Омир
Одисея (9)

Девета песен
Разказът пред Алкиной. Циклопите

Тъй на това Одисей, находчивият мъж, му отвърна:

„О Алкиное, велики царю на мъжете феаки!

Истинска радост изпитвам да слушам такъв песнопевец,

пълни душата със сладост, на бог той е равен по песен.

5 Блян по-възвишен в живота не зная от бляна да гледам

как се изпълват със радост сърцата на всички в народа,

как на гощавка в палата насядали гостите редом

слушат певеца от всички трапези, отрупани пищно

с хляб и месо, виночерпец от кратер как сок животворен

10 лее, трапези обхожда и чаши пенливи разнася.

Ето кое ми се струва в живота велико блаженство.

Днес те подбужда сърцето да искаш за горестни мъки

тук да разказвам, че още по-силно да стена в бедата.

Но откъде да започна, какво да оставя за края?

15 Струпаха много беди върху мен боговете небесни.

Най-напред своето име ще кажа, да знаете вие

кой съм, та сетният час безпощаден додето ме стигне,

гостенин ваш да се славя в земята си родна далечна.

Аз Одисей съм Лаертов, известен сред земните хора

20 с хитрости много. Достига небето чак моята слава.

Слънчевосветлият остров Итака е моя родина.

В него надига снага планината Нерит шумнолиста.

Множество острови още осейват съвкупно морето —

Сама, Дулихий, с дъбрави зелени обраслият Закинт.

25 Равна Итака лежи сред вълните към крайния Запад,

другите всички към Изток Зората и Слънцето гледат.

Почва скалиста тя има, но кърми безстрашни герои.

Аз на света не познавам земя от Итака по-сладка.

Да, задържа ме напразно лъчистата нимфа Калипсо

30 там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стана.

Също с коварство плени ме напразно в палата си Кирка,

властна вълшебница ейска, с надежда съпруг да й стана.

Но да примамят сърцето в гърдите ми с лъст не успяха.

Нищо по-свидно за нас от родина и сродници драги,

35 даже когато живеем разкошно в блестящи палати

някъде в чужда страна, от родители мили далече.

Ех, ако искаш да чуеш за жалното връщане, дето

Зевс ми отсъди, когато отплавах от Троя, ще почна.

Буря от Илион мене в Исмар пред киконите свлече.

40 Сринахме ние града и без милост избихме мъжете,

но от града задържахме жените и много богатства,

тях поделихме така, че да има за всеки по равно.

Аз настоявах пред всички оттам да побегнем веднага

с най-бързи крачки, но тези безумци не чуха съвета.

45 Вино в обилие пиха те там край брега на морето,

много овци те изклаха и бавно вървящи волове.

Чудом спасени кикони приканили тайно тогава

други съседи кикони, и много на брой, и безстрашни

жители на континента, изкусни на бой с колесници,

50 щом пък е нужно, способни и пеш да нападат врага си.

Призори те връхлетяха безброй като листи, цветчета

в пролетен ден. Над злочестите нас се надвеси от Зевса

злата съдба, да ни хвърли в безкрай изпитания тежки.

Бой закипя без пощада до нашите кораби бързи,

55 копия, с мед обковани, един друг замятахме люто.

Още додето растеше денят след свещеното утро,

ний устоявахме храбро напора на враг многоброен.

Слънцето щом се наведе към този час, в който разпрягат,

в бягство киконското племе обърна сразените гърци.

60 Спътници красноколенни шестима от всеки наш кораб

паднаха. Всичките други избягахме смъртната орис.

Бързо заплавахме ние оттам със сърца съкрушени,

с радост, че бяхме спасени, но в скръб за другарите клети.

Витите кораби все пак напред не изведох, додето

65 триж не извикахме всеки от нашите спътници мили,

дето погинаха в бой, от киконския меч поразени.

Но събирачът на облаци Зевс изпроводи Борея

заедно с вихрена буря, забули той с облаци черни

всичко — море и земя. И нощта от небето се свлече.

70 Витите кораби в миг полетяха стремглаво. Платната

мощният вятър раздра по на три, по на четири къса.

Ние, смутени пред злото, ги бързо прибрахме на борда

и на греблата напряхме да стигнем до близката суша.

Цели два дни и две нощи след туй на брега пролежахме

75 в мъка дълбока, гнетяща сърцата, и в тежка умора.

След като блесна на третия ден дивнокоса Зората,

вдигахме мачти, развихме блестящи платната и на борда

седнахме. Сочеха пътя и вятърът, и кърмилата.

Щях да се върна сега невредим в земята си родна.

80 Но докато аз кръжах край Малейския нос, от Китера

бързей и буйна вълна, и Бореят далеч ме отбиха.

Девет дни цели бях носен от буря, вещаеща гибел,

над притъмнелите рибни води, а в десетия стигнах

при лотофагите, които с растения само се хранят.

85 Слязохме там върху твърда земя и вода си наляхме.

Сложихме скоро трапеза до нашите кораби бързи.

Щом утолихме напълно глада си с храни и напитки,

мои подбрани другари изпратих напред да проучат

кой върху плодната почва живее и с хляба се храни

90 (двама мъже аз избрах, глашатаят придружник бе трети).

След като тръгнаха те, лотофагите скоро открили.

Без да желаят на тях, лотофагите зло да извършат,

дали на гостите само да вкусят от техния лотос.

Който опитвал веднъж плодовете му меденосладки,

95 вече не искал назад да се връща и вест да изпраща,

но пожелавал сред тези мъже лотофаги навеки

лотосов цвят да бере и забравял за връщане вкъщи.

Аз затова ги довлякох до морския бряг просълзени

и под скамейките хвърлих, и здраво с въжета ги вързах.

100 Дадох тогава повеля на другите мили другари

бързо да дойдат на борда на нашите кораби бързи,

да не би някой, от лотос омаян, за дом да нехае.

Пъргаво те се качиха, насядоха пак на редици

и по вълни посивели удариха мощно веслата.

105 Бърже отплавахме ние оттам със сърца съкрушени.

Стигнахме скоро в страната на дивото племе циклопи.

Правдата те не познават, без мяра надменни, опрени

на боговете, не сеят с ръце и не порят земята.

Всичко у тях без сеитба, без оран обилно се ражда —

110 ръж, ечемик и пшеница, а вейките лозови леят

вино по гроздове тежки, и Зевс ги подсилва с дъжда си.

Нито събрания свикват, ни правни закони познават,

волно сами обитават високите чуки планински

и пещерите дълбоки. А властвува всеки отделно

115 и над жени, и над рожби, за другия никой нехае.

А срещу морския залив се стеле и остров равнинен,

нито далеч от циклопския край, нито близо до него.

Булят го гъсти гори, по които пасат неизбройни

диви кози. А тях никога крак на човек не е сепвал.

120 Още ловец не е стъпвал по глухите горски гъстаци,

за да обхожда усилно със псета планинските урви.

И не осейват стада, не осейват посеви земята.

Островът, още несят и от рало несегнат, остава

пуст и безлюден, еднички козите вресливи той кърми.

125 Кораби червенобузи не знаят циклопите още,

и дърводелци те нямат в страната си, да построяват

палубни кораби яки, които да порят вълните

и да спохождат страни на различни народи (тъй често

с кораби хората с хора общуват през морската бездна).

130 Можеше пустият остров да стане богат, обитаем.

Краят безплоден не е и по всякакво време би раждал.

Широм ливади цъфтят край брега на морето пенливо,

росни и меки. По тях биха раснали чудно лозите.

Оран полята равнинни жадуват. Посеви високи

135 биха навреме класили, защото е почвата тучна.

Ето и сигурен пристан, излишно е в него да спускаш

тежката котва, с въжета съда към брега да привързваш.

Спрелият кораб почива спокойно, додето морякът

сам пожелае да тръгне, дочакал попътния вятър.

140 В края на залива горе протича поток светлоструен,

от пещера той извира под сянка на черни тополи.

Слязохме в залива ние. В нощта ни посочваше пътя

сигурно някакъв бог. Не съглеждахме острова още.

Мрак непрогледен лежеше край нашите кораби вити.

145 Лунният сърп на небето се криеше в облаци гъсти.

Острова никой от нас не съгледа с очите си ясно.

Ширните бранове също, които догонват брега му,

ний не видяхме, преди да допрем бреговете му с кила.

Яките кораби спряха и всички платна намотахме.

150 Слязохме после самите на шумния бряг на морето,

в дрямка изчакахме там да изгрее свещена Зората.

Щом се пробуди Зора розопръста, родена от здрача,

тръгнахме ние да бродим в почуда из пустия остров.

Погнаха нимфите, щерки на егидоносеца Зевса,

155 диви кози срещу нас за закуска на мойте другари.

Грабвахме мигом от борда заострени копия ловни,

жилави лъкове също и в хайки на три разделени

метнахме бодро. С богата ловитба ни богът зарадва.

Кораби водех дванайсет след мене. По жребие всеки

160 с девет кози се сдоби, а по избор аз десет получих.

Цял ден до залеза слънчев пирувахме ние без отдих,

ядохме печени мръвки и пиехме сладкото вино.

В моите кораби вити червеното вино не беше

още пресекнало. Бяхме го ние налели обилно

165 в амфори, щом разрушихме свещената крепост киконска.

Зърнахме вече дима на циклопския бряг и дочухме

и гласове на циклопи, и блеене овче и козе.

Слънцето щом се катурна и мрак над земята припадна,

легнахме всички да спим на брега под шума на вълните.

170 Щом се пробуди Зора розопръста, родена от здрача,

свиках събрание аз и на всички другари заръчах:

«Мили приятели, вие почакайте тука без мене!

Заедно с мойте веслари и с кораба аз ще отида

сам да узная какви са мъжете на тези предели —

175 варвари диви ли тук обитават, на правдата чужди,

или пък хора сърдечни, които безсмъртните тачат?»

рекох така, възкачих се на кораба и заповядах

моите хора да дойдат и тежката котва да вдигнат.

Пъргаво те се качиха, насядоха пак на редици

180 и по вълни посивели удариха мощно веслата.

Стигнахме с кораба бързо до близкия бряг и съзряхме

там пещера исполинска накрай в канара до морето.

Лаври засеняха входа. До него почиваха нощем

много стада от овце и кози, а покрай пещерата

185 двора опасваше зид от вкопани отломъци скални,

борови стволове мощни и дъбове високолистни.

А в пещерата живееше мъж исполин, той пасеше

винаги сам надалече стадата и с друг не дружеше.

Бе саможив той, свиреп и таеше в душата коварство.

190 Слисваше страшният изрод, не беше по образ привичен

на хлебоядните хора — същински бе връх той обрасъл

на планина непристъпна, над всички корони възправен.

Дадох тогава повеля на другите мили другари

близо до кораба там да останат да бдят неотстъпно.

195 Аз пък дванайсет другари избрах и със тях се запътих.

Взехме и козия мях с искрометното, тъмното вино,

който ми даде синът на Евантес Маро̀н и на Феба

жрецът, закрилящ Исмар, благодарен, че ний пощадихме

не само него, но още детето ведно със жена му

200 и му почетохме сана. Живееше в гъста дъбрава

на Аполон. Затова надари ме с блестящите дари —

даде ми седем таланта от злато, изкусно ковано,

даде ми кратер от чисто сребро и накрая напълни

амфори цели дванайсет грамадни за мене със сладко

205 вино без примес — божествен напитък. Не знаеше никой,

нито роб, нито робиня и никой друг в къщи за него,

тайната знаеха той, икономката, още жена му.

Жадни ли бяха да вкусят от сладостно вино червено,

смесваше чаша от него на двадесет водни стакана:

210 лееше пълният кратер из отвора мирис приятен,

чудноомаен. Че кой устояваше на питието?

С него грамадния мях аз напълних, в торба пък от кожа

припаси сложих. Сърцето ми смело веднага усети,

че великан ще ни среща, облечен в чудовищна сила,

215 див и суров, от закон невъзпиран, нехаещ за право.

До пещерата след малко дойдохме, но без да го сварим

вътре. В ливада наблизо пасеше стадата си гойни.

Влязохме ний в пещерата и ахнахме в миг от почуда.

Сирене цели кошове открихме. Гъмжаха кошари

220 с агнета, още с козлета, от него редени по възраст —

първите рожби отделно, родитбата средна отделно,

малките също отделно. Препълваше и суроватка

всички съсъди — ведра и гърнета, в които доеше.

Другите почнаха първо към мене молби да отправят,

225 сирене само да вземем и бързо оттам да излезем,

агнета избор, козлета към кораба лек да подгоним

и по обратния път по солени вълни да се впуснем.

Аз и да чуя не исках (а по-добре щеше да бъде!),

исках да видя циклопа, дано ни гощавка предложи.

230 Ах, след това към другарите той не излезе любезен!

Ние накладохме огън, на него принесохме жертва,

хапнахме сирене после и сити зачакахме вътре

той да докара стадата. Довлече циклопът грамадно

бреме от сухи дърва, за вечерята те да му служат.

235 Тръшна ги той в пещерата със трясък. От ужас обзети

ние се дръпнахме в миг до най-далечния ъгъл.

Към пещерата просторна подбра той овците, козите —

майките заедно всички, остави пък мъжките вънка —

вкупом овните с козлите на двора, високо опасан.

240 Скален отломък повдигна и отвора с него препречи —

толкова тежък, че двадесет и две колесници големи

четириколни не биха го мръднали нито за малко.

Ето такава скала необхватна постави на входа.

Седна тогава овците си той да дои и козите

245 всички поред и под всяка наместваше нейното малко.

В същото време отля половина от бялото мляко

и го подсири, изсипа го в кошници, плетени гъсто,

втората част исполинът разля из различни съдини,

щом зажаднее, да има напитка, и после вечеря.

250 След като свърши чевръсто това занимание свое,

огън запали, веднага съзря ни и грубо извика:

«Странници, вие кои сте? Отгде прекосихте вълните?

Сделки ли тука ви водят, или по морето безбрежно

скитате вредом наслуки подобно пирати, които,

255 зло да докарат на други, живота си тласкат към гибел?»

рече така, ужасени сърцата ни мили замряха.

Грубият глас и гигантският ръст ни уплашиха страшно.

Все пак веднага намерих аз сили, отвърнах и рекох:

«Ний сме ахейци. От Троя доплувахме. Тук ни отнесе

260 мощна стихия от вихри през морската бездна дълбока.

Искаме в родния край да се върнем, но явно сме взели

друмища други. Така е било на Кронион угодно.

Горди сме ние, че сме от войската на цар Агамемнон,

най е велика сега поднебесната негова слава.

265 Крепост велика порути, погуби безбройни народи.

Ние пък, пред коленете ти паднали, молим покорно

прием бездомни у теб да намерим с прилична гощавка,

или и дар да получим, тъй както е редно за гости.

Пред боговете, мой скъпи, бери страх. Убежище търсим.

270 Зевс е самият закрилник на странници, молещи помощ —

бог гостолюбец, той сам съпровожда достойните гости.»

Тъй му говорех, а той ми отвърна с нескривана злоба:

«Глупав си, страннико, ти или идеш от много далече,

щом ме придумваш сега боговете да тача в боязън.

275 Ние, циклопите нехаем за егидоносеца Зевса,

за боговете всевечни, защото сме много по-силни.

Нивга не ще пощадя ни тебе, ни твойте другари

плах пред гнева на Кронион. Ще правя каквото си искам!

Само кажи ми къде си закотвил прекрасния кораб,

280 с който дойдохте — да зная, — далеч или много наблизо?»

тъй ме подпита коварно. Но аз подразбрах мисълта му

и се обърнах повторно към него с измамните думи:

«Кораба мой преломи Посейдон, що разтърсва земята.

Хвърли го той връз скали надалече от твои предели,

285 в стръмния нос го разби, а отломките вихър отнесе.

Аз пък и тези другари избягнахме близката гибел.»

Тъй му говорех. И дума не ми отговори злодеят.

Само подскочи, ръце към другарите клета протегна

и като хвана двамина от тях, ги удари в земята,

290 паленца сякаш. Опръска потеклият мозък земята.

Той ги разкъса на части, приготви ужасна гощавка

и като лъв, в планината откърмен, ги стръвно нагълта,

без да остави от тях ни месо, ни утроба, ни кости.

Дигнахме жалобно длани към татко Кронион, когато

295 зърнахме страшната гледка, и смут ни обхвана сърцата.

Щом людоеда натъпка обилно с месото човешко

своя търбух великански и млечната чиста напитка

в него изля, на земята сред свойте овце се изтегна.

Дръзко решение взех аз веднага в ума си безстрашен:

300 близо до него да ида и острия меч да измъкна,

право в гръдта му, където е черният дроб, да забия,

мястото с длан да опипам. Но друго веднага помислих.

Можеше също и нас там да стигне жестоката гибел —

нямаше ние с ръце да отместим огромния камък,

305 който циклопът препречи пред изхода на пещерата.

С трепет зачакахме ние да дойде свещеното утро.

Щом се пробуди Зора розопръста, родена из здрача,

огън циклопът накладе, овцете поред и козите

той задои и под всяка наместваше нейното малко.

310 След като свърши чевръсто това занимание свое,

смачка отново двамина и с тях си приготви закуска.

Той ги нагълта, без мъка отмести скалата от входа,

из пещерата изведе стадата си гойни и леко

блока затъкна отново с капак сякаш стрелник нахлупва.

315 Свирна циклопът пискливо, подкара стадата си гойни

към планината. Пленен в пещерата, останах да мисля

как да накажа врага и помолих Атина за помощ.

Ето какво, като дълго размислях, намерих за умно:

там до кошарата лежеше огромната негова гега —

320 ствол от маслина дивачка. Отсякъл го беше циклопът

с него, когато изсъхне, да броди по паша. Той беше

истинска мачта на тъмен, на двадесетвеслен товарен

кораб, който с търбуха преплува огромната бездна.

Гегата тъй ни се стори дебела и също тъй дълга.

325 Близо до ствола пристъпих, отрязах си колкото разтег

и повелих на другарите аз да окастрят дървото.

Те го изгладиха скоро, аз собственоръчно заострих

края, та острия кол обгорих върху яркия пламък.

После го наземи сложих, грижливо зарових го в тора,

330 който на смрадни грамади лежеше отзад в пещерата.

А на другарите аз наредих да посочат чрез жребий

кой да се с мен осмели нажежения кол да повдигне

и го в окото му вбие, щом сладкия сън го обори.

Жребият падна връз тези четирима, които охотно

335 сам бих избрал, а към тях се придадох и аз като пети.

В здрач исполинът дойде, тънкорунното стадо подкарал,

и в пещерата просторна въведе гоеното стадо.

Нито коза, ни овца в оградения двор не остана

(нещо предчувствува той или някак си бог го подучи).

340 Вдигна отломъка скален и отвора с него препречи.

Седна тогава овците си той да дои и козите —

всички поред, и под всяка наместваше нейното малко.

След като свърши чевръсто това занимание свое,

смачка отново двамина и с тях си приготви закуска.

345 Аз до циклопа тогава пристъпих безстрашно и рекох,

чаша в ръце му подадох, препълнена с тъмното вино:

«След като яде месото човешко, циклопе, пийни си,

за да узнаеш каква скъпоценна напитка таеше

нашият кораб. За жертва пред теб го донесох с надежда

350 милост у теб да събудя, но ти нетърпимо беснееш.

Кой, кръвожаднико, вече от многото земнородени

теб занапред ще спохожда, щом тъй непристойно злодействаш?»

Тези слова му изрекох. Той чашата взе и опразни.

Сладкият сок му допадна ужасно. Поиска повторно.

355 «Още налей ми — той каза — и своето име веднага

ти ми кажи, с гостолюбен подарък да те зарадвам.

И за циклопите носи земята, с родитба богата,

вино по гроздове тежки, а Зевс ги подсилва с дъжда си.

Само че твоята чаша нектар и амброзия лее.»

360 Тъй ми изрече и пак му налях от искрящото вино.

Чашата триж му напълвах и триж я опразва безумен.

След като тъмното вино помъти ума на циклопа,

аз се обърнах веднага към него с любезните думи:

«Мойто прославено име желаеш, циклопе, да знаеш.

365 Ти ще го чуеш, но дай ми подаръка, в който се врече.

Н и к о й е моето име, така назовават ме всички —

моята майка и татко и моите скъпи другари.»

Тъй му говорех. А той ми отвърна без никаква жалост:

«Драги ми Н и к о й, ще бъдеш последен разкъсан от мене,

370 след като с другите свърша. Това ще е моят подарък.»

Рече така, олюля се и падна по гръб на земята,

после извърна дебелия врат в пепелта. Покори го

всеукротителна дрямка. Забълва из гърлото вино,

залци от мръвки човешки забълва препил исполин.

375 Мушнах веднага аз пръта на огнището исках

да нажежа острието. Другарите с думи сърцати

аз ободрих, да не би да ме някой от страх изостави.

Малко оставаше още във жаркия огън да рукне

стволът маслинен. Макар и суров, нажежи се ужасно.

380 Грабнах го и доближих исполина. Застанаха в помощ

всички другари край мен. Божество окрили ни сърцата.

Взеха те ствола маслинен със жежкия остър завършек

и го забиха в окото на спящия. Почна провесен

другия край да завъртам, тъй както строител на кораб

385 свредел в гредата забива, а другите с ремък я дърпат

вляво и вдясно надолу, а свределът стърже неспирно.

Тъй нажежения връх завъртяхме в окото циклопско.

Кръв го обливаше топла, щом стволът навлизаше в него.

Пламъкът целите клепки с мъхнатите вежди опърли.

390 Вътре окото гореше, а дъното страшно цвърчеше.

Както когато ковачът топор или бойна секира

в ледена течност потапя и съска звънливо металът,

за да получи закалка, така якостта си усилва,

тъй на циклопа окото засъска под ствола маслинен.

395 Ревна циклопът ранен, от рева прокънтя канарата.

Скочихме ние встрани ужасени. А той от окото

яростно кола изтръгна, потънал в кипящите кърви,

хвърли го обезумял надалеч и размаха юмруци.

Почна след туй да зове гръмогласно циклопи, които

400 из пещерите наблизо живеят по височините.

Чуха му воплите те и оттук и оттам надойдоха.

Спряха се пред пещерата да питат какво го тревожи:

«Що, Полифеме, те мъчи, че рев гръмогласен издаваш

в тази божествена нощ и ни сладката дрямка отнемаш?

405 Някой от смъртните хора ли стадо откара,

някой ли тебе погубва насилствено или с коварство?»

От пещерата извика тогава всемощен циклопът:

«Братя, погубва ме Н и к о й с коварство, но не и със сила!»

А на това отговориха те хвърковатите думи:

410 «Щом не те никой насилва и сам си лежиш в пещерата,

туй ще е болест от Зевса, за нея не знаем лекарство.

Своя баща Посейдон, господар на морето, повикай.»

Рекоха и продължиха. Засмя се сърцето ми мило,

дето ги моето име и хитрата мисъл измами.

415 А пък циклопът, ридаещ от болка, през гърчове грозни

бързо опипа зида и отхвърли от входа скалата,

седна до входа сам той и разпери ръце нашироко,

та дано някого спипа, когато минава с овцете.

Смяташе явно циклопът, че аз съм лишен от разсъдък.

420 Но аз премислях в сърцето си как най-добре да постъпя,

че да избавя и мене самия и моите хора

от гибелта. През ума ми се нижеха хитрости много.

Беше в опасност животът. Грозеше ни скорошна гибел.

Ето какво, като дълго размислях, намерих за умно:

425 имаше там в пещерата овни гъстовълнести, гойни,

твърде грамадни, прекрасни, с руна теменуженотъмни.

Тихичко ги аз ги овързах с преплетени върбови клонки,

върху които нощува циклопът, страхотният урод.

Вързах овните на тройки. В средата под всеки увисна

430 някой другар. А пък двата встрани за прикритие бяха.

Носеше тройки овни по един от мъжете. Аз пък…

Имаше стадото рунест овен, той стърчеше над всички.

Хванах се аз за гърба, под търбуха му вълнест се спуснах

и се провесих. С ръцете за гъстото руно се вкопчих

435 и устойчиво прилепнал останах с душа търпелива.

С трепет зачакахме ние да дойде свещеното утро.

Щом се пробуди Зора розопръста, родена из здрача,

пусна циклопът на паша от стадото всички мъжкари —

майките неиздоени в кошарите блееха силно,

440 виметата пълни пращяха. Самият стопанин, от болка

силно измъчван, ловеше на всички овни гърбовете,

както заставаха прави. Не сещаше той в глупостта си,

че под овните вълнати навързани виснат другари.

Крачеше бавно към входа последен овенът със бреме

445 гъстото руно и мене — героя със замисли хитри.

Също и него опипа всемощен циклопът и рече:

«Овньо, любимецо скъпи! Защо ми напускаш последен

днес пещерата? По навик зад стадото ти не оставаш,

пъргаво припкаш напред към ливадата първи да хрупаш

450 нежни цветчета и първи достигаш потоците струйни,

първи от паша избързваш в кошарата тук да се върнеш

надвечер. Днес си последен от всички. Нима те измъчва

на господаря окото, което избоде злосторникът

заедно с жалки другари, помътил ми чувството с вино?

455 Ах, този Н и к о й! Но аз се заклевам не ще ми убегне!

Само да имаше ти като мене разсъдък и слово,

та да ми кажеш къде се изплъзва от моята ярост!

Черепа аз ще му прасна в земята и вред пещерата

мозъка аз ще му пръсна! Ще имам тогава утеха

460 в силните болки, които ми стори негодникът Н и к о й!»

Рече така и пропусна овена да мине през входа.

От пещерата и двора едва се измъкнахме ние,

пръв от овена се спуснах и всички другари развързах.

Бързо подкарах пред тях тънконогото стадо кръвено

465 по многобройни завои да стигнем до вития кораб.

Нашите скъпи другари ни срещнаха с изблик на радост,

че се спасихме от смърт, а за другите горко ридаха.

Аз ги възпрях да се вайкат, към всекиго веждите свъсих

и краснорунното стадо на кораба вит да прехвърлят

470 аз наредих, за да плувнем веднага по морската гладкост.

Пъргаво те се качиха, насядоха там на редици

и по вълни посивели удариха мощно греблата.

След като стигнах, отгдето се чува екът на гласа ми,

аз на циклопа тогава извиках словата за присмех:

475 «Хей ти, циклопе, не можеш ти вече да схрускваш без милост

във пещерата дълбока мъжете на гост беззащитен!

Трябваше точно така да завършиш, злодеецо гнусен,

щом като в своя си дом ти разкъсваш нещастните гости.

Ето отплата от Зевс и от всичките други безсмъртни!»

480 Рекох така. Разгоря се тогава в душата му злоба.

От планината грамадна върха той откърти и хвърли.

Бухна отломъкът близо до кораба наш тъмноклюнест

(малко му трябваше още носа му накрай да засегне).

От строполения камък възвряха високо вълните.

485 Както при буйния прилив, кипяща вълна отразена

кораба мощно подхвана и пак на брега го заметна.

Грабнах с ръце незабавно грамадна и дълга върлина

и настрани го оттласнах, а моите хора подканих

дружно весла да наблегнат, бедата от нас да отмахнем.

490 Кимнах с глава и веднага наблегнаха те на веслата.

След като дваж по-далече доплавахме ние в морето,

пак на циклопа се канех да викна. Наскачаха всички,

с думи любезни от всички страни настойчиво ме спряха:

«О дръзновени, защо предизвикваш свирепия изрод?

495 Той преди малко запрати скала и едва не подхвърли

кораба пак върху суша, където ни чакаше гибел.

Чуе ли само гласа ти и чуе ли дума от тебе,

мрамор ръбат ще заметне и заедно с витите чълни

той ще ни смачка главите. Умее да мята далече.»

500 Но не успяха с речта да превият сърцето ми дръзко.

На великана отново извиках с душа разгневена:

«Слушай, циклопе! Попита ли някой от смъртните хора

кой ти така безобразно извади окото, да кажеш:

„Ах, Одисей на Лаерта синът, градовете порутващ,

505 който Итака владее, окото ми той изтърбуши!“»

Рекох му тъй. Изрева великанът и гръмко отвърна:

«Древна прокоба над мене — горко ми! — сега ме застига!

Тука живееше нявга способен и мъдър гадател

Тѐлем, синът на Еврим, надарен със пророческа дарба.

510 Дълго, до старост дълбока, веща той в страната циклопска.

Днеска изпълва се всичко, което ми той пророкува:

ще ме лиши от окото ми на Одисея ръката.

Чаках го аз непрестанно, но мислех — ще видя пред мене

мъж величав и прекрасен, облечен в чудовищна сила.

515 То пък един дребосък недорасъл, джудже мекушаво

Моето зрение взе, като най-напред с вино ме гътна.

Но, Одисее, върни се, подарък за гост да ти връча

и земетръсеца славен да моля да плаваш безбурно.

Негов син аз съм, а слави се той, че е моят родител.

520 Той би ми върнал при воля светлика, но иначе никой

от боговете блажени и смъртнородените хора!»

Рече така Полифем. А насреща му аз се провикнах:

«О, ако сигурно можех да грабна дъха ти, душата

и да те пратя в света на безплътните сенки, тъй както

525 и земетръсецът сигур не ще ти възвърне окото!»

Тъй се провикнах. Протегна към звездния свод исполинът

двете ръце, Посейдон, господар на морето, да моли:

«Чуй ме сега, земетръсецо ти, тъмновлас Посейдоне!

Ако наистина твой син съм аз и зовеш се мой татко,

530 то Одисея, мъжа градоборец, живеещ в Итака,

син на Лаерт, не допускай да види родината мила.

Но ако е отредено да види отново той близки,

своята къща висока и мила родина, то нека

късно, беди претърпял, без другари дома да се върне

535 носен от съд чуждестранен и бедствия в къщи да свари.»

Рече така и послуша го богът с лазурните къдри.

Пипна циклопът нов камък, от първия още по-тежък,

и със замах го захвърли, напънал си страшната сила.

Бухна отломъкът близо до кораба наш тъмноклюнест.

540 Малко му трябваше още носа му накрай да засегне.

От строполения колос възвряха високо вълните.

Тласна вълната съда, на спасителна суша го хвърли.

Бяхме на козия остров, където лежаха в стоянка

другите кораби яки, до тях натъжени седяха

545 моите спътници мили в очакване да се завърнем.

Там върху пясъчна дюна извлякохме нашия кораб.

Слязохме после самите на шумния бряг на морето

и от извития кораб свалихме стадата циклопски,

тях поделихме така, че да има за всеки по равно.

550 Мен при делбата отделно другарите бронеколенни

дадоха още овена. Пък аз на брега го принесох

на вседържителя Зевса, обвития в облаци мрачни.

В огън горих му бедрата, но жертвата богът отблъсна

и оттогава започна да мисли той как да погуби

555 моите кораби яки и милите мои другари.

Цял ден пирувахме ние без отдих до залеза слънчев,

ядохме печени мръвки и пиехме сладкото вино.

Слънцето щом се търкулна и мрак над земята припадна,

легнахме всички да спим на брега под шума на вълните.

560 Щом се пробуди Зора розопръста, родена от здрача,

своите спътници свиках и бърза повеля им дадох

всичките те да се качат и отвържат въжата задръжни.

Пъргаво те се качиха, насядоха пак на редици

и по вълни посивели удариха мощно греблата.

565 Вече заплавахме ние оттам със сърца съкрушени

в радост, че бяхме спасени, но в скръб за другарите клети.“