Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (3)

Втора глава

Митничарите ме откараха обратно на летището със същия мръснозелен автобус. Бутнаха ме в някаква стаичка до транзитната зала. Седнах кротко на един стол, а те се настаниха удобно и се разприказваха. Началникът им седна зад бюрото и се обади няколко пъти по телефона. Странно. Сякаш изобщо не ме забелязваха.

Какво ставаше? Съвсем не си бях представял нещата по този начин. Трябваше да бъда в самолета за Ню Йорк.

Наистина ли ме бяха хванали? Дали ще ме пратят в затвора? В затвора! Не, не може да бъде.

Турците бяха толкова мудни и неорганизирани, та накрая взех да губя търпение от очакване нещо да се случи, макар да знаех, че сигурно няма да ми хареса, когато това наистина стане. Най-сетне началникът им остави телефона и с жест ме повика до бюрото. Първо разгледа лицето ми, после отвори уста да каже нещо, като с мъка търсеше точната дума:

— Име?

— Уилям Хейс.

— Вил… Вилюм… Вилюм…

— Хейс.

— Хай-йес. — Написа го на официален формуляр. — ’мериканец? — Кимнах.

— Ню Йорк. Изглеждаше озадачен.

— Ню Йорк, Ню Йорк — повторих аз. Той се замисли за миг.

— Ааа! Ню Йорк. — После го добави във формуляра. Ухили се и ми предложи цигара.

Не пушех, но исках да се отзова на всяка покана, затова взех цигарата от него. Беше турско производство. Когато началникът ми я запали, смукнах силен, остър дим, имаше много по-ужасен вкус от каквато и да било американска цигара. Закашлях се. После се превих от болка — имах чувството, че гърдите ми ще се пръснат. Трябваше да се помъча да не кашлям повече.

Началникът ми направи знак да стана. Двама други митничари се приближиха и ми съблякоха якето, пуловера и тениската: отдолу се показаха издутите пакетчета, залепени с лейкопласт под мишниците ми. Те срязаха лейкопласта и дръпнаха пакетчетата. Подскочих от болка. Хашишът, натъпкан в тънки твърди пакетчета, изтрополи на каменния под.

Началникът отново взе да търси подходяща дума:

— Още?

Кимнах и разкопчах ципа на панталоните си — под пъпа ми бяха залепени още няколко пакетчета. Един от митничарите се спусна с готовност да ми помогне, но аз умишлено го спрях и сам разрязах лейкопласта.

Четиридесетината пакетчета образуваха купчинка на пода. За митничарите беше ясно, че в сравнение с другите контрабандисти аз съм дребна риба. В Истанбул хашишът излезе по-евтин, отколкото очаквах. Двете кила ми струваха само двеста долара. По моите сметки, ако го продадех из улиците на Ню Йорк, щях да изкарам към пет хиляди. Но аз нямах намерение да го продавам по улиците. Смятах да изпуша една част, а останалото да продам на приятелите си. Повечето от тях пушеха марихуана и хашиш. Но сега хитроумният ми замисъл се оказа истинско нещастие. Купчинката хашиш, струпана на пода в стаята на летищната охрана, предвещаваше сериозни неприятности.

Вратата се отвори рязко и влезе друг митничар с голям корем и тънки подрязани мустачки. В стаята внезапно настана тишина и този, който ме разпитваше, скочи от бюрото и леко се поклони. Новият началник благодари и зае освободения стол. Бившият се настани на втория стол в редицата, като избута седящия там по-нататък. Той от своя страна изблъска съседа си. Последният в редицата стана и се изправи до стената.

— Име? — попита новият началник.

— Уилям Хейс. — Вил… Вилюм…

— Хейс — припомних аз. Повторихме съвсем същата процедура. Докато новият митничар разглеждаше хашиша, в стаята се втурна друг. Явно той също имаше някаква власт. Отново последва смяна на столовете, всеки избутваше съседа си, докато накрая още един трябваше да стане. Новият началник ме попита за името. Посочих листа на бюрото, но той ме изгледа ядосано.

— Уилям Хейс — казах аз. — Ню Йорк.

Когато дойде четвъртият, а после петият поред началник, започнах да разбирам значението на йерархията в турската система. Всеки служител трябваше да изтъкне положението си. А денят беше много забележителен — някакво тъпанарче от Ню Йорк бе пипнато с две кила. Тази официална игра ме накара, без да искам, да се усмихвам.

Вратата се отвори за не знам си кой път и в стаята нахълтаха двама души, единият с огромен фотоапарат. Те заговориха възбудено с началника, който пристигна последен. Той хвана първия си помощник, който седеше в редицата, и ми направи знак да взема хашиша. Събрах пакетчетата и ги притиснах несръчно до себе си. Двамата най-старши митничари застанаха от двете ми страни с ръце върху раменете ми и се приготвиха за снимка като ловци след едър улов. Стаята беше пълна с турски митничари, цигарен дим и фотографи, а аз стоях в средата и държах цял куп наркотик. Двамата митничари, които всъщност нямаха нищо общо с арестуването ми, ме бяха прегърнали и се хилеха срещу обектива. Може би го направих от нерви, но някак си не можех да повярвам, че всичко е на сериозно, и взех, че и аз се усмихнах.

Неочаквано началникът от лявата ми страна ме удари с опакото на ръката в слабините. Пакетчетата се изсипаха на пода и аз се свлякох на колене, останал без дъх.

— Гел! Гел!^[1] — изръмжа един митничар и ме сграбчи за ръката. Направи ми знак отново да взема хашиша. С треперещи рьце го събрах и той ме изправи на крака. Онези двамата пак ме прегърнаха през раменете. Този път лицето ми имаше подходящо за снимката смирено страдалческо изражение.

Митничарите ме накараха отново да пусна хашиша на пода и ме блъснаха на един стол. Чувствах се замаян, ужасно ми се гадеше и едва си поемах дъх.

Седях и си почивах, очаквайки нова промяна в реда на сядане, когато ме сепна неприятна мисъл. Имах у себе си още хашиш. Бях мушкал по две пакетчета във всеки ботуш и съвсем ги бях забравил. Знаех, че рано или късно турците ще ме претърсят основно и ще ги намерят, затова май щеше да е най-добре доброволно да си призная.

Поседях, докато тялото престана да ме боли. Тогава вдигнах ръка и поисках разрешение да говоря. Началникът кимна и всички останали се обърнаха да ме погледнат. С бавни движения, донякъде от предпазливост, а и от болка, издърпах единия ботуш, чукнах тока му и на пода се изсипаха две пакетчета. Всички зяпнаха. Гледаха ме как повторих същото с другия ботуш.

За миг настъпи неловка тишина. Бях задържан от няколко часа и се предполагаше, че са ме претърсили основно; на началническото място отпред се бяха сменили поне пет-шест души, дойдоха и фотографи да направят снимки — тогава защо продължавах да сипя хашиш от ботушите си?

Най-главният началник се обърна към своя непосредствен подчинен. Той гневно повиши глас и неистово закрещя. Вторият началник се извърна рязко и изля яда си върху третия от редицата. Той от своя страна продължи нататък, докато накрая се стигна до последния стол. Седящият там митничар се вбеси. Изрева нещо на двамата, които бяха застанали мирно до стената. Те се спуснаха към мен и ме вдигнаха от стола, после ме съблякоха, без да обръщат внимание на уверенията ми, че нямам нищо повече. Докато ме претърсваха, други проверяваха дрехите ми. Когато свършиха, останах чисто гол; чувствах се ужасно неловко. Откакто дойдох в Турция, стигнах до извода, че много турци имат склонност към бисексуалност. Всеки срещнат шофьор на такси, всеки сервитьор, всеки продавач на пазара ми се хилеше похотливо. Застанал гол пред митничарите, и сега усетих върху себе си същите жадни погледи. Те не се и опитваха да скрият интереса си. Грабнах дрехите си и бързо ги облякох.

Последваха нови разговори, нови телефонни обаждания, изпушиха се още цигари. Въздухът стана спарен, вонящ и лепкав. Чувствах, че ако не се измъкна навън, всеки миг ще повърна.

Вратата отново се отвори и влезе висок, слаб, рус мъж в костюм. Положително беше американец. Той се приближи към мен, без да каже дума на турците. Вирна широката си челюст към мен и с типичен тексаски акцент провлачи:

— Прриивет.

Отвърнах на поздрава му. — Е, как е? Добре ли си? Кимнах.

Отиде до бюрото, поговори на турски с най-големия началник в момента и подписа някакви документи.

— Хайде, ела с мен — рече ми той и двамата излязохме от стаята, съпроводени от няколко турски митничари. Свежият и чист въздух донякъде ми пооправи настроението. Сложи ме да седна отпред в колата му и отиде към мястото на шофьора. Няколко секунди постоя отвън, като разговаряше с турците.

Спасен съм! Тексасецът е на моя страна. Сигурно ще ме отведе в американското консулство.

Изведнъж разбрах колко близо съм до свободата. Никой не си беше направил труда да ми сложи белезници. Седях сам отпред и ми се стори, че няма да е трудно да се изтърколя от колата, след като тръгнем, и да избягам по някоя уличка. Ще си отварям очите по пътя… за там, където отиваме.

Тексасецът се качи и запали мотора. Питах се дали ще ме следи внимателно. Извърнах се да го погледна, но главата ми опря в нещо метално, което притискаше слепоочието ми. За втори път в живота ми и за втори път този ден срещу мен насочваха пистолет.

— Много ми е мъчно за тебе, Уилям… — рече провлечено той. — изглеждаш ми доста добро момче. Но ако се опиташ да избягаш от колата, ще ти пръсна гадния череп.

— Къде отиваме? — попитах аз, щом потеглихме.

— В полицейския участък в Сиркеджи. Намира се в пристанищната част на Истанбул.

— И какво ще стане там?

— Ами… ще те регистрират… ще ти зададат някои въпроси. Утре сигурно ще те прехвърлят в затвора…

— Да не сте от Интерпол или нещо подобно?

— Нещо подобно — отвърна тексасецът. Не си каза името.

— Може ли да се обадя на американския консул? Може ли въобще да се обадя някъде? Може ли да си взема адвокат?

— Чаак по-късно — отвърна провлечено тексасецът. — Ще ти позволят всички тия работи, но едва след това.

Гледах лентата на пътя, който водеше обратно към Истанбул, Всичките ми помисли за бягство се изпариха при вида на насочения пистолет. Със сигурност щях да ида в затвора. — А после… какво? — попитах плахо.

Тексасецът се замисли над въпроса ми и бавно отговори:

— Не се знае. Трудно е да се каже. Може да те осъдят на няколко години. А може и на двайсет.

— Двайсет години!

— Престъплението ти е много тежко, Уилям. Особено за Турция.

Двайсет години!

— Но това е само хашиш — възразих аз. — Не е нито хероин, нито някакъв друг опиат. Това е просто трева… марихуана… хашиш… все същото.

— Да си кажа право, много не съм запознат с тия неща, Уилям. Според мен наркотикът си е наркотик. Но със сигурност знам, че си загазил.

Затворих очи поради внезапно появилото се чукане в главата ми. Двайсет години! Просто не е възможно. Опитах се да му обясня, че хашишът е екстракт от марихуаната и че не поражда зависимост, нито е опасен, освен ако, както с всичко останало, не злоупотребяваш с него. Но той не ме слушаше.

И двамата замълчахме и за първи път всичко взе да изглежда истина. Бях загазил. Щеше да бъде ужасно неприятно, и то не само за мен. Представях си колко тежко ще им бъде на нашите. Когато напуснах Маркет в горния курс, баща ми ме предупреди, че правя голяма грешка, за която един ден ще съжалявам. Той се бе трудил упорито цял живот и си бе създал солидно положение като завеждащ „Личен състав“ в застрахователната компания „Метрополитен“. Самият той никога не бе следвал. И една от най-големите му мечти беше да види и трите си деца с висше образование. Аз трябваше да бъда първият. Бях на път да го сторя, но някак си мисълта да взема диплома не ме вълнуваше. Просто не знаех какво ще я правя. Исках да обиколя света, да преживея най-различни неща.

Да пътуваш, е чудесно, каза татко. Да преживяваш разни работи сыцо е чудесно. Но той ме посъветва най-напред да завърша. Не го послушах.

Това беше първият удар. Вторият удар дойде след няколко месеца, когато военните ме извикаха на донаборна комисия. Татко видя как гладувах два дни преди прегледа и разбра, че съм се направил на откачен пред военните лекари. Определиха ме като физически негоден за военна служба. Татко беше бесен. Как можех да откажа да служа на родината си? За него да служиш във войските на Съединените щати беше чест. Онази вечер спорихме много разгорещено. С разтревожен вид мама набързо отиде в църквата да играе бинго^[2]. Лицето на татко почервеня под снежнобялата коса и ирландският му темперамент се възпламени. Разменихме си разни думи. Беше ясно, че никой от двама ни не може да разбере възгледите на другия. Накрая татко насочи показа-леца си срещу мен.

— Добре — рече той. — Напусни университета. Нека пишат в досието ти, че си психо. Върви и скитай по света. Тръгвай. Но слушай какво ще ти кажа — накрая непременно ще загазиш.

Татко, ти излезе много прав.

Дали това не беше третият удар? Дали баща ми ще вдигне рьце от мен? Наистина не знаех. С татко никога не бяхме говорили за наркотици. Сигурен съм, че според него хашишът и хероинът са почти едно и също нещо. Ако ме бяха хванали та пренасям тайно хероин, тогава щеше да има пълно право да ме остави да изгния тук… но дали разбира каква е разликата? Ами мама. Роб, Пеги — каква мъка ще им причиня! Дали ще ги видя някога отново?

— Трябва да се свържа с консула! — изтърсих аз на тексасеца.

— После ще имаш време за това. Можеш да говориш с него по-късно.

— Кога по-късно?

Тексасецът ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Може би имаше брат на моята възраст. Може би просто къдравата ми коса или ирландските ми сини очи будеха симпатиите му.

Бях слабичък, гладко обръснат, пропаднал американски студент. Нямах вид на контрабандист и сравнително малкото количество хашиш, което носех, доказваше, че не съм от голямата мафия. Знаех, че според него съм извършил нещо гадно, но взех да усещам, че въпреки всичко ме съжалява.

— Имаш ли близки в Ню Йорк? — попита той. Кимнах.

— В Лонг Айланд.

— Ще им бъде тежко.

— Да. — О, боже!

— Хайде, слизай — каза тексасецът.

Бяхме спрели в тясна калдъръмена уличка. Над нас се издигаха грозни и опушени стари сгради. Той ме побутна леко в една от тях. Там цареше шум и бъркотия. Току зад вратите се бяха наредили селянки, облечени в черно, които държаха по едно ревящо дете за ръка. Те охкаха, шепнеха си нещо и чакаха. Изгледаха ме предпазливо с присвити очи.

Мръсната стая вонеше на отдавна немити тела и тютюн. Турски полицаи мъкнеха затворници насам-натам. Повечето от тях бяха с окови на ръцете.

Тексасецът ме заведе до едно бюро, където поговори на турски с няколко полицаи. После се обърна към мен:

— Е, хайде. Тук ще се погрижат за тебе.

Не исках да си отива. Дори не знаех името му. Нямах представа от консулството ли е, от Интерпол, ЦРУ или от някъде другаде. Но той беше американец. И говореше английски.

— Може ли да се обадите на американския консул вместо мен? — попитах аз.

— Не е нужно. Ще имаш възможност да се свържеш. Те ще ти разрешат да се обадиш по телефона или нещо подобно.

— Не може ли вие да го направите? Моля ви. Тексасецът замълча за миг.

— Добре. — Кимна на полицаите и си тръгна. Двамата турци ме изгледаха свирепо и ме бутнаха към някакви стълби. Поколебах се. Изръмжаха неразбираема команда и ме блъснаха да вървя. На първата площадка един затворник с разкървавена уста беше набутан в ъгъла от мъчителите си. Той нададе вик за милост, когато те го наобиколиха и отново започнаха да го бият.

Заведоха ме в малко преддверие до главната стая на горния етаж. Сега чувах писъците на няколко души. Огледах набързо стаичката със страх, че следващият крещящ затворник може да съм аз.

Сложиха ме срещу бюрото на един турски следовател, който говореше сносно английски. До него седеше едър мургав чернокос мъж в костюм. Той нямаше мустаци, нещо необичайно за турчин. За разлика от другите в сградата, и затворници, и полицаи, изглеждаше чист. Безмълвно ми се ухили.

— Откъде взе хашиша? — попита бавно следователят. Спомних си шофьора на таксито, който ми го беше продал. Може би той ме беше натопил пред полицията, но не ми се вярваше. Изглеждаше много дружелюбен, дори ме запозна със семейството си. Не исках да го доведат тук, където може би ще го бият, но нямах желание да си докарвам нови беди на главата. Изведнъж ме осени вдъхновение. Съчиних една история за две турски хипита и техния по-възрастен приятел, с които съм се запознал на пазара. Описах ги на следователя.

— Те ми го продадоха — обясних аз.

— Би ли ги познал отново?

— Ами… не съм сигурен. Вероятно.

Едрият мъж, който седеше до следователя, му каза нещо на турски.

— Той пита дали те е страх — преведе полицаят.

— Не ме е страх — излъгах аз. Те се спогледаха и се изхилиха.

— Е, може би малко — признах си аз.

— Той казва да не се боиш — добави полицаят. Кой е той?

Следователят посочи някакви големи кръгли пиринчени на цвят кутии върху бюрото си. Капакът на една от тях беше отворен. Пресегна се и извади торбичка с хашиш на прах, непресован още на пакетчета като моя. Надникнах в кутията. Беше претъпкана с наркотика. В нея сигурно имаше поне пет-шест кила. Следователят ми показа още осем-десет подобни кутии, оставени в единия край на стаята.

— Негови са — поясни той и посочи към ухиления турчин.

— И него го арестуваха, но с шейсет кила. Доста, нали?

— Да, доста — съгласих се аз.

Приех цигарата на следователя, за да се покажа дружелюбен. Но дръпнах от нея внимателно. Тогава той ми предложи да сключим сделка. Ако се върна с неколцина полицаи на площад „Султан Ахмед“, където уж бях купил наркотиците, и посоча продавачите, утре ще ме качат на самолета за Ню Йорк. Подозирах, че ме лъже, но нямаше какво да губя. Поне ще мога да прекарам още няколко часа навън. А кой знае, може би дори ще ми се удаде възможност да избягам.

Така вечерта се озовах на път за „Пудинг Шоп“, с по двама полицаи от всяка страна. Те се стараеха упорито да останат незабелязани, но докато малкият ни отряд се приближаваше до мястото, на сто метра пред нас хипитата се изпаряваха от тротоара. В мига, в който влязохме в „Пудинг Шоп“, посетителите се изнизаха. Седнах на една маса. Не бях хапвал нищо от сутринта и изведнъж се почувствах ужасно гладен. Събрах смелост и напук на охраната си поръчах пържени яйца и чай. Вкусвах с наслада всеки залък, без да бързам, докато накрая полицаите изгубиха търпение и се разкриха, издърпаха ме от масата и ме откараха обратно в участъка.

Слизах надолу и все по-надолу по тъмните хлъзгави стълби на сутерена в участъка. Беше станало вечер, стените и мракът напълно ме обгърнаха. Играта свърши. Сега ме хващаше страх, направо умирах от страх.

В тясното преддверие полицаите ме прехвърлиха на свадлив стар тъмничар. Той погледна бегло официалните документи в мъждивата светлина на единствената гола крушка, която висеше от потъналия в паяжини висок таван. Чух сумтене и като се извърнах, видях огромна врата с решетки. В тъмното отзад надничаха почернели брадясали лица. Вонята на човешки изпражнения беше непоносима. Ужасно се стараех да не повърна пред тези хора. Трябваше да изглеждам твърд. Повече от всеки друг път съзнавах, че имам руса коса и слаба фигура. Слаб съм, но жилав, напомних си аз. Бях силен и в добра форма от тренировките по борба и от летата, които бях прекарал като спасител в Лонг Айланд. Но защо не продължих уроците по карате?

— Гит!^[3] — изкрещя той на затворниците, които се отдръпнаха от вратата с решетките. Превъртя огромен железен ключ в ключалката, дръпна тежката врата, блъсна ме вътре и хлопна решетките зад мен. Издрънчаването прокънтя в замаяната ми глава.

Вратата остана зад гърба ми. Шест-седем любопитни турци ме наобиколиха в полукръг. Бяха облечени бедно и всички до един мръсни. Един от тях почеса брадясалото си лице и ми хвърли зъбата усмивка. Друг се оригна. В стаята беше тъмно, цареше почти непрогледен мрак. Вонята бе нетърпима.

Какво щяха да правят с мене? Тук всичко можеше да се случи. Полицаите до един бяха горе и, изглежда, не даваха пет пари. Вдясно от мен се беше изправил някакъв здравеняк. Поколебах се дали да не го цапардосам с всичка сила по гърлото. Може би тогава другите ще се усетят и ще ме оставят на мира. Ако ще има бой, искаше ми се поне аз да ударя пръв.

Мъжът със зъбатата усмивка се пресегна и ме пипна по косата.

— Не бу? — каза той и всички се заляха от смях. Изведнъж от дъното на стаята се разнесе:

— Чуш!

Мъжете се пръснаха. От тъмнината долетя дрезгав, но успокоителен глас.

— Ей! Ей, Джо! Гел, гел! Погледнах натам, откъдето идваше гласът, но не видях нищо.

— Гел, гел.

Прескочих няколко хъркащи тела и се насочих към гласа. Той сякаш ме измъкваше от най-силната воня. Когато свикнах с тъмнината, премигнах. Не можах да повярвам на очите си.

На мръсния под, насред гнусотията, беше постлано чисто одеяло. Върху него бе устроен цял пир с печено пиле, портокали, грозде и хляб. Заобиколен от пет-шест усмихнати приятели, на одеялото се беше разположил като цар едрият турчин, когото бях видял горе в кабинета на следователя.

Той се ухили насреща ми и ми подаде една пилешка кълка.

— Сядай — покани ме с жест.

Свалих ботушите си и бавно се отпуснах на одеялото. Оше преди да съм докоснал земята, някой ми подаде голяма запалена цигара.

Усетих безпогрешно мириса на хашиш.