Мирча Елиаде
Змията (6)

6.

Последни останаха капитан Мануила и Андроник. Още се чуваха тежките, предпазливи стъпки на Стере и от време на време — момичешки смях, викове. Това бяха Владимир, който непрекъснато подвикваше, Рири и госпожа Соломон, които се бяха разбрали да стоят близо една до друга.

— Ваш ред е, господин капитан! — припомни Андроник и се усмихна.

— А ако се пошегуваме и се скрием тук, без да се отдалечаваме? — предложи Мануила.

— Ще се развали играта. Едва сега започва хубавата й, загадъчна част.

— Не би ли ми казал и на мене? — помоли капитанът.

Андроник се засмя и постави за миг ръката си върху рамото на Мануила. Сякаш пронизан от ток, капитанът нервно потрепери.

— Като че ли аз знам какво ще се случи? — каза Андроник. — Играта едва сега става хубава, защото още никой не я познава.

— Ей богу, сериозно ли говориш? — попита учуден капитанът. — Тогава защо оставяш часовника тук?…

— В никакъв случай не за да го открадне някой — отговори мимоходом Андроник. — Бихме били много наивни, ако цяла дузина разумни хора сътрудничим в измислянето на нова игра само за да може някой да открадне часовник със светещ циферблат…

Капитанът поруменя, но не свали поглед. Продължаваше да гледа втренчено право в очите Андроник. Младежът съвсем не изглеждаше объркан от пронизващите зеници на Мануила.

— Тогава? — попита той пак.

— Е, нима е толкова трудно да се отгатне! — възкликна Андроник. — За да знаем как минава времето!…

Отново се засмя и направи знак на Мануила, че трябва да тръгва да се скрие.

— Аз оставам най-последен — каза Андроник.

Капитанът поклати недоверчиво глава и пое наслуки, като крачеше бързо. Андроник го изчака да се отдалечи. Проследи сянката му, докато се изгуби напълно в мрака, и после се засмя.

— Най-сетне се отървах! — прошепна той едва чуто.

Наведе се, взе часовника и се взря във фосфоресциращия циферблат: девет и пет минути.

— Ще ги оставя да поиграят до десет — добави на себе си Андроник все така развеселен. — А след това послушните деца ще се нахранят добре и ще се приготвят за сън…

Остави часовника на мястото му върху дънера и се отправи с бързи крачки към езерото. Скоро излезе от гората. Огледа се на всички страни, за да се убеди, че никой не го е видял. Впрочем той предполагаше, че всички са се скрили навътре в гората. Оттам непрекъснато долиташе смях, викове на уплаха, пукот от стъпкани клони. Андроник стигна до брега на езерото и потърси с очи някакво прикритие. Отправи се към една копа прясно окосено сено и се изтегна безгрижно на нея, събрал длани под главата си. Очите му обхванаха отведнъж цялото небе високо над него и припламнаха, удавени в мрака. Отдалече, едва доловимо, до него достигаха гласовете от гората.

— Дано само не се уплашат от собствения си страх — прошепна тихо Андроник и се усмихна.

* * *

Лиза, която беше тръгнала първа и беше отишла най-далече, внезапно спря и вторачи очи пред себе си. Стори й се, че вижда някаква сянка, която се движи внимателно и сякаш я дебне да се приближи. Стори й се дори, че чува хрипливо дишане, излизащо сякаш от гърлото на някакъв звяр. Стана й страшно и се закова на място, без да посмее да отмести поглед. Сянката се придвижваше бавно и предпазливо, като че се страхуваше да не вдига шум.

Лиза щеше да остане още дълго време с неподвижен поглед, със затаен дъх, ако неочаквано не беше чула един глас, идващ отдясно.

— Кой е там?

Разпозна Стамате, който се приближаваше също с известен страх, с протегнати ръце.

— Сст! Не вдигай шум! — прошепна му Лиза. — Не ти ли се струва, че има нещо пред нас?

Стамате се взря внимателно.

— Не виждам нищо…

Само може би подухваше вятър. Сега той беше съвсем близо до Лиза и му се струваше, че усеща дишането й в собственото си тяло. Вече не се смущаваше толкова от присъствието на жената.

— Няма нищо — добави той, за да я успокои.

И наистина сянката изведнъж се беше притаила, никакво движение, никакъв шум. Само тихият вятър над клоните.

— Какво ли правят другите? — неочаквано въодушевена попита Лиза. — Видя ли някого?

— Само госпожица Рири — каза Стамате, като се приближи още повече до Лиза. — Беше сама…

— Ами като ти си я оставил сама… — подхвърли му злобничко Лиза.

— … Не търсех нея — придоби кураж Стамате и хвана ръката й.

Лиза не я издърпа. Забавляваше я и в същото време я ласкаеше неочакваната страст, която беше успяла да запали в сърцето на мълчаливия инженер. Даваше си сметка, че с него може да си поиграе, без да се страхува. Беше твърде свенлив, твърде почтен.

— Какво ли прави Андроник? — попита тя рязко, за да наруши мълчанието. — Изглежда много подозрителен тип — добави бързо. — Ти разбираш ли нещо от тази игра?

— Нищо — вежливо побърза да й отговори Стамате, — но тъкмо затова ми харесва повече… Иначе никога не бих могъл да остана насаме с теб…

Усещаше как тупти сърцето му. Държеше ръката й близо до гърдите си. Лиза се засмя.

— А нима сега си сигурен, че сме наистина сами?! — каза тя и го погледна в очите.

Стамате потръпна. „Окуражава ме.“ Прегърна я и се опита да я целуне. Лиза лесно се отскубна и се засмя.

— А, не така! — каза тя и побягна.

— Но единствено ти загуби. Това е игра със залози…

Лиза тичаше през гората. Вече не я беше страх, като знаеше, че Стамате я следва.

Напротив, чувстваше се подмладена, свободна и това увеличаваше радостта й от тичането.

— Да знаеш, че ще се спъна и ще падна по твоя вина — извика тя, като усети дишането на мъжа зад нея.

Стамате отново я прегърна и този път не я остави да се изплъзне. А и Лиза не се дърпаше.

— Нима не ставаше дума да играем на залози? — прошепна Стамате.

Опита се да я целуне. Лиза се отдръпна със смях. Нито искаше, нито можеше да се разсърди от дързостта на младежа.

— Ако ни види някой? — прошепна тя тайнствено.

— Тъкмо затова — никакъв шум! — каза близо до ухото й Стамате и докосна с устни косите й.

Жената потръпна от вълнение. Той почувства, че гърдите й бурно се повдигат, и я притисна още по-силно до себе си.

— Кой е там? — чу се изведнъж гласът на Владимир.

Двойката остана неподвижна. Лиза понечи да се засмее, но захлупи лице на гърдите на мъжа.

— Шшт! — промълви Стамате все така близо до ухото й. — Ще му изиграем един номер…

— Кой е там? — попита за втори път нервно Владимир.

Беше чул приглушени гласове, смях, шумолене — и всичко това беше стигнало до омагьосаните му уши обвито в еротична тайнственост, отчайваща, чувствена. Усети как по цялото му тяло се разля странна, вълнуваща топлина, от която изведнъж му прималя и главата му се замая. Близо до него, може би само на няколко крачки, зад някое от тези високи и умислени дървета става нещо непознато и непозволено. Но кой би могъл да е… Владимир направи няколко крачки. В противоположната посока обаче зърна една сянка, която му махаше с две ръце. Бързо тръгна към нея, като внимаваше да не настъпи някоя суха клонка.

— Ти видя ли някого досега? — попита госпожа Соломон и хвана ръката му.

От топлината на женската ръка Владимир разбра, че нещо се е случило със съпругата на братовчеда Соломон. Беше възбудена, очите й блестяха, гласът й беше станал по-плътен.

— Да знаеш колко ме беше страх, преди да те видя!… — оплака му се тя глезено. — Откакто се заблудих, стоя тук сама…

Същият трепет постепенно обхващаше и Владимир.

— Как можа да се заблудиш? — попита я той повече за да каже нещо, отколкото за да получи отговор.

Защото тази тишина, в която чуваше само ударите на сърцето си и учестеното дишане на братовчедка си, го ужасяваше…

— Стори ми се, че някой ме дебне — каза госпожа Соломон. — Тебе не те ли е страх?

— Не — каза спокойно Владимир. — Но не разбирам нищо от тази игра. Не зная дори колко минути са минали, откакто тръгнахме…

Обърна се към госпожа Соломон. Срещна пламтящите й очи и в миг поруменя.

— Дали да не отидем да видим колко е часът? — попита той ей така, колкото за да скрие смущението си.

— В това няма никакво очарование — прошепна госпожа Соломон. — Хайде по-добре да хванем някого в любовно прегрешение и да се пошегуваме.

Двамата тръгнаха, притиснати един до друг, да търсят пътеката. Владимир не смееше да мине покрай онези дървета, зад които беше чул преди малко шепот и приглушен смях. Страхуваше се и въпреки това мястото го привличаше като омагьосано.

Неговата братовчедка все повече се отпускаше на ръката му.

— Лиза — чу се отдалече гласът на Стере.

Госпожа Соломон се засмя.

— Всеки си търси жената! — каза тя високо. — Може точно в това да се състои играта…

Лиза чу стъпки и се опита да се освободи от ръцете на Стамате.

— Пусни ме! — прошепна тя.

Госпожа Соломон неочаквано спря, сякаш и нея я омая същото непонятно вълнение, което беше изпитал по-рано Владимир.

— Тук има някой — каза тя тихо. — Хайде да ги хванем…

Двамата се приближиха до дървото. Изведнъж Лиза застана пред тях.

— В тази гора има един фавън — възкликна тя, като се опитваше да скрие вълнението си.

— Да се надяваме, че не е само един — засмя се госпожа Соломон.

Искаше да хване отново ръката на Владимир, но той беше приковал очи в мястото, откъдето изскочи Лиза. Кой ли е бил там? И какво ли се е случило под прикритието на гъстия мрак? Срамуваше се от мислите си и в същото време го беше яд на собственото му тяло, което отчаяно се бореше със свенливостта. Искаше да избяга. Струваше му се, че сега цялата гора диша като човек, топло, чувствено. Сякаш от всички страни проникваше горещият дъх на голи тела и във всички храсталаци дишаха прегърнати двойки.

— А ти какво правеше тук, Владимире? — внезапно го попита Лиза. — Ти ли викаше преди малко? — попита го тя отново и му се усмихна.

— Като че ли не си разбрала… — отговори обиден Владимир и се намръщи. — Като че днес за първи път ми чуваш гласа…

Госпожа Соломон се засмя и го придърпа по-близо до себе си.

— Остави ми момчето на мира, не го ядосвай! — каза тя покровителствено.

Владимир беше отвратен от себе си. Трябваше да смени темата, да се избави от мислите си.

— Къде ли са другите? — попита той и бързо освободи ръката си, която госпожа Соломон беше хванала здраво. Приближи длани до устата си и се провикна.

След този протяжен вик сякаш му олекна напълно и той усети, че самочувствието му се възвръща. Стори му се, че цялата гора зашумя и зазвънтя от неговия вик.

— Влаад! — отговори му радостен вик на девойка. — Къде сте се скрили?

— Хайде да я изплашим! — предложи Лиза.

— Това е Рири — каза Владимир. — Ако я изплашим, ще се разкрещи и ще станем за смях…

И наистина откъм осветеното място се виждаше да се приближава една сянка, която пристъпваше страхливо.

— Не ме плашете! — извика Рири. — Знам къде сте!…

Въпреки това напредваше много предпазливо. Иззад всяко дърво би могъл да изскочи неочаквано някой, да я хване здраво с ръце и да я изплаши…

— Ще ви кажа нещо забавно — добави тя вече по-отблизо. — Ама не ме плашете!…

Спря и зачака. Трепереше цялата.

От мрака пред нея излезе Владимир.

— Къде беше? — попита я той, за да я успокои.

— Отидох да видя колко е часът и се загубих. Кой още е там? — бързо попита Рири и се взря изпитателно в мрака.

— Лиза и Агло — каза отегчено Владимир. — Видя ли още някого?

Рири се засмя.

— Минах покрай часовника — прошепна тя. — И да видиш, Стере и Жорж са вече там и много спокойно са се изтегнали на тревата.

Иззад дърветата се показа заинтригувана Лиза.

— А някой виждал ли е Андроник? — попита тя.

— Него не го видях… Да знаеш, че нещо ни готви… Имам обаче още една тайна — добави Рири, като отново сниши гласа си. — Дорина и капитанът се разхождат като влюбени…

Госпожа Соломон също дойде при тях.

— Видя ли ги? Капитанът ли беше или Андроник? — попита Лиза.

Рири възнегодува. Беше именно Мануила, крачеше до Дорина и двамата тихо си приказваха. Не беше успяла да чуе какво си говорят. Дорина все вдигаше нагоре глава, сякаш се опитваше да проникне с поглед през гъстите клони и да съзре небосвода.

— Сами ли бяха? — повтори въпроса си Лиза. — Да не би и Андроник да се е криел някъде там?…

Рири заобяснява наново. Усети, че говори разпалено, сякаш се опитваше да защити Андроник от неоснователно обвинение, и се изчерви.

— Какво ли са си говорили влюбените? — зачуди се Владимир и се усмихна. — Ще кажем на Жорж, да го зарадваме…

* * *

Капитан Мануила беше срещнал Дорина случайно, без да я търси. Тръгна последен и след кратко колебание се отправи към полянката. Както си вървеше замислен, с наведена глава, изведнъж му стана много противно, че прояви слабост. Да слуша той, благоразумен човек, заповедите на един хлапак. И дано поне няма нещо нечисто тук…

Изглеждаха му странни много неща в този Андроник. Най-много го дразнеше обаче това, че шумното му и вълнуващо появяване, въображението му на младеж, свикнал да си губи времето със спорт, жени или в сън, беше развалило на всички им удоволствието да потънат наивно смълчани в нощната тайнственост на гората. Тази голяма заспала гора вече не вълнуваше Мануила. Сякаш беше градска градина, в която си играят юношите и децата… Измислиците на Андроник бяха унищожили цялата загадъчност и сега сенките на дърветата се струваха на капитана подходящи само за любене или за спане.

Тъкмо мислеше да се върне на мястото, от което бяха тръгнали, когато видя съвсем близо до себе си Дорина. Позна я по ярката блуза, по дългите, неспокойни ръце.

— Вие ли сте, господин капитан? — попита го девойката.

— Да, случайно — отговори Мануила. — Чакате ли някого?

Наистина Дорина сякаш дебнеше. Беше си избрала място, откъдето можеше да наблюдава в разни посоки между стволовете на дърветата, а самата тя оставаше почти незабележима. Когато капитанът я запита, Дорина отрече прекалено категорично. Мануила разбра и кръвта изведнъж нахлу в лицето му. Озлоблението му към Андроник започна да расте. И в същото време оскърбената му гордост го караше малко да презира това глупаво момиче, което си мислеше, че може лесно да го измами с първия срещнат.

— Не разбирам много що за игра е това — каза Мануила, като забеляза, че Дорина мълчи объркано. — Имам чувството, че Андроник ще открадне нещо и ще изчезне… Най-забавното е, че толкова разумни хора се оставиха да ги заблуди — добави той бързо, като усети, че Дорина иска да го защити.

— Не вярвам господин Андроник да е един най-обикновен мошеник — каза Дорина, като се овладя.

Капитанът се засмя и се приближи още повече до девойката. Сега му се струваше, че пред него не стои една евентуална годеница, една добре възпитана госпожица, която трябва да уважава, а някое от онези безбройни момичета, които срещаше в своя ергенски живот. Хвана ръката й и я придърпа леко към себе си.

— Оставете, госпожице, той не заслужава да бъде защитаван от такова мило момиче като вас…

Дорина замръзна, учудена от рязката промяна в капитана. Що за човек е той, че си позволява толкова много и по такъв вулгарен начин?…

Страхуваше се да извика. Капитанът не беше й казал още нищо неприлично и на жеста му не би трябвало да се придава особено значение, ако не беше така неочакван…

— Хайде по-добре да се поразходим — каза отново Мануила.

Дорина се поколеба, но капитанът леко я дръпна след себе си.

— Доста странно постъпвате, господин капитан — осмели се да каже Дорина.

— Представете си, че играем на залози, госпожице — засмя се Мануила. — Сърди ли се някой?… И понякога се случва да ти се падне точно кавалерът, който не ти се харесва…

Подчерта така явно думите си, че Дорина се почувства задължена да се извини.

— Не исках да кажа това, но признавам, че вашият глас ме изплаши малко…

— Може би заради ехото… А не мислите ли, че сега дори не можем да почувстваме, че се намираме в гора? — попита след известно време капитанът и обгърна с поглед всичко наоколо.

Дорина също погледна нагоре, към небето. Наистина беше толкова тихо, толкова спокойно…

— Сякаш сме в Чишмиджиу — добави Мануила.

— Не, по-скоро в Синая, в парка оттатък манастира — уточни Дорина и се усмихна.

— Тъжно е, нали?… И като си помислиш, че можехме да влезем в гората боязливо и да си разказваме приказки с дяволи и призраци…

— Не, не, моля ви, наистина ме е страх — възкликна Дорина глезено.

— Все ще мога да ви защитя, не се страхувайте… Както и да е, щяхме да прекараме много/по-добре, ако не бяхме срещнали онзи младеж…

Дорина отново помръкна. Ядосваше я настойчивостта на Мануила. „Кой знае какво си мисли за мене този грубиян…“ Всъщност, когато го видя, Дорина за миг повярва, че е Андроник. Би било забавно да срещне Андроник сама. Кой знае, може би… Обърна се пак назад. Нямаше никого, а беше й се сторило, че някой ги наблюдава. Бяха се отдалечили много от останалата част от групата.

— Какво мислите, че правят другите? — попита Дорина, за да смени темата.

— Каквото правим и ние, говорят за любов… — каза капитанът с преднамерена вулгарност.

Дорина трепна неспокойно. „Ако вземе сега да ми се обяснява?“ Би било смешно… И все пак е възможно този човек един ден… Поне да беше глупав като Стере, да можеше да го презира…

— Аз поне искам да разговаряме с вас за любовта — поде отново капитанът, — но не на шега… Не зная какво правят сега останалите, аз обаче искам да ви запитам сериозно, приятелски, ако ми позволите, разбира се…

— Но да! — побърза да се съгласи Дорина поуспокоена.

— Искам да ви запитам вие как мислите: всичко това, любовта, една случайност ли е, пламък, който се разгаря изведнъж, както се казва, или е нещо, което се натрупва бавно, след няколко години съжителство и приятелство… Вашето мнение, разбира се, ме интересува…

— Виждате ли, аз малко разбирам от това, за да имам лично мнение — пошегува се Дорина. — Вероятно бих могла да ви, кажа нещо по този въпрос, но от друга гледна точка. Бих могла да говоря като за нещо непознато още, за което съм си мислила, разбира се, и аз като за един идеал.

Започна да приказва бързо, разпалено, на скоро си даде сметка, че не мисли, като говори, че говори почти несъзнателно. Други спомени имаше в ума й, завладян от проблясването на две неспокойни очи… Спря и погледна отново небето, за да дойде на себе си.

„Мисли си за другия“ — разбра с огорчение Мануила.

Чувстваше толкова ясно присъствието му, че вълна от отчаяна ревност ярко оцвети бузите му, спря дъха му.

— Да, разбирам — каза той, като се овладя.

— Така е, нали? Има неща, които е много трудно да определиш… — извини се Дорина.

Продължаваха да вървят заедно. Пак за него, все за него си мисли — усещаше капитанът.

— Колко ли е часът?! — попита изведнъж Дорина, сякаш си беше припомнила, че трябва да свърши нещо неотложно. — Дали да не се връщаме?…