Георги Коновски
И какво от това… (11)

11.

Нямаше смисъл да отивам. Знаех…

Макар в ръцете на Гина и Желчо да оставих много пари — може би над сто лева, те решили да изчакат китайската храна…

Да, можеше да си купят, но…

Но ние живеем за момента. Не мислим за утре… Или — абсурд! — за след година…

Сега има — после не се знае…

И останали…

Беше пълно с полиция. Много хора. Даже от нашата черга се навъртаха неколцина — повечето от махалата тук. Слушах зяпачите…

… Ама тия са били пияни… Иначе защо ще стрелят по циганката?… Ей, откачи тоя народ… Кой да ги види кои са — минават, стрелят, отминават… Боже, цигането го накъсали направо… Ами майка му… Гледай — в лицето й стреляли… Ужас… Не знаеш вече какво става… Че то утре и по хора ще гърмят…

Назад, назад… Докато някой ме подпря отзад. Бавно се обърнах…

Пена…

Издърпа ме зад ъгъла и започна да ме разпитва.

Нямаше начин и смисъл да крия. Разказах й как ми попаднаха парите, защо стана всичко…

Пена нищо не ми каза. Толкова отдавна оцелявахме, че просто не се сетихме да говорим за морал. Стомахът съвест няма.

Попаднали ми пари — взел съм ги.

И — толкова!

Виж, лошото е другото. Бандитите. И най-вече това, че знаеха кой е прибрал плячката им.

Но защо убиха трима невинни?

Явно и те бяха на зор…

Много, твърде много им трябваше и този пакет.

Което показваше, че зад тях има друг. Или други. И бандитите убиваха — защото иначе тях щяха да премахнат.

Добре — ще им върна парите…

Но — кому? И как?

А време нямахме. Защото скоростните убийства бяха израз и на тяхното бързане. Реших се…

Отидохме в бърлогата. Отведох Пена в гъсталака, изкопахме пакета, добавих взетата пачка. Наполовина… Другите банкноти бяха в джобовете на мъртвите…

Сетне влязохме в бившия хотел.

Планът беше прост — оставяме пакета на масата в стаята, а ние изчезваме. Де към гарата, при Лудото Марче, де в лесопарка край града. Лято е — все ще изкараме два-три дни там. Имахме и малко сух хляб, парче салам, няколко лева…

Ще стигне за нас, Пърлето и Тина. Важното беше ония да ни оставят на мира…

Но Пърлето не тръгна с нас…

Беше вече заминал…

И Тина също…

Лежаха в стаята — тя на матрака, той до закования с дъски прозорец. Само по една рана имаха. В главата.

Пена само изписка и замълча.

А аз застинах с пакета в ръка.

Тия не само не се шегуваха, а просто премахваха възможните свидетели.

Тоест — аз бях следващият… И Пена, разбира се…

Повлякох я навън.

Пак в храстите, пак при липата. Напъхах с мъка пакета в хралупата, бързо натрупах наоколо суха трева… И запалих всичко…