Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (12)

Глава дванадесета

Когато слязох с младоженката надолу по онзи благословен хълм, с ръка около кръста й, Руфо без никакви коментари ни помогна да се качим на конете. Но той сигурно не е пропуснал да отбележи, че Стар се обърна към мен с: „Милорд съпруже“. Руфо се качи на коня си и остана достатъчно назад, за да не може да чува какво си говорим.

Яздехме хванати за ръка най-малко един час. Винаги когато я погледнех тя ми се усмихваше и на бузите й разцъфтяваха трапчинки. Попитах я:

— След колко време започват опасностите?

— Не преди да напуснем пътя, милорд-съпруже.

Изминахме още една миля. Най-после тя каза срамежливо:

— Да, съпруго моя.

— Все още ли смяташ, че съм „студена и несръчна като слугиня“?

— Ммм… — отговорих замислено, — студена… не, ако трябва да съм честен. Но несръчна… Е, в сравнение с такава майсторка като Мъри, да кажем…

— Милорд-съпруже!

— Да? Исках да кажа…

— А да искаш ритник в слабините? — Добави тя. — Американец!

— Жена… ще ме ритнеш ли в слабините?

Тя замълча, после отговори тихо:

— Не, милорд-съпруже. Никога.

— Приятно ми е да го чуя. Но ако го сториш, какво би се случило?

— Ти… ти ще ме напляскаш. Със собствената ми сабя. Но не с твоята сабя. Моля те, никога с твоята сабя… съпруже мой.

— И с твоята сабя няма да го направя. С ръка. Силно. Най-напред ще те напердаша. А после…

— А после какво?

Казах й.

— И не ме карай да го правя. И в бъдеще не ме прекъсвай.

— Да, милорд-съпруже.

— Много добре. Сега нека да дадем на Мъри някаква произволна оценка. По нея ти ще получиш… чакай да помисля.

— Може би три или четири? Или дори пет?

— Тихо. Според мен хиляда. Да, хиляда плюс-минус едно. Не си нося калкулатора.

— О, какво си животно, скъпи! Наведи се и ме целуни… и само почакай да кажа на Мъри.

— Нищо няма да кажеш на Мъри, невесто моя, или ще те нашибам. И престани да си просиш комплименти. Знаеш какво представляваш за мен, слугиньо, която прескочи сабята ми.

— Какво представлявам за теб?

— Принцеса.

— О!

— И норка, опашката на която виси над огъня… и ти го знаеш.

— Това добро ли е? Много внимателно изучавах американските идиоми, но понякога не съм съвсем сигурна.

— Предполага се, това да е върхът. Честно казано никога не съм бил запознат много добре с норката. Сега насочи ума си към нещо друго иначе ще останеш вдовица още в деня на сватбата. Значи дракони, казваш?

— Не преди полунощ, милорд-съпруже… но всъщност те не са истински дракони.

— Както ги описа, разликата може да е от значение само за други дракони. Осем фута високи до раменете, по няколко тона тежки, зъби колкото ръката ми… остава още и да бълват огън.

— О, те и това правят! Не ти ли казах?

Въздъхнах.

— Не, не си.

— Строго казано те не бълват огън. Това би ги убило. Бълват газ… метан… от стомашно-чревния си тракт. Представлява контролирано оригване с хайтърголичен ефект^[1], предизвикан от ензим, който се отделя между първия и втория ред зъби. Газът се запалва при излизане от устата.

— Не ме интересува как го правят. Това са истински огнехвъргачки. Е? Как очакваш да се справя с тях?

— Надявах се, че ти имаш идеи. Разбираш ли — добави тя извинително, — не съм го имала предвид, не очаквах да минем по този път.

— Ех… жено, хайде да се върнем в онова село. Да направим едно състезание с нашия приятел клюкаря… бас държа, че ще го надприказваме.

— Милорд-съпруже!

— Няма значение. Ако искаш да убивам дракони, ще бъда на разположение всяка сряда и събота. Този запалителен метан… от двата си края ли го изпускат?

— О, само от единия. Как биха могли и от двата?

— Лесно. Виж новия модел за следващата година. А сега замълчи. Обмислям тактиката. Ще ми е необходим Руфо. Предполагам, че по-рано е убивал дракони?

— Не ми е известно някога човек да е убивал дракон, милорд-съпруже.

— Така ли? Принцесо, поласкан съм от доверието, което имаш към мен. Може да е отчаяние? Не ми отговаряй, не желая да зная. Мълчи и ме остави да мисля.

При следващата ферма изпратихме Руфо да уреди връщането на конете. Въпреки че бяха наши, подарък от Дорал, трябваше да ги върнем, тъй като не биха могли да живеят там, където отивахме… Мъри ми беше обещала, че ще наглежда Арс Лонга и ще я извежда да се поразтъпче. Руфо се върна с един селяндур, възседнал неоседлан товарен кон. Яздеше вдървено и непрекъснато се местеше между втория и третия чифт крака, за да облекчи гърба на животното.

Слязохме, взехме си лъковете и колчаните и се готвехме да тръгнем, когато Руфо дойде при мен.

— Шефе, конярчето има силно желание да се запознае с героя и да пипне сабята му. Ще го приемеш ли за малко?

Славата, освен привилегии, налага и задължения.

— Доведи го.

Момчето, височко и вече с мъх под носа, се приближи смутено, препъна се, после направи нисък поклон, като почти легна.

— Стани, синко — казах аз. — Как е малкото ти име?

— Паг, милорде-герой — отговори то с писклив глас.

(„Паг“ много му подхожда. На невиянски език звучеше… беше така грубо, както шегите на Джоко.)

— Добро име. Какъв искаш да станеш когато пораснеш?

— Герой, милорд! Като вас.

Мислех да му кажа колко трънлив е Пътят на славата. Но той самият много скоро щеше да го разбере, ако реши да тръгне по него. Кимнах одобрително и го уверих, че в този геройски бизнес винаги има достатъчно място за едно момче с дух… и че колкото от по-рано тръгне, толкова по-голяма ще бъде славата му… така че да работи сериозно, и да учи сериозно и да чака подходяща възможност. Винаги да е нащрек и винаги да говори с непознати дами; така може да започне някое приключение. После му позволих само леко да докосне сабята ми… Лейди Вивамас е моя и по-скоро бих позволил на някой да ползва четката ми за зъби, отколкото да държи нея.

Едно време, когато бях малък, бях представен на един конгресмен. Той ми нанриказва същите празни приказки, които сега приказвах и аз. Открих, че докато ги бръщолевих, бях искрен и съм сигурен, че навремето и конгресменът също е бил искрен. Все пак младежът можеше да загине още на първата миля по този път. Това обаче е за предпочитане, отколкото на стари години да седи край огнището, да смуче беззъбите си венци и със съжаление да си спомня за пропуснатите възможности и за момичетата, с които не е успял да спи.

Реших, че случаят изглежда толкова важен за Паг, че трябва да се ознаменува. Ето защо бръкнах в кесията си и извадих четвърт американски долар.

— Как е фамилното ти име, Паг?

— Просто „Паг“, милорд. От семейството на Лердки, разбира се.

— Сега ще имаш три имена, защото аз ти давам едно от моите.

Имах едно, което не ми трябваше, Оскар Гордън беше достатъчно. Не „Флаш“, тъй като никога не признах моя войнишки прякор. Него не бих го написал дори на стената на тоалетната. „Ийзи“^[2] беше името, което реших да му дам. Винаги съм се подписвал Е. С. Гордън, а не Евелин Сирил Гордън, а в училище името ми бе променено на „Ийзи“, заради стила ми при кросовете… никога не тичах по-силно, отколкото беше необходимо, нито пък клинчех повече, отколкото изискваше случая.

— Съгласно властта, в която съм облечен от командването на Главната квартира на армията на Съединените щати в Югоизточна Азия, аз, Героят Оскар, те дарявам с името Лердки ’т Паг Ийзи. Носи го с чест.

Дадох му монетата и му показах образа на Джордж Вашингтон.

— Това е баща ми, такъв герой, какъвто аз никога не ще мога да стана. Той ходеше винаги с гордо вдигната, глава, говореше истината и се бореше за правото, независимо колко големи са рисковете. Постарай се да бъдеш като него. А тук… обърнах другата страна… е гербът на моя дом, домът, който той създаде. Птицата изобразява кураж, свобода и защита на идеалите. (Не му казах, че американският орел се храни с мърша, ни кога не напада нещо по-голямо от него и е на изчезване… Един символ има такова значение, каквото му се припише.)

Паг Ийзи кимна енергично, а от вълнение очите му се напълниха със сълзи. Не го бях представил на съпругата си; не знаех дали тя ще желае да се запознае с него. Но тя пристъпи и каза любезно:

— Паг Ийзи, запомни думите, които ти каза милорда-герой. Пази ги като съкровище през целия си живот.

Момчето коленичи. Стар го докосна по главата и каза:

— Стани Лердки ’т Паг Ийзи. Изправи се.

Казах довиждане на Арс Лонга, казах й да бъде добро момиче и че някой ден ще се върна. Паг Ийзи се отправи с конете назад и ние влязохме в гората със заредени лъкове, а Руфо остана да ни охранява отзад. Там, където напуснахме жълтия кирпичен път, имаше табела с надпис, който е свободен превод гласеше:

 

(Буквалният превод напомняше на този в парка Йелоустоун: „Внимание… животните в тези гори не са питомни. Желателно е туристите да не се отделят от пътя, тъй като останките им не ще бъдат върнати на техните близки“.)

След малко Стар каза:

— Милорд-съпруже…

— Да, хубави крачета? — Не я погледнах; наблюдавах моята страна и част от нейната, а хвърлях и по едно око нагоре, тъй като тук можехме да бъде нападнати… от нещо като кървавите кити.

— Герое мой, ти си истински благородник и жена ти се гордее с теб.

— Хм? Как? — казах аз, а ума ми беше зает с въображаеми зверове… два вида: един плъх, достатъчно голям, за да яде котки и едно диво прасе, без никаква тлъстинка. Знаех, че прасето е по-лесна мишена, защото то атакува направо. Но целта не трябва да се пропусне. Ако си без сабя, няма да имаш възможност да изстреляш втора стрела.

— Онова момче, Паги Ийзи. Това, което направи за него…

— Какво толкова съм направил за него? Надрънках му старите измишльотини. Нищо не ми струваше.

— Беше много мило от твоя страна, милорд-съпруже.

— О, глупости, небивалици. То очаква големи думи от един герой, така че трябваше да му ги наприказвам.

— Оскар, любими мой, може ли една вярна съпруга да каже на своя съпруг кога той говори глупости за себе си? Познавах много герои и някои от тях бяха такива простаци, че заслужаваха да ядат в обора, ако техните геройства не изискваха да бъдат сложени на масата. Познавах малко хора, които бяха благородни, защото благородството е по-рядко от героизма. Но истинското благородство винаги се познава… дори ако човек е недопустимо скромен, какъвто си ти. Момчето очаква ше това и ти му го даде… моралното задължение на благородника е емоция, която може да се изживее само от онези, които са истински благородни.

— Да, може би. Стар, ти пак се разприказва. Не мислиш ли, че тези зверове могат да имат уши?

— Извинявай, милорд. Техният слух е толкова развит, че чуват стъпките по земята много преди да чуят гласовете. Нека да кажа само още нещо, все пак днес ми беше сватбата. Ако си внимателен към някоя красавица, това аз не го смятам за благородство. Подобно поведение произтича от много по-незначителното чувство за моралното задължение. Но когато говориш на едно селско момче, с мръсни крака, вмирисано на чесън и с пъпчиво лице… говориш му любезно и го караш да се чувства за известно време истински благородник, какъвто си ти самият, давайки му надежда един ден да стане като теб… зная, че не го правиш с намерение да го сваляш.

— О, не съм сигурен. В някои среди момчетата на тази възраст се смятат за особено апетитни. Окъпете го, напарфюмирайте го, накъдрете му косата…

— Милорд съпруже, разрешено ли ми е да мисля, че искам да те ритна в слабините?

— За мислене не могат да те изправят пред военен съд, това е нещо, което никой не може да ти отнеме. О’кей, аз предпочитам момичета; откровен съм и ще си остана такъв.

— Само в деня на сватбата ми, милорд-съпруже. Останалите дни са си твои. Ако те хвана в изневяра или няма да повярвам, или ще те поздравя.

— Не очаквам да ме хванеш.

— Вярвам, че и ти мен няма да хванеш, милорд-мошенико — отговори тя весело.

Едва беше произнесла последната дума, когато иззвънтя тетивата на лъка на Руфо. Той извика:

— Уцелих го! — И тогава ги видяхме. Прасета — толкова грозни, че изглеждаха като поланд чинас^[3]… аз ударих едно със стрела в лигавото му гърло, а секунда по-късно нахраних по същия начин и брат му. Стар удари едно, но стрелата отхвръкна от костите му и то продължи да се носи към нея. Аз го изритах, докато се опитвах да измъкна сабята си от един негов братовчед. Стоманата се беше заклещила между ребрата, но Стар хладнокръвно пусна още една стрела и го уби. Тя уби още едно прасе със сабята си, навеждайки острието като матадор и отскачайки встрани.

Битката свърши. Руфо беше убил три, но беше промушен лошо. Аз имах само една драскотина, а булката ми остана незасегната, в което се уверих, веднага щом нещата се успокоиха. После останах на пост, докато Стар се занимаваше с Руфо, след което тя превърза и моята драскотина.

— Как ти е раната, Руфо? — попитах аз. — Ще можеш ли да вървиш?

— Шефе, няма да остана в тази гора, та ако ще и по корем да се влача. Да тръгваме. Във всеки случай — добави той, като кимна с глава към безполезното свинско около нас — сега плъховете няма да ни нападнат.

Размених местата на отряда ни, като поставих Стар и Руфо отпред, а аз застанах отзад. Отзад е малко по-безопасно, отколкото отпред при повечето обстоятелства, но случаят не беше такъв. Според моята преценка бях оставил невестата си на сляпата случайност при свинското нападение.

Докато напредвахме през гората едва не станах кривоглед, опитвайки се не само да гледам назад, но и напред, така че да мога бързо да се притека на помощ на Стар… ако Руфо се окаже затруднен. За щастие в Югоизточна Азия си имахме едно мълчаливо заклинание, което си казах на ум. Реших да спазя най-стария урок от патрулирането: Не можеш да поемеш задачата на друг. Тогава насочих цялото си внимание назад. Руфо, макар че беше стар и ранен, нямаше да се даде без бой, за да трябва да го пазя… а Стар не беше жена, която щеше да припадне пред лицето на опасността. Спокойно бих могъл да заложа на нея и жалко за онзи мъж, който би се решил да я нападне или изнасили; сигурно ще има дълго да търси своите cojones^[4].

Прасетата повече не ни безпокояха, но когато започна да се здрачава, започнахме все по-често да чуваме гигантските плъхове. Те бързо изтичваха напред и ние ги загубвахме от погледа си. Плъховете никога не нападаха направо, както прасетата; те изчакваха най-добрата възможност.

Плъховете наистина ме ужасяваха. Едно време, когато бях още малко дете, баща ми беше починал, а майка ми още не се беше омъжила повторно, бяхме напълно разорени и живеехме в една таванска стаичка. Та там чувах как плъховете тичаха по стените, а на два пъти претичаха и покрай мен, докато заспивах.

И сега се стряскам на сън и пищя.

Тези плъхове тук бяха истински чак до мустаците. Приличаха на земни плъхове с изключение на краката и лапите им, които бяха много големи… според квадратно-кубическия закон за животинските пропорции, който е в сила навсякъде.

Не изстреляхме нито една стрела, преди да бъдем сигурни, че ще поразим целта и се движехме на зигзаг, за да се възползваме от откритите места в гората… което пък увеличаваше опасността от горе. Гората обаче беше толкова плътна, че опасността откъм небето не беше главната ни грижа.

Аз уцелих един плъх, който се престраши да се доближи, и пропуснах друг. Трябваше да изстрелваме по някоя стрела, когато станеха много нахални. Това караше другите да бъдат по-предпазливи. А веднъж, когато Руфо се прицелваше, а Стар дебнеше готова със сабята си да му помогне, едно от тези малки жестоки зверчета скочи върху Руфо.

Стар го посече още във въздуха. Руфо дори не го видя; той беше зает с прострелването на друг.

От храстите не се плашехме; тази гора беше като паркинг, с дървета и трева, но не и с гъсти храсталаци. Място не беше толкова лошо, но започнаха да ни се свършват стрелите. Това вече ме безпокоеше и тогава забелязах нещо.

— Хей, погледнете! Отклонили сме се от курса. Свийте вдясно. — Стар беше ми показала курса, когато пресякохме пътя и сега аз трябваше да се грижа да не се отклоним. Стар трудно се ориентираше в посоките, а и Руфо не беше по-добър.

— Съжалявам, милорд-водач — отговори Стар. — Пътят беше малко стръмен.

После допълних:

— Как си с крака, Руфо? — По челото му беше избила пот.

Вместо да ми отговори, той каза:

— Миледи, скоро ще се стъмни.

— Зная — отвърна му тя, — време е за вечеря. Милорд-съпруже, онази голяма скала пред нас изглежда е подходяща.

— Но, миледи, изоставаме от плана — каза Руфо.

— И още повече ще изостанем, ако не се погрижа за крака ти.

— По-добре ме оставете — промърмори той.

— По-добре да мълчиш, когато не те питат — казах му аз. — Няма да оставя един рогат дух да бъде изяден от плъхове.

Голямата плоска скала, набучена като череп сред дърветата, представляваше горната повърхност на един исполински варовиков каменен блок, основата на който беше побита в земята. Застанах на пост в средата, а Руфо седна до мен, докато Стар поставяше защита на другите основни и второстепенни места. Не видях как го направи, защото се бях вперил в нещо зад нея. Бях сложил стрела в лъка, готов да го пронижа, докато Руфо следеше от другата страна.

Добре, че изпълнявах осторожно охранителната си задача, вместо да се чудя как Стар поставя онзи магически кръг, тъй като единственият плъх, който срещнахме там, я нападна, без елементарно чувство за самосъхранение. Той направо връхлетя върху нея. Стрелата ми бръмна покрай ухото й и я предупреди. За миг тя го довърши със сабята си. Беше много стар мъжкар, с изпадали зъби и бели мустаци, вероятно малоумен. Беше голям като вълк и макар с две смъртоносни рани ни гледаше с почервенели очи, обезумял от ярост.

След като изгради и последната защита, Стар ми каза, че мога да престана да се безпокоя за атака от небето; бариерата ни защитаваше и отгоре, не само отстрани. Както каза Руфо: „Щом тя го твърди, всичко е наред“. После Руфо разтвори частично сгъваемата кутия и аз извадих оттам санитарната й чанта и още стрели за всички, и храна. Ядохме всички заедно, Руфо беше легнал по гръб, за да може Стар да му смени превръзката. От време на време пъхаше в устата си храна по маниера на невиянското гостоприемство. Стар дълго почиства раната му, докато аз държах лампата и й подавах каквото е необходимо.

Докато се хранехме се стъмни и невидимата бариера беше очертана от хиляди светещи очи, които проблясваха в мрака. Според мен повечето бяха плъхове.

— Миледи, моя любов — казах аз, — тази бариера ще остане ли и през нощта?

Да, милорд-съпруже.

— Добре ще е. Много е тъмно, за да се защитаваме със стрели, а не виждам как бихме могли да си пробием път през тази сган. Страхувам се, че отново трябва да направиш промени в плана си.

— Не мога, любими. Но забрави за тези зверове. Предстои ни да летим.

Руфо изпъшка.

— Точно от това се страхувах. Знаеш, че страдам от морска болест.

— Бедният Руфо — каза тихо Стар. — Не се бой, стари приятелю. Приготвила съм ти изненада. В Кан купих драмамин^[5]… знаеш го, лекарството, което спаси от провал десанта в Нормандия. Или не го знаеш.

Руфо въздъхна.

— Зная го? Аз участвах в тази операция, миледи… и съм алергичен към драмамина. Драх пръча през целия път до Омаха Бийч. По-лоша нощ не съм имал през живота си… о, предпочитам да остана.

— Руфо — попитах аз, — наистина ли си бил в Омаха Бийч?

— По дяволите, да, шефе. Изпълнявах всички замисли на Айзенхауер.

— Но защо? Това не е била твоя битка.

— По-добре се запитай защо ти участваш в тази битка, шефе. В моя случай беше заради френските мацки. Земни, без задръжки и с огромно желание да учат. Спомням си една малка мадмоазел от Арментиер^[6]…

Стар го прекъсна:

— Докато двамата си спомняте ергенските си приключения, ще приготвя оръжията. — Тя стана и отиде до сгъваемата кутия.

— Давай, Руфо — казах аз, като се чудех какъв ли локум ще разтегне.

— Не — отвърна той намусено. — На нея това няма да й хареса. Виждам го. Шефе, ти имаш много лошо влияние върху нея. Не искам да те обиждам.

— Не се обиждам. Е, ще ми разкажеш друг път, ако се сетиш.

— Никога няма да я забравя. Но, шефе, морската болест не е главната причина. Ти мислиш, че опасностите в тази гора са големи. Но онези, към които отиваме… само като си помисля и мартинките ми се разтреперват. Предстои ни да се бием с дракони.

— Зная.

— Значи тя ти е казала? Но човек трябва да види, за да повярва. Горите са пълни с дракони. Повече са от жените на име Доли в Бостън. Големи, малки, на десет годишна възраст тежки по два тона и непрекъснато гладни. На теб може да ти харесва да бъдеш изяден от дракон, на мен обаче никак. Обидно е. И е окончателно. Мястото трябва да се напръска с антидраконов спрей, това трябва да се направи. Трябва да има закон за това.

Стар се беше върнала.

— Не, не трябва да има такъв закон — каза тя твърдо. — Руфо, не бъди така категоричен по въпроси, които не разбираш. Нарушаването на екологичното равновесие е най-голямата грешка, която може да стори едно правителство.

Руфо замълча, но продължи да си мърмори под носа.

Тогава си казах:

— Моя вярна любов, каква е ползата от един дракон? Това много ме озадачава.

— Никога не съм разглеждала диаграмата на екологичното равновесие на Невя. Това не ми влиза в задълженията. Но мога да си представя последиците от нарушаването му, ако се направи опит да се изтребят драконите. Драконите обичат да се хранят с тлъсти плъхове. Съществува едно дълготрайно споразумение, почти договор, според което докато драконите не излизат извън своята територия и докато ограничават разрастването на плъховете, хората няма да ги избиват.

— Но защо не избият плъховете, а после да се отърват и от драконите?

— И да оставят прасетата необезпокоявани? Моля ти се, милорд-съпруже, не мога да отговоря на всичките ти въпроси. Просто зная, че нарушаването на екологичния баланс е въпрос, към който трябва да се подхожда със страх и трепет… и с помощта на много мощен компютър. Невиянците изглежда са доволни от мирното съжителство с драконите.

— Очевидно ние ще го нарушим. Това ще направи ли договора невалиден?

— Договор, в истинския смисъл на думата, няма. Това по-скоро е традиция сред невиянците, условен рефлекс… или може би инстинкт… по отношение на драконите. И ние няма да безпокоим драконите, ако не се наложи. Обсъдихте ли тактиката с Руфо? Когато отидем там няма да имате никакво време.

Тогава с Руфо обсъдихме как да убиваме драконите, а Стар ни слушаше, докато привьршваше приготовленията си.

— Добре — каза мрачно Руфо, — няма смисъл да стоим така. Трябва да защитим достойнството си. Аз съм по-добър стрелец от теб… или поне толкова добър, колкото си и ти… ето защо аз ще бъда отзад, тъй като тази вечер не съм толкова подвижен, колкото е необходимо.

— Бъди готов бързо да реагираш, ако това се наложи.

— Ти бъди готов, шефе. Аз ще бъда готов поради най-важната за мен причина… собствената ми кожа.

Стар приключи с приготовленията и сложи жартиери на коленете на всеки от нас. После ни каза да седнем на скалата.

— Подай ми онази дъбова стрела, Руфо.

— Стар, това не е ли от книгата на Албъртьс Магнъс?

— Подобно е — каза тя. — Моята формула е по-надеждна и съставките, които използвам за жартиерите, не се развалят. Ако обичаш, милорд съпруже, трябва да се концентрирам върху магията. Постави стрелата така, че да сочи към пещерата.

Поставих я и тя понита:

— Точно ли е?

— Ако картата, която ми показа, е вярна, е точно. Насочена е по посоката, която държах през цялото време, откакто напуснахме пътя.

— Колко далеч е гората на драконите? — попита Руфо.

— Виж, любов моя — сетих се, тъй като ще пътуваме по въздуха защо да не отидем направо до пещерата и да избегнем драконите?

Стар ми отговори търпеливо:

— Бих желала да можем. Но тази гора е толкова гъста на върха, че не можем да се спуснем направо пред пещерата, няма достатъчно широка пролука. А съществата, които живеят в онези гори, високо горе, са по-лоши и от драконите. Те растат…

— Моля! — каза Руфо. — Още не сме излетели и ме хвана морска болест.

— По-късно ще ти обясня, Оскар, ако все още искаш да научиш. Във всеки случай не можем да рискуваме да се срещнем с тях… и няма да го сторим. Колко е разстоянието до гората?

— Ммм… осем и половина мили, по онази карта, а сме изминали… не повече от две.

— Добре. Хванете се здраво за мен и се притиснете колкото се може по-плътно. — Руфо и аз я прегърнахме с но една ръка през кръста, а с другата през корема.

— Така е добре. Дръжте се здраво. — Стар начерта някакви фигури на скалата.

След това тя отлетя в нощта заедно с нас.

Не разбирам как мога да не го наричам магия. Ако повече ви харесва, бих казал, че Стар най-напред ни хипнотизира, а после използва пси-сили, за да ни телепортира на осем и половина мили. „Пси“ е по-добра дума от „магия“; едносричните думи са по-силни от многосричните… виж речите на Уинстън Чърчил. Не разбирам нищо, така както не мога да обясня защо никога не мога да се изгубя. Просто си мисля, че е абсурдно други хора да го могат.

Когато летя насън, използвам два стила: единият е като гмуркане на лебед, спускане и издигане; другият е сядане по турски като Малкия куц принц и плуване с истинската сила на личността.

Ние летяхме по втория начин, сякаш се носехме с безмоторен самолет, без да сме в самолет. Нощта беше прекрасна за летене, а голямата луна посребряваше земята под нас. Гората изглеждаше черна в далечината, много по-висока и внушителна, отколкото красивите дървета зад нас. Далеч вляво се виждаха полята на помешчика Лердки.

Бяхме летели само около две минути, когато Руфо каза „Извинете ме!“ и обърна глава настрана. Върху нас не падна дори една капка, но изригна като фонтан. Това беше единственият инцидент по време на този чудесен полет.

Точно преди да достигнем високите дървета, Стар каза съсредоточено: „Амех!“ Спряхме като хеликоптер и се спуснахме право надолу. Стрелата стоеше неподвижна на земята пред нас. Руфо я прибра в колчана си.

— Как се чувстваш? — попитах аз. — Как ти е кракът?

Той преглътна.

— Кракът ми е добре. Само дето земята ми се люлее нагоре-надолу.

— Шшт! — прошепна Стар. — Ще му мине. Пазете тишина, ако ви е мил живота.

Миг по-късно тръгнахме — аз начело с извадена сабя, Стар зад мен и Руфо подир нея, сложил стрела на лъка си.

Промяната от лунна светлина към мрака на дълбоката гора ни направи неспособни да видим каквото и да е. Аз заопипвах дънерите на дърветата за ориентация и се молех на пътя ми да не се окаже някой дракон. Разбира се, знаех, че драконите спят през нощта, но им нямах много вяра. Може пък някой ергенин да е останал на стража. Исках да посветя това място на Свети Джордж^[7] и да отложа опасността за малко по-късно.

Изведнъж обонянието ми усети миризмата на мускус. Спрях и бавно съзрях формата и размерите на истински офис за недвижимо имущество… един дракон, заспал, с глава, положена върху опашката. Заобиколихме го много тихо с надеждата, че туптенето на сърцата ни не е толкова силно.

Вече виждах но-добре, взирах се във всеки лунен лъч, който успяваше да се промъкне през дърветата. Почвата беше покрита с мъх и леко фосфоресцираше, както понякога фосфоресцират изгнилите дънери. Сега можех да видя дървета, и земя… и дракони.

По-рано си мислех: „Какво ли представляват дузина дракони в една такава голяма гора? Почти никакъв шанс да срещнем някой; не по-голям от шанса да видиш сърна през деня в гора със сърни“.

Грешах. Човек, ако вземе на аренда тази гора за нощен паркинг на дракони, ще направи цяло състояние, стига да изнамери начин да ги накара да му плащат.

Разбира се, това не са точно дракони. Бяха още по-грозни. Вяха заври^[8], по-близки до тиранозавър рекс^[9], отколкото до друг вид… голямо задно туловище и тежки задни крака, огромна опашка и по-малки предни крака, които използват или за ходене, или за хващане на жертвата. Главата им се състои главно от зъби. Освен това, тези дракони владеят очарователния трик да запалват газ, възпроизвеждан от тях самите. Но никакво еволюционно хрумване не може да се разглежда като необичайно, ако за сравнение вземете начина, по който правят любов октоподите.

Изведнъж, далеч вляво пламна една огромна струя и после се чу грухтене като от някой стар алигатор. Светлината се задържа няколко секунди, след това угасна. Не ме питайте… може би два мъжки се караха за някоя женска. Продължихме да се движим, но аз намалих темпото след изгасването на светлината, защото ми трябваше време отново да свикна с тъмнината.

Алергичен съм към драконите… не е само от глупав страх. Също както бедния стар Руфо беше алергичен към драмамина, но бях по-близко до алергията, която някои хора имат към косми.

Още с влизането ни в гората очите ми се изпълниха със сълзи, после носът ми се запуши и преди да бяхме изминали половин миля вече триех с левия си юмрук носа и част от устните си. Кихавичната експлозия едва не ми спука тьпанчетата. Случи се точно когато заобикаляхме южния край на един звяр с размерите на камион с ремарке. Спряхме на място и изчакахме. Не се събуди.

Когато тръгнах, любимата ми дойде до мен име хвана за ръка. Отново спрях. Тя бръкна в санитарната си чанта, намери нещо и натри с него ноздрите ми. После с леко блъскане ми даде знак, че можем да тръгваме.

Носът ми най-напред пламна от студ, после изтръпна и след това започна да се отпушва.

След повече от час промъкване покрай високи дървета и гигантски форми, си помислих, че все пак ще се „доберем безпрепятствено до целта“. Пещерата сигурно беше на не повече от сто ярда пред нас и аз вече виждах възвишението, където по всяка вероятност беше входът.

Забързах.

Тогава се пръкна едно малко приятелче, не по-голямо от уолъби^[10] и приблизително със същата форма, като се изключат бебешките му зъби, дълги четири инча. Може би беше толкова малко, че е трябвало да стане през нощта да се изчишка, не зная. Единственото, което помня, е, че минах покрай едно дърво, а бебешокът беше зад него. Настъпих го без да искам по опашката и то изквича.

Право беше. Но прозвуча като сигнал за тревога. Големият дракон, който лежеше между нас и пещерата, веднага се събуди. Не беше много голям… може би около четирийсет фута, заедно с опашката.

Добрият стар Руфо веднага се задейства, сякаш само това е упражнявал. Спусна се откъм южната страна на звяра с вдигнат лък и поставена стрела, готов за стрелба.

— Вдигни си опашката! — извика той.

Аз изтичах пред звяра и се опитах да го предизвикам като крещях и размахвах сабята си. В същото време се чудех до къде ли може да изхвърли огън. Невиянският дракон има само четири места, където може да бъде прободен със стрела; останалата част от тялото му е покрита с броня като на носорог, само че по-дебела. Тези четири места са устата (когато е отворена), очите (трудни за улучване; те са малки като на прасе) и онова място, точно под опашката, където са уязвими почти всички животни. Смятах, че една стрела, забита на това нежно място, ще причини онова чувство на „сърбеж и парене“, което се изпитва при четене на малките обяви от последните страници на вестниците, онези, в които се казва „ИЗБЯГВАЙТЕ ХИРУРГИЯТА!“

Идеята ми беше, че ако драконът бъде нетърпимо раздразнен едновременно от двата края, ще изгуби чувството си за ориентация и ние ще можем или да го нападнем и обезвредим, или на него ще му писне и ще избяга. Но трябваше по някакъв начин да го накарам да си вдигне опашката, за да може Руфо да стреля. Тези същества, тежки като бетонобъркачка, можеха да се изправят на задните си крака и да балансират с опашката си.

Драконът полюшваше главата си напред-назад, а аз внимавах да не попадна в обсега на пламъка… когато неочаквано усетих миризмата на метан, излизащ от устата му. Оттеглих се бързо назад и се скрих зад малкото бебче. Хвърлих се право върху него, паднах на раменете си, преметнах се през глава и това ме спаси. Тези пламъци достигат до около двайсет фута. Старият дракон се беше изправил на задните си крака и можеше да ме опече, но пред мен беше бебчето. То спря пламъка… а Руфо изкрещя:

— Очите на звяра!

Причината, поради която избягах навреме беше лошият дъх на устата му. Знае се, че „чистият метан е газ без цвят и без мирис“. Стомашно-чревният тракт на звяра обаче не беше чист; той беше така задръстен с домашни кетони и алдехиди, че вонеше като ракиджийница.

Предполагам, че онзи мехлем, с който Стар ми намаза ноздрите, спаси живота ми. Ако носът ми беше запушен, не ще можех да надуша дори горната си устна.

Действията ни не спряха, за да се отдам на размисъл; всичко това си го мислих или преди, или след, но не и по време на самата случка. Малко след като Руфо стреля по очите му, звярът прие вид на пълно възмущение, отвори отново уста, без да бълва пламък и се опита да ме хване за бедрото с двете си ръце. Не можа… предните му крака са много къси… но се опита. Като видях докъде достига огнената струя, бързо прибрах сабята си и вдигнах лъка. Имах време да изпратя една стрела в устата му, може би в лявата сливица.

Този сигнал драконът възприе по-бързо. С яростен рев, от който се разтърси земята, той се спусна към мен, бълвайки огън… Руфо извика приветствено:

— Брадавица седем!

Бях много зает, за да му благодаря; тези същества са много бързи за ръста си. Но и аз съм бърз, а и имах по-голям стимул. Хванах с две ръце опърлените си гащи и затичах още по-бързо, опитвайки се да заобиколя дракона.

Стар внимателно изстреля една стрела в другата му сливица, точно откъдето дойде пламъкът, докато аз се оттеглях. После бедното същество толкова силно се изви, че си заплете краката и падна, с което причини едно малко земетресение. Руфо заби една стрела в нежната му задна част, а Стар прободе езика му и стрелата заседна в гърлото му, което страшно го подлуди.

Звярът се сви на топка, изправи се на краката си, отдръпна се назад и се опита отново да избълва пламък.

И пламъкът изскочи.

На това се бях надявал. Онези дракони от приказките със замъци и пленени принцеси винаги имат толкова огън, колкото им е необходимо; като шестак барабанлия в телевизионен сериал, който в пет серии може да стреля само с едно зареждане. Само че тези същества сами си произвеждаха метана и нямаха толкова голям резервоар, нито пък можеха да го съхраняват под високо налягане… надявах се аз. В действителния живот, ако някой използва бързо всичкия си амонал^[11], му трябва известно време за повторното зареждане.

Междувременно Руфо и Стар не оставяха звяра на мира и го бяха превърнали във възглавничка за топлийки. Той се опита с всички сили отново да избълва, а аз се промъкнах бързо, опитвайки се да държа пискащото малко драконче между мен и него. Пламъкът потрепна, простря се на някакви си жалки шест фута и изгасна. Но драконът толкова се насили да ме достигне с този последен пламък, че отново падна.

Използувах шанса, че за една-две секунди ще е бездеен, изтичах и забих сабята си в дясното му око.

Последва една силна конвулсия и после всичко стихна.

(Щастлив удар. Казват, че динозаврите, макар и толкова големи, имат мозък, колкото един кестен. Нека приемем, че мозъкът на този звяр е бил колкото пъпеш… и все пак е цяло щастие, ако успееш през очната му ябълка да го достигнеш. Всичко онова, което му бяхме сторили до този момент, беше като ухапване от комар. Но от този удар добичето умря. Сигурно Свети Майкъл и Свети Джордж са направлявали сабята ми.) Руфо изкрещя:

— Шефе! Да бягаме.

Към нас се насочваше ескадрон от дракони. Чувствах се като на маневри, когато трябва да изкопаеш една миша дупка, а после да се скриеш в нея и отгоре да мине танк.

— Насам! — извиках аз. — Руфо! Насам, не нататък! Стар!

Руфо закова спирачките, ние се втурнахме във вярната посока и тогава видях входа на пещерата, черен като грях и приканващ като майчини ръце. Стар се отдръпна назад; бутнах я навътре, а Руфо се запрепъва след нея. Аз понечих да се върна, за да се бия с още дракони заради моята любима.

Но тя изкрещя:

— Милорд! Оскар! Влизай вътре, идиот! Трябва да поставя бариерата!

Бързо влязох вътре, тя сложи бариерата, а аз въобще не й се разсърдих, задето нарече съпруга си идиот.