Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (4)

Глава четвърта

Приблизително една минута, четирийсет секунди и няколко столетия по-късно доктор Балсамо — „Елена от Троя“ отмести устни на един инч от моите и каза:

— Пусни ме, моля те, после се съблечи и легни на масата за прегледи.

Чувствах се така, сякаш бях спал девет часа, после съм взел душ и три глътки студен аквавит^[1] на гладен стомах. Бях готов да направя всичко, което пожелаеше.

— Хм! — възкликнах аз.

— Моля. Ти си точно този, който ми трябва, но все пак трябва да те прегледам.

— Е… добре — съгласих се аз. — Ти си докторът — добавих и започнах да си разкопчавам ризата. — Значи си доктор, така ли? Искам да кажа лекар.

— Да. Между другото. Изхлузих си обувките.

— И защо искаш да ме прегледаш?

— Да проверя дали нямаш магьоснически знаци по тялото. О, зная, че няма да намеря. Но трябва да потърся и други неща. Искам просто да те предпазя.

Чувствах студенината на кушетката през кожата си. Защо не постилат нещо на тези маси?

— Значи се казваш Балсамо?

— Едно от имената ми — отговори тя, докато пръстите й нежно докосваха различни места от тялото ми. — Това е фамилно име.

— Един момент. Граф Калиостро!^[2]

— Един от моите вуйчовци. Да, използвал е това име. Макар да не му е истинското име, както и Балсамо. Чичо Джоузеф е доста непочтен и обича много да лъже.

Тя опипа един стар, малък белег.

— Апендиксът ти е махнат.

— Да.

— Добре. Сега да видя зъбите ти.

Отворих широко уста. Лицето ми не е много красиво, но зъбите ми биха могли да служат за реклами на „Пепсодент“. Тя погледна и кимна.

— Следи от флуорид. Добре. Сега трябва да ти взема кръв.

Не бих се възпротивил дори ако за целта трябваше да ме ухапе по врата. Нито пък щях много да се изненадам. Извърши го по общоприетия начин. Взе десет кубически сантиметра от вената на лявата ми ръка и постави пробата в апарата до стената. Включи го, той се завъртя и забръмча, а тя дойде при мен.

— Слушай, принцесо — казах аз.

— Не съм принцеса.

— Е… не ти знам малкото име, а пък ти намекна, че фамилното ти име всъщност не е Балсамо, а не искам да те наричам „докторе“. — Наистина не исках да наричам „докторе“ най-хубавата жена, която някога съм се надявал да срещна… не и след няколкото целувки, които изличиха от паметта ми спомена за всяка друга целувка, която някога съм получавал.

Тя се замисли.

— Имам много имена. Как би желал да ме наричаш?

— Едно от тях не е ли Елена?

Тя ми се усмихна лъчезарно и видях, че на бузите си има трапчинки. Приличаше на шеснайсетгодишна девойка, облечена за първия си бал.

— Много си мил. Не, тя дори не ми е роднина. Живяла е преди много, много години. — Лицето й стана замислено. — Харесва ли ти да ме наричаш Етар?

— Това ли е едно от имената ти?

— То прилича много на някои от тях, като се изключи различното изписване. Или пък Естер, което е също толкова близко. Или Астер. Или дори Естрелита.

— Астер — повторих аз. — Стар. Лъки Стар.

— Надявам се, че ще бъда твоята щастлива звезда — каза тя сериозно. — Както и ти за мен. Но как да те наричам?

Замислих се. Разбира се нямах намерение да й измъкна стария си прякор „Флаш“^[3] — не съм комедийна звезда. Прякорът от армията, който най-дълго съм носил, не беше подходящ, за използване от една дама. Аз обаче го предпочитах пред истинското си име. Баща ми беше горд с двамата си родители, но това не е достатъчно основание синът му да бъде кръстен Евелин Сирил? Това име ме научи да се бия още преди да познавам буквите.

Реших, че името, което получих в болницата, ще свърши работа. Вдигнах безразлично рамене и казах:

— О, Скар^[4] е добро име.

— Оскар — повтори тя, включвайки „0“-то и поставяйки ударение и на двете срички — благородно име. Име на герой. Оскар — промълви тя гальовно.

— Не, не! Не Оскар, а Скар. Лице с белег. Това означава името ми.

— Името ти е Оскар — каза тя твърдо. — Оскар и Астер^[5]. Скар и Стар — Тя докосна леко белега ми. — Не ти ли харесва този белег на герой? Искаш ли да го махна?

— А? О, не, вече свикнах с него. По него се познавам сутрин в огледалото.

— Добре. И аз го харесвам. Ти го имаше, когато те видях за първи път. Но ако промениш мнението си, ми кажи.

Уредът до стената продължаваше да се върти и да бръмчи. Тя се обърна и извади от него една дълга лента, погледна я и леко подсвирна.

— Няма да продължи дълго — каза тя весело и премести апарата на масата. — Не мърдай, докато си свързан с протектора, и дишай спокойно.

Тя прикачи към мен половин дузина тръбички, а на главата си нахлузи нещо, което ми приличаше на стетоскоп и което покри очите й.

Засмя се.

— Отвътре също си съвсем добре, Оскар. Не, не приказвай. — Тя държеше ръката си на рамото ми и аз чаках.

Пет минути по-късно махна ръката си и свали всички тръбички.

— Повече няма да имаш никакви настинки, герое мой, и онази болест, която си пипнал в джунглата, вече няма да те измъчва. Сега да отидем в другата стая.

Станах от масата и си взех дрехите. Стар каза:

— Там, където отиваме, няма да ти трябват. Ще ти осигурим пълен комплект дрехи и оръжия.

Спрях, с обувки в едната ръка и долни гащи в другата.

— Стар…?

— Да, Оскар.

— За какво е всичко това? Ти ли пусна онази обява? За мен ли беше предназначена? Наистина ли желаеш да ме наемеш?

Тя пое дълбоко въздух и отговори спокойно:

— Аз дадох обявата. Беше предназначена единствено за теб. Да, има нещо да свършиш… като мой шампион. Ще бъде голямо приключение… голямо богатство… и още по-голяма опасност… и много се страхувам, че никой от нас няма да го преживее. — Тя вдигна глава име погледна в очите. — Е, сър?

Чудех се колко време съм прекарал в онзи заключен лекарски кабинет. Но не й го казах, защото ако аз се чувствах заключен, тя съвсем не се чувстваше така. А аз исках да бъда с нея повече, от всичко, което някога съм искал.

— Принцесо… ти си нае момче.

Тя въздъхна и каза:

— Идвай бързо. Нямаме време. — Преведе ме през една врата отвъд модерната шведска кушетка, като пътьом разкопчаваше жилетката си. Дръпна ципа на полата си и без да се спре сваляше дрехите си и ги хвър ляше наоколо. Изведнъж стана такава, каквато я видях първия път на плажа.

Тази стая беше с тъмни стени, без прозорци, осветена с мека светлина. Имаше две ниски, черни кушетки, приличащи на ковчези, поставени една до друга. Щом вратата зад нас се затвори, установих, че в стаята няма никакво ехо. Беше много потискащо, голите стени не отразяваха никакъв звук.

Кушетките бяха в средата на един кръг, представляващ част от някаква скица, нарисувана с тебишир или бяла боя върху голия под. Влязохме в скицата. Стар се обърна, приклекна и довърши някаква линия, затвори я… Беше естествена, не се чувстваше притеснена дори клекнала, дори когато гърдите й почти докосваха пода, когато се наведе към него.

— Какво е това? — попитах аз.

— Карта, която ще ни заведе там, закъдето сме тръгнали.

— Прилича ми повече на пентаграм^[6].

Тя вдигна рамене.

— Това е магическата фигура на властта. Една схематична кръгова диаграма може би ще е по-добра. Но, герое мой, не мога да губя време в обяснения. Легни, моля те, веднага.

Отидох при дясната кушетка, която ми посочи тя, но не можех да не попитам:

— Стар, да не би да си магьосница?

— Ако това ти харесва. А сега те моля, без приказки. — Тя легна и протегна ръка. — И ме хвани за ръката, госнодарю мой, необходимо е.

Ръката й беше мека и топла и много силна. Малко след това светлината премина в червена, а после напълно изчезна. Заспах.