Робърт Хайнлайн
Пътят на славата (18)

Глава осемнадесета

Центърът е хубава планета, като Земята но без нейните недостатъци. Тя е усъвършенствана в продължение на хилядолетия, за да стане Царство на мечтите. Пустиня, сняг и джунгла има колкото за разнообразие; наводненията и другите природни бедствия са премахнати.

Планетата не е пренаселена, но за размерите си, колкото на Марс, и с океаните, населението й е голямо. Повърхностната гравитация е почти като на Земята. (По-постоянна, както разбрах.) Приблизително половината от населението й е от временно пребиваващи, тъй като нейните уникални културни ценности… продукт на двайсет вселени… я правят истински рай за туристите. Всичко е направено така, че да осигурява удобство на туристите с една цялостна завършеност, подобно на Швейцария, но постигането чрез неизвестна за Земята технология.

Стар и аз имахме жилища на дузина места из планетата (и безброй други на другите вселени). По големина те бяха от палат до мъничка рибарска колиба, където Стар трябваше сама да готви. Ние обаче живеехме предимно в апартаменти в една изкуствена планина, в която се съхраняваше яйцето. Там работеха и хората, ангажирани с него. До тях имаше салони, конферентни зали, секретариат и т.н. В случай, че пожелаеше да работи, Стар имаше нужда всичко това да й е под ръка. Обаче един посланик на система или император на стотици системи, дошъл на посещение, имаше толкова шанс да бъде поканен в нашия частен дом, колкото някой обикновен скитник да бъде пуснат през задната врата на един представителен дом в Бевърли Хилс.

Ако все пак Стар случайно го харесаше, тя можеше да го доведе у дома за една среднощна закуска. Тя го направи веднъж… един смешен малък гном^[1] с четири ръце, който умееше да тактува с жестове.

Стар не провеждаше никакви официални приеми и не се чувстваше задължена да присъства на такива. Тя не даваше пресконференции, не произнасяше речи, не приемаше делегации от момичета-скаути, не прокламираше „специални дни“, не подписваше документи, не опровергаваше слухове, нито пък се занимаваше с някоя от многото отнемащи времето дейности, любими на хиляди важни личности на Земята.

Тя обаче даваше множество консултации, свикваше често конференции от други вселени и разполагаше с новини отвсякъде, организирани в система, разработена в продължение на столетия. Чрез тази система тя решаваше кои проблеми трябва да разгледа. Едно постоянно оплакване беше, че империята пренебрегва „жизнени въпроси“… и това беше вярно. Нейна Мъдрост решаваше проблеми по свой избор; системата се поддържаше стабилна благодарение на това, че повечето проблеми се решаваха от само себе си.

Често посещавахме обществени събития; и двамата обичахме партита и за Нейна Мъдрост и съпруга й имаше безкраен избор. Имаше и един негативен протокол: Стар нито приемаше покани, нито съжаляваше, когато не беше поканена; отиваше, когато й беше приятно и не позволяваше да я безпокоят, когато нямаше желание. Това беше нещо нечувано за едно капиталистическо общество, още повече и нейният предшественик беше наложил протокол, по-строг от този на Ватикана.

Една домакиня ми се оплака, че при новите наредби обществото било станало тъпо… и дали не бих могъл да направя нещо в тази насока?

Направих. Намерих Стар и й предадох забележката, след което излязохме и отидохме на един пиянски бал на художници — истинско лооу^[2]!

Центърът представлява такава смесица на култури, раси, обичаи и стилове, че на практика няма почти никакви правила. Едно неизменно правило обаче беше: Не ми налагай твоите обичаи. Хората бяха облечени така, както се обличаха в собствената си страна или експериментираха с други стилове. Всяко обществено мероприятие приличаше на свободен маскен бал. Един гост може да се появи на някой претенциозен прием съвсем гол, без това да бъде причина за клюки… и някои наистина го правеха. Нямам предвид нехуманоиди или космати хора, а такива, които в Ню Йорк биха носили американски дрехи… и други, които бяха били обект на внимание дори в Ил дьо Левант, защото въобще не са окосмени и нямат дори вежди. За тях липсата на окосменост е източник на гордост; това показва тяхното „превъзходство“ пред нас, окосмените маймуни. Те са така горди, както един кракер^[3] от Джорджия с недостига си на меланин^[4]. Така че те ходят по-често голи, отколкото другите човешки раси. Отначало тяхната поява ме смущаваше, но после свикнах.

Навън Стар носеше дрехи, както и аз. Тя никога не пропускаше възможността да се докара — една привлекателна слабост, която ми помагаше да забравя понякога нейния имперски статус. Тя никога не се обличаше два пъти по един и същи начин, винаги имаше на гърба си нещо ново… и се разстройваше, ако не го забележа. Някои от нейните облекла биха предизвикали инфаркт дори на плажа на Ривиерата. Тя смяташе, че костюмът на една жена не е добър, ако не предизвиква желание у мъжете да го смъкнат от гърба й.

Една от най-ефектните й премени беше съвсем семпла. Случи се така, че с нас беше Руфо и тя реши да се облече така, както беше облечена, когато търсехме яйцето. За кратко време костюмите бяха направени по поръчка, защото невиянските дрехи са най-непопулярни в Центъра.

Със същата скорост бяха изработени лъкове, стрели и колчани и ние бяхме особено щастливи. Чувствах се доволен, че можех да си сложа колана с моята Лейди Вивамъс. Тя висеше на една стена и откакто се бяхме върнали от голямата черна кула, не я бях докосвал.

Стар стоеше права, широко разкрачила крака, с юмруци на хълбока, отметната назад глава, със светнали очи и червени бузи.

— О, какво удоволствие! Чувствам се добре, чувствам се млада! Скъпи, обещай ми, обещай ми честно, че някой ден отново ще тръгнем на приключения! Толкова ми писна да бъда знаменитост.

Тя говореше на английски, тъй като езикът на Центъра не позволява да се изразяват такива идеи. Той е опростен език, в който хиляди години са навлизали чуждици и са ставали перманентни промени, този език е без флексии, позиционен и монотонен.

— Става — съгласих се аз. — Какво ще кажеш, Руфо? Искаш ли да минем по онзи Път на славата?

— След като го павират.

— Глупости. Ще дойдеш, зная. Къде и кога, Стар? Няма значение „къде“… само „кога“. Да оставим това парти и да тръгваме още сега!

Изведнъж тя помръкна.

— Мили, знаеш, че не мога. Още не съм минала и една трета от обучението.

— Трябваше да счупя онова яйце, когато го намерих.

— Не се сърди, скъпи. Хайде да отидем на партито и да се забавляваме.

Отидохме. Пътуването в Центъра се осъществява чрез разпределители и изкуствени „коридори“, които не изискват никаква „магия“ (или може би са още по-голяма). Крайната цел се задава подобно на етажа в асансьора, така че няма никакъв проблем с трафика в градовете… нито хиляди други неприятни неща; хората въобще не се показват в транзитните градове. Тази вечер Стар реши да слезем малко преди крайната точка. Повървяхме малко из парка и влязохме. Тя знаеше колко добре приляга трикото на дългите й крака. Въртеше си задника като индуска.

Човече, каква сензация предизвикахме! В Центъра не се носеха саби, с изключение само на особени посетители. Лъковете и стрелите също са голяма рядкост. Бяхме такава гледка, като кръстоносец с пълни рицарски доспехи на Пето авеню.

Стар беше щастлива като дете. Аз също. Чувствах мускулите на ръцете си като от стомана и бях готов да тръгна на лов за дракони.

Балът не се различаваше от тези на Земята. (Според Руфо, всички раси имаха навсякъде едни и същи основни развлечения: събиране на тълпи за танцуване, пиене и клюкарстване. Той твърдеше, че ергенският гуляй и женското парти са симптоми на нездрава култура. Не спорих.)

Слязохме важно по голямото стълбище, музиката спря да свири, хората втренчиха очи и онемяха… и Стар беше доволна, че е забелязана. Музикантите отново взеха инструментите си, а гостите изпаднаха в онази сервилна любезност, отправяна обикновено към принцесата. Но все още бяхме обект на внимание. Мислех, че историята с търсенето на яйцето е държавна тайна, тъй като никога не бях чул публично да се споменава. Но дори и да се знаеше, очаквах, че подробностите са известни само на нас тримата.

Не беше така. Всички знаеха какво означават тези костюми и дори нещо повече. Бях на бюфета, пийвах си коняк и отхапвах от един сандвич дагууд^[5] собствено изобретение, когато до мен се приближи една хубава сестра на Шехеразада от човешка раса, но различна от нашите. Беше покрита с рубини, с размерите на палец, и носеше приемливо плътна рокля. Дребничка, босонога, тежеше може би един и двайсет, а кръстът й беше под петнайсет инча, което правеше несъразмерни останалите й измерения, нещо съвсем ненужно. Беше брюнетка с най-монголоидните очи, които някога съм виждал. Приличаше на хубава котка и ме гледаше така, както една котка гледа птичка.

— Сама съм — съобщи тя.

— Говори.

— Сверлани. Свят… — (Името и кода… не можах да чуя.) — Студент диетолог, математико-сибарит^[6].

— Оскар Гордън. Земя. Войник. — Пропуснах да кажа „войник на Съединените Щати на Земята“; тя знаеше кой бях.

— Въпроси?

— Питай.

— Сабя?

— Да.

Тя я погледна и зениците й избледняха.

— Е-беше сабята унищожи защита яйце? — („Тази сабя тук от онези теоретически аномалии ли е, включени в преходите между вселените, сабята, с която е убит Нероденият?“ Двойното време на глагола, настояще-минало, приема и отхвърля концепцията, че идентичността е безсмислена абстракция… това ли е сабята, която действително си използувал, в обичайния смисъл, и не ме будалкай, войник, аз не съм дете.)

— Беше-е — съгласих се аз. (Аз бях там и гарантирам, че бях е нея по целия път до тук, така че това е тя.)

Тя ахна и зърната на гърдите й щръкнаха. Около тях беше нарисувана, или може би татуирана, мулти универсална конструкция, наречена „Стената на Троя“. Така силна беше нейната реакция, че защитата на Илион^[7] отново се обезвери и „Стената на Троя“ се снижи с няколко милиметра.

— Пипа? — каза тя умолително.

— Пипа.

— Пипа два пъти? (Моля, може ли да я взема, така че да я почувствам? Много моля, най-почтително! Зная, че искам прекалено много, и ти имаш право да ми откажеш, но обещавам, че няма да я повредя… те използуват много думи, но същността е в начина на изказ.)

Не ми се щеше да й я дам, не и Лейди Вивамъс. Не съм човек, който може лесно да бъде измамен от хубави девойки.

— Пипа… два пъти — неохотно се съгласих аз. Измъкнах я от ножницата и й я подадох, готов да я грабна, преди да е извадила нечие око.

Тя я взе предпазливо, опулила големите си очи и отворила уста, хвана я за предпазителя, вместо за дръжката. Трябваше да й покажа как се държи. Ръката й беше прекалено малка, за да я обгърне.

Тя съгледа надписа.

— Означава?

— Bum vivimus, vivamus трудно можеше да се преведе, защото тук едва ли бяха схванали идеята. За тях тя е банално естествена, както водата за рибата. Аз обаче се опитах да й дам един що-годе задоволителен превод.

— Цени живота. Яж. Пий. Весели се.

Тя кимна замислено, след това размаха Лейди Вивамъс във въздуха, с наклонена китка и изправен лакет.

Не можех да понеса нескопосаната гледка. Взех сабята и застанах в отбранителна стойка. Светкавично атакувах и отново заех отбранително положение… и всичко с такава грация, че големите космати хора гледаха с възхищение. Ето защо балерините учат фехтовка.

Направих поздрав със сабята и я подадох обратно на девойчето. После нагласих десния й лакът и китка и лявата й ръка… затова балерините получават толкова ниски оценки по фехтовка и затова майсторите на рапирата се отнасят към тях така снизсходително. Тя протегна ръка напред и едва не намуши в бедрото един от гостите.

Хванах сабята и я мушнах в ножницата. Около нас се беше събрала голяма група зяпачи. Взех си сандвича от бюфета, но тя още не беше свършила с мен.

— Аз скача сабя?

Задавих се. Ако тя правилно разбираше казаното… или пък аз… беше ми направено най-благородното предложение в Центъра. Обикновено това не се разтръбява. Стар сигурно не беше разказала подробности за нашата сватбена церемония. Руфо? Не го бях предупредил, но не допусках да е той. Може би Стар се беше раздрънкала.

След като не отговорих тя поясни недвусмислено какво има предвид, при това на висок глас.

— Аз не девствена, не майка, не бременна, фертилна.

Обясних с цялата любезност, която позволяваше този език, че съм женен. Тя остави тази тема и погледна към дагууда.

— Хапка вкусна?

Това беше друг въпрос. Подадох й сандвича.

— Гостоприемен. Примитивен. Силен. Силно противоречие. Добър майстор. — После тя се отдалечи, като ме остави да се чудя.

След десет минути ми беше направено ново предложение за женитба. Получих повече предложения от всеки друг в Центъра и съм сигурен, че причината за това беше сабята. Разбира се, предложения ми се правеха, защото бях съпруг на Нейна Мъдрост. Можех да бъда орангутан и въпреки това щях да получавам предложения. Някои от косматите наистина приличаха на орангутани и бяха приети от обществото, а аз може би миришех по-зле от тях. И се държах по-лошо. Истината беше, че много дами бяха любопитни да разберат какво беше избрала императрицата за в леглото си. А фактът, че бях дивак, или в най-добрия случай варварин, засилваше тяхното любопитство. Нямаше никакво табу да поканиш някого в леглото си и малко бяха тези, които се въздържаха да не го направят.

Но аз все още карах медения си месец. Във всеки случай, ако бях приел всички тези предложения, щях да пропадна. Но ми доставяше удоволствие, когато ги чувах, особено след като престанах да се правя глупашки на интересен със сладниковите си въпросчета: „Сбода?… или подсладена черна бира?“ Такива предложения повишават морала на всеки.

Когато се събличахме тази нощ, попитах Стар:

— Добре ли прекара?

Стар се прозина и се усмихна.

— Разбира се. Ти също, стар игъл скаут. Защо не доведе онова котенце?

— Кое котенце?

— Знаеш за кое котенце става дума. Онова, на което показваше как да се дуелира.

— Мяуу!

— Не, не, скъпи. Трябва да изпратиш да ти я доведат. Чух я да ти съобщава професията си, а съществува здрава връзка между доброто готвене и доброто…

— Жено, отново приказваше повече отколкото трябва!

Тя премина от английски на невиянски.

— Да, милорд — съпруже. Няма да издам нито един звук, който да излезе неканен от измъчените ми от любов устни.

— Любима миледи-съпруго… елфа на стихиите на пеещите води…

Невиянският език е по-полезен от жаргона, на който говорят в Центъра.

Центърът е добро място и тук съпругът на една Мъдрост може да прекара приятно времето си. След първото ни посещение в рибарската колиба на Стар, аз и споменах колко приятно би било да се върнем някой ден и да ловим пъстърва с ръце на онова прекрасно място до коридора, през който влязохме в Невя.

— Как бих искал то да беше на Центъра.

— Няма проблем.

— Стар! Нима ще го докараш тук? Зная, че през някои търговски коридори, може да се пренася физическа маса, но дори и така…

— Не, не. Чакай да видя. Ще ми трябва ден-два да го оформя триизмерно, да го измеря и прочие… течаща вода и онези неща. Но междувременно… зад тази стена няма нищо, само електроцентрала и други подобни. Ще сложим тук една врата, а мястото, където ловихме риба, ще разположим стотина метра зад нея. Ако не бъде завършено за една седмица, ще извикаме друг архитект. Става ли?

— Стар, нима ще сториш това!

— А защо не, скъпи?

— Да разрушиш цялата къща, за да ми дариш поток с пъстърва? Във всеки случай, мила, моята идея беше не да докараш онзи поток тук, а ние да отидем там. Да си направим една ваканция. Тя въздъхна.

— Как бих желала една ваканция!

— Стар, днес пак си имала въплътяване. Гласът ти е различен.

— Ще премине, Оскар.

— Стар, много често го правиш. Това те състарява.

— Може би. Но както знаеш, аз съм тази, която трябва да прецени колко често да го правя.

— Не зная! Ти можеш да преценяваш цялата тази проклета система… но аз, твоят съпруг, трябва да преценя дали не се претоварваш… и да те спра.

— Скъпи, скъпи!

Имаше много такива случаи.

Не я ревнувах. Духът на моето дивашко минало остана в Невя и повече не бях преследван от него.

Центърът не е място, на което има вероятност да ме сполети такъв дух. В него има толкова много сватбени обичаи, колкото и култури… хиляди. Те взаимно се балансират. Някои хора тук са моногамни по инстинкт, каквито казват, че са лебедите. Така че това не може да се класифицира като „целомъдрие“. Както куражът представлява храброст само пред лицето на страха, така и целомъдрието е правилно поведение пред лицето на изкушението. Ако няма изкушение, няма да има и целомъдрие. Но тези ортодоксални защитници на моногамията не представляваха заплаха. Ако някой направи от незнание предложение на някоя от тези непорочни дами, той не рискува нито да бъде напердашен, нито пък да бъде промушен с нож. Тя просто ще отхвърли предложението му и спокойно ще си продължи разговора. Без значение е дали нейният съпруг ще дочуе нещо. Ревността е непозната сред тази раса, която по природа е моногамна. Не че някога съм пробвал — за мен те изглеждаха… и миришеха… на развалени кнедли. Там където няма изкушение, няма и целомъдрие.

Но аз имах не една възможност да манифестирам своето „целомъдрие“. Онова котенце с кръстче като на оса така ме изкуши! Научих, че тя била възпитана в култура, според която жените не са в състояние да се омъжат докато не докажат, че могат да забременеят, както е в някои части на Южните Морета и на някои места от Европа. Тя не нарушаваше никакво табу на племето си. Още повече бях изкушен от едно друго девойче, едно сладурче с хубава фигурка и добро чувство за хумор, една от най-добрите танцьорки във всички вселени. Тя не написа своето предложение на тротоара, но ми подсказа по един недвусмислен начин, използувайки умело еротичния жаргон че нито е заета, нито пък е безразлична.

Беше вълнуващо. Като честен „американец“ се заинтересувах чрез други хора за обичаите в нейното племе и научих, че макар да държат строго на брака, все пак са достъпни. Както се казва „прозорецът е отворен, макар вратата да е заключена“.

Ето защо се изплаших. Постарах се да си изясня фактите и установих, че всяка една от жените, която ми се предлагаше, всъщност изгаряше от любопитство да разбере какво представлява в леглото съпругът на Стар. Сладката малка Жай-е-ван беше една от онези, които не носеха дрехи. Те си й растяха по тялото; от върха на носа до мъничките палци на краката беше покрита с мека, сива козина, изключително наподобяваща на чинчила. Великолепна.

Не ми даде сърце, беше много мило дете.

Това свое изкушение признах пред Стар… и Стар спокойно ми каза, че сигурно съм имал памук в ушите. Жай-е-ван беше забележителна майсторка дори и сред своите хора, оценена като най-талантливата почитателка на бог Ерос.

Стоях изплашен. Една лудория с такова сладко дете трябва да включва любов, поне малко, но не това ме плашеше; просто онази хубава козина… заедно със страха, че лудорията с Жай-е-ван може да се превърне в любов и тя няма да може да се ожени за мен, дори и Стар да ме освободи.

И да не ме освободи… Центърът няма закони, които да забраняват полигамията. В повечето религии има закони против едно или друго, но тук съществуваше смес от култури и безкрайно много религии, които се отричаха едни други. Културолозите определят следния „закон“ за религиозната свобода, който, твърдят те, е неизменен: Религиозната свобода в един културен комплекс е обратно пропорционална на силата на най-силната религия. Предполага се, че това е един случай на обща неизменност, че всички свободи възникват от културни конфликти, защото един обичай, който е противоположен на неговото отрицание, е задължителен и винаги е считан за „природен закон“.

Руфо не беше съгласен. Той каза, че неговите колеги дефинират като уравнения неща, които не могат да се измерят и че всъщност дефинират… празноти в техните мозъци!… и че свободата никога не е била нещо повече от щастлива случайност, защото всички човешки раси се страхуват от свободата не само на съседите си, но дори от собствената си свобода и винаги, когато е възможно, я потъпкват.

Но да се върнем към въпроса за брака. Хората от Центъра използват всякакъв вид брачни договори. Или никакъв. Те упражняват семейно съжителство, съвокупление за размножаване, дружба и любов… но не непременно с една и съща личност. Договорите могат да бъдат така сложни като договор за сливане на фирми, с определяне на продължителност, цели, задължения, отговорности, брой и пол на децата, методи на генетична селекция, наемане на дойки, условия за разтрогване на брака и възможности за продължаването му… всичко освен „брачна вярност“. Тук се приема като аксиома, че това не е задължително и следователно не трябва да се включва в договора.

Но брачната вярност тук е по-обичайна, отколкото на Земята, защото просто не е легализирана. Тук имат една стара поговорка, която гласи: „Жените и котките правят каквото си искат, а мъжете и кучетата със същото се разтоварват“.

Обикновеният брачен договор всъщност не е никакъв договор; мъжът пренася дрехите си в къщата на жената и остава при нея… докато тя не ги изхвърли. Тази форма се цени много поради нейната стабилност: една жена, която „изхвърля обувките на мъжа“, трудно ще намери друг достатъчно смел мъж, за, да поеме риска да живее с нея.

Моят „договор“ със Стар не беше нещо повече, ако изобщо договори, закони и обичаи са в сила за една императрица. Но не това беше източник на все по-нарастващото ми безпокойство.

Повярвайте, не бях ревнив.

Но все повече се терзаех от онези мъртви хора, чиято памет се въплътяваше в нейния ум.

Една вечер, докато се обличахме за някакво парти, тя ми се озъби. Разказвах й как съм прекарал деня, и се радвах като дете, което разказва за прекарания ден в детската градина. Бях ентусиазиран, пред мен се откриваше един нов свят… а Стар обикновено беше търпелива.

Но тя ме сряза с баритонен глас.

Млъкнах нацупено.

— Днес явно си имала сеанс на въплътяване.

Почувствах как тя потрепери.

— О, прости ми, скъпи! Не, това не съм аз. Аз съм Негова Мъдрост CLXXXII.

Бързо направих сметка.

— Това е четиринайстото ти въплътяване… а преди това си имала само седем. Какво по дяволите се опитваш да направиш? Да се изтощиш? Да се превърнеш в идиот?

Тя започна да ме критикува. После ми отговори тихо:

— Не, нищо такова не рискувам.

— Аз пък чувам други неща.

— Онова, което си чул, не е вярно, Оскар, тъй като никой не може да прецени… нито моя капацитет, нито пък какво означава да бъдеш подложен на въплътяване. Освен ако не говориш за моя наследник?

— Не. — Знаех, че беше си избрала наследник и предполагах, че тя самата му беше извършила едно-две въплътявания… стандартна практика за осигуровка в случай на покушение. Но не го бях срещал, не исках да го срещам и дори не знаех кой е той.

— Тогава забрави онова, което си чул. То няма никакъв смисъл. — Тя въздъхна. — Но, скъпи, ако нямаш нищо против, тази вечер няма да излизам; по-добре да си легна и да поспя. Старият вонящ CLXXXII е най-противната личност, която някога ми е въплътявана… блестящ успех в критична възраст, трябва да прочетеш за него. Но е имал характер на лошо животно; мразел е всеки човек, на когото е помогнал. Сега неговата идентичност е съвсем прясна в мен, трябва да го озаптя.

— О’кей, хайде да си лягаме.

Стар поклати глава.

— Аз ще използвам автосугестия^[8] и на сутринта няма да можеш да ме познаеш. Ти иди на партито. Намери си нещо интересно и забрави, че имаш затормозена жена.

Отидох, но бях в много лошо настроение, за да помисля за някакви „приключения“.

Старият въплътен проклетник не беше най-лошото. Имах проблеми със себе си… Стар, макар че беше истинска амазонка, не беше достатъчно силна, за да ми помогне.

Но „Светецът“ беше по-непоносим от стария проклетник. Това беше Негова Мъдрост CXLI — адски благороден и възвишен. Тогава отидох на риболов за три дни. Стар беше с бистър ум, пълна с въодушевление и радост от живота; Този симпатяга не пиел, не пушел, не дъвчел дъвка, нито пък говорел неприлични думи. Когато се въплъти в Стар, около главата й почти можеше да се види ореол.

Имаше и нещо по-лошо; той се бил отказал от секса, когато се посветил на вселените и това имаше шокиращ ефект върху Стар. Ето защо отидох да ловя риба.

Едно добро нещо мога да кажа за светеца. Стар спомена, че в цялата поредица от владетели той бил най-слабият император, притежаващ талант да върши лоши дела, движен от благочестиви мотиви, така че тя научила повече от него, отколкото от когото и да било друг; той бил извършил всички грешки, описани в книгите. Бил убит от възмутени граждани само след петнайсет години.

Негова Мъдрост CXXXVII е била дама… и тогава Стар отсъства два дни. Когато се върна у дома, тя обясни:

— Трябваше, скъпи. Винаги съм смятала, че съм свадлива кучка… но от нея бях потресена.

— Как?

— Не ми се ще да приказвам, господарю. Положих Много усилия да я заровя там, където никога не ще я срещнеш.

— Любопитен съм.

— Зная и затова я промуших в сърцето… противна работа, тя беше непосредственият ми предшественик. Но се страхувах, че може да я харесаш повече от мен. Тя е неописуема уличница.

— Това още повече засилва любопитството ми.

Повечето от бившите владетели не бяха лоши хора. Но бракът ни щеше да бъде по-безоблачен, ако никога не знаех, че са въплътени. По-лесно е да имаш жена, която е леко чалната, отколкото такава, в която са въплътени много личности… повечето от които мъже. Да знаеш за тяхното духовно присъствие, дори когато постъпките бяха на самата Стар, това никак не допринасяше за засилване на моето влечение към нея. Трябва обаче да призная, че Стар познаваше мъжката гледна точка много по-добре от всяка друга жена. На нея не й беше необходимо да прави догадки за онова, което е приятно на мъжа и тя нямаше никакви задръжки в безцеремонното споделяне на уникалното си знание.

Не трябваше да се оплаквам.

Но аз се оплаквах, обвинявах я, че тя не е тя, че е обсебена от други хора. Тя понасяше моиге несираведливи обвинения по-добре отколкото аз понасях онова, което считах за несправедливо в моето положение на visa-vis^[9] с цялата онази тълпа от духове.

Но и тези духове не бяха най-лошото за мен.

Нямах никаква работа. Не искам да кажа от девет до пет да кося градината, а в неделните дни да седна на едно питие в местния клуб. Искам да кажа, че нямах никаква цел. Виждали ли сте някога лъв в зоологическа градина? Винаги получава навреме порцията си прясно месо, водят му се женски, не го преследват ловци… Всичко му се поднася на тепсия, нали?

Тогава защо изпитва такава скука!

В началото не знаех, ще се сблъсквам с такъв проблем. Имах красива и жизнена жена, здравето ми беше цветущо, живеех в най-луксозното жилище в град, по-красив от който и да било на Земята. Всички бяха любезни към мен, имах изключителния шанс да „посещавам колеж“ в чудесен и неземен смисъл, без да е необходимо да играя футбол. Нито пък баскетбол. Никога не се налагаше да прекъсвам образованието си, за да търся някаква възможност да си помогна финансово.

Скоро разбрах, че не мога да усвоя всички знания, дори и да ми ги наливат с фуния.

Никога не изоставях напълно образованието си; знанието има много форми. Но в учението ми липсваше цел. Аз бях дилетант… и това разбрах, когато видях, че преподавателите ми изпитваха по-голяма скука от самия мен. Затова освободих повечето от тях. Оставих само преподавателите по математика и история на вселените. Отказах се от идеята да знам всичко.

Мислех да се занимавам с бизнес. Но за да ти доставя удоволствие, бизнесът, или трябва да ти е по сърце (на мен не ми беше), или трябва да имаш нужда от мангизи. Аз имах мангизи. Единственото, което можех да правя, беше да ги прахосвам на комар. Ако печелех, никога нямаше да зная, дали това не е някакво нареждане (от някое правителство някъде): „Оставяйте съпругът на императрицата да печели, ние ще ви възстановим загубеното“.

Същото беше и с покера. Аз ги научих на тази игра и тя бързо се разпространи… но скоро установих, че не мога повече да играя. Покерът трябва да се играе сериозно, иначе не представлява нищо… но когато имаш океан от пари, прибавянето или разпиляването на няколко капки от него не представлява нищо.

Трябва да обясня…„гражданските данъци“ на Нейна Мъдрост може би не бяха толкова големи, колкото са разходите на множеството големи прахосници в Центъра. Мястото е богато. Те бяха такива, каквито желаеше Стар; бездънен кладенец на богатство. Аз не зная от колко светове се събираха, но да приемем, че са двайсет хиляди, всеки с население три милиарда… сигурно бяха повече.

По едно пени от 60 000 000 000 000 души прави шестстотин милиарда долара. Тези цифри не означават нищо, само идват да покажат, че бремето е толкова незначително и все пак това означава толкова много пари, че моите разходи бяха незабележими. Предполагам, че едноличното управление на Стар над нейните владения, които не представляваха империя, не беше свързано с никакви разходи… а нейните лични разходи, заедно с моите, независимо колко разточителни бяхме, нямаха никакво значение.

Навремето цар Мидас^[10] загубил интерес към златото. Същото стана и с мен.

О, аз прахосвах. (Никога не съм се докосвал до пари… не беше нужно.) Нашият дом имаше гимнастически салон, по-внушителен от който и да било университетски салон; там имах една salle d’armes^[11] и тренирах фехтовка почти всеки ден с всички видове оръжия. Поръчах си рапира, която да отговаря на Лейди Вивамъс и най-добрите ковачи от няколко свята приложиха цялото си майсторство, за да ми помогнат. По мое желание беше изграден и един полигон, взех си лъка от пещерата при коридора в Карт-Хокеш и се упражнявах в стрелба с лък и с други оръжия. И, харчех колкото си исках. Но не ми доставяше голямо удоволствие.

Един ден седях в кабинета си, без да върша нещо, отдаден на размисъл и премятах в ръце купа с бижута.

Известно време се бях занимавал с изработване на бижута. Интересувах се от това още като ученик в гимназията; едно лято бях работил при бижутер. Можех да изработвам проекти, бях очарован от красивите скъпоценни камъни. Той ми даде някои книги, други взех от библиотеката… и един ден майсторът изработи бижу по мой проект.

Имах занимание.

Но истинските бижута не се създаваха по проекти, така че изоставих тази работа… докато не се захванах отново с нея в Центъра.

Разбирате, че нямаше начин да поднеса на Стар някакъв подарък, ако не го изработех сам. Така и правех. Направих един костюм от бижута и истински скъпоценни камъни. Проектирах го с помощта на експерти и поръчах голяма колекция от скъпоценни камъни. Направих скици на проектите, поръчах още камъни и възложих изпълнението на знатни майстори.

Знаех, че Стар ще се зарадва на този костюм от бижута; знаех, че лудо ги обича… не в смисъл на нарушаване на някакво табу, такова нямаше… но провокативно, изтъквайки онова, което едва ли имаше нужда да се изтъква.

Нещата, които проектирах, наподобяваха някое френско ревю… но бяха изработени от истински скъпоценни камъни. Сапфирите и златото много отиваха на русата красота на Стар и аз специално ги използвах. Но тя можеше да носи всякакъв цвят и затова използувах също и множество други скъпоценни камъни.

Стар остана доволна и облече костюма още същата вечер. Гордееше се с него. Бях го проектирал по памет от един костюм, който бях видял нощния клуб във Франкфурт през първата вечер, след уволнението ми от армията… препаска около бедрата с паета на нея (аз използувах сапфири), нещо, което служеше не да поддържа, а да подчертава.

Златните й сандали бяха със сапфирени токове. Стар беше много благодарна и на другите ми подаръци, които последваха.

Но аз научих нещо. Разбира се, не съм майстор ювелир. Не виждах никаква надежда да се доближа по майсторство до професионалистите от Центъра. Скоро разбрах, че Стар носеше проектираните от мен бижута само за да не ме обиди, така както майката окачва на стената рисунките от детската градина, които синчето носи в къщи. Ето защо изоставих това занимание.

Тази купа с бижута се търкаляше из кабинета ми от седмици… огнени опали, сардоникси, червени халцедони, диаманти и тюркоази, и рубини, лунни камъни и сапфири, гранати, оливин, смарагди, хризолити… много от тях нямаха английски имена. Лееха се от ръката ми като многоцветни огнени водопади и аз ненадейно почувствах съжаление към себе си. Чудех се колко ли биха стрували тези хубави камъни на Земята? Нямах никаква представа, но знаех, че ще струват много милиони долари.

Не си правех труда да ги заключвам през нощта. А бях напуснал колежа поради липса на пари за обучение и за храна!

Сложих ги настрана и отидох до прозореца… бях казал на Стар, че не ми харесва дето в кабинета си нямам прозорец. Това беше още при пристигането ми и месеци наред нямам представа колко нещо беше разрушено, за да се задоволи желанието ми; мислех си, че само бяха прорязали отвор в една стена.

Гледката, която се откриваше, беше хубава, прилична повече на парк, отколкото на град, осеяна, но не претрупана, с красиви сгради. Трудно беше да се приеме, че това беше град, по-голям от Токио; неговите „скелети“ не личаха, а жителите му работеха в другия край на планетата.

Чуваше се някакво тихо бръмчене като на пчела, подобно на приглушения тътен на Ню Йорк, от който никога не можеш да се отървеш… но по-тихо, достатъчно, за да дава чувството за присъствие на хора, всеки зает със своята работа, своята цел, своето предназначение.

А моето предназначение?

Съпруг!

Жиголо!

Стар, без да го съзнава, беше въвела проституцията в един свят, който никога дотогава не знаеше за нея. Един невинен свят, където мъжът и жената спяха заедно само ако и двамата го желаеха.

Един съпруг на принцеса не е проститутка. Той има за задача да представя своя по-висш другар, да спомага за укрепване на институцията, да произнася речи. Освен това той има задължението като расов кралски жребец да осигури продължение на рода.

Аз нямах нито едно от тези задължения. Нямах дори и задължението да развличам Стар… по дяволите, на десет мили около мен имаше милиони мъже, които с радост биха свършили това.

Предната нощ беше лоша. Тя започна зле и продължи с една от онези спокойни разправии в спалнята, които понякога се възникват между семейни двойки и не са така оздравителни като бурните и шумни скандали. Нашата разправия имаше характера на загрижено обсъждане между уморен персонал, относно сметките на шефа.

Стар беше сторила нещо, което не беше правила никога по-рано: беше си донесла работа вкъщи. Пет души, участващи в един междугалактичен спор… никога не разбрах какво обсъждаха в продължение на часове, тъй като говореха на непознат за мен език.

Не ми обърнаха никакво внимание, за тях бях просто мебел. На Центъра рядко се извършваше представяне; ако искаш да говориш на някого казваш „Аз“ и чакаш. Ако не ти отговорят, си отиваш. Ако ти отговорят, се представяш.

Никой не го направи, а аз бях достатъчно горд, за да го сторя. Като хора дошли в моя дом, редно беше те да се представят. Но те се държаха така, сякаш домът не беше мой.

Седях там, невидим човек, и все повече се вкисвах.

Продължиха да спорят, а Стар слушаше. После тя извика камериерките си и те започнаха да я събличат и да решат косите й. Центърът не е Америка, нямах основание да бъда шокиран. Онова, което вършеше тя, ги обиждаше, третираше ги като мебел (не беше пропуснала да отбележи как те се отнасяха към мен).

Един от тях каза кисело:

— Ваша Мъдрост, бих желал да ни слушате, така, както обещахте.

Стар отговори хладно:

— Сама съм съдник на поведението си. Никой друг няма такова право.

Вярно. Тя можеше да съди своето поведение, те не можеха. Нито дори аз. Беше ме яд на нея (макар да знаех, че тя никак не държи на това) задето извика камериерките си и започна да се приготвя за спане в присъствието на онези глупаци… и смятах да й кажа повече никога да не го прави. Реших обаче да не повдигам този въпрос.

Малко след това Стар ги сряза, като посочи един от тях:

— Той е прав. Вие грешите. Уредете го както той казва. А сега се махайте.

Нямах намерение да й казвам да не води повече „търговци“ у дома.

Стар ми отне възможността да я разкритикувам. В момента, в който останахме сами, тя каза:

— Любов моя, прости ми. Съгласих се да изслушам тази бъркотия, а тя се провлачи безкрайно дълго. Тогава си помислих, че ще мога да ги накарам да свършат по-бързо, ако ги вдигна от столовете и ги докарам тук да постоят прави и ясно да разберат, че ме отегчават. Не съм очаквала, че ще се карат още цял час, преди да могат да ми изяснят същината на проблема. А знаех, че ако ги оставя ще продължат до утре. Но проблемът бе ше важен, не можех да не обърна внимание. — Тя въздъхна. — Онзи смешен човек… А такива като него се домогват до високи постове. Смятах да наредя да го убият като глупак, но ще го оставя да живее, за да поправи грешката си, иначе отново ще възникне същата ситуация.

Не искам да кажа, че тя беше взела прибързано решение от раздразнение; решението й беше в полза на онзи, когото беше срязала. Единственото, което казах беше:

— Хайде да си лягаме, ти си уморена… — А после нямах достатъчно акъл, за да се въздържа от преценка на собственото си поведение.