Георги Коновски
И какво от това… (23)

10.

Полицаите не се интересуваха от мен.

Наясно бяха — тоя е от столичните недосегаеми.

И затова — настрани. Ни полза от близост, нито от сблъсък.

Индиферентност…

Поради което веднага разбрах, че някой извън полицията се интересува от мен.

Най-напред забелязах интерес към багажа ми в наетия апартамент. Леки размествания на специално поставени вещи, усещане за чужда ръка…

Като звяр се ослушвах… Но никой не потропа на вратата…

После засякох външното наблюдение.

Двама. Или аз толкова видях. Хитри, опитни, но с провинциална тактика. Дебнеха отдалеч — в града лесно може да забележиш човек и през две улици. Такава тишина е…

Пък и тук липсва софийското многолюдие. За близо месец там така и не свикнах с човешката каша, в която бавно се придвижвах…

Помислих.

Щом не са полицаи… Значи знаят какво да очакват…

И им го поднесох.

Рязко спиране зад ъгъла, връщане, сблъсък очи в очи…

Оловен поглед…

И те се завъртяха… тръгнаха назад… изчезнаха…

На другия ден засякох две двойки… А привечер разбрах, че и кола се движи в непосредствена близост.

Заобикаляха ме като при руски лов на вълци. С флагчета — да ме стресират, да ме вкарат в капан…

Което пък аз реших да използвам като камуфлаж за отмъщението…

Да, бях осъдил на смърт шестимата.

Защо аз ли?

Ами защото аз имах повод. И нямаше кой друг. А и аз нямах друга работа на тоя свят.

Няма да върна миналото…

Но щях да им отнема бъдещето…

И да дам шанс на някои хора да придобият такова…

Бог?

Не, не се изживявах като Бог…

Прекалено бях уморен и разочарован…

А Бог е изпълнен с вяра в чадата си — колкото и безнадеждна да е тая вяра…