Мирча Елиаде
Змията (5)

5.

Играта започна и пръв хукна да бяга Владимир. Беше взел залога на Дорина, кърпичка, завързана с шнурче от мартеничка. Тичаше възбуден, на големи скокове, като се пазеше от дънерите. Зърна дървото отдалече. Там, в хралупата, се намираха неговият залог и запалката на Андроник. Владимир щракна запалката, смени залозите и побягна обратно, по друга пътека. Чу сигнала на Стере:

— Вторият!

„Дано само запалката гори, докато стигне Дорина“ — помисли си Владимир. Обърна глава назад. Между дърветата се мяркаше бялата блузка на девойката.

— Владимир! — извика Дорина. — Не се отдалечаван много, че ме е страх!…

— Ще загубя залога! — извини се Владимир.

Дорина потърси дървото със светлинката. Не се виждаше нищо. А ако е духнал вятър и я е угасил?… Затича още по-силно, като притискаше с длани гърдите си. Колко ли секунди бяха изтекли? Гледаше неспокойно пред себе си. „Дали не обърках пътя?“ Изведнъж разпозна дървото. Виждаше се големият лист хартия, който Андроник беше поставил като знак. Когато се приближи, Дорина зърна в хралупата трепкащата светлинка на запалката. Взе я в ръка развълнувана. Угаси я, после я подържа няколко секунди в дланта си, без да съзнава какво върши. Бързо смени залозите. Сега трябваше да тича Стамате; неговият залог беше автоматична писалка. Толкова лесно се държи в ръка, когато тичаш…

— Третият! — чу тя отдалече гласа на Стере.

Изведнъж се уплаши, че ще закъснее, и бързо хукна обратно. Като че сега беше станало още по-тъмно. Трябваше да заобиколи осветеното място, за да стигне при групата по друг път. Ала тя тръгна по същата пътека. След няколко секунди видя пред себе си една сянка, която тичаше страхливо, на големи скокове. Чу дишането й. Стамате тичаше с допряна до гърдите брадичка, със свити юмруци. Искаше да бие рекорд.

— Сбъркали сте пътя! — извика внезапно той, когато се сблъска с Дорина така, че едва не я прегърна.

— Стана ми страшно! — изкрещя Дорина, без да спира да тича.

„Нима ще изгубя залога, като се връщам пак оттук?“ Тази мисъл я развълнува. Може би Андроник, който трябваше да бяга пети…

— Оттук ли се идва? — попита я Стере, когато пристигна.

Стоеше с часовник в ръка, сериозен, почти тържествен. Беше наистина поласкан, че е избран за арбитър. Единствен той имаше такъв силен и ясен глас, който да се чува до избраната полянка…

— Беше ме страх да мина от другата страна — заоправдава се Дорина с ръка на сърцето. — Да не срещна някоя змия…

Жените се разпищяха.

— Тук няма змии — каза Андроник, уверен в себе си.

— Четвъртият! — рязко извика Стере, без да вдига очи от циферблата на часовника. — Лиза, бягай!

Лиза хукна като изстреляна. Откакто беше тръгнал Стамате и беше разбрала, че идва нейният ред, стоеше с напрегнати мускули и с впити в мрака очи. Проследи как сянката на Стамате се изгуби между дърветата. Беше я малко страх от нощта, която чакаше само на няколко крачки от нея, за да я погълне, да я смаже със самотата си. А когато чу Дорина да говори за змии, почувства студени тръпки да полазват по гърба й, но думите на Андроник я успокоиха… Та нали беше само игра. Две минути сама в гората. И после — след нея идваше Андроник…

Стигна бързо до дървото с белия знак. Смени залозите, после потърси запалката, която беше угаснала. Намери я. Вероятно беше духнал вятър или този загубен Стамате не беше успял да я запали както трябва. Облегна се на дървото. Сърцето й тупкаше силно, но не от тичането. Изведнъж й беше станало студено. Толкова студено, че от време на време й тракаха зъбите.

— Петият! — чу тя гласа на съпруга си, вече малко пресипнал.

Продължи да стои облегната на дървото, като се опитваше да обуздае треперенето на тялото си. „Това, което правя, е глупаво, глупаво е…“

Андроник пое с големи ритмични отскоци на атлет, увлечен от играта. Когато тръгна, всички очи го проследиха. Дорина и Рири го гледаха с вълнение как се отдалечава в мрака, гъвкав и строен. После Дорина се обърна надясно, за да види дали идва Лиза. Почака за миг, после отново се взря в мрака пред нея. Господи, какво прави, че закъснява така?… Рири нервно пристъпи от крак на крак. Сега идваше нейният ред. Когато Стере вдигна ръка, готов да извика: „Следващият!“ — Рири рязко отскочи напред.

— Лиза! — извика нетърпеливо Дорина. — Заблуди ли се?

— Какво ли прави това момиче? — попита и Стере, вперил очи в циферблата. — Оттогава минаха две минути и близо петнайсет секунди. Да не би да й се е случило нещо, да не се е подхлъзнала.

— Лизааа! — прокънтя викът на Владимир. — Загуби!…

Лиза чу този вик, но не бързаше да отговори, да ги успокои. Беше ядосана, разочарована, чак й се плачеше. Андроник не беше изразил никакво учудване, нито радост, когато я видя да стои подпряна на дървото. Само я беше запитал учтиво:

— Изморихте ли се, госпожо?

Тя измънка няколко думи. Беше очаквала да й се случи нещо, да чуе поне една дума. Андроник обаче се отдалечи към хралупата, смени залозите, щракна отново запалката, след като набързо почисти фитила, и накрая я запита безразлично:

— Толкова бързо ли се отказвате? Остават само около трийсет секунди…

После с отсечена крачка напусна полянката. Лиза се почувства смазана от унижение. В този момент й идваше да плаче, да обижда. Сянката на Андроник бързо се изгуби между дърветата, а тя продължаваше да стои на същото място. Щеше да е смешно да тича сега след него. А толкова би се срамувала, ако я срещне Рири…

Когато я видя да се приближава, зави зад дървото и пое по друг път. Сърцето й вече беше престанало да бие. Една празнота, едно глупаво раздразнение…

— Лизааа! — чу тя отново гласа на Владимир.

— Сварих я да стои подпряна на дървото — обясни Андроник, като се върна. — Струва ми се, че се е уморила много бързо.

Точно когато тръгваше капитан Мануила, Лиза се появи иззад дърветата.

— Какво става с тебе бе, човек? — приятелски я запита Стере.

— Тичах много бързо и ме заболя малко глава — каза Лиза.

Стори й се, че Дорина я наблюдаваше учудено и с подозрение и това я ядоса още повече. До края на играта остана настрана от групата, като пушеше отегчена. После изведнъж гласът на Андроник я накара отново да потрепери от вълнение:

— Сега започва втората и най-увлекателна част. Без арбитър. Всички бягат и се крият. Единственият арбитър е часовникът…

Лиза също се приближи до групата.

— Имат ли всички залозите в ръка? — попита още веднъж Андроник.

— И аз ли да тичам? — прекъсна го Стере. — Ще ми бъде малко трудно…

— Не е нужно да тичаш много — успокои го Андроник. — Само докато се скриеш. — После се обърна към другите така, сякаш им припомняше урок: — Всеки се връща тук, преди да е изтекъл четвърт час, поне веднъж, и взема първия залог, който му попадне. Играем, разбира се, на честна дума…

— Как, тук ли да оставя часовника? — попита капитан Мануила.

— Тук сме само ние — отвърна Андроник.

— А защо е необходим часовник? — попита господин Соломон.

— В това е и загадката на играта — усмихна се Андроник. — Контролът, арбитърът…

На никой не му беше ясно какво ще се случи, какво предстои и това ги правеше нетърпеливи и любопитни. Поглеждаха насам-натам, сякаш още сега търсеха пътека през гората и място, където да се скрият. Беше вече истинска нощ. Към езерото небето слабо просветляваше. Над тях, през гъстите клони, проблясваха няколко звезди. Безкрайна тишина се разстилаше наоколо, без някой да я усеща, без някого да ужасява.

— И трябва да тичате един по един, в най-различни посоки — добави Андроник. — Да не вземете да се върнете всички в манастира и да ме оставите тук сам.

— А ти къде ще бъдеш? — попита го капитан Мануила.

— Аз ще тръгна последен — отговори Андроник.

Стамате потърси очите на приятеля си, като че ли искаше да го попита нещо.

— Който е загубил залога, тръгва пръв — каза Андроник.

Лиза се стресна. Излезе напред, усмихна се и като видя, че всички й правят знаци с ръце, хукна да бяга.

— Не тичай много бързо, че пак ще ти прилошее — извика Стере след нея.

Лиза не му отговори.