Мирча Елиаде
Змията (13)

13.

Андроник обходи голяма част от гората, преди да се върне отново на брега на езерото. Когато стигна до дърветата, между които преди няколко часа бяха играли, тръгна по-бавно и запя. Гласът му се извиси отначало боязлив и меланхоличен, после все по-силен и по-сигурен, нежен и страстен едновременно. Пееше без думи, само от време на време произнасяше някое име на девойка. Гората го слушаше сънена, ту леко зашумяваше — разтревожена, ту пък се успокояваше. Горе над дърветата понякога се разливаше безкрайна вълна от уплашено шумолене, листата се доближаваха едно до друго и затреперваха, като че ги докосваше невидима и неуморна ръка. Гласът на Андроник се носеше много надалече, стволовете на дърветата го пречупваха и го разпиляваха върху листата.

— Аооо-хауууу!… Анааааа…

Лунната светлина проникваше през короните на дърветата и се разстилаше по тревата. От нея навсякъде изникваха неестествени цветя със слаб и влажен блясък. Андроник гледаше внимателно къде стъпва, сякаш се боеше да не ги смачка. В такива моменти гласът му се губеше в земята и само тихи неразбираеми звуци се носеха из гората. Дори листата се обръщаха след него, толкова вълнуващо беше преминаването му край тях и толкова топъл гласът му, когато започваше да пее. Понякога невидими птици се събуждаха в гнездата си, чуваше се приглушено чуруликане и кратки боязливи крясъци. Андроник спираше усмихнат, повдигаше глава и им се заканваше с ръка.

— Няма ли да мирясате, красавици?!

Чуруликането рязко замираше в неясния шум на високите клони. Случваше се някоя голяма нощна пеперуда да излети, за да не я събори полъхът на вятъра, а после лениво да се настани върху кората на дървото и да събере крилата си. Очите на Андроник я проследяваха, проблясвайки в мрака като два запалени въглена. После се усмихваше, пронизан от незнайна радост, и тръгваше с песен по-нататък.

Пред едно старо превито дърво Андроник внимателно спря и го разгледа от долу до горе, като че искаше да разбере дали има промяна в ствола, и клоните му. Съблече сакото си, метна го на тревата и започна пъргаво и ловко да се катери. Когато стигна до последното разклонение, Андроник разтвори листата с ръце и се опита да погледне над гората. Ала все още не беше се качил на върха, все още не можеше да обходи с очи всички дървета. Отдръпна глава и се закатери по най-високите клони. Крехките вейки потрепваха под тежестта му, но не изпращяваха. Изглежда, че се държеше повече с ръце, без да отпуска цялото си тяло върху клоните. Като че плуваше между листата и тялото му беше леко като на птица. Когато вдигна глава, небето го обгърна цял. Едно студено, бяло, окъпано в лунна светлина небе.

— Нима съм сам! — каза Андроник и се провикна.

Гласът му се понесе далече над гората и той чу как заглъхва като ехо. Никой не му отговори. Само една голяма птица излетя с разперени крила и леко изпърха над дърветата.

— Ууу! — извика още веднъж Андроник.

Все същата невероятна тишина в гората. Все същото ясно и мъртво небе над него. Замислен, Андроник започна да слиза. Спускаше се с лекота от клон на клон, като на игра, без да се колебае, без да гледа къде стъпва. Бързо скочи долу, отърси листата от главата си, облече си сакото и тръгна обратно, но по друга пътека. Когато мина през полянката, потърси за миг с очи някакъв храст и щом го откри, почти се затича към него. Просна се на тревата, сложи ухо на земята и се заслуша.

— Никой! — възкликна той усмихнат. — Къде ли са се дянали всички тази нощ?!…

Стана и нежно погали с длан стръкчетата трева, сякаш ги молеше да му простят, че ги е смачкал с тялото си.

— Може да са отишли да плуват в езерото — добави Андроник.

Ускори ход. Когато излезе от гората, вече подухваше лек вятър. Житните класове край пътя се полюляваха. Андроник вървеше и си подсвиркваше, докато стигна до езерото. Тук отново спря и се заслуша. Някъде отдалече се дочуваше сухото пращане на папура. Сънливите крясъци, квакането на жабите, цвърченето на скакалците се стопяваха в ужасяващата тишина на езерото. Дори птиците вече не се будеха изплашени в тръстиката. Андроник се опитваше да обгърне с очи небосклона. В езерото не се виждаше нищо. Само лек ветрец пробягваше по водата. Младежът направи няколко крачки, като че си търсеше подходящо място, и започна нетърпеливо да се съблича.

* * *

Дорина дълго се колеба, преди да се реши да излезе насреща му. Та той знае, че е дошла, а не я търси, не я вика. Вижда го съвсем ясно как стои почти гол, с прихваната около хълбоците ивица тежка коприна, обшита със сърма. А трябваше да го намери готов за тръгване, облечен. Или не е избрал нея?… Но нали на хорото сред онези непознати девойки, след като спря поглед на всяка една от тях, на нея хвърли залога — златна ябълка. Това беше знакът — нея е избрал за невеста…

— Дорина! — възкликна учуден Андроник, като я видя, че идва. — Колко хубава си станала!…

— Чаках те — прошепна девойката. — Няма ли да тръгваме?…

В този миг видя голите му рамене и наведе очи.

— Защо се страхуваш? — попита я той. — Нали знаеш, че другояче не може, само гол. Така е писано…

— И аз ли?

— И ти… но по-късно, разбира се — добави той усмихнат и я хвана за ръка.

Девойката и този път почувства, че потръпва от огненото докосване на Андроник. Същото внезапно вълнение, същото странно, непознато удоволствие.

— Можеш ли да плуваш? — попита я тихо Андроник. — Ако лодката потъне, ще можеш ли да плуваш?

Дорина уплашено се притисна до ръката му.

— Ако ме пуснеш, ще се удавя! — извика тя.

— Тогава не се страхувай, каквото и да се случи, не се страхувай — окуражи я Андроник. — Тази лодка е безсмъртна. Да знаеш само колко пъти съм кръстосал това езеро на отиване и на връщане оттам… Погледни!…

Протегна ръка и показа далечината. Дорина не видя нищо, само безкрайна, прозрачна и неподвижна водна шир.

— Далече ли е? — попита тя смирено.

Андроник се засмя и я притегли към себе си.

— Нищо не е далече, когато обичаш — прошепна той. — Ще седнеш спокойно в дъното на лодката, ще минем девет морета и девет земи. И после ще започне сватбата…

— Толкова късно — натъжи се Дорина. — Колко ли неща могат да се случат дотогава — добави тя замислено.

— Защо бързаш? — попита я нежно Андроник. — Тук при нас дните минават бързо, както и минутите. Щом си дошла, вече не можеш да се върнеш. А и тук е по-хубаво, нали?…

— Хубаво е, където си ти — отговори девойката.

После млъкна и го погледна. Колко красив, колко висок и едър е той! Сякаш не е човек, а божество, синът на змея от приказките.

— Защо напусна двореца? — попита го тя. — Защо дойде пак тук, край езерото?…

— Ти не можеше да останеш там, страхуваше се… Защо се уплаши? Всички тези хора отдавна вече са мъртви, нищо не можеха да ти направят, не видя ли?…

— И аз бях там — прошепна с ужас момичето. — Бях на един трон, скрита от другите…

— Да — каза ведро Андроник. — Така става винаги…

Дорина почувства, че отново я обхваща същият ужас, и се притисна до него, сякаш искаше той да я успокои, да я погали…

— От нищо да не те е страх — каза той, — аз съм до тебе. Няма да се разделим…

Погледна към езерото. Лодката отдавна чакаше недалече от тях. На Дорина всичко това й изглеждаше познато. Сякаш някога, отдавна, пак беше изживяла това приготовление за път.

— Къде ще бъде сватбата? — попита тя отново.

— На другия край…

Прегърна я през кръста и бавно я заведе до водата.

— Другояче не може — успокои я той.

Андроник пристъпи напред и лодката се залюля. После вдигна на ръце Дорина и я качи в нея. Люлеенето беше така невъобразимо приятно, че девойката замаяна прихвана главата си с ръце. Андроник беше до нея. Преди да хване веслата, протегна ръка и й показа напред.

— Там, в средата, има един остров. Там живеех аз…

Изведнъж, без да знае как, Дорина си припомни змията и изтръпна цялата. Нима отново ще я види — гола, извиваща се неуморно на лунната светлина, както я беше видяла преди. И този път, в мрака, би могла неочаквано да я ухапе…

— Но на този остров е змията! — извика тя развълнувана. — Ти я изгони там, именно ти!…

В този миг видя, че Андроник се изправи в лодката — блед и разгневен. Погледът му сега искреше още по-ярко, проникваше в зениците на очите й и я ослепяваше.

— Защо каза това, любима моя?! — каза ТЪЖНО Андроник.

Думите му изпращяха в ушите, сякаш изскачаха огнени езици от устата на змей.

— Защо не се вслуша в повелята? — повтори той, треперейки.

Дорина си припомни: „Не произнасяй никога тази дума пред него!“ Беше забравила. Сега е твърде късно. Беше забравила… Гледаше го изумена, покорена от силата му, и очакваше проклятието. Закри очите си с длан.

— Ще ме търсиш девет години и едва тогава ще ме намериш! — чу тя думите на Андроник.

Когато обаче поиска да го зърне отново и да измоли милостта му, видя, че лодката е празна. Андроник беше изчезнал. Пред нея се виждаше само безкрайната водна шир. Застина безмълвна, изтощена, без да знае какво да прави. В този миг долови как потрепват листата на брега и се обърна. Нямаше никого. Само вятърът, който се беше усилил, разклащаше високите клони на дърветата…

* * *

Събуди се със същия неприятен шум в ушите. Стаята беше наполовина в мрак. Лунната светлина се беше изтеглила зад прозореца. Дорина усети, че вятърът сега нахлува в стаята и раздвижва въздуха. Стана от леглото и отиде до прозореца. Далече, вляво, се виждаше езерото. Девойката се усмихна. Върна се до леглото, без да съзнава къде се намира. Погледна учудено жените, които спяха до нея. Бавно, но със сигурни движения, като насън, тя си проправи път между леглата. Улучи вратата веднага, без да я търси. През стената до нея достигаше странен шум, който й вдъхна страх. Дълбоко, сподавено дишане на измъчени хора… Все пак не загуби напълно смелост и със затворени очи прекоси салона до външната врата. Беше полуотворена. Излезе на двора. Не усети студа с босите си крака, нито студения вятър над полуоткритите си рамене. Все така решително се отправи към езерото.

Когато превали хълма и стигна до брега, видя, че лодката я чака. Така както я беше оставила неотдавна, в съня си.

Навлезе дълбоко в студената и влажна тиня, но краката й не почувстваха нищо. Припряно, но внимателно отвърза въжето от колчето, хвърли го в лодката и се качи в нея. Потърси с очи острова и без да се колебае, започна да гребе бавно и леко, като човек, когото води само надеждата…