихна.

Безкрайно дълго време неотклонно се вглеждаше в очите ми. И бавно прислоняваше лицето си към моето, вече почти се докосвахме.

— Синклер — каза той шепнешком.

Дадох му знак с очи, че го разбирам.

Демиан се усмихна в отговор, почти със състрадание.

— Момченце — каза той, усмихвайки се.

Устата му лежеше съвсем близо до моята. Макс Демиан проговори бавно:

— Спомняш ли си още Франц Кромер?

Само премигнах с очи и можах да се усмихна.

— Малки Синклер, внимавай! Ще трябва да си отида. Ти може би някога ще имаш нужда от мен срещу Кромер или нещо друго. Ако тогава ме позовеш, няма да дойда така грубо, на кон или с железница. Трябва да се вслушаш в себе си и ще забележиш, че съм в теб, разбираш ли ме? И още нещо. Госпожа Ева каза, ако някога си зле, да ти предам целувката, която тя ми даде… Затвори очи, Синклер.

Послушно затворих очи и долових лека целувка, по устните си все още усещах малко кръв — тя не искаше да спре. А после заспах.

На сутринта ме събудиха, трябваше да бъда превързан. Когато най-после истински се разсъних, бързо се обърнах към съседния матрак. Там лежеше чужд човек, когото никога не бях виждал.

Превързването ми беше болезнено. От този момент нататък всичко, което ставаше с мен, ми причиняваше болка. Но когато понякога аз намирах ключа съвсем дълбоко в мене, там, където в тъмното огледало дремеха образите на съдбата, тогава ми стигаше да се сведа над черното огледало и да видя собствения си образ, който сега приличаше напълно на него, на него, моя приятел и предводител.