Мирча Елиаде
Змията (1)

1.

Лиза вече предчувстваше края на романса и се готвеше да ръкопляска. Надяваше се, че шумният жест, думите, които би трябвало да изрече, и коментарът на останалите ще й помогнат да сдържи сълзите си, защото припевът необяснимо, почти диво я вълнуваше, особено първите два стиха:

В косите ми някога руси

сребрее кичур бял…

Откъде ли нахлуха изведнъж толкова спомени, толкова тъга? Струваше й се, че някъде вече е чувала тези думи, отдавна, отдавна, когато беше малка и леля Ляна й рецитираше модни преди войната стихове:

Сребрее кичур бял…

И сякаш знаеше, още преди да ги е чула, думите, които следват. Очакваше края, който нежният баритон изпя с неочаквана печал:

Аз детство не съм изживял.

Точно както го беше предусетила, но без да успее да овладее вълнението и смущението си. Тези думи изведнъж й припомниха усмихнатото лице на Ляна, черничевата градина на булевард Паке, копнежите й от онова време. Помисли си, че е много нещастна, че младостта й е злочеста, че никой не я разбира и никой никога няма да я разбере. Стори й се съвсем безсмислена женитбата й с един висш чиновник — след толкова очакване… Колко тъжно е всичко… Искаше й се сега да е някъде сама, да слуша този романс и да може да плаче на воля.

— Да ми напишеш думите! — чу гласа на Дорина от другия край на масата. — Прекрасни са!…

— Думите са стари — отговори господин Стамате сякаш още по-смутен. — Само мелодията е нова… Харесва ми, защото е тъжна…

Обърна се към Лиза, без тя да го забележи. Изглеждаше доста изненадан от успеха, който има гласът му. Беше се съгласил да пее след дълги увещания. Твърде малко познаваше домакините, другите гости. И все пак какви порядъчни хора, особено домакините. Такъв великолепен прием тук, във Фиербинц, това окаяно село на трийсет километра от столицата…

— Ако обичаш, налей малко вино със сода — помоли Стере и протегна празната си чаша над масата.

Лиза го погледна с отвращение. „Да реагираш така след подобен романс… И това е моят мъж…“

— От кого са стиховете? — попита отново Дорина. — Не съм ги чувала досега…

Говореше високо от другия край на масата, за да я чуе и капитан Мануила. Добре разбираше защо беше уреден този прием с толкова гости; тук, на село, в къщата на зет й. „Искат да ме омъжат…“ Идваше й да се засмее. Колко пъти поглеждаше към капитан Мануила и виждаше как благоприлично се храни и постоянно внимава да не постави лакти на масата, все й се струваше, че се подготвя някакъв фарс: тя ще представя девойка, която се сгодява, а капитан Мануила ще играе ролята на годеника… Как, така изведнъж? С човек, когото не познава?!…

— Не вярвам да са от Баковия^[1] — добави тя все така високо. — Нито от Аргези^[2]…

„Тези имена няма много да смаят господин капитана“ — мислеше Дорина.

— Не бих могъл да кажа от кого са стиховете — извини се Стамате. — Зная, че са много стари…

Капитан Мануила продължаваше да слуша домакинята, без да вдига очи.

— … При тези условия аз също не бих могла да наема апартамента, господин капитан — казваше госпожа Соломон. — Виждате ли, хората какво ли не говорят за собствениците…

Госпожа Соломон смукна бавно, дълбоко цигарения дим и притвори очи. Мълчанието на това момче може да те отчае. Не подхваща никаква тема за разговор. Нима се е влюбил толкова бързо?

Капитанът дори не се осмеляваше да вдигне поглед към другия край на масата, откъдето Дорина подхвърляше въпрос след въпрос. Преди да пристигне във Фиербинц, когато беше останал сам със Стере в колата, му беше подсказано, че решението трябва да се вземе бързо. Родителите на момичето не могат да чакат много. Дорина беше завършила висшето си образование през есента. Не че имаше нужда да работи — той, разбира се, познава ситуацията, — но така беше поискала тя, харесваше й да учи. И сега има няколко кандидати за женитба, ето защо родителите й искат да уредят въпроса по някакъв начин. Дорина казваше, че мечтае да прекара медения си месец в чужбина…

— Кой иска още кафе? — попита господин Соломон, вдигайки ръка.

Госпожа Соломон трепна, зарадвана, че има повод да изостави мълчаливия си сътрапезник.

— Извини ме, моля те, за момент!… Ще се погрижа за кафето!…

Капитан Мануила се изчерви, кимна прекалено енергично с глава, като че искаше да каже: „О, госпожо, разбира се, вие като домакиня…“ Погледът му се спря на Дорина. Стори му се, че го наблюдава мечтателно, и той се усмихна. Взе да придобива кураж.

— Виждам, че обичате поезията, госпожице — каза той неочаквано.

Изведнъж настъпи мълчание. Дорина силно се изчерви и започна да брои мънистата около врата си. Като чу, че започва разговор за поезията, Стамате се заинтригува и внимателно се наведе над масата, готов да слуша.

— Харесват ми само определени поети — каза Дорина. — И повече съвременните…

— Забелязах — усмихна се капитан Мануила. — Преди малко не познахте стиховете, въпреки че не са чак толкова стари. От Раду Росети са.

Лиза учудено погледна капитана. Значи не е чак, такъв невежа… И има право, стиховете наистина са от Раду Росети. Ляна имаше неговите томчета, които Лиза помнеше дори сега, толкова години след смъртта й. Държеше ги на поличката в хола, в старата къща на булевард Паке. Те останаха там до смъртта на Ляна, която умря също от туберкулоза като другите й лели. Лиза беше тогава в първите класове на гимназията. Спомни си с каква жажда гледаше поличката, отрупана с книги. Там беше и романът „Йон“^[3], излязъл наскоро. След смъртта на Ляна дори тайно се радваше, че може да вземе двата тома и да си ги задържи завинаги. Никой вече не би се сетил да й ги иска обратно.

И изведнъж строгият, глас на мама: „Да не си посмяла да вземеш нещо, пълно е с микроби!“ После й казаха, че книгите са ги изгорили заедно с коша за бельо, в който бяха събрани броевете от „Универсул Литерар“^[4]…

— Какъв поет, драги, беше Раду Росети! — възкликна Стере. — Запознах се с него през войната…

Лиза наведе глава. „Само девет години е по-голям от мен, а изглежда толкова стар, толкова чужд…“

И сам се състарява, без някой да иска това от него, сякаш напук на нея, за да й припомня грубо, че той познава и друг живот, че е от друго поколение.

Щом видя, че се завързва разговор, господин Соломон стана и излезе от стаята. Мина в антрето и след като затвори вратата, грижливо прегледа бутилките и сифоните в кофите с лед. После отвори вратата на спалнята. Госпожа Соломон стоеше пред огледалото, пушеше и се разглеждаше. С лявата ръка оправяше косите си.

— Знаеш ли, че сме свършили виното? — попита господин Соломон.

Госпожа Соломон сви рамене. С леки стъпки се отдалечи от огледалото и приседна на леглото.

— Добре, че обядът свърши — каза тя отегчено.

— Но пък мина превъзходно — отговори господин Соломон. — И имаше от всичко в изобилие. Ти казваше, че пилетата няма да стигнат, а виждаш, че остана и от тях. Апропо, каза ли на жената да ги покрие добре? Че в тези горещини… А довечера ще потрябват…

Запали и той цигара и седна на леглото до жена си.

— Не разбрах какво решихме накрая, ще ходим ли и ние в манастира?

— Както искаш — отговори госпожа Соломон, — но да знаеш, че аз няма да спя там, при дървениците и комарите…

— Има само комари — усмихна се господин Соломон.

— Ти като че ли ги усещаш!…

Известно време мълчаха и двамата, пушеха и гледаха в тавана.

— Как ти се струва този капитан? — запита господин Соломон.

— Питам се къде ли го намерихте…

— Да знаеш, че не е прост — прекъсна я господин Соломон. — Ти като излезе, започна много сериозен разговор… но имам чувството, че се смущава. Изглежда, че Стере малко прибързано го е подхванал…

— А другият кой е? — попита госпожа. Соломон и стана.

— Стамате, приятел на капитана. Струва ми се, че е инженер-агроном.

Господин Соломон свъси вежди и се заслуша, опитвайки се да отгатне какво става в другата стая, после запита с друг тон:

— Дали е готово кафето?

От трапезарията се чуваха гласове, смях. Отекнаха няколко тромави стъпки, после вратата се отвори и се показа старата госпожа Соломон. Влезе много предпазливо, сякаш се страхуваше да не вдига шум.

— Тук ли сте? — попита тя, без да се изненада.

Приближи се бавно до леглото, като стъпваше все така предпазливо, и седна с мъка, пъшкайки.

— Как ви се струва? — попита тя отново и вдигна очи.

— Да можеше да се уреди… — каза господин Соломон.

— Това казвам и аз…

Господин Соломон се обърна към жена си:

— Агло, аз, викам ти, пак да отидеш в трапезарията. Виж, може да поискат да излязат в градината… Вече не е така топло…

Госпожа Соломон спря пътьом пред огледалото, за да си пооправи отново прическата.

— А ти какво ще кажеш? — запита я старицата.

Госпожа Соломон сви рамене и тръгна да излиза.

— Е, знам ли и аз…

Щом, тя затвори вратата, старата жена се обърна отново към господин Соломон:

— На нея не й харесва много…

— Тя си е такава, нали я знаеш? Като стоим тук сами като кукувици, въздиша за гости, а като дойдат гости — изморява се… На мен обаче капитанът ми харесва. И образование има…

— И другият е симпатичен — каза госпожа Соломон.

От съседната стая се чу шум от отместване на столове, смях, благодарности. Господин Соломон побърза да излезе от спалнята.

— Мамо — каза той от прага, — виж, погрижи се ти за довечера. Знаеш, че в манастира трябва да отидем добре подготвени…