Георги Коновски
И какво от това… (12)

12.

Храстите пращяха, издигаше се дим, чуваше се рев на коли, сирени на пожарни и полицейски автомобили, хора се трупаха и обсъждаха, че отдавна е трябвало да се разчисти тоя район…

Пена потъна нейде в тълпата…

Исках да я открия. Наясно бях, че няма да се спаси, че я знаят коя е… Но беше късно…

Изтеглих се внимателно — под козирките на зданията, в тъмните ъгли на улицата, далеч от редките лампи…

При полицейските коли бях видял третия — тоя, дето метна пакета зад оградата. Висок, млад, с бемка над лявата устна…

Все исках да те питам — не ти ли пречи при бръснене?

Добре, добре…

Не скачай… Няма смисъл… Защо да се правим на дръж ми шапката? Знам, че сте ме следели. И затова ме хванахте толкова бързо и тихо.

Трябваше да се сетя, че ще има засада пред бившия ми апартамент.

Ама нали човек все се връща към своето…

Рекох да се скрия на тавана. Колко време я правих тая стаичка, какви разправии с жената имах… Но успях да спася няколко стари черги, стария диван, два матрака…

Измих, боядисах — с вар, какво друго…

И стана тиха, уютна, стая за мен…

Убежище от щастливия семеен живот…

Та там мислех да се скрия за два-три дена. Пък после… После ще му мисля…

Е, не се наложи да му мисля.

Някой ме хлопна по главата — това го разбрах после, когато се събудих тук, а тогава просто всичко стана черно. Изключиха света…

Да, да… Зная — намерили сте ме на улицата, спасили сте ме…

Не сме мома и ерген да се лъжем… Давай направо, а?

Искаш парите…

Няма ги! Нали ти казах? Изгоряха. Толкова невинни умряха заради тях… Поне Пена се измъкна…

Какво е това?

„Клошарка пада под влака…“

Убихте я, а?

То и няма смисъл да се ядосвам… Усещах го…

И сега — какво?

Ще ме обесите в килията? Или ще умра от инфаркт? При опит за бягство не става — стар съм, няма да ви повярват, че съм отцепил като спринтьор на 100 метра…

Даже няма да те питам защо обрахте банката…

Полицаи…

Да, и вие искате да живеете като бели хора…

И за другите няма да те питам…

И хич няма да си устройваме последен разговор като в края на криминален филм.

Просто не ме интересува ни кои сте, ни защо…

Нищо вече не ме интересува…

Само ако можеше да се видя с някои от ония, чиито книги четях и мислех над постановките им за човека… Върхът на пирамидата на природата… Сапиенсът… Хуманистът…

Няма хуманизъм…

Има сива, аморфна биологична маса… Като пластелин… Която всичко наоколо — и среда, и условия, и общество, и държава форматират…

Бачкатор и потребител…

Това е нормалният човек…

И няколко процента ненормални…

Които създават неща, ненужни в нормалния свят. Изкуство, култура… Книги, картини, музика, скулптури, идеи, мисли…

Аз не успях да стана един от тях…

Затова е нормално да поема по простичкия път на материята… Както казва колегата страдалец — „Суета на суетите — всичко е суета… Много знание носи много тъга… От прах си направен, на прах ще станеш…“

Къде ще ходим?

Добре — излишен въпрос.

И двамата го знаем…

Но — да сме наясно. Аз май тепърва тръгвам. Или, поне така се залъгвам…

Но ти отдавна си пристигнал. И си прах… Дишаща, ядяща, говореща прах…

Междинна станция на веществата в природата…

Ще те чакам там, долу…

Таман ще съм ти подготвил легло от въглени.

И Пена, Пърлето, Доктора, Кьоравата Гана, Желчо… Всички ще те чакаме…

Това ми остава — да се надявам, че ще си по-зле от мен в ада…