Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Şarpele, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от румънски
- Василка Алексова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- NomaD (2014 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2014 г.)
Издание:
Мирча Елиаде. Майтреи, Змията
Издателство Народна култура, София, 1989
Румънска. Първо издание
Контролен редактор: Мирослава Хакимова
Художник: Ясен Васев
Художник-редактор: Росица Скорчева
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректор: Людмила Стефанова
Рецензенти: Василка Алексова, Валентин Харалампиев
Консултант-индолог: Боряна Камова
© Mircea Eliade
Maitreyi. Nuntă în cer
Ed. Minerva, Bucureşti, 1986
La ţigănci
Ed. pentru literaturà, Bucureşti, 1969
Литературна група — ХЛ. 04/9536425331/5544-36-89
Дадена за набор ноември 1988 г.
Подписана за печат февруари 1989 г.
Излязла от печат април 1989 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 17. Издателски коли 14,28. УИК 15,33
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
4.
Оставиха чантите и кошниците с храна в приемницата на манастира. Когато тръгнаха надолу към езерото, Серджу Андроник ги настигна, тичайки откъм килиите.
— Няма ги никъде — извика той огорчен, но, изглежда, че бедата му го забавляваше. — Като че са потънали в земята…
Дорина не успя да скрие радостта си. Забелязаха я едновременно и Рири, и капитан Мануила.
— Може да са заминали за Букурещ — осмели се да се обади тя.
— Не, това не, в никакъв случай — отговори Андроник. — Подозирам какво са направили — попаднали са в някой друг манастир.
Засмя се и пъхна ръце в джобовете. Погледна към езерото, като че нищо не беше се случило.
— Не се отчайвай — каза Стере. — Ще те вземем утре сутринта с нас в колата.
— Благодаря ви, но проблемът е с какво ще спя тази нощ и как ще се обръсна утре сутринта. — Обърна се към Лиза, която го гледаше усмихната: — Простете ми, госпожо, за тези недискретни подробности. Ако знаехте обаче колко страшен ставам за една нощ, ако можехте да предположите каква отвратителна брада ми расте… Ужасно!…
Жените се засмяха, най-вече госпожа Соломон.
— Ужасно! Никак не преувеличавам — повтори Андроник. — Дори няма да посмеете да ме вземете в колата. Освен ако нямате някой сандък за багаж.
Говореше така искрено, така спонтанно, че и капитан Мануила не можа да сдържи смеха си.
— Мислите ли, че ще има време да се разходим с лодка? — попита Владимир.
Господин Соломон погледна часовника си. Той продължаваше да се чувства домакин и тук, в манастира. Впрочем и тук пак той беше уредил всичко. Манастирската приемница на него беше поверена. Почти всички монаси го познаваха.
— Осем без четвърт! — каза господин Соломон. — Ако не сте гладни…
— Стига с това ядене, драги, цяла нощ ще седим на трапезата — обади се Лиза.
Тя искаше непременно да се разходи с лодка заедно с младия непознат. Господин Соломон почувства по тона на Лиза, че е направил гаф, като им спомена за вечерята.
— Както искате — каза той. — Само да намерим лодка…
Андроник беше отишъл съвсем близо до водата. Цяло чудо бе, че не затъна в мократа, с угаснал блясък тиня. Наблюдаваше сякаш много внимателно някаква точка в средата на езерото.
— Да не се подхлъзнеш! — извика му Стере. — Това езеро е дяволски опасно…
Младежът извърна глава и се усмихна някак неспокойно.
— Нима аз не го познавам? Гледах сега да видя дали ще си припомня точно мястото, където потъна лодката ни преди около две години и щях да се удавя…
— Какво говориш! — уплаши се господин Соломон.
Андроник се изкачи на брега при останалите. Изглеждаше променен: замислен, почти меланхоличен. Беше пъхнал отново ръце в джобовете. Крачеше бавно, като че се връщаше от погребение.
— Щях да се удавя… това е твърде меко казано — добави той. — Тогава се удави един мой приятел, адвокатът Хараламбие…
— Как, и ти ли беше в лодката? Невероятно! Когато спомена за удавянето, точно щях да ти припомня за Хараламбие… Какво съвпадение! Знаеш ли, и аз го познавах. Когато научих, ми се искаше да дойда, но не помня какво се случи и не можах…
— Имаше дело в този ден — припомни му госпожа Соломон.
— Така беше — потвърди господин Соломон. — Имах една неприятност… Колко жалко за човека!…
— Но как се случи? — попита Дорина развълнувана…
Сега Андроник я привличаше още повече, опияняваше я. Преминал през толкова опасности… Среща смъртта всеки час… С него бяха свързани толкова приключения, толкова тайнственост и мъжественост, че Дорина го загледа замаяна. Като че някаква огромна сила я смазваше, но преди това я притегляше близо, много близо до този красив непознат, с когото все пак не можеше да свърже надеждите си. В същия момент почувствува, че капитанът й е още по-безразличен, още по-чужд. Видя го как стои и слуша, прихванал с дясната си ръка копчето на горния джоб на куртката.
— Как е могло да се случи такова нещастие? — повтори Дорина.
— И аз не мога да си обясня какао точно стана — бавно каза Андроник. — Та не за първи път гребяхме в това езеро. И все пак някъде там, в средата — показа той с ръка, — лодката се завъртя няколко пъти на място и се обърна…
— Вероятно е имало водовъртеж — каза Стамате.
— Несъмнено е имало — отговори Андроник, след като задържа за миг погледа си върху него. — Но и това не беше чак толкова страшно. И двамата плувахме добре. Пък имахме и лодката, можехме да си помогнем… но тя потъна, господа, потъна, сякаш беше омагьосана и я теглеше олово…
Помълча малко. Всички бяха развълнувани, неспокойни. Беше им минало желанието да се разхождат с лодка. И сякаш изведнъж беше мръкнало. Мракът се спускаше на талази откъм гората.
— Имаше много папур под водата — каза господин Соломон. — Зная, че после в игуменството ставаше дума да го изкоренят напълно… Но израства пак…
— Това е проклятието на тръстиката — отвърна Андроник, — да не умира никога, вечно да расте изпод водата…
— И бързо ли потъна? — попита Лиза.
— Аз зърнах само главата му за няколко секунди, после потъна… Питам се как аз успях да се спася…
— Господ ти е помогнал — каза госпожа Соломон.
Андроник не успя да сдържи тъжната си усмивка, която застина на устните му.
— Може и така да е — отговори той меко.
Тръгнаха бавно и вкупом по брега на езерото. Владимир гледаше с копнеж лодката, която остана зад тях, вързана за едно колче. Андроник сякаш си спомни нещо, тъй като изведнъж спря, извади ръце от джобовете и се засмя.
— Но това не трябва да ни плаши — извика той изведнъж. — Това не означава, че ние няма да се разходим с лодката!…
Погледна живо групата. Очите му блестяха и неспокойно пробягваха от едно лице на друго. Спряха се по-дълго на Владимир и Рири.
— А дали да не направим една разходка по езерото сега? — попита той внезапно и понечи да се върне.
Стере го хвана за ръката.
— Не бъди дете! — каза той. — Не предизвиквай съдбата…
— А ако не ме оставя на мира… — прошепна Андроник повече на себе си и погледна крадешком водата.
Рири се засмя. Стори й се много комично това възклицание на Андроник…
— По-добре да вървим към гората — предложи господин Соломон и ги подкани да ускорят крачка.
Групата тръгна бавно. Последни останаха Андроник, Владимир и Дорина. Господин Соломон хвана жена си за ръка и избърза напред, за да може да говори, без да се страхува, че ще го чуят.
— Кой ли е тоя? — каза той нервно. — Да знаеш, че не ми харесва много… Засенчва капитана. А мама каза, че трябва някак да уредим въпроса тази вечер… Може би ще е по-добре да ги оставим сами двамата, знаеш ли?…
Госпожа Соломон изслуша без интерес откровенията на съпруга си. Погледът й лениво си почиваше върху сянката на гората пред тях.
— Какво искаш да направя аз? — попита тя вяло. — След като го поканихте, не можете да му кажете, че ви досажда. А пък и той, бедният, никак нямам впечатление, че ухажва Дорина…
— Не, разбира се — заизвинява се господин Соломон. — Не исках да кажа това… Но знаеш ли, този тип, този Андроник, е видял и преживял много и те опиянява с приказки… Капитанът е по-сериозен, не се навира навсякъде ей така. Ако разговорът не е интересен, виждаш, дума не продумва…
Помълча малко и почака да види какво ще отговори жена му, но госпожа Соломон беше все така разсеяна и не го слушаше внимателно.
— … Знаеш ли, би трябвало ние да поемем инициативата — добави господин Соломон. — Да ги поотделим някак, да видим, може момчето да има и то да каже нещо… Във всеки случай трябва да я опознае по-добре… Но ако тоя не ни остави на мира…
— Преди малко не изглеждаше така ядосан — припомни му госпожа Соломон и се усмихна. — Какво ти стана?…
Господин Соломон се изчерви и стисна ръката й.
— Скъпа, не е време за шеги — каза той, като ускори още повече крачка. — Трябва да уредим някак това, нали?… Та нали сме си все свои тук и трябва всички да помогнем…
В този момент госпожа Соломон леко го побутна с лакът, за да го накара да спре. Откъм гората, право срещу тях, идваше семейство Замфиреску. Госпожица Замфиреску ги позна първа и забърза да ги посрещне.
— Колко се радвам, че и вие сте тук! — извика тя.
След нея вървеше уморена госпожа Замфиреску заедно с двамата мъже — съпруга и девера й.
— И вие ли ще спите тук тази нощ? — попита зарадвана госпожата.
Беше вече сигурна, че ще се играе покер. Благоразумно беше дошла с две тестета карти, крито още в Букурещ скри в жабката на колата.
— Цяла тайфа сме — каза госпожа Соломон с известна гордост и посочи с ръка останалите, които бавно крачеха по полето. — Тук е и един наш приятел, летец, много забавен…
И като потвърждение Андроник пристигна пръв заедно с Владимир, Стамате и Рири. Дорина беше останала последна, с Лиза и капитан Мануила. Тя сякаш нарочно странеше от Андроник и избягваше да среща погледа му. Впрочем младежът се чувстваше добре и разговаряше еднакво въодушевено с всички. Не търсеше приятелството на никого от групата. Беше избързал напред с Владимир, Рири и Стамате, защото и те имаха младежка крачка. Ако не бяха така тактични Владимир и Рири, които подозираха защо се уединиха пред тях съпрузите Соломон, Андроник отдавна щеше да ги настигне.
— … И госпожица Замфиреску — завърши представянето госпожа Соломон с усмивка.
Погледна поласкана към Андроник. Не всеки би могъл да представи летец, елегантен и аристократичен спортсмен.
— Ето една истинска компания! — възкликна господин Замфиреску, забелязал и другите, които приближаваха.
Помисли си, че би могъл да каже нещо остроумно във връзка с манастира. Манастир или курорт?! — например. Или по-добре нещо само за мъже: колко жалко, че манастирът не е женски…
— Дорина, какво правиш тук? — попита госпожица Замфиреску и я прегърна.
— Позволи ми да ти представя…
Капитан Мануила и Стамате се поклониха възпитано и любезно. Госпожа Замфиреску ги огледа преценяващо. Започваше да разбира. Искат да омъжат Дорина, искат да смаят онзи… Стамате, разбира се, на него са хвърлили око. Изглежда доста мекушав, бързо ще го прилъжат.
— Идваме от гората — обясни госпожица Замфиреску. — Ах, ако знаете каква прелест е!…
Почти притвори очи прехласната.
— И ние отиваме там — каза Лиза донякъде разочарована, че Замфирескуви са били преди тях в гората.
Струваше й се, че те са им откраднали нещо, което си е тяхно, че гората сега ще бъде по-малко хубава, видяна след други. Дразнеха я възклицанията и обясненията на госпожица Замфиреску и се опита да я прекъсне.
— Трябва да побързаме, деца — каза Лиза, като се обърна към Владимир и останалите. — Докато изгрее луната, ще вървим слепешком в мрака…
— Вървете по големия път в средата на гората — веднага ги посъветва госпожица Замфиреску. — Иначе ще се заблудите…
— Да, да — каза Лиза и тръгна. — Ще се видим по-късно в манастира…
Вървеше със съпрузите Соломон и Стамате. Капитанът, Дорина и Стере останаха по-назад. Андроник и останалите крачеха с лекота и си приказваха.
— Знаете ли, че ме хваща страх — каза Рири и се засмя. — Да не вземете да ме плашите.
— Аз не обещавам нищо — отговори Андроник, преструвайки се на сериозен. — Че то гората няма никакъв чар, ако в нея няма какво да те изплаши…
Дорина чу последните му думи и замечтано се усмихна. Пристъпваше с поглед, забит в земята.
— Тук е за приятеля ти — каза Стере на капитана. — Да ти изпее една песен нощем, в гората…
— Да, би било хубаво — съгласи се капитан Мануила, — но мисля, че е трудно за един гражданин — добави той.
— Бихме могли да поиграем на стражари и апаши — чу Дорина отново гласа на Андроник. — Ако не ме изберете мене за командир на стражарите, няма да хванете никого цялата нощ…
Рири се засмя. Дорина се усмихна все така насила. Започваше да я дразни това, че Рири, Андроник и Владимир непрекъснато вървят заедно.
— Внимавайте, госпожице!…
Гласът на капитана. Дорина неволно беше стъпила върху една изсъхнала клонка, която изпращя. Този шум обаче я изплаши по-малко от вика на Мануила. Когато се обърна, срещна очите му. Блестяха в мрака като очи на котка. Дорина потрепери.
— Одраскахте ли се? — попита той и я хвана за ръката.
Гласът му сега беше нисък, топъл. И жестовете му бяха по-нежни и ласкави.
— Чорапа ли си скъса, Дорина? — попита зад тях Рири.
Бързаше да види какво се е случило. След нея, с няколко бързи, широки крачки, се приближи и Андроник.
— Дойдох не за да видя дали се е скъсал чорапът — каза той усмихнат. — Искам да ви предложа една игра… А вие, господин капитане, ще я ръководите — добави той с много топлота, обръщайки се към Мануила.
— С удоволствие, ако приемате и хора, прехвърлили вече трийсетте — каза капитанът.
— Ето каква е играта — обясни Андроник. — Всеки от нас тръгва поред… Ще ни трябва обаче часовник със светещ циферблат — добави той.
— Стамате има хубав часовник и се вижда отлично на тъмно — каза капитанът.
Погледна напред, към групичката, в която беше приятелят му. Виждаше ги доста трудно.
— Нека аз да отида да го донеса — предложи Владимир и хукна веднага.
Съпрузите Соломон и Стамате бяха приседнали на ствола на едно паднало дърво.
— Каква хубава нощ! — възкликна Лиза.
Престори се, че малко е изморена от пътя, а всъщност чакаше да се приближат другите, най-вече Андроник. Стамате говореше рядко и обмисляше всяка дума. „Като че ли е влюбен“ — помисли си госпожа Соломон. Когато Владимир пристигна тичешком, Стамате стана от дънера.
— Случило ли се е нещо? — попита господин Соломон.
— Не. Капитанът ме прати при вас — обърна се той към Стамате, — моли ви да му заемете часовника си… Искаме да поиграем на една нова игра — добави той и изтри челото си.
— Хайде и ние, деца — каза Лиза, внезапно обезпокоена.
Тръгна по-бързо, отколкото беше прилично, по алеята, която едва се различаваше в сивия мрак. Сърцето й започна да бие по-силно, усещаше ударите му в цялото си тяло. Сякаш се подготвяше значително събитие, сякаш очакваше да научи нещо важно и неотложно там, в групичката, където се виждаше Андроник.
— Донесох го — извика победоносно Владимир, изпреварвайки всички.
Андроник взе часовника и го даде на Стере.
— Чакаш една минута, но само една минута — довърши той обясненията си, — и после даваш знак за тръгване на следващия. Който не се върне, докато другият стигне дървото, знае какво го чака!…
Рири се засмя.
— Но мене ме е страх да тичам сама до дървото — оплака се тя.
— Който се страхува, няма да играе и ще остане тук, при съдията — каза Андроник.
— Добре, тогава ще играя…
Съпрузите Соломон и Лиза не разбраха нищо.
— Какво става, драги? — попита госпожа Соломон.
— Сега дайте залозите — каза отново Андроник, без да отговори на въпроса. — Сложете ги всичките в една шапка…
Погледна бързо мъжете от групата. Шапка имаше само Стере, а капитан Мануила — фуражка.
— Ще помолим господин капитана да ни заеме фуражката си — каза учтиво той.
Усмихнат, капитан Мануила я свали и му я подаде.
— Благодаря. Сега кой ще дойде с мен да сложим знак на дървото? — попита отново Андроник.
На Дорина й се искаше да отиде тя, но Рири и Владимир я изпревариха.
— Че обяснете и на нас каква е тази нова игра — каза Лиза ядосана.
— Ще разбереш ей сега — отвърна кротко Дорина. — Знаеш ли, това е един вид гоненица в гората… Но не трябва да се страхуваш, както и не трябва да се спъваш, да падаш. Иначе ще изтече минутата…
Очите й продължиха да следят групичката на тримата, които отиваха да означат дървото.